Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tistou les pouces verts, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Добринка Савова-Габровска, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и корекция
- WizardBGR (2024)
Издание:
Автор: Морис Дрюон
Заглавие: Тисту, момчето със зелените пръстчета
Преводач: Добринка Савова-Габровска
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1979
Тип: приказка
Националност: френска
Печатница: „Д. Благоев“ — Пловдив
Излязла от печат: 30.VI.1979 г.
Редактор: Лилия Рачева
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Балавесов
Художник на илюстрациите: Жаклин Дюем
Коректор: Петранка Николова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12703
История
- — Добавяне
Десета глава,
в която се разказва как Тисту е отново с господин Трунадис, който му обяснява що е мизерия.
Само когато се случи някакво изключително събитие, малките момченца могат да разчитат, че ще имат ваканция.
Несъмнено затвор, който за една нощ се покрива с цветя, може да предизвика силно вълнение, но хората доста бързо свикват и в крайна сметка започват да намират, че е напълно естествено там, където до тогава е имало само една сива стена, сега да се издига друга — огромна стена от зеленина.
Човек свиква с всичко, дори и с изключителното.
Не мина много време и обучението на Тисту отново стана основна грижа и за Почитаемия Татко, и за Почитаемата Мама.
— Смятам, че няма да е зле сега детето да добие известна представа за мизерията — подхвана разговора Почитаемия Татко.
— А после ще трябва да го научим какви болести има… за да пази здравето си… — добави Мама.
— Господин Трунадис му предаде много хубав урок за реда, нека му възложим и урока за нищетата.
Така още на другия ден под ръководството на господин Трунадис Тисту научи, че мизерията се шири в мръсните бедни жилища.
За това посещение бяха посъветвали Тисту да си сложи извехтялото синьо таке.
Господин Трунадис пусна най-силния си глас, за да може да обясни на момчето, че бедните жилища се намират в покрайнините на града.
— Тази зона с мръсни къщи е същинско бедствие — заяви той.
— А какво значи бедствие? — попита Тисту.
— Бедствие, това е зло, голямо зло, което засяга много хора.
Нямаше нужда господин Трунадис да продължава разясненията си. Тисту вече го сърбяха пръстите. Но гледката, която го очакваше, беше по-непоносима от гледката на затвора. Тесни, кални, вонящи пътечки криволичеха край някакви изгнили дъски, сковани как да е. Тези дъски образуваха нещо като колиби. Но в тях зееха такива дупки, те така се клатеха при най-слабия полъх на вятъра, че беше чудно как се крепят. Вратите бяха закърпени, тук с картон, там със старо парче от консервна кутия.
В сравнение с чистия и богат каменен град, който всяка сутрин метяха, зоната на бедните жилища изглеждаше като съвършено друг град — грозен, отвратителен. Той просто беше срам за първия. Тук нямаше и помен от фенери, нито от тротоари, нито от магазинчета, нито от общинска поливачка.
„Малко трева… би изпила влагата от калта и би направила пътеките по-приятни; и… грамофончета, много грамофончета, преплетени с повет, биха укрепили тези жалки колиби, готови да рухнат“ — мислеше си Тисту, който с разперени пръстчета, докосваше всички грозни неща, които срещаше по пътя си.
В колибите живееха повече хора, отколкото можеха да се поберат в тях. Тези хора изглеждаха зле. „Щом живеят натъпкани един до друг и без светлина, разбира се, че ще са бледи… като гъбите, които Мусташ отглежда в мазето. Няма да ми е много добре, ако и мен ме отглеждат като гъба.“ И за да могат децата от колибите да гледат ярки цветове, Тисту реши да направи така, че край малките прозорчета да поникне мушкато.
— Но защо всички тези хора живеят в заешки кòтури? — попита той неочаквано.
— То се знае, защото нямат други къщи. Това е глупав въпрос — отвърна господин Трунадис.
— А защо си нямат къщи?
— Защото нямат работа.
— А защо нямат работа?
— Защото си нямат късмет.
— Значи те въобще нищо нямат.
— Това е то мизерията, Тисту.
„Утре те ще имат поне малко цветя“, каза си Тисту.
Той видя някакъв мъж да бие жена и едно дете да побягва разплакано.
— Мизерията прави ли човека лош? — запита Тисту.
— И това се случва — отговори господин Трунадис и от устата му започна да се лее поток от най-страшни думи.
Според това, което той каза, мизерията прилича на отвратителна черна кокошка. Тя ни гледа с яростен поглед, има извит клюн и толкова широки криле, че целият свят може да се побере под тях. Тази кокошка непрекъснато мъти ужасни пиленца. Господин Трунадис знаеше всяко едно по име: съществува пиленце-кражба, голям майстор по опразване на портмонета и касоразбивач; пиленце-пиянство — то опразва чаши и после се търкаля в локвите; пиленце-порок, винаги готово да извърши някаква нечестна постъпка; пиленце-убийство, въоръжено с нож или с револвер; пиленце-революция, може би най-ужасното от люпилото. Беше ясно, че всички тези пиленца рано или късно щяха да свършат в затвора.
— Тисту! Вие не ме слушате — викна господин Трунадис. — Първо, престанете да обирате с ръце всички тези мръсотии. Каква е тази мания, всичко да пипате. Хайде, сложете си ръкавиците.
— Забравил съм ги — отговори Тисту.
— Продължаваме урока. Какво е необходимо, за да се воюва срещу мизерията и нейните пагубни последствия? … Помислете малко… Трябва… р… р…
— Аха, сетих се! — подскочи Тисту. — Може би трябва радост?
— Не, трябва РЕД!
За момент Тисту се умълча. Не изглеждаше много убеден. И като поразмисли, каза:
— Този ваш ред, господин Трунадис, Вие сигурен ли сте, че съществува? Мен нещо не ми се вярва.
Ушите на господин Трунадис станаха толкова червени, толкова червени, че вече приличаха не на уши, а на домати.
— Защото, ако съществуваше ред — продължи Тисту с уверен глас, — нямаше да има мизерия.
Този ден Тисту не получи блестяща оценка. Господин Трунадис написа в бележника: „Разсеяно и бъбриво дете. Благородните му чувства му пречат да вижда нещата такива, каквито са.“
Но на другия ден… вие вече се досещате. На другия ден мирпоалските вестници съобщаваха за едно истинско нашествие на грамофончета. Съветите на Мусташ бяха изпълнени буква по буква.
Арки с небесносин цвят закриваха грозните колиби, затревените пътеки бяха оградени с мушкато. Тези онеправдани квартали, които всеки предпочиташе да заобикаля (до такава степен гледката беше ужасяваща) сега станаха най-хубавите в града. Хората отиваха да ги посещават като някакъв музей.
А жителите на бедните квартали решиха да извлекат някаква полза от цялата работа. Те поставиха будка за билети, за да се плаща вход. Появиха се нови професии: трябваха пазачи, екскурзоводи, продавачи на илюстровани картички, фотографи.
Ето че щастието им се усмихна.
И за да използват събраните средства, те решиха да изградят сред дърветата едно огромно здание от деветстотин деветдесет и девет апартамента с електрифицирани кухни и в тях спокойно да се разположат всички някогашни обитатели на мизериите къщурки. А тъй като трябваха много хора, за да се изгради това здание, всички безработни получиха работа.
Мусташ не пропусна при първия удобен случай да похвали Тисту.
— А, ето те и тебе! Много умно, много хубаво, че тези квартали се преобразиха. Само дето на цветята им липсва аромат. Следващия път не забравяй ясмина. Бързо расте и мирише хубаво.
Тисту обеща следващия път да вложи още по-голямо старание.


