Кен Фолет
Зимата на света (9)

II

Карла минаваше през антрето към кухнята, за да закусва, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката:

— Карла фон Улрих.

Чу се гласът на Фрида:

— О, Карла, малкият ми брат е мъртъв!

— Какво? — Карла не можеше да повярва. — Фрида, толкова съжалявам! Къде е станало това?

— В онази болница — Фрида плачеше.

Карла си спомни как Вернер й обяснява, че Аксел е бил изпратен в същата болница в Акелберг, в която и Курт.

— Как е починал?

— Апендицит.

— Това е ужасно.

Карла бе тъжна заради приятелката си, но също тъй и подозрителна. Изпитала беше лошо предчувствие, когато преди месец професор Вилрих им разказваше за новото лечение на Курт. Дали не е било по-експериментално, отколкото бе съобщил? Можеше ли всъщност да е било опасно?

— Знаеш ли нещо повече?

— Получихме кратко писмо. Баща ми е разярен. Обади се в болницата, но не можа да говори с някого от началниците.

— Ще намина към вас. Ще съм там след няколко минути.

— Благодаря ти.

Карла окачи слушалката и отиде в кухнята.

— Аксел Франк е починал в болницата в Акелберг — съобщи тя.

Баща й Валтер преглеждаше сутрешната им поща.

— О! — изрече той. — Горката Моника.

Карла си спомни, че според семейното предание майката на Аксел, Моника Франк, някога е била влюбена във Валтер. Загрижеността на лицето му беше толкова сериозна, че дъщеря му се запита дали пък все още не изпитва слабост към Моника, въпреки любовта си към Мод. Любовта наистина беше нещо сложно.

Майката на Карла, понастоящем най-добрата приятелка на Моника, добави:

— Сигурно е смазана.

Валтер отново погледна към кореспонденцията и изненадано каза:

— Има и писмо за Ада.

Стаята утихна.

Карла гледаше белия плик, който Ада взе от баща й.

Ада не получаваше много писма.

Ерик си беше вкъщи — последният ден от кратката му отпуска — тъй че четирима души гледаха, докато Ада отваряше плика. Карла затаи дъх.

Ада извади писмо, напечатано на машина върху хартия с емблема. Тя бързо прочете съобщението, пое дъх и изпищя.

— Не! — промълви Карла. — Не може да бъде!

Мод подскочи и прегърна Ада.

Валтер взе писмото от ръцете й и го прочете.

— О, мила моя, толкова е тъжно — каза той. — Горкичкият малък Курт.

И остави хартията на масата.

Ада заплака.

— Мъничкото ми момченце, милото ми мъничко момченце, умрял е без майка си — не мога да го понеса!

Карла сдържаше сълзите си. Усещаше се смаяна.

— Аксел и Курт? — произнесе тя. — По едно и също време?

Взе писмото. Беше напечатано с името на болницата и адреса й в Акелберг. Там пишеше следното:

„Скъпа госпожо Хемпел,

С прискърбие Ви съобщавам за смъртта на сина Ви Валтер Хемпел, на осем години. Той почина на 4 април в тази болница като следствие от спукан апендикс. За него бе направено всичко възможно, но нямаше резултат. Моля Ви да приемете най-дълбоките ми съболезнования.“

Беше подписано от главния лекар.

Карла вдигна поглед. Майка й седеше до Ада, прегръщаше я с една ръка и държеше ръката й, докато жената плачеше.

Карла страдаше, но беше по-бдителна от Ада. Тя заговори на баща си с разтреперан глас:

— Нещо не е наред.

— Какво те кара да го кажеш?

— Виж отново — тя му подаде писмото. — Апендицит.

— Какво е значението на това?

— Апендиксът на Курт беше отстранен.

— Спомних си — съгласи се баща й. — Направиха му спешна операция точно след шестия му рожден ден.

Мъката на Карла бе примесена с гневно подозрение. Нима бяха убили Курт при някой опасен експеримент, който болницата се опитваше да прикрие?

— Защо ли биха излъгали? — попита тя.

Ерик удари с юмрук по масата.

— Защо каза, че е лъжа? — извика той. — Защо винаги обвиняваш властите? Това е очевидна грешка! Някоя машинописка е направила печатна грешка!

Карла не бе толкова уверена.

— Машинописка, която работи в някоя болница, вероятно ще знае какво е апендикс.

Ерик продължи яростно:

— Готова си да се възползваш дори от тази лична трагедия, за да нападнеш хората във властта!

— Тихо, вие двамата — прекъсна ги баща им.

Те го погледнаха. В гласа му се усещаше нов тон.

— Ерик може и да е прав — започна той. — Ако е така, от болницата с голяма готовност ще отговарят на въпроси и ще съобщят повече подробности за смъртта на Курт и Аксел.

— Ще съобщят, разбира се — отговори Ерик.

Валтер продължи:

— Ако Карла е права, те ще опитват да пречат на разследванията, да укриват информация и да сплашват родителите на мъртвите деца, като им внушават, че въпросите им са някак си незаконни.

Ерик не изглеждаше толкова доволен от тези думи.

Преди половин час баща му беше един смазан човек. Сега сякаш отново връщаше старата си осанка.

— Ще открием, веднага щом започнем да задаваме директни въпроси.

Карла добави:

— Отивам да видя Фрида.

Майка й я попита:

— Не трябва ли да ходиш на работа?

— Днес съм следобедна смяна.

Карла се обади на Фрида, каза й, че и Курт е починал и че идва да говори с нея за това. Надяна палтото, шапката и ръкавиците и изкара велосипеда навън. Караше бързо и пътят до вилата на франк в Шьонеберг й отне само четвърт час.

Икономът я въведе и й каза, че семейството е все още в трапезарията. Още щом влезе, Лудвиг Франк, бащата на Фрида, изрева към нея:

— Какво ти казаха в Дома за деца във Ванзее?

Карла не харесваше особено Лудвиг — беше грубиян, с десни убеждения, и бе подкрепял нацистите в ранните им дни. Може би беше променил възгледите си — към момента много хора от деловите среди бяха стигнали дотам — но те показваха много малко от смирението, което трябваше да произлиза от огромната им грешка.

Тя не му отговори веднага. Седна на масата и изгледа семейството — Лудвиг, Моника, Вернер, Фрида и иконома, който се спотайваше. Събираше мислите си.

— Хайде, момиче, отговори ми! — настоя той. В ръката си държеше писмо, което много приличаше на полученото от Ада, и го размахваше яростно.

Моника постави ръката си, за да успокои своя съпруг.

— Спокойно, Луди.

— Искам да знам! — отговори той.

Карла погледна розовото му лице и малките черни мустачки. Видя, че агонизира от скръб. При други обстоятелства щеше да откаже да говори с толкова груб човек; той обаче имаше извинение за ужасното си държане и тя реши да не му обръща внимание:

— Директорът, професор Вилрих, ни каза, че имало някакво ново лечение за деца с увреждания като на Курт.

— Същото каза и на нас — потвърди Лудвиг. — Какво лечение?

— Зададох му този въпрос. Отвърна ми, че нямало да мога да разбера. Настоях, и той ми заяви, че включвало лекарства, но не ми даде никаква допълнителна информация. Мога ли да погледна писмото Ви, господин Франк?

Изражението на Лудвиг говореше, че той трябва да задава въпросите, но подаде писмото на Карла.

Беше съвсем същото като на Ада и Карла изпита странното чувство, че машинописката е направила няколко от тях и просто е сменила имената.

Господин Франк попита:

— Как може две момчета да умрат от апендицит по едно и също време? Това не е заразно заболяване.

Карла продължи:

— Курт със сигурност не е умрял от апендицит, тъй като нямаше апендикс. Бяха му го махнали преди две години.

— Ясно — изкоментира Лудвиг. — Стига приказки.

Той дръпна писмото от ръцете на Карла.

— Отивам да си поговоря с някого от правителството за това — и излезе.

Моника го последва; същото направи и икономът.

Карла отиде при Фрида и взе ръката й.

— Толкова ми е мъчно — каза тя.

— Благодаря ти — прошепна Фрида.

Тогава Карла отиде при Вернер. Той стана и я прегърна. Тя усети на челото й да пада сълза. Изцяло я обзе неописуемо и много силно чувство. Сърцето й бе изпълнено с мъка, но тя тръпнеше от допира на тялото му до нейното и от нежното докосване на ръцете му.

След един дълъг миг Вернер направи крачка назад и произнесе ядосано:

— Баща ми звънна два пъти в болницата. Втория път му казаха, че не разполагали с повече информация и му затвориха. Но аз ще разбера какво е станало с брат ми и мен няма да ме пренебрегнат.

Фрида се включи:

— Разбирането няма да го върне обратно.

— Все пак искам да знам. Ако трябва, ще отида до Акелберг.

Карла проговори:

— Питам се дали в Берлин има някой, който би могъл да ни помогне.

— Ще трябва да е някой от правителството — уточни Вернер. Фрида добави:

— Бащата на Хайнрих е в правителството.

Вернер щракна с пръсти.

Това е точният човек. Беше от партията на Центъра, но сега е нацист и заема някакво важно място във Външното министерство.

Карл а попита:

— Хайнрих ще ни отведе ли, за да се видим с него?

— Ще го направи, ако Фрида го помоли — обясни Вернер. — Хайнрих ще направи всичко за Фрида.

На Карла това й звучеше вероятно. Хайнрих винаги е бил много отдаден на всичко, с което се захващаше.

— Ще му звънна сега — каза Фрида.

Тя отиде в антрето, а Карла и Вернер седнаха един до друг. Той я обгърна с ръка, а тя облегна глава на рамото му. Не знаеше дали проявите на привързаност са страничен ефект на трагедията, или нещо повече.

Фрида се върна и им съобщи:

— Бащата на Хайнрих ще ни види веднага, ако отидем там сега.

Всичките влязоха в спортната кола на Вернер и се набутаха на предните седалки.

— Не разбирам как продължаваш да поддържаш тази кола в движение — отбеляза Фрида, докато тръгваха. — Дори баща ни не може да си осигури бензин за лично ползване.

— Казвам на началника си, че е за служебни нужди — обясни Вернер. Той работеше за един важен генерал. — Но и аз не съм наясно колко време още номерът ми ще може да минава.

Семейство фон Кесел живееха в същото предградие. Вернер Стигна дотам за пет минути.

Къщата бе обзаведена с разкош, макар и по-малка от дома на семейство Франк. Хайнрих ги посрещна на вратата и ги въведе във всекидневната стая, пълна с книги в кожени подвързии и украсена със стара дърворезба с изображение на орел.

Фрида го целуна.

— Благодаря ти, че го направи — каза тя. — Вероятно не е било лесно — знам, че не си в особено топли отношения с баща си.

Хайнрих засия от удоволствие.

Майка му поднесе кафе и сладкиш. Жената изглеждаше дружелюбна и несложно устроена. След като ги почерпи, тя си излезе — като прислужница.

Влезе Готфрид, бащата на Хайнрих. И той имаше същата гъста остра коса, но неговата бе сива, а не черна.

Хайнрих започна:

— Татко, това са Вернер и Фрида Франк; баща им произведе апаратите Народен приемник.

— А, да — произнесе Готфрид. — Срещал съм баща ви в Дворянския клуб.

— А това е Карла фон Улрих — мисля, че познаваш и нейния баща.

— Работехме заедно в посолството в Лондон — предпазливо каза Готфрид. — Това беше през четиринадесета година.

Явно не бе особено доволен да му напомнят за връзката му с един социалдемократ. Той си взе парче сладкиш, непохватно го изтърси на килима, безуспешно опита да вдигне трохите, после се отказа и седна.

Карла се попита — „от какво ли го е страх?“

Хайнрих веднага премина към повода за посещението.

— Татко, смятам, че си чувал за Акелберг.

Карла внимателно наблюдаваше господин фон Кесел-старши. За частица от секундата в израза му се мярна отблясък на нещо, но той бързо възприе поза на безразличие.

— Малко градче в Бавария? — уточни той.

— Там има болница — обясни му Хайнрих. — За хора с умствени увреждания.

— Не мисля, че съм запознат с това.

— Смятаме, че там става нещо странно, и се питахме дали евентуално не знаеш нещо по въпроса.

— Със сигурност не знам. Какво става там?

Вернер се намеси:

— Брат ми почина там от апендицит — официалната версия. Детето на прислужницата на господин фон Улрих е починало по същото време в същата болница от същото заболяване.

— Това е много тъжно — но сигурно е съвпадение?

Карла каза:

— Синът на прислужницата ми нямаше апендикс. Бяха му го отстранили преди две години.

— Разбирам защо толкова настоявате да проверите фактите — започна Готфрид. — Работата е изключително неудовлетворителна. Все пак, най-вероятното обяснение изглежда канцеларска грешка.

Вернер отговори:

— Ако е това, бихме искали да разберем.

— Разбира се. Писахте ли до болницата?

Карла отвърна:

— Писах им, за да питам кога прислужницата ми може да посети сина си. Отговор не се получи.

Вернер добави:

— Баща ми се обади в болницата тази сутрин. Главният лекар му затворил слушалката.

— Боже мой. Какви отвратителни маниери. Все пак, това не е нещо, което влиза в сферата на дейност на Външното министерство.

Вернер се наклони напред.

— Господин фон Кесел, възможно ли е и двете момчета да са били използвани в таен експеримент, който се е провалил?

Готфрид седна отново.

— Абсолютно невъзможно — отговори той и Карла почувства, че им казва истината. — Такова нещо не се върши.

Звучеше облекчено.

Вернер изглеждаше, все едно въпросите му са се изчерпали, но Карла не бе удовлетворена. Чудеше се защо ли Готфрид е толкова щастлив от уверението, което току-що им е дал. Дали не бе, защото криеше нещо много по-лошо?

През ума й мина възможността — толкова ужасяваща, че почти не можеше да си я въобрази.

Готфрид започна:

— Е, ако това е всичко…

Карла попита:

— Господине, Вие сте напълно уверен, че не са били убити от някаква експериментална терапия, която се е провалила, нали?

— Напълно уверен съм.

— За да знаете със сигурност, че това не е вярно, Вие трябва да имате някакви сведения за онова, което се извършва в Акелберг.

— Не е задължително — възрази той, но напрежението в него се вдигна, и тя знаеше, че е попаднала на нещо.

— Спомням си един пропаганден плакат на Националсоциалистическата партия — продължи Карла. Въпросният спомен предизвика ужасяващата й мисъл. — Имаше снимка на санитар и на умствено изостанал човек. Текстът гласеше приблизително: „Този човек, който страда от наследствени увреждания, струва на националната общност шестдесет хиляди райхсмарки. Другарю, това са и твои пари!“ Мисля, беше реклама за някакво списание.

— Виждал съм образци от тази пропаганда — презрително произнесе Готфрид, като че ли това нямаше нищо общо с него.

Карла се изправи.

— Вие сте католик, господин фон Кесел, и Вие сте възпитали Хайнрих в католическата вяра.

Господин фон Кесел изсумтя презрително:

— Хайнрих заявява, че е атеист.

— Вие обаче не сте. И Вие вярвате, че човешкият живот е свещен.

— Да.

— Казвате, че лекарите в Акелберг не изпитват опасни нови лечения върху хора с увреждания, и аз Ви вярвам.

— Благодаря Ви.

— Но правят ли те нещо друго? Нещо по-лошо?

— Не, не.

— Дали преднамерено не убиват хората с увреждания?

Готфрид мълчаливо поклати глава.

Карла го доближи и понижи глас, сякаш в стаята нямаше други хора освен тях.

— Като католик, който вярва, че човешкият живот е свещен, ще сложите ли ръка на сърцето си, за да ми кажете, че в Акелберг не убиват умствено изостанали деца?

Събеседникът й се усмихна, направи успокоителен жест и отвори уста, за да каже нещо, но думи не излязоха.

Карла коленичи на килима пред него.

— Ще го направите ли, моля? Веднага? Тук, в дома Ви, заедно с Вас са четирима млади немци, синът Ви и трима негови приятели. Просто ни кажете истината. Погледнете ме в очите и кажете, че нашето правителство не убива деца с увреждания.

Тишината в стаята беше абсолютна. Готфрид изглеждаше на път да заговори, но промени решението си. Стисна очи, изкриви устата си в гримаса и наведе глава. Четиримата младежи смаяно наблюдаваха конвулсиите на лицето му.

