Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (18)

Шестнадесета глава,
в която се разказва как се зареждат една от друга по-смайващи новини.

Всеки знае, че във вестниците за войните се пише само с главни букви. Тези букви са подредени в специален шкаф. И точно пред един такъв шкаф, пълен с главни букви, стоеше разколебан издателят на известния ежедневник „Мирпоалска светкавица“. Издателят сновеше из стаята, въздишаше, бършеше челото си — такива са най-често признаците, които издават вълнение и объркване. Този човек беше в крайно затруднено положение. Той ту грабваше някоя от най-едрите букви — с тях се съобщават само големите победи, но начаса я оставяше: ту избираше някоя от средно големите букви: с тях обикновено се пише за войни, които се протакат — с безкрайни настъпления и с непредвидени отстъпления. Но и тази буква не беше по-подходяща от предишните. Да си стои в шкафа!

За момент директорът като че ли взе решение да използва най-дребните главни букви — с тях най-често обявяват онези новини, които развалят настроението на всички, като например: „Пътят на захарта е затворен“ или пък: „Нов данък върху сладкàта“. Но и тези букви също не вършеха работа. Издателят на „Светкавица“ въздишаше все по-дълбоко. Наистина, този човек беше изпаднал в доста затруднено положение.

Той трябваше да съобщи на мирпоалците, неговите верни читатели, една толкова неочаквана новина, която водеше след себе си такива тежки последствия, че той не знаеше от кой край да я подхване. Войната между Яела и Ясемахай не се разрази. Опитайте се при това положение да накарате обществото да приеме, че една война може внезапно да свърши без победител, без победен, без международна конференция, без нищо!

Ах! Бедният издател, хиляди пъти би предпочел, ако е възможно, да напечата на цялата първа страница на вестника едно сензационно заглавие, като ей това например: „Мълниеносно настъпление на войските на Яела“ или „Неудържима атака на войските на Ясемахай“. И дума не можеше да става за подобни съобщения! Специалните кореспонденти, изпратени на розовото петно, бяха единодушни: война не се е водила. А този провал поставяше под съмнение качеството на оръжието, доставяно от мирпоалската фабрика, както и техническата компетентност на Почитаемия Татко, на неговите цехове, на целия фабричен персонал. С една дума, ставаше въпрос за истинско бедствие.

Да се опитаме заедно с издателя на „Мирпоалска светкавица“ да възстановим развоя на трагичните събития.

Всевъзможни пълзящи, увиващи се, лепкави растения бяха пуснали корени в касите с оръжие. По какъв начин се бяха загнездили там? Защо? Никой не може да го обясни.

Бръшлянът, поветът, злачецът, птичето просо и кукувичата прежда образуваха около картечниците, автоматите и пистолетите такава невероятна плетеница, че беше немислимо тя да се разнищи. На всичко отгоре черната буника пусна лепкав сок и това още повече усложни пешата. И войските на Яела, и войските на Ясемахай бяха принудени да се откажат да разопаковат тези каси.

В бързите съобщения, които изпращаха, кореспондентите наблягаха върху изключително пакостния растеж на грамадните диви репеи. Техните дребни червени плодове с остри като котешки нокти бодли се закачаха за щиковете. Каква може да бъде ползата от пушки, които разцъфтяват като цветя, от щикове, които не могат да се забиват, защото красиви букетчета направиха напълно негодно това оръжие. Трябваше да го изхвърлят на боклука.

Невъзможно беше да се използват и великолепните камиони, така старателно боядисани на сиви и жълти ивици. Бодливата къпина, лепката и различните видове коприва, най-вече парещата, обилно растяха по седалките и моментално предизвикваха уртикария у шофьорите. Те именно станаха единствените жертви на тази война. Медицински сестри с бели касинки отредиха пълен покой и налагаха с хладни компреси тези „воини“, защото жестоките сърбежи им пречеха да седят.

Тук му е мястото да споменем и за плачевния инцидент, предизвикан от вратигата. Да се обясни паниката сред войниците, предизвикана от едно такова безобидно цвете, може само ако се знае, че вратигата е отрупана със семенни кутийки, които при най-слабия допир шумно се пръскат.

Моторите бяха просто задръстени от тази вратига. Тя прорастваше даже и в карбураторите на автоматичните картечници, в резервоарите на мотоциклетите. При първото превъртане на стартера, при първото натискане на педала избухнаха глухи експлозии, разнесоха се, превърнаха се в по-мощен взрив. Той не причини никакво зло, но силно разколеба духа на войниците.

Да минем на танковете. Дулата им бяха блокирани. Цели шипкови храста, омотани с омайничета и жълтурчета, сплитаха корени, чепки, дръжки и бодливи клони около механизмите. Така че и танковете не можеха да бъдат използвани. Това странно нашествие не пощади нито едно оръжие! Отвсякъде изникваха растения. Упорити, жилави растения, надарени сякаш със своя собствена воля.

В газовите маски растеше такъв вид равнец, който предизвикваше кихане. Специалният пратеник на „Светкавица“ твърдеше, че доближиш ли се на по-малко от метър до тези маски, започваш да кихаш повече от петдесет пъти.

Зловонни треви се бяха разположили от вътрешната страна на високоговорителите. Офицерите бяха принудени да се откажат от тези фунии, където растяха мечешки чесън и воняща лайкучка.

Онемели, парализирани, безобидни, и двете армия се сяха заковали на място, една срещу друга.

Лошите новини бързо се разпространяват.

Почитаемия Татко беше вече в течение на нещата и както можеше да се предполага — напълно отчаян. Оръжията му бяха разцъфтели както акациите през пролетта. Той непрекъснато поддържаше връзка с издателя на „Светкавица“, който му четеше по телефона съкрушителни известия. Една надежда оставаше — топовете, прочутите мирпоалски топове.

— Двете парализирани армии може още да атакуват, щом и едните, и другите имат хубави топове — казваше Почитаемия Татко.

Изчакаха до вечерта. Последната телеграма разсея всички илюзии. Мирпоалските топове, разбира се, бяха стреляли и бяха изстреляли… цветя. Дъжд от напръстничета, камбанки и синчец се изсипа върху позициите на Яела, които отвърнаха на стрелбата и буквално удавиха Ясемахай в лютичета, маргаритки и бели звездичета. А букетче теменужки уцели шапката на един генерал и я отнесе.

Какво да се прави, чужда земя не можеш да завоюваш с рози и никога още на такива войни, в които се воюва с цветя, не се е гледало сериозно.

Между войските на Яела и Ясемахай веднага бе сключен мир. Двете армии се оттеглиха и пустинята с цвят на розово драже беше предоставена на чистото небе, на самотата и свободата.