Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (15)

Тринадесета глава
в която се разказва как търсят начин да развеселят Тисту.

Мама се тревожеше много повече от общинските съветници, но по други причини. Нейният Тисту не беше вече същият.

Системата на обучението, измислена от Татко, го правеше необикновено сериозен; той мълчеше по цели часове.

— За какво толкова мислиш, Тисту? — попита го един ден Мама.

Тисту отвърна:

— Мисля си, колко по-хубав би могъл да бъде светът.

Лицето на Мама се намръщи.

— Това не са мисли за твоята възраст, Тисту. Я по-добре иди си поиграй с Гимнастик.

— И Гимнастик мисли като мен — каза Тисту.

Този път Мама наистина се ядоса.

— Това е вече прекалено! Искам да знам откога децата започнаха да се съобразяват с мнението на малките понита! — извика тя.

А после разказа случката на Татко, който реши, че Тисту има нужда от развлечения.

— Понито, понито, в това няма нищо лошо, но не бива той да вижда все същите животни. Нека посети зоологическата градина.

Но и там Тисту го чакаше неприятна изненада. Беше си представял зоологическата градина като някакво вълшебно място, където животните по своя собствена воля се представят на възторжените посетители, нещо като рай за животните, където боата прави физкултурните си упражнения, увивайки се около крака на жирафа, където кенгуруто слага едно малко мече в джоба си, за да го разходи… Той мислеше, че ягуари, биволи, носорози, тапири, птици-лира, папагали и маймуни лудуват сред разни видове дървета и чудни растения, нали така ги рисуват по книжките с картинки.

Вместо всичко това в зоологическата градина той видя само клетки, където пред празни панички за храна тъжно дремеха проскубани лъвове; тигрите бяха затворени с тигри и маймуните с маймуни. Той се помъчи да утеши една пантера, която обикаляше в кръг зад решетките, поиска да й даде кифличка, но някакъв пазач му попречи:

— Забранено е, млади човече, стойте по-настрана. Това са хищни животни — развика се пазачът, доста разгневен.

— Откъде са ги довели тук? — полюбопитства Тисту.

— От много далеч. От Африка. От Азия, знам ли от къде!

— Искали ли са тяхното съгласие, за да ги доведат?

Пазачът повдигна рамене и се отдалечи, мърморейки под носа си, че му се подиграват.

Но Тисту размисляше. Той си каза, че пазачът не би трябвало да става пазач, щом като не обича животните, за които се грижи. Мислеше си и за това, че животните, било в козината си, било в перушината, все са пренесли по някое и друго семенце от родната си страна и че тези семенца са пръснати около тях…

На никой пазач в зоологическата градина и през ум няма да му мине да забрани на някакво си момче да допира пръстите си до земята пред клетките. Пазачът чисто и просто ще си помисли, че това момче обича да се рови в прахта.

И така, няколко дни по-късно в клетката на лъвовете израсна огромен баобаб, маймуните заскачаха от лиана на лиана, лилии разпериха листа в басейна на крокодила. Мечката си имаше борче, кенгуруто савана; чаплите и розовото фламинго крачеха сред тръстики, а разноцветни птици пееха сред храсти от гигантски ясмин.

Мирпоалската зоологическа градина стана най-хубавата в света. И общинските съветници побързаха да съобщят новината на туристическите агенции.

— Значи ти вече се впускаш и в тропическата растителност? Бива те, наистина много те бива, момчето ми — каза Мусташ на Тисту, още щом го видя.

— Това е всичко, което можах да направя за тези бедни диви животни, които толкова страдаха, далеч от родното си място — отговори Тисту.