Най-накрая той отвори очи. Изгледа ги един по един и спря поглед върху сина си.

После стана и излезе от стаята.

III

На следващия ден Вернер каза на Карла:

Това е ужасно. Говорим за тази работа повече от двадесет и четири часа. Ще полудеем, ако не вършим нещо друго. Хайде да отидем на кино.

Отидоха на „Курфюрстендам“ — улица с театри и магазини, която хората винаги наричаха Ку’дам. Повечето от добрите немски режисьори и сценаристи бяха отишли в Холивуд преди години и понастоящем местните филми бяха второ качество. Гледаха лентата Трима войници със сюжет от време на френската кампания.

Тримата войника бяха — корав фелдфебел-партиец; мрънкало с леко еврейски вид; добросъвестен младеж. Последният задаваше въпроси от типа на „Ама евреите наистина ли ни вредят?“ и в отговор получаваше дълги и неумолими лекции от фелдфебела. Щом влязоха в боя, мрънкалото призна, че е комунист, дезертира и стана на парченца при едно въздушно нападение. Добросъвестният младеж се би храбро, произведоха го във фелдфебел и стана поклонник на фюрера. Сценарият бе кошмарен, но баталните сцени си ги биваше.

По време на прожекцията Вернер държа Карла за ръката. Тя се надяваше, че ще я целуне в тъмното, но той не го направи.

Лампите светнаха и той обобщи:

— Е, беше ужасно, но поне ме разсея за два часа.

Излязоха от киносалона и намериха колата му.

— Да излезем на разходка, а? — попита той. — Може и да ни е за последно. Тази кола ще застане на трупчета от другата седмица.

Той подкара към Грюневалд. По пътя мислите на Карла се върнаха на вчерашния разговор с Готфрид фон Кесел. Независимо колко пъти го превърташе през ума си, нямаше начин да избегне от ужасното заключение, до което и четиримата бяха стигнали в края. Курт и Аксел не се бяха оказали случайните жертви на опасен медицински експеримент, както тя мислеше отначало. Готфрид го бе отрекъл убедително. Той обаче не посмя да отрече, че правителството преднамерено убива умствено увредените хора и лъже семействата им по въпроса. Беше трудно за вярване, дори за толкова безмилостни и брутални хора като нацистите. И все пак отговорът на господин фон Кесел бе най-ясният образец за гузна съвест, който Карла бе наблюдавала.

Когато минаваха през гората, Вернер отби от пътя и подкара по една пътека, докато шубраците не скриха колата. Карла предположи, че е водил други момичета тук.

Той изключи светлините и двамата седяха в пълна тъмнина.

— Ще говоря с генерал Дорн — каза той. Дорн беше неговият началник, важен офицер от авиацията. — А ти?

— Според баща ми вече няма политическа опозиция, но църквите още са силни. Нито един искрен във вярата си човек няма да одобри извършваното.

— Религиозна ли си? — попита я Вернер.

— Всъщност не. Баща ми е религиозен. За него протестантската вяра е част от немските традиции, които той обича. Майка отива на църква с него, макар че според мен богословието й е малко неортодоксално. Вярвам в Бог, но не мога да си представя че за Него е от значение дали хората са протестанти, католици, мюсюлмани или будисти. Освен това ми харесва да пея църковни песни.

Гласът на Вернер се сниши до шепот.

— Не мога да вярвам в Бог, Който позволява на нацистите да убиват деца.

— Не те упреквам.

— Какво ще направи баща ти?

— Ще говори с пастора на енорийската ни църква.

— Добре.

За малко се умълчаха. Той я обгърна с ръка.

— Всичко наред ли е? — попита я той полушепнешком.

Тя бе напрегната от очакване и гласът сякаш й изневери. Отговорът беше под формата на промърморване. Опита отново и успя да произнесе:

— Ако това ще намали тъгата ти… да.

Тогава той я целуна.

Тя му отвърна страстно. Той погали главата, а после гърдите й. В този момент — тя си даваше сметка — повечето момичета щяха да спрат. Общото мнение бе, че ако човек отиде по-надалеч, ще загуби самоконтрол.

Карла реши да рискува.

Тя докосна бузата му, докато той я целуваше. Погали го по гърлото с върховете на пръстите си и се наслаждаваше на усещането на топлината на кожата. Пъхна ръката си под сакото му и изследва тялото му с ръка върху лопатките на раменете и гръбнака.

Той въздъхна, щом усети ръката си под полата върху бедрото й. Щом я докосна между краката, тя разтвори колене. Всеобщото мнение сред момичетата бе, че едно момче ще те смята за долнопробна при такова нещо, но тя не можеше да се удържи.

Той я докосна на точното място. Не опита да пъхне ръка под бельото й, а я погали леко през памучната тъкан. Тя чу как в гърлото й се надигат стонове, най-напред тихо, а после по-високо. Най-накрая извика от удоволствие и зарови лицето си във врата му, за да заглуши звука. След това се наложи да отблъсне ръката му, понеже бе станала твърде чувствителна.

Задъха се. Целуна го по шията, веднага щом успя да възстанови дишането си. Той докосна бузата й с любов.

Минута по-късно тя каза:

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Само ако го искаш.

Чувстваше се притеснена от силата на желанието си.

— Работата е, че аз не съм…

— Знам — отговори той. — Ще ти покажа…

IV

Пастор Окс бе едър, спокоен духовник с голяма къща, хубава жена и пет деца; Карла се боеше, че той няма да иска да се замесва. Но го подцени. Той вече беше чул слухове, които безпокояха съвестта му и се съгласи да отиде с Валтер до Дома за деца във Ванзее. Професор Вилрих едва ли можеше да отхвърли посещение от страна на един заинтересуван духовник.

Решиха да вземат Карла със себе си, тъй като е била свидетел на разговора с Ада. За директора можеше да бъде по-трудно да промени разказа си пред нея.

Във влака Окс предложи той да говори.

— Директорът вероятно е националсоциалист — разсъди той. Повечето хора на високи длъжности бяха партийни членове. — Вероятно ще разглежда един бивш депутат от Социалдемократическата партия като враг. Аз ще играя ролята на безпристрастния арбитър. Смятам, че по този начин ще можем да научим повече.

Карла не бе уверена в последното. Смяташе, че баща й би бил по-опитен в задаването на въпроси. Но Валтер се съгласи с предложението на пастора.

Беше пролет и времето бе по-топло от предишното посещение на Карла. По езерото имаше лодки. Карла реши да помоли Вернер да излязат заедно на пикник. Искаше да се възползва максимално от него преди да се е насочил към друго момиче.

При професор Вилрих гореше огън, но имаше отворен прозорец, който пропускаше свежия бриз откъм водата.

Директорът се здрависа с пастор Окс и с Валтер. Погледна Карла, позна я, после спря да й обръща внимание. Покани ги да седнат, но тя виждаше враждебността му под тънкия слой любезност. Явно не му беше приятно да го разпитват. Взе една от лулите си и нервно се заигра с нея. Днес не бе толкова арогантен — имаше си работа с двама зрели мъже, а не с две млади жени.

Окс започна разговора:

— Професор Вилрих, господин фон Улрих и други хора в конгрегацията ми са загрижени от мистериозната смърт на няколко познати им деца с увреждания.

— Никакви деца не са умирали по тайнствен начин тук — изстреля в отговор Вилрих. — Всъщност, през последните две години тук не е умряло нито едно дете.

Окс се обърна към Валтер.

— Намирам това за твърде успокоително, нали, Валтер?

— Да — съгласи се баща й.

Карла не бе съгласна, но си замълча.

Окс продължи мазно.

— Убеден съм, че полагате най-добрите възможни грижи за поверените Ви хора.

— Да — Вилрих изглеждаше малко по-малко притеснен.

— Но изпращате деца оттук в други болници?

— Разбира се, ако друга институция може да предложи на някое дете лечение, което не е достъпно тук.

— А когато някое дете бъде прехвърлено, предполагам, че не сте непременно информирани за лечението или за положението му от този момент нататък.

— Разбира се!

— Освен ако не се върнат!

Вилрих не каза нищо.

— Някое да се е върнало?

— Не.

Окс сви рамене.

— В този случай не може да се очаква да знаете какво е станало с тях.

— Точно така.

Окс се облегна в стола си и разпери ръце в жест на откритост.

— Та вие нямате нищо за криене!

— Съвсем нищо.

— Някои от прехвърлените деца са починали.

Вилрих не продума нищо.

Окс внимателно продължи:

— Това е вярно, нали?

— Не мога да Ви отговоря със сигурни данни, отче.

— А, да! — отвърна Окс. — Тъй като, ако дори едно от тези деца умре, на Вас няма да Ви съобщят.

— Както уточнихме по-рано.

— Простете ми за повторението, но просто искам да установя вън от всяко съмнение, че от Вас не може да се иска да разясните тези подробности.

— Въобще не може.

Още веднъж Окс се обърна към Валтер:

— Смятам, че нещата се изясняват отлично.

Валтер му кимна.

Карла искаше да се намеси: нищо не е изяснено!

Но Окс заговори отново:

— Приблизително колко деца сте прехвърлили през, да речем, последните дванадесет месеца?

— Десет — отговори Вилрих. — Точно толкова.

Той се усмихна самодоволно.

— Ние, хората на науката, предпочитаме да не работим с приблизителни стойности.

— Десетима пациенти от общо…?

— Понастоящем тук имаме сто и седем деца.

— Много малък дял! — каза Окс.

Карла се ядосваше. Окс явно беше на страната на Вилрих. Защо баща й търпеше това?

Окс продължи:

— Тези деца едно оплакване ли имаха, или различни?

— Различни.

Вилрих отвори една папка на бюрото си.

— Идиотизъм, синдром на Даун, микроцефалия, хидроцефалия, малформации на крайниците, на главата и на гръбначния стълб, парализа.

— И Вие имате инструкции да изпращате такива пациенти в Акелберг.

Това си беше истински скок — първото споменаване на Акелберг и първото предположение, че Вилрих получава нареждания от по-висшестояща инстанция. Може би пък Окс бе по-изкусен, отколкото изглеждаше.

Вилрих отвори уста да каже нещо, но Окс му попречи с друг въпрос:

— Всичките ли щяха да получат едно и също специално лечение?

Вилрих се усмихна:

— Да повторя, не бях информиран, следователно не мога да кажа.

— Вие просто сте изпълнил…

— Получените нареждания, да.

Окс се усмихна.

— Вие сте разумен човек. Внимателно подбирате думите си. Децата на различни възрасти ли бяха?

— Първоначално програмата бе ограничена за деца под три години, но по-сетне бе разширена, за да принесе полза на всички възрасти, да.

Карла си забеляза споменаването на думата „програма“. Досега това не беше признавано. Тя започна да схваща, че Окс е по-умен, отколкото можеше да се стори на пръв поглед.

Следващото изречение на пастора сякаш потвърждаваше нещо вече заявено:

— И всички еврейски деца с увреждания са били включени, независимо от характера на уврежданията им.

За миг се възцари тишина. Вилрих изглеждаше смаян. Карла се запита откъде ли Окс можеше да знае за еврейските деца. Може би не знаеше — може би просто предполагаше.

След известна пауза свещеникът додаде:

— Еврейски деца и — трябваше да кажа — деца от смесен расов произход.

Вилрих не продума, но леко кимна.

Гостенинът му продължи:

— В наше време е необичайно да се дава предпочитание на еврейските деца, нали?

Вилрих погледна настрани.

Пасторът се изправи и когато заговори отново, в гласа му звънтеше гняв:

— Вие ми казахте, че десет страдащи от различни заболявания деца, от които вероятно не всички могат да извлекат полза от едно и също лечение, са били изпратени в специална болница, от която не са се върнали; казахте ми, че еврейските деца са били с предимство. Какво мислехте, че е станало с тях, господин професор Вилрих? За Бога, какво мислехте?

Вилрих сякаш щеше да заплаче.

— Разбира се, можете да не кажете нищо — продължи по-спокойно Окс. — Само че един ден същият въпрос ще Ви бъде поставен от една по-висша инстанция, всъщност — от най-висшата от всички инстанции.

Той протегна ръка напред и осъдително посочи с пръст.

— И в този ден, сине мой, Вие ще дадете отговор.

След което се обърна и си излезе от стаята.

Карла и Валтер го последваха.

V

Инспектор Томас Маке се усмихна. Понякога враговете на държавата вършеха работата му вместо него. Вместо да действат тайно и да се крият на трудни за установяване места, те се идентифицираха и щедро предоставяха необорими доказателства за престъпленията си. Бяха като риби, за които не са необходими стръв и кукичка, а направо изскачаха от реката в кошницата на рибаря и молеха да ги изпържат.

Пастор Окс бе една от тези риби.

Маке отново прочете писмото му. Беше адресирано до министъра на правосъдието Франц Гюртнер.

„Почитаеми господин министър,

Правителството убива ли деца с увреждания? Задавам Ви този въпрос откровено, тъй като е необходимо да получа ясен отговор.“

Ама че глупак! При отрицателен отговор това бе клевета; при положителен, Окс бе виновен в разкриване на държавни тайни. Нима не можеше сам да го съобрази?

„След като стана невъзможно да не обръщам внимание на циркулиращите из конгрегацията ми слухове, аз посетих Дома за деца Във Ванзее и говорих с неговия директор, професор Вилрих. Отговорите му бяха толкова незадоволителни, че у мен се утвърди убеждението, че се извършва нещо ужасно, нещо, което вероятно е престъпление и несъмнено е грях.“

Този човек имаше смелостта да пише за престъпления! Не му ли беше минало през ума, че обвиняването на правителствени учреждения в извършване на незаконни действия е само по себе си незаконно действие? Да не би да си въобразяваше, че живее в някаква дегенерирала либерална демокрация?

Маке знаеше за какво протестира Окс. Програмата бе наречена Акция Т4 заради адреса си, улица „Тиргартен“ №4. Агенцията официално се наричаше_ Благотворителна фондация за лечение и лечебни домове_, въпреки че работеше под надзора на личния кабинет на Хитлер — канцеларията на фюрера. Работата й беше да урежда безболезнената смърт на хората с увреждания, които не можеха да оцеляват без скъпи грижи. През последните две години беше свършила отлична работа при премахването на десетки хиляди безполезни хора.

Проблемът бе, че немското обществено мнение все още не бе достатъчно зряло, за да разбере нуждата от тези умъртвявания, тъй че програмата трябваше да се пази в тайна.

Маке беше посветен в тайната. Бяха го повишили в инспектор и най-накрая бе допуснат в елитната военизирана организация на партията — Шуцщафел, или СС. Осведомиха го за Акция Т4, когато му възложиха случая Окс. Изпитваше гордост — вече бе истински посветен.

За нещастие, хората са били небрежни и имаше опасност тайната на Акция Т4 да излезе наяве.

Работата на Маке бе да прекрати изтичането на информация.

Предварителните проучвания бързо установиха, че трима души трябва да бъдат заставени да млъкнат — пастор Окс, Валтер фон Улрих и Вернер Франк.

Франк бе по-големият син на производител на радиоапарати, който бе оказал важна подкрепа на националсоциалистите в ранния период. В началото самият фабрикант, Лудвиг Франк, много настоятелно искаше сведения за смъртта на сакатия си по-малък син, но замълча след заплахата, че фабриките му ще бъдат затворени. Младият Вернер, бързо издигащ се офицер в Министерството на въздухоплаването, продължаваше да задава неудобни въпроси и опитваше да замеси и влиятелния си шеф, генерал Дорн.

Министерството на въздухоплаването — твърдеше се, че е най-голямата административна сграда в Европа — бе ултрамодерна постройка и заемаше цяла отсечка от „Вилхелмщрасе“, малко след ъгъла от Главната квартира на Гестапо на улица „Принц Албрехт“. Маке влезе вътре.

В униформата си от СС можеше и да пренебрегне охраната. На пропуска той излая:

— Незабавно ме заведете при лейтенант Вернер Франк.

