Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (22)

Двадесета глава,
в която най-после узнаваме кой е Тисту.

От няколко дни насам мисълта за нея не му даваше мира. Ето къде трябваше да вложи цялото си умение. Да, сега вече той мислеше само за нея. Но за какво всъщност става дума? За стълбата.

— Тисту прави стълба, това ще го разведри — казваха хората от Мирпоал.

Никой не знаеше нищо повече. Къде ще се слага тази стълба? За какво ще служи? Защо именно стълба, а не кула или беседка, украсена с цветя?

Тисту отговаряше уклончиво:

— Искам да направя стълба и толкова.

Той избра мястото точно в центъра на поляната.

Всеки дърводелец може да направи обикновена стълба, но Тисту не си служеше с дървен материал.

Той започна с това, че разпери двете си ръце колкото му беше възможно, за да увеличи разстоянието между тях, и зарови пръстчета дълбоко в земята.

— Тази стълба трябва да има солидни корени — обясни момчето на понито, което следеше с интерес какво върши.

Две чудесни дървета се извисиха нагоре, две стройни дървета с гъсти клони. За по-малко от седмица те стигнаха до тридесет метра височина. Тисту, верен на съветите на Мусташ, всяка сутрин тихичко им говореше. Този метод даде най-добри резултати.

Двете дървета бяха някакъв рядък вид. По своето изящество стволовете им напомняха италианска топола, но бяха яки като тисовото дърво и чемшира. Листата им бяха назъбени като дъбовите, а пък плодовете им, във формата на конусчета, като елхови шишарки, растяха нагоре.

Но щом като дърветата надхвърлиха шестдесет метра, назъбените листа се превърнаха в синкави иглички. После се появиха кадифени пъпки. Щом ги видя, Каролюс каза, че този вид дървета му е добре познат — в неговата родина растат точно такива и се наричат оскруши.

— Това да е оскруша? — извика готвачката Амели. — Не виждате ли, че клоните им сега са целите отрупани с бели, ароматни гроздове. Мене питайте, акация е това, казвам ви. Нали от цветовете й слагам в тестото за банички.

Но Амели и Каролюс не бяха нито прави, нито пък грешаха. Всеки от тях виждаше в тези дървета онзи вид, който най-много му харесваше. Тези дървета нямаха название. Скоро те станаха над сто метра високи и когато беше мъгливо, върховете им не се виждаха. Но вие ще кажете, че само две дървета, дори и когато са много високи, не могат да послужат за стълба.

Точно тогава се появи глицинията. Някакъв особен вид глициния, кръстосана с хмел. Между другото тя имаше тази особеност, че растеше хоризонтално от едното дърво до другото. Като се залавяше солидно за единия ствол, тя се устремяваше напред, обхващаше другия, увиваше се три пъти окото него, завързваше на стегнат възел собственото си стебло, пълзеше малко нагоре и после се извиваше в обратна посока, към предишния ствол. Така се образуваха стъпалата на стълбата.

А когато глицинията започна изведнъж да цъфти, гледката стана възхитителна. Сякаш от небето падаше бледолилав водопад.

— Ако наистина Мусташ е там, горе, както упорито ми го втълпяват — сподели Тисту с Гимнастик, — той сигурно ще се възползва от тази стълба, за да слезе, дори и за минутка.

Понито не отвърна.

— Много ме измъчва, че не го виждам… и че не знам… — продължи Тисту.

А стълбата все растеше и растеше. Илюстрованите списания поместиха цветната й снимка и писаха: „Стълбата от цветя в Мирпоал — осмото чудо на света.“

Ако бяха попитали читателите кон са първите седем, те доста биха се затруднили с отговора. Задайте този въпрос на родителите си и сами ще се убедите.

Но всичко това не накара Мусташ да слезе.

„Ще почакам до утрото на третия ден — реши Тисту — тогава ще знам какво да правя.“

Третата утрин настъпи.

Луната залязваше, слънцето не беше още изгряло и звездите вече заспиваха от умора, когато Тисту се измъкна от креватчето си. Вече не беше нощ, а денят не бе още настъпил.

Тисту беше облечен в дългата си бяла нощничка.

„Къде ли са се дянали пантофките ми“ — се питаше момчето. Най-после то намери едната под кревата, другата върху скрина.

То се плъзна по перилата, излезе навън като стъпваше безшумно и стигна до стълбата насред поляната. Гимнастик бе вече там. Козината му излъчваше печал, ухото му бе клепнало, гривата — счепкана…

— Я, ти вече си буден? — попита Тисту.

