Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (17)

Петнадесета глава,
в която се разказва за три неща — как Тисту взема урок по география, как посещава фабриката за оръдие и как конфликтът между Ясла и Ясемахай се разрешава по най-неочакван начин.

Господин Трунадис седеше зад бюрото си. Гласът му отново гърмеше и той викаше едновременно в три телефонни слушалки. Личеше си, че господин Трунадис е прекалено зает.

— Винаги е така, щом някъде по света избухне война — каза тон на Тисту — в Мирпоал имаме двойно повече работа.

Наистина, още сутринта Тисту забеляза, че фабричната сирена изсвири двойно по-продължително и че заприиждаха двойно повече работници. А деветте комина бълваха толкова гъст дим, че небето потъмня.

— Е, тогава ще дойда, когато сте по-свободен — каза Тисту.

— Какво искаше да ме питаш?

— Исках да знам къде е избухнала тази война?

Господин Трунадис стана, заведе Тисту пред един огромен глобус, завъртя го и посочи с пръст някъде по средата.

— Виждаш ли тази пустиня? Ето, тук се води война.

Тисту видя, че господин Трунадис е затиснал с пръст едно розово петънце, също като бонбонено драже.

— А защо войната е избрала тъкмо това място, господин Трунадис?

— Че много просто!

Когато господин Трунадис казваше, че нещо е много просто, Тисту заставаше нащрек; в повечето случаи излизаше прекалено заплетено. Но този път Тисту беше решил да слуша внимателно.

— Много просто — повтори господин Трунадис. — Тази пустиня не принадлежи на никого. Тя е ничия…

„Ничия“ — повтори наум Тисту.

— … Но отдясно се намира народът на Яела, а отляво народът на Ясемахай.

„Я-е-ла… Я-се-махай…“ — пак си повтори Тисту. Той наистина много внимаваше.

— … И тъй, преди известно време хората от Яела заявиха, че искат тази пустиня. Хората на Ясемахай отговориха, че и те я искат. Войските на Яела завзеха част от територията, която граничи с тяхната земя. Ясемахайте също завзеха малка част, която граничи с тяхната земя. От Яела изпратиха телеграма до Ясемахай да се оттеглят. Ясемахайте отговориха по радиото, че забраняват на Яелате да остават повече на тази територия. В момента и двете войски настъпват една срещу друга и когато се срещнат, ще се бият.

— И какво пък толкова има в това розово драже… искам да кажа в пустинята, де? Градини ли? — попита Тисту.

— Как така градини? Нищо подобно! Щом е пустиня, как може да има градини? Нищо няма… Само камъни.

— Значи хората ще се бият за камъни?

— Те искат да притежават онова, което е скрита под тях.

— Под пустинята? Че какво има там?

— Нефт.

— И за какво им е този нефт?

— Всеки от тях иска нефта, за да не е на другия. Те искат да притежават този нефт, защото нефтът им е много необходим за водене на война.

Тисту си знаеше, че в края на краищата обясненията на господин Трунадис ще станат много заплетени. Той притвори очи, за да размисли.

„Доколкото разбирам, и Яела, и Ясемахай, ще се бият за нефта, защото без нефт не може да водят война.“ И момчето отново отвори очи.

— Та това е глупост! — заяви то.

Ушите на господин Трунадис станаха алени.

— Тисту, нима искате да получите нула?

— Не — отговори Тисту. — Но най-вече ми се иска тия два народа да не се бият.

Момчето явно имаше добро сърце — и това донякъде успокои гнева на господин Трунадис.

— Разбира се, разбира се — отвърна той, повдигайки рамене, — никой не иска да има война и никога никой не е искал. Но войни винаги е имало…

„Какво бих могъл да направя? — мислеше Тисту. — Да сложа пръста си на розовото петно? …“

— Далече ли е тази пустиня? — попита той.

— На половината път оттук и от другия край на земята.

— Тогава войната не би могла да дойде в Мирпоал.

— Може и да дойде. Знае се къде започва една война, но никога не се знае къде ще свърши. Яела могат да повикат на помощ някоя голяма страна. Ясемахай да поискат подкрепа от друга. И двете големи страни ще се сбият. Това се нарича разширяване на конфликта.

Главата на Тисту бучеше като мотор.

„Да, изобщо войната е нещо като ужасен плевел, който плъзва по целия глобус. С какви ли растения може да се пребори човек с него?“

— Сега ще дойдеш с мен във фабриката — каза господин Трунадис. — Ще видиш как работи с пълна пàра. Това ще бъде един чудесен урок за тебе.

Той изкряска няколко заповеди в слушалките на трите телефона и излезе, следван от Тисту.

Във фабриката момчето най-напред беше оглушено от шума. Механичните чукове удряха с все сила, машините бръмчаха като милиони пумпали. Трябваше да се надвикваш, за да те чуят, дори и с глас като на господин Трунадис.

А и сноповете искри, които хвърчаха отвсякъде, заслепиха Тисту; разтопеният метал течеше по земята на големи огнени потоци; беше горещо до задушаване и хората в тази огромна фабрика изглаждаха съвсем дребни и черни.