Служителят го качи с асансьора и го преведе по коридор до отворена врата, която водеше към малък кабинет. Най-напред младежът на бюрото не вдигна поглед от книжата пред себе си. Докато го гледаше, Маке прецени, че е на около двадесет и две години. Защо ли не беше с поделението си да бомбардира Англия? Инспекторът сърдито си рече, че вероятно бащата е задействал връзките си. Вернер изглеждаше като въплъщение на привилегията — шита по поръчка униформа; златни пръстени; прекалено дълга, забележимо невоенна коса. Маке вече го презираше.

Вернер записа нещо с молив и вдигна поглед. Приветливото изражение на лицето му изчезна бързо, щом видя униформата на СС; носителят й с интерес отбеляза проблясък на страх. Младият мъж веднага опита да го прикрие с демонстрация на сърдечност — той стана почтително, усмихна се приветливо, но Маке не се върза.

— Добър ден, господин инспектор — започна Вернер. — Заповядайте, седнете.

— Хайл Хитлер — поздрави Маке.

— Хайл Хитлер. Как бих могъл да Ви помогна?

— Сядай и млъквай, глупав хлапак — направо изплю думите Маке.

Вернер се бореше да скрие страха си.

— Какво може да съм сторил, за да си навлека такъв гняв?

— Не си позволявайте да ми поставяте въпроси. Ще говорите, когато се обърнат към Вас.

— Както обичате.

— От този момент нататък няма да задавате повече въпроси за смъртта на брат Ви Аксел.

За изненада на господин инспектора, по лицето на Вернер за миг се изписа облекчение. Това беше озадачаващо. Дали не се е страхувал от нещо друго, нещо по-страшно от простото нареждане да спре да разпитва за брат си? Можеше ли Вернер да е замесен и в други подривни дейности?

Маке размисли и си каза, едва ли е така. Най-вероятно лейтенант Франк бе облекчен, че не го арестуват и отвеждат в подземието на улица „Принц Албрехт“.

Вернер обаче не бе напълно сплашен. Той събра увереност и попита:

— Защо да не питам как е умрял брат ми?

— Казах Ви да не ми задавате въпроси. Имайте предвид, че с Вас се отнасят търпимо, тъй като баща Ви е бил ценен поддръжник на партията. Ако това не беше така, Вие щяхте да сте в моя кабинет.

Тази заплаха бе разбираема за всеки.

— Благодаря Ви за сдържаността — отвърна Вернер, докато опитваше да запази някакви остатъци от достойнство. — Но аз искам да знам кой е убил брат ми и защо.

— Няма да научите повече, независимо какво вършите. Всички по-нататъшни проучвания обаче ще бъдат смятани за измяна.

— Няма нужда да проучвам повече след Вашето посещение Ясно е, че най-лошите ми подозрения са били основателни.

— Настоявам веднага да прекратите противодържавната си кампания.

Вернер погледна предизвикателно, но не каза нищо.

Посетителят му продължи:

— Ако не го направите, генерал Дорн ще бъде информиран, че има съмнения относно лоялността Ви.

Вернер не можеше да не знае какво означава това — щеше да загуби приятната си работа в Берлин и да бъде изпратен в казармите край някое летище в Северна Франция.

Той доби по-покорен и по-умислен вид.

Маке стана. Беше прекарал достатъчно време тук.

— Очевидно генерал Дорн Ви смята за способен и интелигентен служител — каза той. — Ако се държите правилно, можете да продължите да изпълнявате тази роля.

После излезе от стаята.

Усещаше се изнервен и недоволен. Не бе сигурен, че е успял да съкруши волята на Вернер — чувстваше все още неподчинение.

Замисли се за пастор Окс. При него имаше нужда от различен подход. Маке се върна в главната квартира на Гестапо и събра малък екип — Райнхолд Вагнер, Клаус Рихтер и Гюнтер Шнайдер. Качиха се на черен Мерцедес 260Д, любимата кола на Гестапо — неизпъкваща, понеже много от такситата в Берлин бяха возила от същия модел и в същия цвят. В началото на дейността си Гестапо имаше инструкции да се забелязва и да демонстрира на обществото бруталния начин, по който се разправя с опозицията. Сплашването на немския народ обаче бе приключило отдавна и явното насилие повече не бе необходимо. Сега Гестапо действаше дискретно, винаги под прикритието на законността.

Стигнаха до дома на Окс, близо до голямата протестантска църква в Мите — централната част на столицата. Както може би Вернер си е въобразявал, че е защитен от баща си, така вероятно Окс смяташе, че църквата му го пази. Предстоеше му да научи, че обратното е вярно.

Маке натисна звънеца — някога чукаха на вратата, за по-голям ефект.

Отвори им прислужницата и той влезе в широко, добре осветено антре с лакирани дъски, застлано с тежки пътеки. Тримата го последваха.

— Къде е стопанинът? — попита той любезно момичето.

Не я бе заплашил, но въпреки това тя беше ужасена.

— В кабинета си, господине — каза тя и посочи към една врата. Маке се обърна към Вагнер:

— Събери жените и децата в съседната стая.

Окс отвори вратата на кабинета си, надникна в антрето и се намръщи:

— Какво става тук? — гневно произнесе той.

Маке тръгна направо към него, накара го да отстъпи и да му отвори достъп до стаята — малко, добре подредено помещение, с тапицирано с кожа бюро и лавици с коментари върху Библията.

— Затворете вратата — започна Маке.

Окс с неохота го направи и каза:

— Добре би било да имате хубаво обяснение за това нахлуване.

— Седни и млъкни — отговори му Маке.

Окс бе зашеметен. Сигурно не му бяха нареждали да мълчи от детските му години. Обикновено духовниците не получаваха обиди, дори и от полицията. Националсоциалистите обаче не обръщаха внимание на подобни условности.

— Това е скандал! — успя да произнесе Окс най-накрая. После седна.

Вън от стаята запротестира женски глас — навярно съпругата. Пасторът чу, пребледня и стана от стола си.

Маке го бутна надолу.

— Седете си на мястото.

Окс бе едър мъж, по-висок от инспектора, но не се възпротиви.

На Маке му харесваше да вижда такива помпозни персони смалени от страха.

— Кой сте Вие? — попита го Окс.

Маке никога не казваше. Разбира се, те можеха да се досетят, но се страхуваха повече, ако не знаеха със сигурност. По-нататък, при невероятния случай да им бъдат задавани въпроси, целият екип щеше да се закълне, че най-напред са се представили като полицейски служители и са показали значките си.

Инспекторът излезе от стаята. Хората му наблъскваха няколко деца в салона. Маке нареди на Райнхолд Вагнер да отиде в кабинета и да държи Окс там. После отиде след децата в другата стая.

Завесите бяха на цветя, на полицата на камината имаше семейни снимки; удобните столове бяха тапицирани с карирана тъкан. Хубав дом и мило семейство. Защо не бяха лоялни към Райха и не си гледаха работата?

Прислужницата стоеше до прозореца, притиснала устата си с ръка, сякаш да заглуши вика си. Четири деца бяха скупчени около жената на Окс, обикновена, едрогърдеста особа над тридесетина години. Тя държеше на ръце четвърто дете — момиченце на около две години с руси къдрици.

Маке я погали по главата:

— Как се казва тя? — попита той.

Госпожа Окс бе ужасена. Тя прошепна:

— Лизелоте. Какво искате от нас?

— Ела при чичо Томас, малка Лизелоте — каза Маке и протегна ръце.

— Не! — извика госпожа Окс. Тя хвана по-здраво детето и се извърна настрана.

Лизелоте заплака силно.

Маке кимна на Клаус Рихтер.

Той сграбчи госпожа Окс откъм гърба, дръпна ръцете й назад и тя изпусна детето. Маке го хвана преди да падне. То се заизвива като риба, но той я хвана още по-здраво, както би задържал котка. Тя писна още по-силно.

Към инспектора се втурна момче на около дванадесет години и го удари с малките си юмруци без ефект. Маке реши, че е дошло времето да го научи да уважава властите. Той постави Лизелоте на лявото си бедро, после с дясната си ръка хвана момчето за предницата на ризата и го запокити през стаята право в един от столовете. Момчето извика от страх, а госпожа Окс изпищя. Столът се наклони назад и хлапето падна на пода. Не беше наранен, но заплака.

Маке изведе Лизелоте в антрето. Тя запищя с пълно гърло за майка си. Маке я остави. Момиченцето изтича към вратата на салона, затропа по нея и завика от уплаха. Инспекторът си отбеляза, че още не се е научила да отваря.

Той остави детето в антрето и се върна в кабинета. Вагнер стоеше до вратата и я пазеше; в средата на стаята стоеше Окс, побелял от страх.

— Какво вършите с децата ми? — попита той. — Защо Лизелоте пищи?

— Ще напишете писмо — започна Маке.

— Да, каквото и да е — каза Окс и отиде до бюрото.

— Не сега, по-късно.

— Добре.

Маке се наслаждаваше. Рухването на Окс беше пълно, за разлика от Вернер.

— Писмо до министъра на правосъдието — продължи той.

— Значи всичко е за това.

— Ще напишете, че сте разбрал, че заявленията от първото Ви писмо не са верни. Бил сте подведен от комунистически конспиратори. Ще се извините на министъра за причинените от невнимателните Ви действия неприятности и ще го уверите, че повече няма да говорите за тези неща с никого.

— Да, да, ще го направя. Те какво правят с жена ми?

— Нищо. Пищи заради това, което ще й се случи, ако Вие не напишете писмото.

— Искам да я видя.

— Ако ми досаждате с глупавите си искания, става по-зле за нея.

— Разбира се, съжалявам, простете.

Противниците на националсоциализма бяха толкова слаби.

— Напишете писмото тази вечер и го изпратете утре сутринта.

— Да. Да Ви изпратя ли копие?

— Писмото Ви ще дойде при мен, идиот такъв. Да не мислите, че министърът лично чете безумните Ви драсканици?

— Не, не, разбира се.

Маке отиде до вратата.

— И стойте настрана от хора като Валтер фон Улрих.

— Да, обещавам.

Маке излезе и даде знак на Вагнер да го последва. Лизелоте седеше на пода и пищеше истерично. Маке отвори вратата на салона и викна Рихтер и Шнайдер.

И четиримата излязоха от къщата.

— Понякога насилието е напълно ненужно — замислено каза Маке, докато влизаха в колата.

Вагнер хвана волана и инспекторът му даде адреса на дом фон Улрих.

— Но понякога е най-лесният начин — добави той.

Фон Улрих живееше в квартала на църквата. Къщата му бе просторна стара сграда, която той явно не можеше да си позволи да поддържа. Боята се лющеше, перилата ръждясваха, а един счупен прозорец бе уплътнен с картон. Това не беше необичайно — военновременните икономии означаваха, че за много жилищни постройки не се полага грижа.

Прислужницата им отвори вратата. Маке предположи, че тя е жената, чието умствено изостанало дете е предизвикало целия проблем — но не си даде труда да се занимава с нея. Нямаше смисъл да се арестуват момичета.

Валтер фон Улрих влезе в приемната от една странична стая.

Маке си го спомни — братовчедът на Роберт фон Улрих, чийто ресторант той и брат му бяха купили преди осем години. По онова време господин фон Улрих бе горд и арогантен. Сега носеше опърпан костюм, но държането му все още бе дръзко.

— Какво искате? — започна той в опит да звучи, сякаш все още имаше властта да иска обяснения.

Маке нямаше намерение да губи много време.

— Закопчейте го — нареди той.

Вагнер пристъпи напред с белезниците.

Висока хубава жена пристъпи и застана пред фон Улрих.

— Кажете ми кои сте вие и какво искате — попита тя. Явно беше съпругата. Звучеше с лек чужд акцент — никаква изненада.

Вагнер силно я зашлеви през лицето и тя се олюля.

— Обръщай се и доближи китките си — нареди Вагнер на фон Улрих. — Иначе ще й потроша зъбите.

Фон Улрих се подчини.

По стълбите се втурна красива млада жена в сестринска униформа.

— Татко! Какво става?

Маке се запита колко ли още хора можеше да има в къщата. Изпита леко притеснение. Едно обикновено семейство не можеше да се справи с обучени полицейски служители, но голяма тълпа беше в състояние да предизвика такава неразбория, та фон Улрих да се измъкне.

Той обаче не искаше да се бори.

— Не заставай срещу тях! — настойчиво се обърна към нея той. — Върни се!

Сестрата изглеждаше ужасена и извърши, каквото и казаха.

Маке заповяда:

— Заведете го в колата.

Вагнер изкара фон Улрих през вратата.

Жената се разплака.

Медицинската сестра попита:

— Къде го отвеждате?

Инспекторът отиде до входната врата и погледна трите жени — слугинята, жената и дъщерята.

— Всички тези неприятности — изрече той. — Заради едно осемгодишно идиотче. Не мога да ви разбера.

Излезе и се настани в автомобила.

Изминаха краткия път до „Принц Албрехт“. Вагнер паркира от задната страна на сградата на Гестапо до десетина точно такива черни коли. Всички излязоха от колата.

Вкараха фон Улрих през един черен вход, свалиха го до подземието и го въведоха в облицована с бели фаянсови плочки стая.

Маке отвори някакъв шкаф и извади от него три дълги и тежки сопи, прилични на американски бейзболни бухалки. Даде по една на всеки от сътрудниците си.

— Пребийте го — нареди той и ги остави да свършат работата.

VI

Капитан Владимир Пешков, началник на берлинския отдел на военното разузнаване на Червената армия, се срещна с Вернер Франк на Гробището на инвалидите край канала Берлин-Шпандау.

Изборът на мястото бе добър. Докато внимателно оглеждаше парка, Володя се увери, че никой не е последвал него или Вернер. Единственият човек освен тях беше забулена в черно възрастна жена, но тя си тръгваше.

Срещаха им бе при гробницата на генерал Шарнхорст, голям пиедестал с полегнал лъв, отлят от бронза на пленени неприятелски оръдия. Беше слънчев пролетен ден, двамата млади разузнавачи свалиха връхните си дрехи и се заразхождаха покрай гробовете на бележитите немци.

След подписването на германско-съветския пакт преди почти две години съветската страна продължи да извършва шпионски действия в Германия; съответно продължи и следенето на персонала на съветското посолство. Всички смятаха договора за временен, но никой не бе наясно колко ще трае тази временност. Ето защо агентите на контраразузнаването следяха Володя навсякъде.

Каза си, че те несъмнено можеха да определят кога излиза на истинска тайна разузнавателна мисия, понеже именно тогава се отърваваше от тях. Излизаше ли да си купи кренвирши за обяд оставяше ги да вървят подире му. Питаше се дали са достатъчно умни, за да съобразят това.

— Да си виждал Лили Маркграф напоследък? — попита Вернер.

И двамата бяха излизали с нея по различно време. Володя я беше завербувал; тя се научи да кодира и декодира съобщения с разузнавателния шифър на Червената армия. Разбира се, Володя не би го разкрил на Вернер.

— Напоследък не — излъга той. — А ти?

Вернер поклати глава.

— Друга покори сърцето ми.

Изглеждаше свит. Може би се чувстваше неудобно, задето не оправдава репутацията си на плейбой.

— Както и да е, защо поиска да ме видиш?

— Получихме страхотна информация — започна Володя. — Сведения, които ще променят хода на историята — ако са верни.

Вернер погледна скептично.

Събеседникът му продължи.

— Един източник ни съобщи, че Германия ще нахлуе в Съветския съюз през юни.

Докато го произнасяше, капитан Пешков изтръпна за пореден път. Ставаше дума за изключителен триумф на съветското военно разузнаване и за ужасна заплаха за СССР.

Вернер отметна една къдрица от очите си; жестът му вероятно караше сърцата на момичетата да бият по-учестено. Той попита.

— Източникът надежден ли е?

Ставаше дума за журналист в Токио, близък до германския посланик в Япония, но в действителност прикрит комунист. Всичко съобщено от него до момента се беше оказало истина. Володя обаче не можеше да каже това на Вернер.

— Надежден е — поясни той.

— И вие вярвате в това?

Капитанът се поколеба. Тук беше проблемът. Сталин не вярваше на сведението — според него, дезинформация на съюзниците, целяща да предизвика недоверие между него и Хитлер. Скептицизмът на Сталин по отношение на този успех на разузнаването смаза началниците на Володя и вгорчи тържеството им.

— Нуждаем се от потвърждение — обясни той.

Вернер огледа разлистващите се дървета.

— Надявам се да е вярно — неочаквано рязко произнесе той. — Това ще унищожи нацистите.

