Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (11)

Девета глава,
в която се разказва как учените не откриват нищо, но Тисту прави едно откритие.

Възрастните имат манията да се стремят на всяка цена да обясняват необяснимото. Всичко, което ги изненадва, ги дразни и щом някъде по света се случи нещо ново, те упорито започват да доказват, че това ново нещо прилича на друго, което те вече познават.

Щом някакъв вулкан угасне спокойно като цигара, която изгаря докрай, и ето ти веднага цяла дузина очилати учени се надвесват над кратера — слухтят, душат, спускат се надолу с въжета, ожулват си колената, отново се качват горе, затварят въздух в епруветки, скицират, пишат книги, спорят, вместо чисто и просто да отбележат: „Този вулкан спря да дими. Вероятно му се е запушил носът.“

В крайна сметка успели ли са те някога да ни обяснят как действат вулканите?

Загадката на Мирпоалскпя затвор предоставяше на възрастните доста добра възможност да се поразмърдат. Първи довтасаха журналистите и фотографите — нали това им е работата — и моментално окупираха всички стаи на единствения в града хотел на ъгъла на улиците Пти-Сен-Жан и Амбасадор.

После надойдоха почти отвсякъде — кой с влак, кой със самолет, кой с такси, а някои дори на велосипед — учените, които се наричат ботаници и които се занимават с това, да разрязват цветята на четири, да им измислят мъчни имена, да ги сушат между листове попивателна хартия и да наблюдават за колко време тези цветя ще изгубят свежите си тонове.

Тази професия изисква много учене.

Съберат ли се ботаници на едно място, казва се; че са се събрали на конгрес. Значи в Мирпоал се състоя конгрес на ботаниците. И ако при цветята разнообразието е безкрайно, в замяна на това на нас са ни известни само три категории ботаници: видни ботаници, известни ботаници и бележити ботаници. При среща те се поздравяват, като се обръщат един към друг с думите: „Учителю… Господин професоре… Почитаеми колега…“

Тъй като хотелът беше натъпкан с журналисти, които категорично отказаха да се мръднат оттам, за да настанят ботаниците, хората бяха принудени да им направят къмпинг насред площада. Би могло да се помнели, че някой цирк е разпънал шатра, но не беше чак толкова забавно.

Тисту живееше в постоянна тревога.

— Ако разберат, че съм аз — довери се той на Мусташ, — ще стане дълга и широка!

— Не се тревожи — отвърна градинарят — тези хора не са способни да направят дори един букет. Те нищо няма да открият. Да ми отрежат мустаците, ако греша.

И наистина, цяла седмица ботаниците с лупа в ръка изучаваха всяко цвете и всяко листенце, но и накрая те знаеха толкова, колкото и в началото. Трябваше да признаят, че цветята на затвора бяха цветя като всички останали; единствената им особеност беше, че бяха поникнали за една нощ. Тогава учените започнаха да спорят, да се обвиняват един друг в лъжа, невежество и в измама. И този път техният къмпинг действително заприлича на цирк.

Но нали при закриване на всеки конгрес трябва да се приеме резолюция. И ботаниците след дълги усилия най-после успяха да скалъпят една резолюция, изпълнена с латински думи, та никой нищо да не може да разбере; те споменаваха за особени атмосферни условия, за някакви малки птички, които по всяка вероятност били изпуснали семенцата, и за изключителното плодородие на стените на затвора, което се дължало на това, че мирпоалските кучета често притичвали до тях.

После всички тези учени мъже заминаха за някаква друга страна, където били изнамерили череша без костилка. И Тисту най-сетне се успокои.

А затворниците? Сигурно желаете да узнаете какво си мислеха затворниците.

Тогава знайте, че изненадата на ботаниците, тяхното оживление, вълнението им, не бяха нищо в сравнение с възхищението на затворниците.

Щом като пред очите им вече не се препречваха решетките на килиите, нито бодливата тел, нито острите зъбци по стените на затвора, те престанаха да мислят за бягство. Най-големите мърморковци вече не мърмореха — до такава степен им доставяше удоволствие да съзерцават онова, което ги заобикаляше; а лошите отвикнаха да се сърдят и да се бият.

Орлови нокти растяха в ключалките и пречеха на вратите да се затварят; но дори и освободените затворници отказаха да си отидат; те бяха започнали да се увличат от градинарството.

И в целия свят взеха да дават Мнрпоалския затвор за пример.

А кой най-много се радваше? Разбира се, Тисту. Той ликуваше тайничко. Но колко уморително е да пазиш тайна!

Когато си щастлив, изпитваш желание да споделиш, дори да извикаш на висок глас — щастлив съм! Но Мусташ невинаги имаше време да слуша откровенията на Тисту. И постепенно, когато тайната започваше сякаш да го души, момчето свикна да говори на понито Гимнастик. Ушите на Гимнастик бяха подплатени с красив бежов мъх, толкова нежен и толкова приятен, допреш ли устните си до него. И Тисту, минавайки покрай понито, винаги на драго сърце прошепваше няколко думи на ухото му.

Една сутрин, когато срещна понито на поляната, Тисту му каза:

— Гимнастик, чуй ме добре, и никому нито дума.

Гимнастик размърда уши.

— Аз открих нещо изключително! — подзе Тисту. — Цветята преграждат пътя на злото.