Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (20)

Осемнадесета глава,
в която се разказва как някои възрастни в крайна сметка се отказват от установените си представи

Бащата на Тисту, както навярно вече сами сте се убедили, ако внимателно сте чели приказката, беше човек на бързите решения.

Но в дадения случай му се наложи да размишлява цяла седмица, докато си изясни нещата и намери изход от положението.

Заобиколен от най-добрите си инженери, той няколко пъти свиква директорския съвет, в който взе участие и господин Трунадис. Затваряше се сам в кабинета си и, стиснал главата си с ръце, дълги часове стоеше така. Нахвърляше нещо върху лист хартия, а после го скъсваше.

С една дума, положението се свеждаше до следното: Тисту имаше зелени пръстчета, той си служеше с тези зелени пръстчета и, служейки си с тях, беше спрял фабриката на Мирпоал.

Защото, съвсем естествено, министрите на войната и главнокомандуващите, които закупуваха оръжие от Мирпоал, начаса анулираха поръчките и оттеглила клиентелата си.

— По-добре да се обърнем към някой цветар — казаха те.

Няколко души, лишени от всякакво въображение, разбира се, предложиха: да се прати Тисту в затвора, щом той нарушава обществения ред, да се обяви чрез пресата, че нарушителят вече е лишен от възможността да нанася вреда, да се замени негодното, обрасло с цветя оръжие с годно и да се изпрати съобщение до всички генерали, че фабриката възобновява производството си, както и преди.

Но господин Трунадис… да, тъкмо господин Трунадис се изказа против това решение:

— Не е възможно да се съвземем лесно след такъв удар — каза той, без да повишава тон. — Съмнението дълго ще тегне над нашето производство. А освен това, да се прати Тисту в затвора ще е напълно излишно. С негова помощ ще израснат дъбове, техните корени ще разрушат стените, и той ще се измъкне на свобода. Човек не може да се противопостави на природните сили.

От деня, в който се бе свлякъл на килима, господин Трунадис много се беше променил: ушите му добиха нормален цвят, гласът му стана спокоен, тих. И освен това… защо да не ви го кажа, господин Трунадис се измъчваше при мисълта, че Тисту ще бъде облечен в затворнически дрехи и че ще обикаля в кръг между стените на затвора, та ако ще тези стени и да са отрупани с цветя. Затворът е част от нещата, които ние с лекота отреждаме за хора, които не познаваме. Но стане ли дума за момченце, което ти е мило, това вече е друга работа.

Независимо от забележките, нулите, плесницата, господин Трунадис, още щом споменаха за затвора, откри колко силно обича Тисту, как се е привързал към него и че зле ще понесе отсъствието му. Такива са понякога хората, които силно викат.

Впрочем Почитаемия Татко и без това щеше да се противопостави на идеята Тисту да иде в затвора. Татко беше добър, вече съм ви го казвал. Беше добър и беше търговец на оръжие. На пръв поглед, това изглежда несъвместимо. Да обожаваш сина си и да произвеждаш оръжие, за да превръщаш в сирачета децата на другите. Такива хора се срещат много по-често, отколкото би могъл да предположи човек.

— Ние бяхме успели в две неща — сподели той с Мама — произвеждахме най-хубавите топове и бяхме направили от Тисту едно щастливо дете. Изглежда, че двете неща не могат повече да вървят заедно.

Мама беше нежна, хубава и мила. Едно прелестно създание. Тя винаги много внимателно и дори с възхищение слушаше думите на своя съпруг. Откакто стана злополучното събитие с войната на Яелате, тя някак смътно се чувстваше виновна за нещо без да знае за какво точно. Всяка майка винаги се чувства малко виновна, ако детето й нарушава спокойствието на големите и с това рискува да си навлече неприятности.

— Какво да сторим, приятелю, какво да сторим — въздъхна тя.

— Не само участта на фабриката не ми дава мира, но и съдбата на Тисту — подхвана Татко. — Ние имахме определена представа за бъдещето на това дете, мислехме, че то ще ме наследи, както аз наследих баща ся. Пътят му беше начертан. Богатството, уважението на хората, всичко щеше да е негово.

— Ние така си представяхме нещата — каза Мама.

— Е, да, една доста удобна представа. Сега трябва да си създаден някоя друга. Малкият няма вкус към търговията с оръжие, това е ясно.

— Изглежда, че градинарството е неговото призвание.

Татко си спомни с какво примирение господин Трунадис беше изрекъл думите: „Човек не може да се противопостави на природите сили.“

„Наистина, човек не може да се противопостави из природите сили, си помисли Татко, но той може да ги използва“.

Бащата стана, направи две-три крачки из стаята, обърна се, подръпна жилетката си.

— Скъпа ми жено — каза той, — ето какво е моето решение.

— Сигурна съм, че то е идеално — каза Мама със замрежени от сълзите очи, защото лицето на Татко в този миг излъчваше нещо горчиво, вълнуващо, а косата му блестеше повече от всякога.

— Ние — заяви той — ще превърнем фабриката от фабрика за оръжие във фабрика за цветя.

Големите търговци имат усета как да реагират при такива внезапни обрати и бързо да се съвземат след тежък удар.

Заловиха се веднага за работа. Успехът беше поразителен.

Много мастило изтече по света от офанзивата с теменужки и лютичета. Общественото мнение беше подготвено. Всички предходни събития, като се започне от тайнственото поникване на цветята и се стигне до самото име на града — Мирпоал — град на цветята, всичко благоприятстваше за развитието на новото предприятие.

Господин Трунадис, когото натовариха да се заеме с рекламата, накара да опънат по всички пътища края града огромни табели с надписи:

„Засаждайте цветя, които да разцъфват за една нощ.“

Или: „Мирпоалските цветя никнат дори и по стомана.“

Но най-хубавият му лозунг беше безспорно следният:

„Кажете не на войната, но го кажете с цветя.“

От всички страни се стекоха купувачи и Къщата-която-блести си възвърна предишното благополучие.