— Да — съгласи се Володя. — Ако Червената армия е подготвена. Вернер се изненада:

— Не сте ли готови?

Още веднъж Володя не можеше да каже на Вернер цялата истина. Сталин вярваше, че немците няма да атакуват, преди да са разгромили Великобритания, тъй като ще се боят от война на два фронта. Според него, докато Лондон продължаваше да се съпротивлява на Германия, СССР бе в безопасност. Съответно Червената армия не бе дори частично готова за посрещане на германско нахлуване.

— Ние ще бъдем подготвени — поде Володя — ако успееш да намериш потвърждение за съществуването на плана за нападение.

Капитанът не можа да се удържи да не помисли за собствената си важност. Неговият шпионин можеше да е ключът.

Вернер му отвърна:

— За съжаление не мога да ти помогна.

Володя се намръщи:

— Какво имаш предвид?

— Не мога да намеря потвърждение или каквото и да е на тази информация, нито каквото и да е друго нещо. Предстои да бъда уволнен от работата си в Министерството на въздухоплаването. Вероятно ще бъда разпределен във Франция — или, ако информацията ви е точна, ще участвам в нападението над Съветския съюз.

Съветският офицер бе ужасен. Вернер беше най-добрият му агент. Неговата информация бе причината Володя Пешков да бъде произведен капитан. Откри, че му е трудно да диша. С усилие можа да попита:

— Какво е станало, по дяволите?

— Брат ми умря в един дом за хора със забавено развитие, а същото се случи и на кръщелника на приятелката ми; и двамата задаваме твърде много въпроси.

— Че защо ще те уволняват за това?

— Нацистите избиват хората с увреждания, но става дума за тайна програма.

Володя веднага забрави за мисията си:

— Какво? Просто ги убиват?

— Така изглежда. Все още не сме запознати с детайлите. Но ако нямаше нищо за криене, нямаше да наказват мен и други хора задето задаваме въпроси.

— Колко голям беше брат ти?

— Петнадесет.

— Боже мой! Още дете!

— Няма да им се размине. Отказвам да си затварям устата.

Спряха пред гроба на авиационния ас Манфред фон Рихтхофен. Представляваше огромно парче скала, шест фута висока и два пъти толкова широка. Върху него с елегантни букви бе изсечено само РИХТХОФЕН. Володя винаги намираше простотата му затрогваща.

Опита се да си възвърне самообладанието. Каза си, че съветската тайна полиция все пак убива хора, и най-вече всекиго, заподозрян в нелоялност. Според слуховете шефът на НКВД, палачът Лаврентий Берия, имал любим номер — пращал хората си да му хванат някое хубаво момиче от улицата, за да го изнасили за разнообразяване на вечерта. Мисълта, че комунистите могат да бъдат жестоки като нацистите, не бе утеха. „Някой ден“ — напомни си той — „СССР щеше да се отърве от хора като Берия и тогава щеше да може да започне строителството на истинския комунизъм. Междувременно главната задача бе разгромяването на нацистите.“

Стигнаха стената на канала, застанаха там и загледаха как една баржа бавно пъпли по водата и бълва мазен черен пушек. Володя не можеше да се оправи от притеснителното откровение на Вернер:

— Какво ще стане, ако спреш да се занимаваш със смъртта на децата с увреждания? — запита той.

— Ще загубя приятелката си — обясни Вернер. — Тя е толкова гневна, колкото съм и аз.

Володя бе поразен от страшната мисъл, че Вернер може да каже истината на приятелката си.

— Не би могъл да й съобщиш причината за промяната на мнението си, нали? — недвусмислено попита той.

Вернер изглеждаше поразен, но не поде спор.

Володя разбра, че с убеждаването на Вернер да изостави борбата си ще помогне на нацистите да прикрият своите престъпления. Отхвърли неудобната мисъл настрани.

— Ще запазиш работата си при генерал Дорн, ако обещаеш да оставиш това?

— Да. Те искат това. Само че няма да ги оставя да убият брат ми и после да го потулят. Ще ме изпратят на фронта, но аз няма да замълча.

— Какво според теб ще ти направят, когато разберат колко си непримирим?

— Ще ме хвърлят в някой лагер.

— Какво ще допринесе това?

— Просто не мога да оставя това така.

Володя трябваше отново да привлече Вернер, но засега не му се отдаваше. Вернер имаше отговор за всичко. Беше умен — именно затова и бе толкова ценен източник на информация.

— Ами другите? — попита го Володя.

— Кои други?

— Сигурно има още хиляди деца и възрастни хора с увреждания. Нацистите всички ли ще избият?

— Вероятно.

— Със сигурност няма да успееш да ги спреш, ако си в концентрационен лагер.

За пръв път Вернер не отговори.

Володя се извърна от водата и огледа гробището. Млад мъж в костюм бе коленичил пред малък надгробен камък. Опашка? Капитан Пешков се загледа внимателно. Мъжът се тресеше от плач и изглеждаше истински — агентурата на контраразузнаването не блестеше с актьорски способности.

— Виж го — каза Володя на Вернер.

— Защо?

— Скърби. Това правиш и ти.

— И?

— Просто гледай.

Минута по-късно мъжът стана, избърса лицето си с кърпичка и си тръгна.

Пешков продължи:

— Сега е щастлив. Скръбта е за това. Тя не постига нищо, но така просто се чувстваш по-добре.

— Смяташ, че задавам въпроси, просто за да се чувствам по-добре?

Володя се обърна и го погледна в очите.

— Не те упреквам — каза той. — Искаш да узнаеш истината и да я разгласиш. Но помисли логично. Единственият начин това да свърши е режимът да бъде съборен. Единственият начин това да стане е нацистите да бъдат разгромени от Червената армия.

— Може би.

Володя обнадеждено установи, че Вернер поддава.

— Може би? — продължи той. — А кой друг? Британците са на колене и отчаяно опитват да отблъснат Луфтвафе. Американците не се интересуват от европейските разправии. Всички останали подкрепят фашистите.

Той постави ръце на раменете на Валтер.

— Червената армия е единствената ти надежда, приятелю мой. Ако загубим, нацистите ще убиват деца с увреждания — и евреи, и комунисти, и хомосексуалисти — още хиляда кървави години.

— Да — призна Вернер. — Прав си.

VII

Карла и майка й отидоха на църква в неделя. Мод бе разстроена от ареста на Валтер и много искаше да разбере къде е отведен. Разбира се, Гестапо отказваше да даде каквато и да е информация. Църквата на пастор Окс обаче беше популярна, идваха хора от заможните квартали, а и в конгрегацията се числяха влиятелни личности; един или двама от тях можеха да се поразровят.

Карла склони глава и се помоли баща й да не е бил подложен на изтезания или бит. Не вярваше в силата на молитвите, но бе достатъчно отчаяна, за да опита каквото и да е.

Зарадва се при вида на семейство Франк, седнали няколко реда пред тях. Проучваше тила на Вернер — на врата косата му бе леко къдрава, за разлика от останалите мъже, които бяха късо подстригани на черта. Тя бе докоснала врата му и бе целунала шията му. Вернер беше прекрасен. Всяка вечер, преди да заспи, тя изживяваше отново вечерта, когато отидоха до Грюневалд. Но не бе влюбена в него, каза си тя.

Все още не.

При влизането на пастор Окс тя веднага видя, че той е смазан. Промяната беше ужасяваща. Отиде бавно до аналоя, с клюмнала глава и увиснали рамене; няколко човека от конгрегацията си зашепнаха загрижено. Безизразно изрецитира молитвите, а после прочете проповедта си от книга. Карла работеше като сестра вече две години и разпозна симптомите на депресията. Предположи, че и той е бил посетен от Гестапо.

Забеляза, че госпожа Окс и петте деца не бяха на обичайното място на първия ред.

Докато пееха последния химн, Карла си даде обет, че няма да се откаже, въпреки уплахата си. Все още имаше съюзници — Фрида, Вернер и Хайнрих. Но какво можеха да направят те?

Щеше й се да има солидно доказателство за извършваното от нацистите. Лично тя нямаше съмнения, че те избиват хората с увреждания — беше очевидно заради реакцията на Гестапо. Не можеше обаче да убеди останалите хора без конкретни доказателства.

Как можеше да се сдобие с тях?

След литургията излезе от църквата заедно с Фрида и Вернер. Тя ги отдръпна от родителите им и започна:

— Мисля, че трябва да намерим доказателства за ставащото. Фрида веднага схвана какво има тя предвид.

— Трябва да отидем до Акелберг — каза тя. — Да посетим болницата. Вернер бе предложил това още в началото, но бяха решили да започнат разследването си в Берлин. Сега Карла обмисляше идеята отново.

— Ще ни трябват разрешителни за пътуване.

— Как да уредим това?

Карла щракна с пръсти.

— И двете членуваме в Колоездачен клуб Меркурий. Те могат да издействат разрешителни за някоя велосипедна екскурзия.

Ставаше дума точно за любимото нещо на националсоциалисте — здравословно раздвижване за младежта вън от града.

— Ще можем ли да влезем в болницата?

— Можем да опитаме.

Вернер се обади:

— Смятам, че трябва да се откажете.

Карла бе смаяна:

— Какво имаш предвид?

— Очевидно пастор Окс е бил изплашен до смърт. Това е много опасна работа. Можете да бъдете хвърлени в затвор и изтезавани. А това няма да върне обратно Аксел и Курт.

Тя го изгледа невярващо.

— Искаш ние да се откажем?

— Трябва да се откажете. Говорите така, сякаш Германия е свободна страна! И двете ще бъдете убити, да знаете.

— Трябва да рискуваме! — ядосано му възрази Карла.

— Не ме занимавайте с това — отговори й Вернер. — И аз имах посещение от Гестапо.

Карла веднага промени тона:

— О, Вернер, какво стана?

— Засега — само заплахи. Ако продължа да задавам въпроси пращат ме на фронтовата линия.

— О, слава Богу, че не е нещо по-лошо.

— И това е достатъчно зле.

Момичетата се умълчаха за миг, после Фрида изрече на глас мислите на Карла:

— Това е по-важно от работата ти — трябва да сме наясно по въпроса.

— Не ми обяснявай с какво трябва да съм наясно — прекъсна я Вернер. Изглеждаше ядосан, но Карла усещаше, че всъщност се срамува.

— Не твоята кариера е под въпрос — продължи той. — А и ти не си се срещала с Гестапо.

Карла бе изумена. Мислеше си, че познава Вернер. Сигурна бе, че ще гледа на тези проблеми по нейния начин.

— Всъщност, аз се срещнах с тях — обади се тя. — Арестуваха баща ми.

Фрида се ужаси:

— О, Карла! — каза тя и я прегърна.

— Не можем да открием къде е — добави Карла.

Вернер не показа никакво съчувствие:

— Тогава си наясно, че не бива да им се противиш! — изтресе той. — Щели са и теб да арестуват, ако инспектор Маке не смяташе, че момичетата не са опасни.

На Карла й се доплака. Беше на път да се влюби във Вернер, а ето че той се оказа страхливец.

Фрида го попита:

— Да не би да казваш, че няма да ни помогнеш?

— Да.

— Защото искаш да си запазиш работата?

— Безсмислено е — не можете да ги победите!

Карла му беше бясна заради страхливостта и пораженството:

— Не можем просто да допуснем това да се случи!

— Откритото противопоставяне е безумие. Има и други начини да им се противопоставиш.

Карла го попита:

— Как? Като работиш по-бавно, както пише в онези листовки? Това няма да ги спре да убиват деца с увреждания!

— Опозицията срещу правителството е самоубийство!

— Всичко друго е страхливост!

— Отказвам да приемам осъждане от две момичета! — и с тези думи той си тръгна.

Карла сдържаше сълзите си. Не можеше да заплаче пред двестате души, събрали се пред църквата на слънце.

Фрида беше колкото разстроена, толкова и озадачена:

— Различен е — пророни отчаяно тя. — Познавам го цял живот. Нещо става; нещо, за което той не говори с нас.

Майката на Карла дойде при тях. Не забеляза притеснението на дъщеря си, което беше необичайно.

— Никой не знае нищо! — отчаяно каза тя. — Не мога да открия къде е баща ти.

— Ще продължим да го търсим — отговори Карла. — Няма ли някакви приятели в американското посолство?

— Познати. Вече ги питах, но нямат никаква информация.

— Утре ще ги питаме отново.

— О, Боже, предполагам, че има милиони немски жени, които са в моето положение.

Карла кимна.

— Хайде да си отиваме вкъщи, мамо.

Ходеха бавно и мълчаха, всяка заета с мислите си. Карла бе гневна на Вернер, още повече, че много неправилно бе преценила характера му. Как можа да хлътне по толкова слаб човек?

Стигнаха тяхната улица.

— Утре ще отида до американското посолство — каза Мод, когато доближиха дома. — Ако трябва, ще изкарам целия ден във фоайето. Ще ги помоля да направят нещо. Желаят ли го наистина, могат да направят полуофициално проучване за зетя на един министър в британския кабинет. О! Защо входната ни врата е отворена?

Първата мисъл на Карла бе, че имат повторно посещение от Гестапо. Обаче нямаше паркирана на бордюра черна кола; от ключалката стърчеше ключ.

Мод влезе в антрето и изпищя.

Карла се втурна след нея.

На пода лежеше мъж, целият в кръв.

Карла успя да не закрещи.

— Кой е това? — произнесе тя.

Мод коленичи край мъжа.

— Валтер. Валтер, какво са направили с теб?

И тогава Карла разпозна баща си. Беше толкова тежко изранен, че почти не можа да го разпознае. Едното око бе затворено устата бе една огромна подутина, косата бе покрита със съсирена кръв. Едната ръка бе необичайно усукана. Предницата на сакото бе оповръщана.

Мод започна отново:

— Валтер, кажи ми нещо, кажи!

Той отвори разранената си уста и простена.

Карла превключи на професионално поведение и така потисна надигащия се в нея истеричен страх. Взе чаша вода от кухнята и поръси устните му. Той глътна и отвори уста за още. Когато й се стори, че е пил достатъчно, тя отиде до кабинета му, взе бутилка ракия и му даде няколко капки. Той ги глътна и се закашля.

— Отивам за доктор Ротман — обясни Карла. — Измий му лицето и му дай още вода. Не опитвай да го местиш.

Мод й отвърна:

— Да, да — бързай!

Карла изкара велосипеда си от къщата и хвръкна напред. На доктор Ротман не му бе разрешено да практикува повече — евреите не можеха да бъдат лекари — но неофициално продължаваше да се грижи за бедните.

Карла въртеше педалите с бясна скорост. Как ли се е прибрал баща й вкъщи? Предположи, че са го докарали с кола, че е успял да се добере от бордюра до къщата и тогава е паднал.

Стигна дома на Ротманови. Като тяхната къща, и тази беше в лошо състояние. Повечето от прозорците бяха строшени от антисемити. Отвори госпожа Ротман.

— Баща ми е бил пребит — задъхано произнесе Карла. — Гестапо.

— Съпругът ми ще дойде — отвърна госпожа Ротман. Тя се обърна и викна към горния етаж.

— Исак!

Докторът слезе.

— Господин фон Улрих — съобщи му жена му.

Той взе платнената пазарска торба до вратата — понеже правото да практикува медицина му бе отнето, Карла предположи, че не може да носи нещо, което прилича на лекарска чанта. Излязоха от къщата.

— Ще карам отпред — каза му Карла.

Щом стигна вкъщи, видя майка си да плаче седнала на прага на вратата.

— Докторът идва насам! — обяви Карла.

— Твърде късно — отговори Мод. — Баща ти е мъртъв.

VIII

В два и половина часа следобед Володя се намираше пред универсалния магазин Вертхайм, веднага след „Александерплац“. Провери района няколко пъти и се оглеждаше за хора, които биха могли да бъдат цивилни полицаи. Сигурен бе, че не са го проследили до тук, но не бе невъзможно някой случайно минаващ агент на Гестапо да го разпознае и да си зададе въпроса какво ли прави. Някое оживено, препълнено с народ място беше най-добрият камуфлаж, но и той не бе съвършен.

