Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (19)

Седемнадесета глава,
в която се разказва как Тисту смело се разобличава.

Има и друга тишина, която може да те събуди. Тази сутрин Тисту скочи от креватчето си, защото мощната сирена не изсвири. Тон отиде до прозореца. Фабриката на Мирпоал беше спряла. Деветте комина не димяха.

Тисту изтича в градината. Седнал в количката си, Мусташ четеше вестник, а това не му се случваше често.

— А! Ето те и тебе! — възкликна той. — Ако трябва да се говори за добре свършена работа, мога да ти кажа, че в твоята работа няма нито един пропуск. Никога не бих повярвал, че ще постигнеш такъв добър резултат!

Мусташ сияеше, ликуваше. Той целуна Тисту, което ще рече, че просто обви главицата му с мустаците си.

После с онази лека тъга, присъща на хората, изпълнили дълга си, добави:

— Няма на какво повече да те науча. Сега ти знаеш за цветята толкова, колкото и аз самия, при това си много по-сръчен.

Да чуеш такава похвала от учител като Мусташ — как да не ти се стопли сърцето.

Близо до конюшнята Тисту срещна Гимнастик.

— Това е чудесно! — промълви момчето, допряло устни до мекото бежово ухо на понито. — Аз спрях войната с цветя.

Понито изглежда ни най-малко не се изненада.

— Виж какво — отвърна то — китка бяла детелина би ми доставила доста голямо удоволствие. Най-вече предпочитам това за закуска, а все по-рядко намирам по поляната. При случай, гледай да се сетиш за мен.

Тези думи направо смаяха Тисту. Не защото понито говореше — беше го забелязал отдавна, — а защото понито знаеше, че топ има зелени пръстчета.

„Добре, че Гимнастик никога не говори на никой друг, освен на мен“ — си помисли момчето.

И то замислено закрачи към къщата. Да, топа пони наистина знаеше доста неща.

В Къщата-която-блести работите не вървяха както обикновено. Първо — фактът си е факт — стъклата не блестяха така силно. Амели не тананикаше любимата си лесен пред печката: „Нинон, Нинон, що стори от своя живот…“ Слугата Каролюс не лъскаше до блясък перилата. Мама беше излязла от стаята си още в осем часа сутринта, сякаш щеше да тръгва на път. Тя пиеше мляко с кафе в столовата или по-точно — млякото с кафе беше пред нея, а тя не го докосваше. Тисту прекоси стаята, но тя едва го погледна.

Почитаемия Татко не беше отишъл на работа, а се беше затворил в големия салон заедно с господин Трунадис. И двамата сновяха напред-назад с големи крачки и от време на време, без да искат, се сблъскваха, а понякога пък си обръщаха гръб. Разговорът им тътнеше като буря.

— Аз съм разорен! Опозорен! Без фабрика! Без работа! — викаше Почитаемия Татко.

И господин Трунадис отвръщаше като ехо на гръм, заглъхващ в облаците:

— Това е заговор! Саботаж! Атентат на миролюбци!

— Ах, топовете ми, хубавите ми топове! — отново подхващаше Почитаемия Татко.

Тисту, застанал на прага пред полуотворената врата, не смееше да ги прекъсне.

„Ето какви са възрастните — си мислеше момчето. — Господин Трунадис ме убеждаваше, че всички са против войната, но че това е неизбежно зло, срещу което нищо не може да се стори. Аз успях да спра войната, а те, вместо да са доволни, се ядосват.“

Минавайки покрай господин Трунадис, Татко се блъсна в рамото му и извика извън себе си от гняв:

— Ах, ако можех да хвана този негодник, който взе, че посади цветя в дулата на топовете ми!

— Ах, да можеше и на мен този негодник да ми падне в ръцете! — пригласяше господин Трунадис.

— Но може би никой не е виновен… Намеса на свръхестествени сили…

— Трябва да се проведе разследване… Това е държавна измяна…

Вие знаете, че Тисту беше смело момче. Той отвори вратата, влезе в салона и застана под големия кристален полилей, точно по средата на пъстрия килим, с лице, обърнато към портрета на дядо си. Пое си дъх и каза:

— Аз посях цветята в дулата на топовете! — И стисна очи в очакване на плесницата. Но тъй като плесницата се бавеше, той пак отвори очи.

Татко се беше заковал в единия край на салона, господин Трунадис в другия. Те гледаха Тисту, но сякаш не го виждаха. Да се пита човек дали изобщо нещо бяха чули и разбрали.

„Те не ми вярват“, помисли си Тисту, който, за да потвърди своето признание, изброи всичките си подвизи, като че ли даваше отговори на някаква кръстословица:

— Грамофончетата в бедния квартал са мои. И промяната в затвора — аз я направих. И покривалото от цветя за болното момиченце. И баобаба в клетката на лъвовете пак аз го посадих…

И Татко, и господин Трунадис продължаваха да стоят замръзнали като статуи. Явно, че думите на Тисту не проникваха в съзнанието им. Имаха вид на хора, които след секунда щяха да кажат: „Престани най-сетне да говориш глупости и остави възрастните на мира.“

„Те мислят, че се хваля — каза си Тисту. — Трябва да им докажа, че говоря истината.“ Той се доближи до портрета на Почитаемия Дядо. Високопочитаемия основоположник на мирпоалската фабрика се беше облегнал на един топ, който изпъкваше на преден план върху картината. Тисту допря пръсти точно на това място и ги подържа така няколко секунди.

Платното леко потрепна и всички видяха как от дулото на топа изникна стръкче момина сълза. Първо се разви едното листенце, след малко и другото, а накрая се показаха и белите камбанки.

— Ето — каза Тисту. — Аз имам зелени пръстчета.

Той очакваше, че господин Трунадис ще почервенее, а Татко ще пребледнее. Стана точно обратното. С пламнало лице Татко рухна във фотьойла, а господин Трунадис, блед като картоф, се свлече върху килима. По този двоен признак Тисту стигна до извода, че да садиш цветя в дулата на топовете — това силно разстройва живота на възрастните.

И той излезе от салона, без бузата му да пострада, а това още веднъж доказва, че смелостта винаги се възнаграждава.