Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (16)

Четиринадесета глава,
в която се разказва как Тисту си задава нови въпроси във връзка с войната.

Когато възрастните говорят високо, случва се обикновено малките момченца да не ги слушат.

— Чуваш ли ме, Тисту?

И Тисту кима с глава: „Да, да“, за да се покаже послушен, а всъщност нищо не е чул.

Но стига само възрастните да снижат глас и да започнат да си доверяват тайни, малките момченца моментално наострят уши и се опитват да доловят тъкмо онова, което искат да скрият от тях. В това отношение всички момченца си приличат и Тисту не правеше изключение.

От няколко дни в Мирпоал много се шушукаше. Във въздуха витаеше някаква тайна. Тя се пъхна дори и под килимите в Къщата-която-блести.

Щом започнеха да четат вестници, и Татко, и Мама, въздъхваха дълбоко. Слугата Каролюс и готвачката Амели тихичко си говореха край пералнята. И дори господин Трунадис сякаш бе изгубил гръмотевичния си глас.

Тисту улавяше във въздуха по някоя и друга дума — непонятна, отблъскваща.

— Напрежение… — казваше Татко със строг глас.

— Криза… — пригласяше Мама.

— Изостряне, изостряне… — добавяше господин Трунадис.

Тисту си помисли, че става дума за някаква болест; много се разтревожи и тръгна из къщата с разперени пръсти, за да разбере кой е болен.

Като обиколи градината, той разбра, че се заблуждава. Мусташ се чувстваше великолепно, чистокръвните червени коне весело подскачаха из поляната и по всичко личеше, че Гимнастик е напълно здрав.

Но на следващия ден всеки повтаряше една друга дума — война.

— Война… Това беше неизбежно — твърдеше Татко.

— Война… горките хора! — и Мама печално поклащаше глава.

— Война и това си е! Още една война! — обади се господин Трунадис. — Остава да разберем кой ще я спечели.

— Война… Ех, че мъка! Ще има ли някога край всичко това! — вайкаше се готвачката Амели, готова всеки миг да се разплаче.

— Вийна… Вийна… Все теси вийни!… — повтаряше слугата Каролюс, който изговаряше думите… ах да, вие вече знаете… с лек чужд акцент.

Представата, която Тисту си състави за войната, беше, че това е нещо нечисто, позорно, том като всеки говори за нея шепнешком. Тя е нещо грозно, отвратително, болест, от която боледуват само възрастните, по-лоша от пиянството, по-жестока от мизерията, по-опасна от всяко престъпление.

Господин Трунадис вече му беше споменал нещичко за войната, когато му показваше паметника на загиналите, издигнат в Мирпоал. Но господин Трунадис говореше толкова високо, че момчето почти нищо не разбра.

Тисту не се уплаши. Това момче нямаше нищо общо със страхливците. То дори можеше да се покаже неразумно смело. Вече видяхте как се спускаше по перилата на стълбата. Когато отиваха да се къпят в реката, едва успяваха да го удържат да не се хвърли във водата десет пъти поред от високия трамплин, откъдето скачаха шампионите. Тисту се засилваше и хоп! — ето го във въздуха, с разперени ръце, като птица в полет. Нямаше друг като него, който така ловко да се катери по дърветата. С лекота достигаше най-високите клони, за да си откъсне черешки — нали никой не ги обираше. Той не знаеше що е виене на свят. Не, наистина Тисту не беше страхлив.

Но неговата представа за войната нямаше нищо общо нито със смелостта, нито със страха. Просто мисълта за нея му беше непоносима и туйто.

Тисту пожела да узнае повече. Наистина ли войната беше толкова ужасна, колкото си я представяше? И естествено първо отиде при Мусташ, да се посъветва с него.

— Да не би да ви преча, дядо Мусташ? — попита той градинаря, който подрязваше храстите.

Мусташ остави големите ножици настрани.

— Не, никак, момчето ми.

— Дядо Мусташ, какво мислите за войната?

Градинарят се показа изненадан.

— Аз ли? Аз съм против — отговори той, като си подръпваше мустаците.

— А защо сте против?

— Защото… Защото дори и незначителната война може да унищожи напълно една много голяма градина.

— Да унищожи… напълно? Какво точно означава това?

— Това означава — да се разруши, да се премахне, да се превърне в прах.

— Наистина ли? А вие виждали ли сте градини… унищожени от войната? — запита Тисту.

Това му се струваше просто невероятно. Но градинарят не се шегуваше. Той беше навел побелялата си глава, свъсил големите си бели вежди и все подръпваше мустаците си.

— Да, да, виждал съм, с очите си съм видял как за две минути загина цяла градина, пълна с цветя. Видях как стъклата на парниците се пръснаха на хиляди парчета. И толкова много бомби паднаха в тази градина, че завинаги трябваше да се откажем от мисълта да я обработваме. Дори пръстта беше мъртва.

Буца заседна в гърлото на Тисту.

— А чия беше тази градина? — отново се обади момчето.

— Моя — отговори Мусташ, като се извърна, за да прикрие мъката си и пак взе ножиците в ръце.

За миг Тисту замълча. Той размишляваше. Мъчеше се да си представи градината около него унищожена като градината на Мусташ, парниците натрошени, а от земята да не се подава нито едно стръкче цвете. Очите му се напълниха със сълзи.

— Добре, ще отида и ще го кажа — извика тон. — Нека всички да знаят! Ще отида… и на Амели ще го кажа… и на Каролюс…

— О, Каролюс е още по за съжаление от мен. Той изгуби родината си.

— Без родина ли е? През войната ли е станало това? Как е възможно да нямаш родина?

— Уви, така е. Страната, в която живееше, изчезна. Напълно. Никога вече той не можа да я открие. Затова сега е тук, при нас.

„Прав бях да си мисля, че войната е нещо ужасно, щом като човек може да изгуби страната си като носна кърпичка“, разсъждаваше Тисту.

— Мога още надълго и нашироко да ти разправим за войната — добави Мусташ. — Ти спомена за готвачката Амели. Та тя загуби сина си. Във войната всеки губи по нещо: кой ръка, кой крак, а някои пък си загубват ума…

И Тисту реши, че няма по-голямо, по-страшно безредие в света от войната — щом тогава човек губи онова, което му е най-скъпо.

„Какво да се прави? Как да стане, че да няма война? — питаше се Тисту. — Навярно господин Трунадис е против войната, щом като толкова силно ненавижда безредието. Още утре ще говоря с него.“