Беше ли историята с нахлуването вярна? При положителен отговор капитан Пешков нямаше да изкара още дълго време в Берлин. Щеше да даде прощални целувки на Герда и Сабине. Вероятно щеше да се върне в управлението на военното разузнаване в Москва. Планираше да прекара известно време със семейството си. Сестра му Аня бе родила близнаци, които той не беше виждал. А и смяташе, че малко почивка ще му дойде добре. Нелегалната работа означаваше постоянно напрежение — отърваване от опашките на Гестапо, провеждане на тайни срещи, вербуване на агенти, тревоги заради възможността от предателство. Щеше да се радва на една или две години в центъра — при положение, че Съветският съюз оцелееше толкова време. Разбира се, можеха да го изпратят на друго място в чужбина. Представяше си Вашингтон. Винаги бе изпитвал желание да види Америка.

Извади от джоба си намачкана на топче салфетка и я хвърли в кошче за боклук. В три без една минута запали цигара, въпреки че не пушеше. Внимателно пусна запалената клечка в кошчето, тъй че падна посред хартията. После се отдалечи.

Секунди по-късно някой извика:

— Пожар!

И точно докато всички наоколо съзерцаваха огъня в кошчето за боклук, пред входа на магазина спря такси — обикновен Мерцедес 260 Д. От него изскокна хубавец в униформата на лейтенант от авиацията. Докато плащаше на шофьора, капитан Пешков се хвърли в колата и затръшна вратата.

На пода на колата — където шофьорът не можеше да види — имаше брой на Нойес фолк, партийното списание за расова пропаганда. Володя го взе, но не зачете.

— Някой идиот е подпалил кошчето за смет — изкоментира шофьорът.

— Хотел Адлон — каза клиентът и колата потегли.

Той прелисти страниците на списанието и се увери, че тъмножълтият плик е поставен в него.

Много искаше да го отвори, но чакаше.

Излезе от таксито при хотела, но не влезе в сградата. Вместо това мина под Бранденбургската порта и навлезе в парка. Дърветата бяха показали свежите си листа, беше топъл пролетен ден и гъмжеше от хора, излезли на следобедна разходка.

Списанието сякаш изгаряше ръката на Володя. Той намери една закътана пейка и седна.

Разтвори списанието и зад неговото прикритие отвори тъмножълтия плик.

Извади един документ. Беше индигово копие, отпечатано на машина и малко бледо, но четливо. Заглавието гласеше:

Директива №21 — план „Барбароса“

Фридрих Барбароса — германският император, водил Третия кръстоносен поход през 1189 г.

Текстът започваше по следния начин:

„Германският Вермахт трябва да бъде готов, дори преди завършването на войната срещу Англия, да победи Съветска Русия в рамките на една бърза кампания.“

Капитан Пешков усети, че се задъхва. Това си беше динамит. Токийският шпионин беше прав, Сталин грешеше. Съветският съюз се намираше в смъртна опасност.

С разтуптяно сърце Володя погледна края на документа. Беше подписан: „Адолф Хитлер.“

Прегледа страницата за дата и я намери. Нахлуването бе планирано за 15 май 1941 година.

До датата имаше написана с молив бележка от Вернер Франк: „Датата е променена на 22 юни.“

— Боже мой, направил го е — изрече Володя на висок глас. — Потвърждава, че ще има нахлуване.

Пъхна документа в плика, а плика в списанието.

Това променяше всичко.

Стана от пейката и отиде в съветското посолство, за да им съобщи новините.

IX

В Акелберг нямаше железопътна гара, тъй че Карла и Фрида слязоха на най-близката станция — на десет мили разстояние — и подкараха колелата си.

Носеха къси гащета, пуловери и обикновени сандали; бяха сплели косата си на плитки. Изглеждаха като момичета от Съюза на немските девойки, или БДМ — те често излизаха на такива екскурзии с колело. Предмет на оживени разисквания бе дали вечерно време не правят нещо друго освен колоезденето в спартанските хотели, където отсядаха. Момчетата разшифроваха БДМ като Bubi Drück Mir — „Направи го, скъпи“.

Карла и Фрида разгледаха картата си и излязоха от градчето към Акелберг.

Карла непрекъснато мислеше за баща си. Знаеше, че няма да преодолее ужаса от това да го види пребит и умиращ. Беше плакала дни наред. Освен мъка обаче, в нея живееше и друго чувство — гняв. Нямаше просто да тъгува. Щеше да направи нещо.

Мод, направо обезумяла от мъка, най-напред опита да убеди Карла да не отива в Акелберг.

— Съпругът ми е мъртъв, синът ми е в армията. Не искам и дъщеря ми да излага живота си на опасност! — проплака тя.

След погребението, когато ужасът и истерията отстъпиха пред по-спокойната и по-дълбока скръб, Карла попита майка си какво би желал Валтер. Мод размишляваше дълго време. Отговори й едва на следващия ден:

— Щеше да поиска да продължиш с борбата си.

За Мод беше трудно да го признае, но и двете бяха наясно, че това е истината.

Фрида не проведе такова обсъждане с родителите си. Майка й Моника някога е била влюбена във Валтер; тя беше смазана от смъртта му; и все пак щеше да се ужаси, ако знаеше с какво се занимава Фрида. Баща й Луди щеше да я заключи в мазето. И двамата обаче вярваха, че момичетата са отишли да карат колело. Най-много щяха да подозират, че се среща с някой неподходящ приятел.

Местността беше хълмиста, но и двете бяха в отлична форма и час по-късно слязоха по един склон в градчето Акелберг. Карла се почувства притеснена — навлизаха на неприятелска територия.

Влязоха в едно кафене. Нямаше кока-кола.

— Това да не ви е Берлин! — негодуващо изрече жената зад щанда, сякаш бяха поискали цял оркестър да им изсвири серенада. Карла се запита защо ли някой, който не харесва непознати, ще се занимава да държи кафене.

Поръчаха си фанта, немски продукт, и напълниха манерките си с вода.

Не знаеха точното положение на болницата. Трябваше да питат за посоката, но Карла се боеше да не събудят нечии подозрения. Местните нацисти можеше да се поинтересуват от непознатите хора, които задават въпроси. Докато плащаха, Карла попита:

— Трябва да се срещнем с останалите от нашата група на кръстовището при болницата. Как да стигнем дотам?

Жената избегна погледа й:

— Тук няма болница.

— Медицинският институт в Акелберг — отново попита Карла и каза името, както беше в писмото.

— Сигурно е в друго място, наречено Акелберг.

Карла си каза, че я лъжат.

— Странно — изрече тя, като продължи с преструвките. — Надявам се, че не сме объркали мястото.

Тръгнаха с колелата по главната улица. „Не остава нищо Друго“, помисли си Карла — „трябва да питам за пътя.“

На пейка пред една кръчма беше приседнал възрастен, невинен наглед човек, който се наслаждаваше на следобедното слънце.

— Да знаете къде е болницата? — попита го Карла и прикри притеснението си с веселост.

— През града и нагоре по хълма от лявата ви страна — обясни той. — Но не влизайте там — не са много хората, които си излизат от нея!

После се изхили, сякаш се беше пошегувал.

„Указанията му са малко неясни, но може и да свършат работа“, — рече си Карла. Реши да не привлича повече внимание с повторни питания.

Една жена с шал на главата хвана стареца за ръката.

— Не му обръщайте внимание — не знае какви ги говори — притеснено изрече тя. Дръпна го на крака и го подкара по тротоара.

— Дръж си устата затворена, стари глупако — промърмори тя.

Май че тези хора имаха представа какво се случва близо до тях. За щастие, те само се чумереха и гледаха да не се замесват. Може би нямаше да бързат да съобщават на полицията или на партийната организация.

Карла и Фрида продължиха по улицата и намериха младежкото общежитие. В Германия имаше хиляди такива места, предназначени точно за хора, на каквито те се преструваха — атлетични младежи, излезли да прекарат почивката си на открито. Регистрираха се. Удобствата бяха примитивни, леглата — триетажни, но беше евтино.

Излязоха от градчето късно следобеда. След една миля стигнаха до ляв завой. Нямаше знак, но пътят водеше нагоре по хълма, и те продължиха.

Напрегнатостта на Карла нарасна. Колкото повече се приближаваха, толкова по-трудно щеше да бъде да изглеждат невинни при разпит.

След още една миля видяха голяма къща насред парк. Не изглеждаше ограден със стена или ограда, а пътят водеше направо към вратата. И отново нямаше никакви знаци.

Карла явно бе очаквала сив каменен замък на върха на хълма, със зарешетени прозорци и обковани с желязо дъбови порти. Вместо това обаче стоеше баварско провинциално имение — с полегати покриви, дървени балкони и малка кула. Можеше ли ужасни неща като детеубийство да се извършват тук? А и изглеждаше малка постройка като за болница. Тогава забеляза модерната пристройка с висок комин до едната страна.

Слязоха от колелата и ги облегнаха на сградата. Сърцето на Карла направо щеше да изскочи, докато изкачваха стъпалата към входа. Защо нямаше охрана? Понеже никой не би бил толкова безразсъден, та да проучва мястото?

Нямаше звънец или мандало, но щом Карла бутна вратата, тя се отвори. Тя влезе и Фрида я последва. Озоваха се в хладна приемна с каменен под и голи бели стени. От приемната се влизаше в няколко стаи, но всички врати бяха затворени. Надолу по широко стълбище слизаше очилата жена на средна възраст. Носеше елегантна сива рокля.

— Кажете? — попита тя.

— Добър ден — започна любезно Фрида.

— Какво правите? Не можете да влизате тук.

Фрида и Карла си бяха подготвили история.

— Просто исках да посетя мястото, където брат ми почина — обясни Фрида. — Той беше на петнадесет…

— Това не е публична институция! — разгневено произнесе жената.

— Напротив — Фрида бе израснала в богато семейство и не се плашеше от дребни функционери.

От една странична врата изникна сестра на около деветнадесет години и ги загледа. Жената в сиво се обърна към нея:

— Сестра Кьониг, незабавно доведете господин Рьомер.

Сестрата забърза нанякъде.

Жената продължи:

— Трябвало е да пишете предварително.

— Получихте ли писмото ми? — попита Фрида. — Аз писах до главния лекар.

Това не беше вярно. Фрида импровизираше.

— Такова писмо не е било получавано!

Явно жената смяташе, че дръзкото искане на Фрида не е можело да мине незабелязано.

Карла слушаше. Сградата беше странно тиха. Тя бе работила с хора с умствени и физически увреждания, възрастни и деца и те доста често не бяха тихи. Дори и през затворените врати тук би трябвало да може да чуе викове, смях, плач, недоволни гласове, безсмислени приказки. Нямаше нищо такова. Приличаше повече на морга.

Фрида опита нов подход.

— Може би бихте могли да ми покажете къде е гробът на брат ми. Бих искала да го посетя.

— Няма гробове. Имаме пещ — и госпожата незабавно се поправи. — Устройство за кремация.

Карла отбеляза:

— Видях комина.

Фрида продължи:

— Какво е станало с праха на брат ми?

— Ще Ви бъде изпратен в съответното време.

— Няма да го смесите с праха на някой друг, нали?

Вратът на жената почервеня и Карла предположи, че те смесват праха на умрелите, тъй като си правят сметката, че никой няма да разбере.

Появи се сестра Кьониг, последвана от снажен юнак в бялата униформа на санитар. Жената каза:

— Рьомер, моля, придружете момичетата вън от сградата.

— Момент — прекъсна я Фрида. — Сигурна ли сте, че вършите каквото трябва? Аз просто исках да видя мястото, където брат ми е умрял.

— Сигурна съм.

— Тогава сигурно не бихте имали нищо против да ми кажете името си.

Последва секунда на колебание.

— Госпожа Шмит. А сега ви моля да напуснете.

Рьомер се приближи заплашително към тях.

— Тръгваме си — студено произнесе Фрида. — Нямаме намерение да дадем на господин Рьомер повод да ни досажда.

Мъжът промени маршрута си и им отвори вратата.

Излязоха, качиха се на колелата си и слязоха надолу по алеята. Фрида попита:

— Мислиш ли, че повярва на разказа ни?

— Напълно — отвърна Карла. — Дори не ни попита за имената ни. Ако бе заподозряна каква е истината, щеше направо да извика полицията.

— Но ние не научихме много. Видяхме комина. Но не открихме нищо, което бихме могли да наречем доказателство.

Карла се почувства леко обезсърчена. Намирането на доказателства не беше толкова лесно, колкото звучеше.

Върнаха се в общежитието, измиха се, преоблякоха се и излязоха да потърсят нещо за ядене. Единственото кафене бе собственост на свадливата жена от по-рано. Ядоха картофени тиганици с кренвирши. След това отидоха в кръчмата. Поръчаха си бира и заговаряха дружелюбно останалите клиенти, но никой не искаше да говори с тях. Това само по себе си беше подозрително. Навсякъде хората внимаваха с непознати, понеже всеки би могъл да бъде нацистки агент, но дори и при това положение Карла се запита в колко градчета две млади момичета могат да прекарат един час в заведение и никой дори да не опита да пофлиртува с тях.

Върнаха се в общежитието за ранно лягане. Карла не можеше да измисли нищо друго. Утре щяха да се върнат у дома с празни ръце. Изглеждаше невероятно, че знае за ужасните убийства и при все това не е в състояние да ги спре. Чувстваше се тъй безсилна, че й идеше да завика.

През ума й мина, че госпожа Шмит — ако това бе истинското й име — може да се усъмни в посетителите си. Тя бе приела Карла и Фрида за такива, за каквито се представяха, но по-късно можеше да ги заподозре и да се обади в полицията, просто за да е в безопасност. Станеше ли това, нямаше да е трудно да намерят двете приятелки. В общежитието имаше само пет души, а те двете бяха единствените момичета. Тя със страх очакваше фаталното почукване на вратата.

Ако ги разпитваха, щяха да кажат част от истината — че братът на Фрида и кръщелникът на Карла са умрели в Акелберг, че те са искали да посетят гробовете им или поне мястото, където са умрели, и да постоят няколко минути в тяхна памет. Местната полиция можеше и да приеме историята им. Но при една проверка в Берлин бързо щяха да разберат за връзката с Валтер фон Улрих и Вернер Франк — двама души, разследвани от Гестапо за задаване на изменнически въпроси относно Акелберг. В този случай Карла и Фрида щяха да пострадат.

Докато се приготвяха да лягат в неудобните на вид кревати, някой почука на вратата.

Сърцето на Карла спря. Тя си помисли какво бяха сторили на баща й в Гестапо. Знаеше, че не може да издържи на изтезания. За две минути щеше да каже имената на всички познати й суинг хлапета.

Фрида — с не толкова развинтено въображение — каза:

— Не гледай така уплашено!

И отвори вратата.

Не беше Гестапо, а дребно хубаво русокосо момиче. Миг по-късно Карла я разпозна — сестра Кьониг без униформа.

— Трябва да говоря с вас — каза момичето. Беше притеснена, задъхана и просълзена.

Фрида я покани. Тя седна на един от креватите и избърса очи с ръкава на дрехата си. После започна:

— Не мога повече да го държа в себе си.

Карла погледна Фрида. И двете си мислеха едно и също. Тя попита:

— Не можете да държите какво, сестра Кьониг?

— Казвам се Илзе.

— Аз съм Карла, а това е Фрида. Какво те притеснява, Илзе?

Тя отговори толкова тихо, че едвам я чуваха:

— Ние ги убиваме.

Карла не дишаше. Успя да промълви:

— В болницата?

Илзе кимна.

— Горките хора, които идват със сивите автобуси. Деца, даже бебета, и възрастни хора, баби. Те са повече или по-малко безпомощни. Понякога са ужасни, точат лиги и се изпускат, но те не могат да направят нищо за това, а някои са направо сладки и невинни. Няма значение — убиваме ги.

— Как го правите?

— Инжекция с морфин и скополамин.

Карла кимна. Това беше популярен анестетик, фатален при предозиране.

— А специалното лечение, което се предполага, че трябва да получават?

Илзе поклати глава:

— Няма специални терапии.

Карла продължи:

— Илзе, нека изясним това. Убиват ли всеки пациент, който пристига?

— Всеки.

— Веднага при пристигането?

— До ден, не повече от два дни.

Карла го беше подозирала, но дори при това реалността беше ужасяваща и на нея й се повдигна.

Минута по-късно тя попита:

— Има ли сега пациенти?

