Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (6)

Четвърта глава,
в която се разказва как пращат Тисту на училище, но той не се задържа дълго там

До осемгодишна възраст Тисту не знаеше що е училище. Мама, видите ли, предпочете сама да се заеме с обучението на сина си и да го запознае с основите на четенето, писането и смятането. Трябва да признаем, че резултатите не бяха лоши. Благодарение на много хубавите картинки, купени специално за целта, буква „А“ се беше запечатала в главата на Тисту във вид на Агънце, Автомобил, Абажур; буква „Б“ във вид на Балонче, Барабан, Бор и т.н. За смятането си служеха с лястовички, накацали по електрическите жици. Тисту се беше научил не само да събира и да изважда, но умееше дори и да дели, например седем лястовички на две жици… което прави по три лястовички и половина на една жица. Как половин лястовичка би могла да се закрепи върху електрическата жица, това е вече друг въпрос, на който всички изчисления в света никога не са могли да дадат отговор.

Когато Тисту отпразнува осмия си рожден ден, Мама сметна, че нейната задача е изпълнена и че трябва да поверят Тисту на истински учител.

И тъй, купиха на Тисту много красива престилка на квадратчета, нови ботинки, които го стягаха, чанта, кутия за моливи, украсена с японски човечета, тетрадка с широки редове, тетрадка с тесни редове, и слугата Каролюс го заведе в училището на Мирпоал, което се славеше като едно от най-добрите.

Всички очакваха, че тъй добре облеченото момченце с толкова хубави и богати родители, което вече знаеше да дели лястовичките на две и дори на четири, да, всички очакваха, че това момченце ще направи чудеса в клас.

Уви! Уви! Училището оказа върху Тисту непредвидено и катастрофално въздействие. Когато започваше бавното шествие на буквите, които вървяха в крак по черната дъска, когато започваше да се разгъва дългата верига от разните там три по три, пет по пет, седем по седем, Тисту усещаше някакво боцкане в лявото око и скоро клюмваше дълбоко заспал.

А той не беше нито глупав, нито мързелив, нито пък уморен. Напротив, беше изпълнен с най-добри намерения.

„Не искам да спя, не искам да спя“ — повтаряше си Тисту.

Той приковаваше поглед в черната дъска, наостряше слух да долови гласа на учителя… Но чувстваше, че ей сега ще започне лекото боцкане… Опитваше се да се бори срещу съня с всички средства. Пееше си съвсем тихичко една много хубава песничка, която сам си беше измислил:

Четвърт лястовичка — що е,

краче едно или крилце?

Да беше торта, ще се реже,

на четири или пък на две…

Нищо не помагаше. Гласът на учителя се превръщаше в приспивна песен: на черната дъска настъпваше нощ; таванът нашепваше на Тисту: „Шшт, шшт, насам, насам са хубавите сънища“, и класната стая в Мирпоал се превръщаше в стая на сънищата.

— Тисту! — неочаквано извикваше учителят.

— Не го сторих нарочно, Господине — отговаряше стреснато Тисту.

— Все едно! Повторете ми онова, което току-що казах.

— Шест торти… разделени на две лястовички…

— Нула!^[1]

Първия учебен ден Тисту се върна вкъщи с нули от горе до долу. Втория ден, за наказание, остана два часа повече в училището, което ще рече, че още два часа си поспа в клас.

На третия ден вечерта учителят предаде на Тисту едно писмо за баща му.

В това писмо Почитаемия Татко с болка прочете думите:

„Господине, Вашето дете не е като другите деца. Нямаме възможност да го държим повече в клас“.

Училището връщаше Тисту на родителите му.