След леярния цех Тисту мина през цеховете за полиране, струговане, монтиране, през цеховете за пушки, картечници, танкове, камиони — нали във фабриката на Почитаемия Татко се произвеждаше всичко, което беше необходимо за водене на война — оръжие и муниции.

На другия ден вече готовото оръжие трябваше да се изпрати и в момента го опаковаха така старателно, сякаш беше не оръжие, а порцелан.

Накрая господин Трунадис показа на Тисту два големи топа, дълги като кули на катедрала и така лъснати, та човек би си помислил, че целите са намазани с масло.

Тези топове, закачени на вериги, бавно-бавно се пренасяха във въздуха; после съвсем, съвсем внимателно ги стоварваха върху ремаркетата на камиони, такива дълги ремаркета, че краят им не се виждаше.

— Ето тези топове, Тисту, направиха от Мирпоал преуспяващ град — с гордост извика господин Трунадис. — Всеки техен снаряд може да разруши по четири къщи, големи колкото твоята.

Тази новина, както изглежда, не вдъхна на Тисту същата гордост.

„Значи — помисли си той — при всеки топовен изстрел четирима Тисту остават без къща, четирима Каролюса — без стълба, четири Амели — без кухня. Значи тъкмо ей с тези машини можеш да изгубиш градината си, родината си, крака си или някого от семейството си. Ама че работа!“

А чуковете все удряха ли удряха, пещите горяха.

— Вие на чия страна сте, господин Трунадис? — попита Тисту, като почти викаше поради големия шум наоколо.

— Какво каза?

— Казах: в тази война вие на чия страна сте?

— За Яела — извика господин Трунадис.

— А Татко?

— И той.

— Защо?

— Защото от дълго време те са наши верни приятели.

„Разбира се, че щом някой нападне приятелите ти, трябва да им помогнеш да се защитят. Това е справедливо“ — каза си Тисту.

— Значи ей тези топове са за Яела? — поде отново разговора момчето.

— Ето онзи, десният — извика господин Трунадис. — Другият е за Ясемахай.

— Как така за Ясемахай?! — възмутено възкликна Тисту.

— Ами защото те също са наши много добри клиенти.

И тъй, един мирпоалски топ щеше да стреля срещу друг мирпоалски топ и двата щяха да унищожат по една градина от едната и от другата страна.

— Това е то търговията — добави господин Трунадис.

— Да, да, но аз намирам тази ваша търговия за ужасна!

— Какво, какво каза? — попита господин Трунадис, като се наведе, тъй като механичните чукове заглушаваха гласа на момчето.

— Казвам, че тази ваша търговия е ужасна, защото…

Една солидна плесница го прекъсна. Конфликтът между Яела и Ясемахай изведнъж се разрасна чак до бузата на Тисту.

„Ето какво нещо е войната! Искаш обяснение, изказваш си мнението и — прас! — получаваш плесница. А ако направя така, че в гащите ти да поникнат бодли, какво ще кажеш тогава, а? — мислеше си Тисту, като гледаше господин Трунадис с пълни със сълзи очи. — Точно така, бодлив чемшир в панталоните ти или пък магарешки тръни.“

Той стискаше пръстчетата си… и точно в този миг в главата му се роди идеята, неговата велика идея.

Нагледният урок във фабриката — сами разбирате — приключи на това място. Тисту получи две нули и господин Трунадис начаса уведоми Почитаемия Татко за случилото се. Той безкрайно се огорчи. Неговият Тисту, който един ден трябваше да го наследи, да стане господар на Мирпоал, да проявява такъв слаб интерес към ръководенето на толкова доходно предприятие.

— Трябва много сериозно да си поговоря с него. Къде е той?

— Както винаги отиде да се скрие при градинаря — отвърна господин Трунадис.

— Добре. После ще видим това. Засега дайте да свършим с опаковането.

Понеже доставката на оръжие не търпеше отлагане, фабриката работеше непрекъснато. През цялата нощ над деветте комина се издигаше огненочервено сияние — по един кървав ореол над всеки комин.

Същата тази вечер Почитаемия Татко не намери време за вечеря. Като наблюдаваше от една висока стъклена куличка работата в цеховете, той остана приятно изненадан — неговият Тисту се беше върнал във фабриката. Момчето бавно мина покрай наредените каси, пълни с пушки, качи се и на камионите, надвеси се над моторите, промъкна се между големите топове.

„Браво, Тисту! — каза си Татко. — Ето че момчето се старае да поправи двете си нули. Олекна ми! Не всичко е изгубено!“

Наистина Тисту никога не беше изглеждал толкова сериозен и така зает. Косите му бяха щръкнали. Час по час измъкваше от джоба си късчета хартия.

„Ще рече човек, че той дори си взема бележки, — забеляза Татко. — Дано само не си прищипе пръстите, като ги пъха в картечниците. Хайде, отпусни си сърцето! Доброто ми момче, как бързо осъзна грешката си!“

Но Татко го чакаха нови изненади.