— Не са живи. Този следобед слагахме инжекции. Затова госпожа Шмит така се уплаши от идването ви.

— Защо не направят влизането на външни хора по-трудно?

— Мислят, че пазачите и бодливата тел около болницата ще направят очевидно, че се върши нещо лошо. Все едно, никой не е и опитал да влезе преди вас.

— Колко хора умряха днес?

— Петдесет и двама.

Кожата на Карла настръхна.

— Болницата е убила петдесет и двама души този следобед, приблизително когато ние сме били там?

— Да.

— И сега всички те са мъртви?

Илзе кимна.

В ума на Карла се зароди намерение и тя реши да го осъществи.

— Искам да видя — заяви тя.

Илзе изглеждаше уплашена.

— Какво имаш предвид?

— Искам да вляза в болницата и да видя труповете.

— Вече ги изгарят.

— Тогава искам да видя това. Можеш ли да ни вкараш вътре?

— Тази нощ?

— Точно сега.

— Божичко.

Карла й обясни:

— Не бива да правиш нищо. Вече прояви смелост само като заговори с нас. Ако не искаш да направиш нещо повече, добре. Но ако искаме да спрем това, имаме нужда от доказателство.

— Доказателство.

— Да. Виж, правителството е притеснено от проекта — затова е и секретен. Нацистите знаят, че хората в Германия няма да одобрят избиването на деца. Но хората предпочитат да вярват, че това не се прави, и за тях е лесно да отхвърлят някой слух, особено ако са го чули от младо момиче. Тъй че трябва да им го докажем.

— Разбирам — на хубавото лице на Илзе се изписа израз на мрачна решимост. — Добре. Ще ви заведа.

Карла стана.

— Обикновено как стигате там?

— С колело. Отвън е.

— Значи и трите ще караме.

Излязоха. Беше паднал мрак. Небето бе отчасти облачно, а светлината на звездите беше слаба. Когато излязоха от градчето и заизкачваха хълма, включиха фаровете си. Когато доближиха болницата, изключиха светлините, продължиха пеш и бутаха велосипедите. Илзе ги заведе по една горска пътека и стигнаха до задната страна на сградата.

Карла усети неприятна миризма, нещо като изгорелите газове на автомобил. Подуши въздуха.

Илзе прошепна:

— Пещта.

— О, не!

Скриха колелата в едни храсти и тихо стигнаха до задната врата. Беше отключена. Влязоха.

Коридорите бяха ярко осветени. Нямаше сенчести места — всичко беше илюминирано като болница, за каквато биваше представяно. Натъкнеха ли се на някого, щяха да бъдат видими, дрехите им веднага щяха да ги разкрият като нарушители. Какво щяха да правят тогава? Вероятно да бягат.

Илзе бързо премина по коридора, зави зад един ъгъл и отвори врата:

— Тук — прошепна тя.

И трите влязоха.

Фрида леко изписка от ужас и закри уста с ръка.

Карла прошепна:

— О, Боже мой.

В голяма, студена стая лежаха тридесетина мъртъвци, всичките голи, поставени по гръб на маси за аутопсия. Някои бяха дебели, някои слаби; някои стари и сбръчкани, имаше и деца, и едно бебе на около годинка. Неколцина бяха деформирани, но повечето изглеждаха физически нормални.

Всеки имаше малко парченце лепенка в горната част на лявата ръка, където бе проникнала иглата.

Карла дочу тихия плач на Фрида.

Тя стегна нервите си и попита шепнешком:

— Къде са останалите?

— Вече са в пещта — отговори й Илзе.

Чуха гласове иззад двукрилата врата в другия край на стаята.

— Обратно навън — нареди Илзе.

Излязоха в коридора. Карла почти изцяло затвори вратата и надникна. Видя господин Рьомер и още един мъж да вкарват болнична количка през вратата.

Те не погледнаха към Карла. Спореха за футбол. Тя чу Рьомер:

— Само преди девет години спечелихме националното първенство. Бихме Айнтрахт Франкфурт с два на нула.

— Да, но половината от най-добрите ви играчи бяха евреи, а вече ги няма.

Карла разбра, че говорят за Байерн Мюнхен.

Рьомер завърши:

— Старото време ще се върне, стига да прилагаме правилната тактика.

Продължаваха да спорят и стигнаха до маса, на която лежеше мъртва дебела жена. Хванаха я за раменете и коленете, грубо я стовариха върху количката и се запъхтяха от усилието.

Закараха количката до друга маса и поставиха втори труп върху първия.

Изкараха количката, след като натовариха три.

— Ще ги последвам — съобщи Карла.

Тя прекоси моргата до летящите врати; Фрида и Илзе я последваха. Навлязоха в зона, която изглеждаше повече индустриална отколкото медицинска — стените бяха боядисани в кафяво, подът бе бетонен, имаше шкафове и поставки за инструменти.

Надникнаха зад един ъгъл.

Видяха голяма, прилична на гараж стая, силно осветена и с дълбоки сенки. Въздухът беше топъл и се носеше слаба миризма на печене. В средата на помещението се намираше стоманена кутия, достатъчно голяма, за да побере автомобил. От върха на кутията до покрива се протягаше метална тръба. Карла разбра, че гледа пещта.

Двамата санитари вдигнаха едно тяло от количката и го поставиха върху стоманена конвейерна лента. Рьомер натисна един бутон на стената. Лентата се задвижи и трупът влезе в пещта.

Поставиха и второто тяло на лентата.

Карла видя достатъчно.

Обърна се и подкара другите две момичета обратно. Фрида се блъсна в Илзе, която неволно извика. И трите замръзнаха.

Чуха гласа на Рьомер:

— Какво беше това?

— Призрак — отвърна му другият.

Гласът на Рьомер трепереше:

— Не се шегувай с такива неща!

— Ще хванеш ли другия край на този труп, или какво?

— Добре, добре.

И трите момичета изтичаха обратно в моргата. Карла видя останалите тела и се наскърби за сина на Ада — Курт. И той беше лежал тук, с лепенка на ръката, бяха го хвърлили на конвейерната лента и се бяха отървали от него като от торба с отпадъци. „Не си забравен, Курт“ — помисли си тя.

Излязоха в коридора. Докато се обръщаха към задната врата, чуха стъпки и гласа на госпожа Шмит:

— Защо тези двамата се бавят толкова дълго?

Затърчаха се по коридора и изтичаха през вратата. Луната бе изгряла и паркът беше ярко осветен. Карла можа да види храсталака, където бяха скрили колелата си — на двеста ярда от тях през ливадата.

Фрида излезе последна и в бързината остави вратата да се хлопне.

Карла мислеше бързо. Госпожа Шмит вероятно щеше да проучи шума. И трите можеше да не достигнат храстите, преди тя да е отворила вратата. Трябваше да се скрият.

— Тук! — изсъска Карла и изтича покрай ъгъла на сградата. Илзе и Фрида я последваха.

Залепиха се за стената. Карла чу как вратата се отваря. Затаи дъх. Настъпи дълга пауза. После госпожа Шмит измърмори нещо неразбираемо и вратата се затръшна отново.

Карла надзърна зад ъгъла. Госпожа Шмит си бе отишла.

И трите момичета изтичаха през ливадата и взеха велосипедите си.

Бутаха ги по горската пътека и стигнаха до пътя. Включиха светлините, качиха се и потеглиха. Карла изпитваше еуфория. Измъкнаха се!

Докато доближаваха града, триумфът й отстъпи на по-практични съображения. Какво всъщност постигнаха? Какво щяха да правят по-нататък?

Трябваше да съобщят на някого какво са видели. Не беше сигурна на кого. Във всеки случай трябваше да убедят някого. Щяха ли да им повярват? Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко уверена беше.

Щом стигнаха общежитието и слязоха от колелата, Илзе каза:

— Слава Богу, че свърши. Никога през живота си не съм била толкова уплашена.

— Не е свършило — прекъсна я Карла.

— Какво имаш предвид?

— Няма да е свършило, докато не затворим тази болница и останалите като нея.

— Как можете да направите това?

— Ти ни трябваш — каза й Карла. — Ти си доказателството.

— Боях се, че ще кажеш точно това.

— Ще дойдеш ли с нас утре, когато тръгнем за Берлин? След дълга пауза Илзе каза:

— Да, ще дойда.

X

Володя Пешков се радваше, че се върна у дома. Москва беше в летния си разкош — слънчева и топла. В понеделник, 30 юни той се завърна в главната квартира на военното разузнаване до летището на Ходинка.

И Вернер Франк, и шпионинът от Токио се бяха оказали прави. Германия нападна Съветския съюз на двадесет и втори юни. Капитан Пешков и персоналът на съветското посолство в Берлин се завърнаха в Москва с влак и с кораби. Володя имаше предимство и се завърна по-бързо от повечето хора — някои от тях все още бяха на път.

Сега той проумя колко много го е притискал Берлин. Нацистите бяха отегчителни със самодоволството и с чувството си за превъзходство. Приличаха на футболен отбор, победил и излязал на веселба след мача — все по-пияни, по-досадни, и не искат да си вървят. Бяха му дошли до гуша.

Някои хора можеха да кажат, че СССР е нещо подобно, с тайната си полиция, със скованата си ортодоксия и с пуританското си отношение към неща като абстрактната живопис и модата. Но те грешаха. Комунизмът беше процес, изпълнен с грешки, преследващ целта си по пътя към едно по-справедливо общество. НКВД, със своите камери за изтезания, беше отклонение, раково образувание в тялото на комунизма. Някой ден то щеше да бъде отстранено по хирургически път, но вероятно не и във военно време.

Предвиждайки започването на войната, Володя отдавна бе снабдил кадрите си в Берлин с радиостанции и ключове за шифроване. Сега беше по-важно от всякога малцината храбри антинацисти да продължат да предават информация на съветското правителство. Преди да напусне Берлин, той бе унищожил всички споменавания на имената и адресите им и сега те съществуваха само в главата му.

Завари и двамата си родители в добра форма, макар баща му да изглеждаше изтормозен — той отговаряше за подготвянето на Москва за посрещане на въздушни нападения. Володя посети сестра си Аня, съпруга й Иля Дворкин и близнаците, сега на по осемнадесет месеца — Дмитрий или Димка и Татяна или Таня. За съжаление, баща им отново порази вуйчо им със своята плъхоподобност и мерзост.

След един приятен ден у дома и след хубав сън в старата му стая, капитан Пешков бе готов да работи отново.

Мина през детектора за метал на входа на сградата на разузнаването. Познатите му коридори и стълбища докоснаха носталгична струна у него, въпреки сивотата и утилитарността си. Докато ходеше из сградата, една част от него очакваше хората да го наобиколят и да го поздравяват — мнозина от тях сигурно знаеха, че е потвърдил наличието на плана „Барбароса“. Никой не го доближи — сигурно се държаха дискретно.

Влезе в обширната зала с машинописките и деловодителките и заговори със секретарката, жена на средна възраст.

— Здравей, Ника — все още ли си тук?

— Добро утро, капитан Пешков — отвърна му тя не толкова топло, колкото му се искаше. — Полковник Лемитов иска да Ви приеме веднага.

Подобно на бащата на Володя, Лемитов не бе достатъчно важен, за да бъде засегнат от големите чистки от края на тридесетте години, беше повишен и заемаше мястото на някой с по-малко късмет. Володя не знаеше много за чистката, но му беше трудно да повярва, че толкова много високопоставени хора са били дотам нелоялни, че да заслужават такова наказание. Не че капитан Пешков знаеше точно какво е наказанието. Можеха да са в лагер някъде в Сибир или в някой затвор, или да са мъртви. Знаеше само, че са изчезнали.

Ника добави:

— Сега е в големия кабинет в края на главния коридор.

Капитанът премина през помещението, усмихна се и кимна на една или две познати, ала отново го завладя усещането, че не го приемат като герой, както беше очаквал. Почука на вратата на Лемитов с надеждата, че началникът му ще го осветли донякъде.

— Влез.

Володя влезе, отдаде чест и затвори вратата зад гърба си.

— Добре дошъл отново, другарю капитан.

Лемитов стана от бюрото си.

— Между нас да си остане, свършихте чудесна работа в Берлин. Благодаря Ви.

— За мен е чест, другарю полковник — отговори Пешков. — Но защо да си остане между нас?

— Защото оспорихте Сталин.

Той протегна ръка, за да спре възражението.

— Разбира се, Сталин не знае, че сте бил Вие. И все пак, след чистките хората тук са притеснени от обвързването с някой, който е поддържал неправилна линия.

— Какво трябваше да направя? — невярващо попита Володя. — Да фалшифицирам разузнавателни данни?

Началникът му рязко поклати глава.

— Свършили сте точно каквото трябва, не ме разбирайте погрешно. И аз Ви опазих. Но не очаквайте хората тук да се отнасят с Вас като с победител.

— Разбирам — произнесе капитанът. Работите в Москва стояха по-зле, отколкото си ги беше представял.

— Ако не друго, вече си имате собствен кабинет — през три врати от моя. Ще ви трябват ден-два, за да се изравните с останалите.

Володя сметна тези думи за заповед да се оттегли.

— Тъй вярно — отдаде чест и си излезе.

Стаята му не бе впечатляващо обзаведена — малко помещение без килим — но поне си беше негова. Понеже бързаше да се прибере у дома, нямаше представа за темпа на немското нахлуване. Остави разочарованието си и зачете докладите на полевите командири за първата седмица на войната.

Колкото повече четеше, толкова повече се отчайваше.

Нахлуването бе изненадало Червената армия напълно.

Изглеждаше невъзможно, но доказателствата се намираха на бюрото му.

На двадесет и втори юни, при немската атака, много от предните подразделения на Червената армия нямаха амуниции.

Това не беше всичко. Самолетите бяха спретнато подредени на летищата без камуфлаж, и Луфтвафе унищожи хиляда и двеста съветски самолета още в първите часове на войната. Военните части бяха хвърляни срещу немците без съответното въоръжение, без въздушно прикритие, без разузнавателни сведения за вражеските позиции; като резултат въпросните части бяха унищожени.

Най-лошото беше, че заповедта на Сталин до Червената армия гласеше — никакво отстъпление. Всяка част трябваше да се бие до последния човек, а от офицерите се очакваше да се застрелят, за да не допуснат да попаднат в плен. На войските не се позволяваше да се прегрупират на нови, по-силни отбранителни позиции. Това означаваше, че всяко поражение се превръщаше в клане.

И като резултат Съветската армия търпеше огромни загуби в жива сила и техника.

Предупреждението на шпионина от Токио и потвърждението на Вернер Франк бяха пренебрегнати от Сталин. Дори в началото на атаката той настояваше, че това е ограничен провокационен акт, извършен от немските генерали без знанието на Хитлер, който щял да го прекрати в момента, в който разбере за станалото.

Към момента, в който не можеше да се отрича, че става дума не за провокация, а за най-мащабното настъпление във военната история, немците бяха преодолели предните съветски позиции. За една седмица бяха навлезли на триста мили навътре в съветска територия.

Това беше катастрофа — но на Володя му идеше да крещи, защото тя можеше да се избегне.

Нямаше съмнение чия е грешката. Съветският съюз бе едноличен режим. Само едно лице вземаше решенията — Йосиф Сталин. Той бе извършил ужасна, катастрофална грешка. И ето че страната му се намираше в смъртна опасност.

Досега капитан Пешков бе смятал, че съветският комунизъм е една в основата си вярна идеология, чийто единствен недостатък бяха ексцесиите на тайната полиция НКВД. Сега разбра, че дефектът е на най-високото място. Берия и НКВД съществуваха, само защото Сталин допускаше това. Сталин възпрепятстваше движението към истинския комунизъм.

Късно следобеда, докато зяпаше през прозореца към заляното от слънцето летище и с труд смилаше наученото, капитан Пешков бе посетен от Камен. Преди четири години и двамата бяха младички лейтенанти, току-що излезли от Военната академия, и деляха една стая с още двама души. Тогава Камен се държеше малко като клоун, шегуваше се с всички и дръзко подиграваше общоприетите съветски представи за света. Сега бе по-пълен и изглеждаше по-сериозен. Беше си пуснал малки черни мустачки, като съветския външен министър Молотов, може би, за да има по-зрял вид.