— Снощи не се прибрах в конюшнята — отвърна понито. — Трябва дори да ги призная, че цяла нощ се опитвах да прегриза основите на твоите дървета, но нищо не излезе — дървото е много твърдо, не е за зъбите ми.

— Ти си искал да рухне моята стълба? — извика Тисту. — Но защо? За какво? За да ми попречиш да се изкача?

— Да — тъжно кимна понито.

Купчини роса заблестяха в тревата. В същото време, при слабата светлина на съзоряването, Тисту видя едри сълзи да капят от очите на понито.

— И таз хубава, Гимнастик, не бива да хлипаш толкова силно, ще събудиш цялата къща — каза момчето. — Защо толкова се тревожиш? Ти много добре знаеш, че не ми се вие свят. Аз само ще се кача и веднага ще слезна; трябва да съм тук, преди Каролюс да е станал…

Но Гимнастик продължаваше да плаче.

— О, аз знаех… знаех си, че това непременно някога ще се случи — повтаряше той.

— Ще се опитам да ти донеса една малка звездичка — каза му Тнсту, за да го успокои. — Довиждане, Гимнастик.

— Сбогом — отвърна понито.

Той видя как Тисту стремително се хвърли към стъпалата от глициния и започна да следи с поглед как детето се катереше нагоре.

Тисту се изкачваше равномерно, леко, ловко. Скоро нощничката му заприлича на развяна носна кърпичка.

Гимнастик изпъваше шия. Фигурката на Тисту се смаляваше, смаляваше. Ето че той вече е не по-голям от малко топче, от грахово зърно, от главичка на карфица, от прашинка. И когато изчезна съвсем. Гимнастик натъжено се отдалечи от стълбата и отиде да хрупа трева на поляната, въпреки че не беше никак гладен.

Но Тисту все още виждаше земята.

„Гледай ти — почуди се той — поляните били сини.“

За миг се спря. На такава височина всичко се променя. Къщата-която-блести отдалече приличаше на малък диамант, който преливаше в отблясъци.

Вятърът се промъкваше под нощничката на Тисту и я издуваше.

„Трябва да се държа по-здраво“ — каза си момчето и започна отново да се катери нагоре. Но вместо да става по-трудно, изкачването стана от леко по-леко.

Вятърът стихна. Всеки шум и звук се превърна в мълчание. Слънцето заблестя като гигантски пламък, но без да обгаря. Земята беше само сянка, сянка и нищо повече.

Тисту не усети веднага, че стълбата беше свършила. Той забеляза това едва, когато видя, че е изгубил любимите си пантофки и че е бос. Нямаше вече никаква стълба и въпреки това момчето продължаваше да се изкачва — без усилие, без умора. Едно голямо бяло крило го докосна.

„Колко странно — помисли си Тисту — крило без птица!“

И изведнъж той потъна в един огромен облак — белоснежен, пенест, мек като коприна, и в него вече нищо не можеше да се различи. Този облак напомняше на Тисту нещо познато… да, да, нещо също така пухкаво; този облак му напомняше мустаците на Мусташ, но хиляди, милиони пъти по-големи. Тисту навлизаше в тези мустаци като в някаква обширна гора. И тогава момчето чу нечий глас, също като гласа на Мусташ, но много по-силен, по-тържествен, по-дълбок. Този глас му казваше:

— А, ето те и тебе…

И Тисту изчезна завинаги в този невидим свят, за който никой нищо не знае, дори и хората, които пишат приказки.

Но Татко, Мама, господин Трунадис, Каролюс, Амели и всички, които го обичаха, щяха да се безпокоят, да изпаднат в ужас, да стигнат до отчаяние. Гимнастик се нае да ги успокои, давайки им обяснение за всички чудеса, които бяха станали. Нали вече ви казах, че това пони знаеше много неща.

И тъй, едва-що Тисту се беше скрил от погледа му, Гимнастик започна да пасе трева, въпреки че не беше гладен. А той пасеше ли пасеше, но по някакъв странен начин, сякаш се опитваше в тревата да образува рисунка. Той напредваше, а на мястото на отскубнатата, изгризана трева, веднага нагъсто поникваха лютичета. И щом като свърши, понито отиде да си почине.

Когато на сутринта всички обитатели на Къщата-която-блести излязоха навън и се пръснаха в различни посоки, за да викат Тисту, те изведнъж видяха насред поляната две малки пантофки и тези думи, написани с красиви, златисти цветя:

ТИСТУ БЕШЕ ИСТИНСКИ АНГЕЛ!