Камен затвори вратата зад гърба си и седна. Извади от джоба си играчка — оловен войник с ключе на гърба. Завъртя ключето и постави играчката на бюрото на колегата си. Войникът заразмахва ръце, все едно маршируваше, и часовниковият механизъм издаваше висок тракащ звук, докато пружината му се развиваше.

С понижен глас гостенинът на Владимир Пешков започна:

— Сталин не е видян цели два дни.

Володя разбра, че механичният войник е поставен, за да заглуши всяко подслушващо устройство, което би могло да се намира в кабинета му.

— Какво имаш предвид под това, че не е видян? — попита той.

— Не е отивал в Кремъл и не вдига телефона.

Володя бе смаян. Водачът на една държава не може просто да изчезне.

— Какво прави?

— Никой не знае.

Войникът спря. Камен го нави и отново го пусна.

— В събота вечер, след като научил, че армиите на Западния фронт са били обкръжени от немците, той казал: „Всичко е загубено. Оттеглям се. Ленин създаде нашата държава, а ние я разрушихме.“ После отишъл в Кунцево.

Сталин имаше вила близо до градчето Кунцево в покрайнините на Москва.

— Вчера не се е появил в Кремъл по обичайното за него време — на обед. Когато се обадили в Кунцево, никой не отговорил. Днес е същото.

Володя се наведе напред.

— Да не би да е получил… — гласът му слезе до шепот — … умствено разстройство?

Камен направи безпомощен жест.

— Не бих се изненадал. Въпреки всички доказателства той настояваше, че Германия няма да ни нападне през четиридесет и първа, а виж сега.

Володя кимна. Това звучеше разумно. Сталин допускаше официално да го наричат Баща, Учител, Вожд, Велик кормчия, Преобразител на природата, Гений на човечеството, Най-великият ум на всички времена и народи. Но ето че дори и на него му бе доказано, че той е бъркал, а всички останали са били прави. При подобни обстоятелства хората се самоубиваха.

Но кризата бе по-лоша от това, което Володя си беше въобразявал. Съветският съюз не само бе подложен на нападение. Той нямаше водач. Явно това бе най-опасният момент от времето на революцията.

Но не беше ли това и една възможност? Можеше ли да предостави шанс да се отърват от Сталин?

Последният път, когато той е изглеждал уязвим, е бил през 1924 година, когато в тъй нареченото Завещание на Ленин е било споменато, че той не е способен да държи властта. От момента, в който Сталин бе успял да оцелее при тази криза, властта му изглеждаше недосегаема, дори — сега Володя виждаше ясно — когато решенията му бяха на ръба на здравия разум: чистките, провалите в Испания, назначаването на садиста Берия начело на тайната полиция, пактът с Хитлер. Представляваше ли извънредната ситуация повод най-накрая властването му да бъде прекратено?

Капитан Пешков прикри въодушевлението си от Камен и от всички останали. Мислеше насаме със себе си, докато се прибираше с автобуса у дома под топлата светлина на лятната вечер. Забави го бавноподвижният конвой камиони, които мъкнеха зенитни оръдия — вероятно по заповед на баща му, който отговаряше за въздушната отбрана на Москва.

Можеше ли Сталин да бъде отстранен от властта?

Чудеше се колко ли от обитателите на Кремъл си задават същия въпрос.

Влезе в жилищната сграда на родителите си, десететажния Правителствен дом на другия бряг на реката Москва, срещу Кремъл. И двамата бяха излезли, но там беше сестра му с близнаците Димка и Таня. Момчето, Димка, беше тъмнокосо и тъмнооко, стискаше молив и дращеше из някакъв стар вестник. Момиченцето притежаваше напрегнатия синеок поглед на Григорий, който отличаваше и Володя — поне така твърдяха всички. Тя веднага показа на вуйчо си своята кукла.

Там беше и Зоя Воротинцева, изключително красивата физичка, която Володя бе видял за последен път преди заминаването си за Испания. Двете с Аня бяха установили, че ги интересува руската народна музика — ходеха заедно на концерти, а Зоя свиреше на триструнния гудок.^[1] Нито една от двете дами не можеше да си позволи грамофон, но Григорий притежаваше такъв — в момента слушаха запис на оркестър от балалайки. Бащата на Володя не бе кой знае какъв поклонник на музиката, но смяташе, че това звучи забавно.

Зоя бе облечена в лятна рокля с къс ръкав, в бледия цвят на сините й очи. Когато Владимир Пешков й зададе учтивия въпрос как е, тя отвърна рязко:

— Много ядосана.

Имаше достатъчно причини русите да са ядосани точно сега.

Синът на Григорий Пешков я запита:

— Защо?

— Моята изследователска работа в областта на атомната физика беше прекратена. Всички специалисти, с които работя, бяха пренасочени към други проекти. Лично аз в момента правя подобрения в устройството на бомбардировъчните визьори.

На Володя последното се стори доста разумно.

— Все пак сме във война.

— Не разбираш — обясни тя. — Слушай ме. Когато металът уран премине през процеса, наречен делене на атомното ядро, се отделят изключителни количества енергия. Изключително големи. Ние знаем това, а и западните учени го знаят — чели сме статиите им в научната периодика.

— И все пак, въпросът за визьорите ми се струва по-належащ.

Зоя продължи ядосано:

— Процесът на делене може да бъде използван за създаването на бомби, сто пъти по-мощни от всичко налично където и да е в момента. Една ядрена експлозия може да изравни Москва със земята. Ами ако немците създадат такава бомба, а ние я нямаме? Все едно те да имат пушки, а ние само мечове!

Събеседникът й произнесе скептично:

— Има ли причина да се смята, че учените в другите страни работят върху такава бомба?

— Убедени сме в това. Концепцията за деленето автоматично води до идеята за бомбата. Ние сме помислили за това — защо и те да не са го направили? Има и друга причина. Публикуваха всичките си по-ранни резултати в списанията — и изведнъж, преди една година, спряха да го правят. От лятото на миналата година не са излизали нови научни публикации за деленето на атомното ядро.

— И ти смяташ, че политиците и генералите на Запад са схванали военния потенциал на изследванията и са ги засекретили?

— Не мога да намеря друга причина. А ние в СССР все още не сме започнали да правим проучвания за уран.

— Хмм.

Володя се преструваше на скептичен, но всъщност това му прозвуча съвсем вероятно. Дори и най-големите поклонници на Сталин — в групата влизаше и баща му Григорий — не твърдяха, че той има научни познания. А за един неограничен властник бе твърде лесно да не обръща внимание на нещо, което го кара да се чувства неудобно.

— Казах на баща ти — продължи Зоя. — Той ме слуша, но него самия никой не го слуша.

— Какво смяташ да правиш?

— Какво мога да направя? Ще конструирам отличен прицел за нашите авиатори и ще се надявам на най-доброто.

Капитан Пешков кимна. Подобно отношение му харесваше. Харесваше му и момичето — умна, жизнена, радост за окото. Зададе си въпроса дали би излязла на кино с него.

Разговорите за физика му напомниха за Вили Фрунце, неговия приятел от Берлинското мъжко училище. Според Вернер Франк, Вили бил блестящ физик и сега учел в Англия. Можеше и да знае нещо за бомбата, за която Зоя бе толкова обезпокоена. Ако все още беше комунист, може би щеше да се съгласи да съобщи това, което знае. Володя си отбеляза наум да изпрати телеграма до резидентурата на военното разузнаване в съветското посолство в Лондон.

Родителите му си дойдоха — баща му в пълна униформа, майка му официално облечена. Бяха присъствали на една от многото нескончаеми армейски церемонии — Сталин настояваше да се продължи с тях въпреки немското нападение, понеже укрепвали бойния дух.

И двамата погукаха за малко на близнаците, но баща му изглеждаше отнесен. Промърмори нещо за телефонно обаждане и веднага се оттегли в кабинета си. Майка му се захвана да приготвя вечерята.

Володя разговаряше с трите жени в кухнята, но отчаяно искаше да побеседва с баща си. Предположи каква е причината за спешното обаждане — в момента планираха или пък предотвратяваха отстраняването на Сталин, може би дори в същата сграда.

След малко реши да рискува да се изложи на гнева на стария и да го прекъсне. Извини се и отиде до кабинета. Баща му обаче тъкмо излизаше.

— Трябва да отида в Кунцево — обяви той.

Володя жадуваше да разбере какво става.

— Защо? — попита той.

Баща му не отвърна на въпроса.

— Обадих се за колата си, но шофьорът ми си е отишъл у дома. Можеш да ме закараш.

Володя направо настръхна. Никога не беше ходил в дачата на Сталин. Сега отиваше там в миг на най-дълбока криза.

— Хайде — нетърпеливо произнесе баща му.

Викнаха за довиждане от антрето и излязоха.

Автомобилът на Григорий Пешков бе черен ЗИС 101 А, съветско копие на американския Пакард с трискоростна автоматична предавка. Най-високата му скорост достигаше осемдесет мили в час. Володя седна зад кормилото и подкара.

Мина през Арбат — квартал на занаятчии и образовани хора, държавни служители — и продължи по можайското шосе.

— Другарят Сталин ли те е повикал? — попита той баща си.

— Не. Сталин е изолиран вече два дни.

— И аз чух същото.

— Тъй ли? Предполага се, че е тайна.

— Не можеш да запазиш такова нещо в тайна. Какво става сега?

— Някои хора от нас отиваме в Кунцево, за да се срещнем с него.

Володя зададе най-важния въпрос.

— За какво?

— Най-напред — за да разберем дали е жив или мъртъв.

„Можеше ли наистина вече да е мъртъв и никой да не знае това“ — запита се Володя. Струваше му се невероятно.

— Ако е жив?

— Не знам. Каквото и да става, бих искал да съм там, за да го видя, а не да го разбера впоследствие.

Володя знаеше, че подслушващите устройства не работят в колите — микрофонът предаваше само шума на двигателя — тъй че бе уверен, че не могат да го чуят. При все това се уплаши, докато произнасяше немислимото:

— Може ли Сталин да бъде отстранен?

— Казах ти, че не знам — раздразнено отговори баща му.

Капитан Пешков настръхна. Такъв въпрос изискваше уверено отричане. Всичко останало си беше „да“. Баща му допусна възможността със Сталин да е свършено.

Надеждите на Володя се надигнаха като вулканична лава.

— Помисли си само! — радостно възкликна той. — Няма повече чистки! Концлагерите са затворени. Тайната полиция няма повече да отвлича млади момичета от улицата, за да ги насилва.

Беше наполовина готов баща му да го прекъсне, но той само го слушаше с притворени очи. Володя продължи:

— Глупавата фраза „троцкистко-фашистки шпионин“ ще изчезне от езика. Военните поделения, които отстъпват на противника в жива сила и артилерия, ще се оттеглят, вместо да се жертват без полза. Решенията ще се вземат разумно, от групи интелигентни хора, които ще решават какво е най-добро за всички. Та това е комунизмът, за който си мечтал преди тридесет години!

— Глупаво хлапе — презрително произнесе баща му. — Последно нещо, което ни трябва в този момент, е да загубим вожда си. Ние сме във война и отстъпваме! Единствената ни цел трябва да бъде защитата на революцията — каквото и да струва това. Сталин ни трябва повече от всякога.

Сякаш му зашлеви плесница. Отдавна не се бе случвало баща му да го нарича „глупак“.

Имаше ли старият право? Нуждаеше ли се СССР от Сталин? Той бе взел толкова катастрофални решения, че Володя не можеше да си представи как страната би била по-зле, оглавявана от някой друг.

Стигнаха мястото. Домът на Сталин биваше определян като дача, но не бе просто селска къщичка. Дълга, ниска постройка, с по пет високи прозореца от всяка страна на величествения вход, сградата стоеше посред борова гора и бе боядисана в безлично зелено, като че ли да я прикрива. Стотици въоръжени войници охраняваха портите и двойната ограда от бодлива тел. Григорий посочи към зенитната батарея, полуприкрита с камуфлажна мрежа:

— Аз я поставих там.

Охраната го разпозна, но въпреки това поиска документите и на двамата. Въпреки че Григорий бе генерал, а синът му — капитан от разузнаването, и двамата бяха претърсени за оръжие.

Володя откара колата до вратата. Пред къщата нямаше други автомобили.

— Ще чакаме другите — заяви баща му.

Минути по-късно се появиха още три лимузини ЗИС. Володя си спомни, че ЗИС означава_ Завод на името на Сталин_. Нима екзекуторите бяха дошли в коли, наречени на името на жертвата им?

Излязоха всичките — осмина мъже на средна възраст, костюмирани и с шапки, които държаха бъдещето на страната си в свои ръце. Володя разпозна външния министър Молотов и председателя на НКВД Берия.

— Да тръгваме — произнесе Григорий.

Володя беше смаян.

— Ще вляза с теб вътре?

Баща му бръкна под седалката си и подаде на Володя пистолет Токарев Т33.

— Сложи го в джоба си. Ако оня мръсник Берия опита да ме арестува, застреляй го.

Капитан Владимир Пешков пое оръжието много внимателно — тези пистолети нямаха предпазител. Плъзна го в джоба на куртката си — оръжието беше около седем инча дълго — и излезе от колата. Припомни си, че в пълнителя на пистолета има осем изстрела.

Всичките влязоха вътре. Володя се уплаши, че отново ще го претърсят и ще открият оръжието му, но повторна проверка нямаше.

Къщата беше боядисана в тъмни цветове и зле осветена. Един офицер въведе групата в нещо като малка трапезария. Там в едно кресло седеше Сталин.

Най-могъщият човек в източното полукълбо изглеждаше уморен и потиснат. Вдигна поглед към новодошлите и попита:

— Защо сте тук?

Володя си пое дъх. Явно Сталин мислеше, че или ще го арестуват, или ще го екзекутират.

Настъпи продължително мълчание и Володя осъзна, че в групата не са решили какво да правят. И как биха могли, при положение, че дори не знаеха дали Сталин е жив?

Накрая Молотов пристъпи напред и рече:

— Молим Ви да се върнете на работа.

Володя се насили да не възрази.

Ала Сталин поклати глава.

— Мога ли да оправдая надеждите на народа? Мога ли да поведа страната към победа?

Володя беше смаян. Нима настина той щеше да откаже?

— Сигурно има и по-добри кандидати — додаде Сталин.

Даваше им втори шанс да го убият!

Обади се още един от групата и Володя разпозна маршал Ворошилов.

— Няма по-достойни.

Каква полза? Нямаше време за умилкване.

Тогава се намеси и Григорий Пешков.

— Така е!

Нима щяха да го пуснат? Как можеха да са толкова глупави? Молотов първи каза нещо разумно.

— Предлагаме да съставим военновременно правителство, наречено Комитет за отбрана на държавата, нещо над Политбюро. Малобройно и с големи пълномощия.

— Кой ще го оглави? — бързо го прекъсна Сталин.

— Вие, другарю Сталин.

Володя искаше да изкрещи „Не!“

Отново всички се умълчаха.

— Много добре — рече най-сетне Сталин. — И така, кой друг ще вземем в комитета?

Берия излезе напред и започна да предлага членове на правителството.

Всичко свърши, осъзна Володя, замаян от гняв и разочарование. Бяха пропуснали възможността си. Можеха да свалят един тиранин, но не им достигна кураж. Като деца на баща насилник, те се бояха, че не могат да се справят без него.

Дори по-лошо, разбираше Володя и се обезверяваше все повече. Може би Сталин наистина беше преживял срив — определено изглеждаше истински — ала освен това беше направил блестящ политически ход. Всички мъже, които биха могли да го заменят, се намираха в тази стая. В момента, когато катастрофално погрешните му преценки станаха ясни за всички, той беше принудил съперниците си да дойдат да го молят отново да стане техен водач. Сталин беше теглил чертата под ужасната си грешка и беше почнал отначало.

Сталин не просто се беше върнал.

Той беше по-силен от всякога.

XI

Кой би имал смелостта да протестира публично срещу онова, което ставаше в Акелберг? Карла и Фрида го бяха видели с очите си. Илзе Кьониг също беше свидетел, обаче им трябваше адвокат. Вече нямаше избрани народни представители — всички депутати в Райхстага бяха нацисти. Нямаше и истински журналисти, само разни драскачи блюдолизци. Досега Карла не си беше давала сметка колко са я пазели политиците, вестникарите и адвокатите. Сега видя, че без тях правителството можеше да прави какво пожелае, дори да убива.

Към кого можеха да се обърнат? Обожателят на Фрида, Хайнрих фон Кесел, имаше приятел католически свещеник.

— Петер беше най-умното момче в нашия клас — каза им Хайнрих. — Но не беше най-харесваното. Беше малко праволинеен и скован. Обаче мисля, че ще ни изслуша.

Карла смяташе, че си струва да опитат. Нейният протестантски пастор проявяваше симпатия, докато от Гестапо не го сплашиха и не го накараха да мълчи. Навярно това щеше да се повтори. Но Карла не знаеше какво друго да прави.

Хайнрих отведе Карла, Фрида и Илзе в черквата на Петер в Шьонеберг в едно ранно неделно утро през юли. Хайнрих беше хубав в черния си костюм; момичетата носеха внушаващите доверие сестрински униформи. Влязоха през странична врата и се озоваха в прашна стаичка, където имаше само няколко стари стола и голям гардероб. Завариха Петер сам, потънал в молитва. Трябва да ги беше чул на влизане, но остана на колене още около минута, преди да се изправи и да ги поздрави.

Петер беше висок и слаб, с обикновено лице и спретната подстрижка. Карла пресметна, че ако е връстник на Хайнрих, трябва да е на двадесет и седем години. Петер се намръщи и не се постара да прикрие раздразнението си от това, че са го обезпокоили.

— Готвя се за служба — строго рече той. — Приятно ми е да те видя в черква, Хайнрих, обаче сега трябва да ме оставите. Ще се видим след литургията.

— Става дума за извънреден духовен проблем, Петер — подхвана Хайнрих. — Седни, имаме да ти кажем нещо важно.

— Надали е по-важно от литургията.

— По-важно е, Петер, повярвай ми. След пет минути ще се съгласиш.

— Добре тогава.

— Това е моята приятелка, Фрида Франк.

Карла се изненада. Фрида приятелка ли му беше вече?

Фрида обясни:

— Имах по-малък брат, който се роди със спина бифида. По-рано тази година го преместиха в болница в Акелберг, Бавария, за специално лечение. Не след дълго получихме писмо, че е починал от апендицит.

Тя се обърна към Карла, която продължи разказа:

— Синът на моята прислужница имаше мозъчно увреждане по рождение. Той също беше прехвърлен в Акелберг. Прислужницата получи същото писмо като семейство Франк, в същия ден.

Петер разпери ръце, сякаш искаше да каже „Е, и?“

— И по-рано съм чувал подобни неща. Това е анти-правителствена пропаганда. Църквата не се меси в политиката.

Какви глупости, рече си Карла. Църквата беше затънала до шия в политиката. Но реши да не обръща внимание и каза:

— Синът на прислужницата ми нямаше апендикс. Беше опериран две години по-рано.

— Моля ви се. Какво доказва това?

Карла се обезсърчи. Очевидно Петер се отнасяше предубедено към тях.

— Чакай, Петер — намеси се Хайнрих. — Не си чул всичко. Илзе работеше в болницата в Акелберг.

Петер погледна Илзе очаквателно.

— Аз съм възпитана като католичка, отче — продума Илзе.

Това не беше известно на Карла.

— Обаче не съм добра католичка — продължи Илзе.

— Бог е добър, а не ние, дъще — благочестиво отвърна Петер.

— Но аз знаех, че извършвам грях. Въпреки това продължих, защото така ми наредиха и защото се боях — каза Илзе и заплака.

— Какво направи?

— Убивах хора. Отче, Бог ще ми прости ли?

Свещеникът се втренчи в младата сестра. Не можеше да нарече това пропаганда: пред него стоеше една изтерзана душа. Той пребледня.

Останалите мълчаха. Карла беше затаила дъх.

Илзе започна да разказва:

— Докарват болните при нас в сиви автобуси. Няма специално лечение. Правим им инжекция и умират. После ги кремираме.

Тя вдигна очи към Петер и попита:

— Ще получа ли някога опрощение за това, което сторих? Петер понечи да отговори. Думите му заседнаха в гърлото и той се прокашля. После тихо каза:

— Колко?

— Обикновено по четири. Автобуса, искам да кажа. Във всеки има по около двадесет и пет човека.

— Общо сто?

— Да. Всяка седмица.

Горделивото държание на Петер се беше изпарило. Лицето посивя, той зяпна потресен.

— Сто болни всяка седмица?

— Да, отче.

— От каква болест страдат?

— Всякакви болести, умствени и телесни. Някои са сенилни старци, други са родени с малформации бебета, мъже и жени, паралитици или малоумни или просто безпомощни.

Петер трябваше все да повтаря.

— И екипът в болницата убива всички?

— Съжалявам, съжалявам, знаех, че е грях — изхлипа Илзе.

Карла наблюдаваше Петер. Високомерието беше изчезнало. Той се бе преобразил напълно. От години слушаше как заможните жители на това зелено предградие изповядват дребните си грехове и сега изведнъж се сблъскваше с истинското зло. Беше разтърсен до дъното на душата си.

Ала какво можеше да стори?

Петер стана. Взе Илзе за ръце и я изправи.

— Върни се в Църквата. Изповядай се на своя свещеник. Бог ще ти прости. Това поне знам.

— Благодаря — прошепна тя.

Свещеникът пусна ръцете й, погледна Хайнрих и добави:

— А за останалите от нас може и да не е толкова просто.

После им обърна гръб и отново коленичи за молитва.

Карла хвърли поглед на Хайнрих, който само сви рамене. Станаха и излязоха от стаичката. Карла прегърна плачещата Илзе и каза:

— Да останем на службата. Може би после отново ще говори с нас.

Четиримата влязоха в наоса. Илзе спря да хлипа и се поуспокои. Фрида хвана Хайнрих под ръка. Седнаха сред прииждащите пасоми на Петер — богати мъже, закръглени жени и немирни деца, облечени в най-хубавите си дрехи. „Такива хора никога не биха убили болните“, помисли Карла. Обаче тяхното правителство го прави от тяхно име. Как се стигна дотук?

Не знаеше какво да очаква от отец Петер. Той явно накрая повярва на думите им. Първоначално искаше да ги приеме просто като политическа нападка, обаче искреността на Илзе го убеди. Свещеникът се ужаси, ала не обеща нищо извън това, че Бог ще прости на Илзе.

Карла се огледа наоколо. Украсата беше по-ярка, отколкото в протестантските черкви, с които тя беше свикнала. Повече статуи и стенописи, повече мрамор и позлата, и хоругви и свещи. Протестантите и католиците имаха спорове за такива дреболии, припомни си тя. Колко странно, че някой се интересува от свещи в един свят, където можеха да убиват деца.

Службата започна. Влязоха свещениците в раса. Отец Петер беше най-висок. Карла можа да прочете по лицето му единствено строга набожност.

Тя остана безразлична по време на химните и молитвите. Беше се молила за баща си, а два часа по-късно го намери пребит до смърт на пода у дома. Всеки ден, понякога и всеки час усещаше липсата му. Молитвите не го спасиха, нямаше да помогнат и на онези, които правителството беше заклеймило като непотребни. Нужни бяха действия, а не думи.

Спомените за баща й наведоха Карла на мисли за брат й, Ерик. Той беше някъде в Русия. Прати у дома писмо, в което с ликуване описваше бързината на инвазията и ядно отказваше да повярва, че Валтер е убит от Гестапо. Твърдеше, че баща им очевидно е бил освободен от Гестапо невредим, а след това на улицата е бил нападнат от разбойници, от комунисти или от евреи. Ерик живееше в измислен свят, някъде отвъд реалния.

Дали това важеше и за отец Петер?

Петер се качи на амвона. Карла не знаеше, че е планирал проповед. Питаше се какво ще говори. Дали бе вдъхновен от нещата, които научи тази сутрин? Или щеше да говори за нещо незначително като добродетелната скромност и греховната завист. Или щеше да затвори очи и с отдаденост да поблагодари на Бога за германските победи в Русия.

Отец Петер се извиси над амвона и обхвана всички с поглед, който можеше да е и надменен, и горд, и предизвикателен.

— Петата заповед гласи „Не убивай“.

Карла и Хайнрих се спогледаха. Какво следваше?

Гласът на отец Петер отекна.

— Има едно място в Акелберг, Бавария, където нашето правителство нарушава тази заповед по сто пъти всяка седмица!

Карла пое дълбоко дъх. Той го направи — проповедта му не беше предварително подготвена! Това можеше да промени всичко.

— Не е важно, че жертвите са с увреждания, умствено болни, не могат да се хранят сами или са парализирани.

Петер остави гнева си на воля.

— Безпомощните младенци и сенилните старци са Божии чеда, и животът им е точно толкова свещен, колкото е моят или вашият.

Гласът му се усили.

— Убийството им е смъртен грях!

Свещеникът вдигна дясната си ръка в юмрук и гласът му разтрепера:

— Казвам ви — ако не сторим нищо за тях, ние съгрешаваме толкова, колкото съгрешават и лекарите и сестрите, които поставят смъртоносните инжекции. Ако мълчим…

Той спря за миг.

— Ако мълчим, и ние сме убийци!

XII

Инспектор Томас Маке беше бесен. Излезе глупак пред суперинтендант Крингелайн и останалите началници. Беше ги уверил, че е прекратил изтичането на информация. Тайната на Акелберг — и другите такива болници на разни места в страната — е запазена, уверяваше ги той. Беше установил тримата смутители, Вернер Франк, пастор Окс и Валтер фон Улрих, и по различни начини ги беше заставил да мълчат.

Въпреки това тайната излезе наяве.

Виновен за това беше някакъв нагъл млад свещеник на име Петер.

В момента Петер се намираше пред Маке, гол, привързан за китките и глезените за специално конструиран стол. От ушите, носа и устата му течеше кръв, а гърдите му бяха оповръщани. За устните, зърната на гърдите и члена му бяха закачени електроди. През челото му минаваше хваната за стола лента, която не позволяваше да си счупи врата, докато конвулсиите го разтърсваха.

Седналият до свещеника доктор преслуша сърцето му със стетоскоп и погледна скептично.

— Не може да понесе още много — съобщи той със спокоен тон.

Размирническата проповед на отец Петер бе подета навсякъде. Епископът на Мюнстер, много по-важно духовно лице, бе проповядвал подобни неща и осъди програмата Т4. Епископът се беше обърнал към Хитлер с молба той да спаси хората от Гестапо, като ловко намекваше, че фюрерът не е можел да знае за програмата. Така Хитлер получаваше готово алиби.

Проповедта беше отпечатана, копирана и предавана от ръка на ръка из цялата страна.

От Гестапо бяха арестували всеки, у когото беше намерено копие, но без резултат. В историята на Третия райх това бе единственият случай на обществен протест срещу каквато и да е мярка на властта.

Репресията беше сурова, но от нея нямаше ефект — копията на проповедта продължаваха да се множат, все повече свещеници се молеха за болните, а в Акелберг даже беше проведена протестна демонстрация. Нещата бяха извън контрол.

И Маке щеше да бъде обвинен.

Той се наведе над Петер. Очите на свещеника бяха затворени, той имаше слаб пулс, но беше в съзнание. Инспекторът изкрещя в ухото му:

— Кой ти каза за Акелберг?

Не последва отговор.

Петер беше единствената му сламка. Разследването в градчето Акелберг не доведе до откриването на нещо съществено. На Райнхолд Вагнер разказаха за посещението на две велосипедистки в болницата, но никой не знаеше кои са били; имаше и друга история, за медицинска сестра, която напуснала внезапно и написала писмо, в която заявила, че се жени набързо, но не казала кой бил съпругът. И двете улики не доведоха доникъде. Във всеки случай Маке бе убеден, че такова бедствие не може да бъде дело на няколко момичета.

Той кимна на техника зад машината. Човекът завъртя някакво копче.

Петер нададе болезнен вик, докато електрическият ток минаваше през тялото му и тормозеше нервните му влакна. Разтресе се като при епилептичен припадък, а косата на главата се изправи.

Операторът изключи тока.

Маке извика:

— Кажи ми името му!

Най-после Петер отвори уста.

Маке се наведе още повече към него.

Свещеникът прошепна:

— Не беше мъж.

— Значи е била жена! Дай ми името!

— Беше ангел.

— Дяволите да те вземат! — и Маке хвана копчето и го завъртя.

— Това ще продължава, докато не ми кажеш! — кресна той, а Петер трепереше и викаше.

Вратата се отвори. Млад детектив надникна вътре, пребледня и кимна на господин инспектора.

Техникът изключи тока и писъците спряха. Докторът се наведе и прегледа сърцето на Петер.

Детективът започна:

— Извинете, господин инспектор Маке, но суперинтендант Крингелайн Ви търси.

— Сега? — ядосано попита Маке.

— Това са нарежданията му.

Инспекторът погледна към доктора, който сви рамене.

— Млад е — изкоментира той. — Ще е жив, когато се върнете.

Маке излезе от стаята и се качи нагоре в компанията на детектива. Кабинетът на Крингелайн се намираше на първия етаж. Маке почука и влезе.

— Проклетият свещеник още не е проговорил — без встъпление започна той. — Трябва ми още време.

Крингелайн беше слаб и очилат човечец, умен, но безволев. Късно присъединил се към националсоциализма, той не беше член на елитния СС. Не споделяше ревностния ентусиазъм на Маке.

— Не си губете времето да се занимавате повече с този свещеник — заяви той. — Вече не се интересуваме от нито един духовник. Хвърлете ги в концлагери и ги забравете.

Маке не можеше да повярва на ушите си.

— Но тези хора са заговорничели срещу фюрера!

— И са успели — отвърна му Крингелайн. — Докато Вие се провалихте.

Маке подозираше, че началникът му всъщност е доволен от това.

— На върха бе взето решение — продължи суперинтендантът. — Акция Т4 се прекратява.

Маке бе смаян. Нацистите не допускаха притесненията на невежите да влияят върху решенията им.

— Не сме достигнали сегашното си положение с жестове към общественото мнение! — каза той.

— Сега обаче правим такъв жест.

— Защо?

— Фюрерът не пожела да ми обясни решението си персонално — саркастично поде Крингелайн. — Но мога да предположа защо. Програмата предизвика изключително остри протести от страна на обичайно пасивната публика. Ако продължим да я изпълняваме, рискуваме открита конфронтация с църквите на всички деноминации. Това би било нещо лошо. Не бива да отслабваме единството и решимостта на германския народ — особено днес, когато воюваме със Съветския съюз, нашия, засега, най-силен неприятел. Затова и програмата е прекратена.

— Тъй вярно — отвърна Маке, докато овладяваше гнева си. — Ще наредите ли още нещо?

— Свободен сте — бе отговорът на Крингелайн.

Маке отиде до вратата.

— Маке.

Той се обърна.

— Господин суперинтендант?

— Сменете ризата си.

— Ризата?

— По нея има кръв.

— Тъй вярно. Грешката е моя, господин суперинтендант.

Маке тропаше надолу по стълбите и кипеше отвътре. Върна се в стаята в подземието. Отец Петер все още бе жив.

Направо побеснял, той отново извика:

— Кой ти каза за Акелберг?

Нямаше отговор.

Пусна тока на най-високото напрежение.

Отец Петер викаше дълго; най-накрая се умълча завинаги.

XIII

Вилата, където живееше семейство Франк, бе разположена сред малък парк. На около двеста метра от къщата, на едно възвишение, се намираше малка пагода с пейки, отворена от всички страни. Като деца Карла и Фрида си представяха, че това е тяхното провинциално имение и с часове провеждаха въображаеми тържества с десетки слуги, които посрещат бляскавите гости. По-късно това беше любимото им място, където да седят и да разговарят, без никой да ги чува.

— Когато за пръв път седнах на тази пейка, краката ми не достигаха земята — спомни си Карла.

— Ще ми се да можех да се върна в онези дни — добави Фрида.

Следобедът беше жарък, облачен и влажен; и двете носеха рокли без ръкави. Настроението им беше мрачно. Отец Петер беше мъртъв — според полицията се самоубил в затвора, понеже изпитвал вина за престъпленията си. Карла се питаше дали са го пребили като баща й. Изглеждаше ужасяващо правдоподобно.

В полицейските килии из цяла Германия имаше още десетки такива хора. Някои бяха протестирали открито срещу избиването на хората с увреждания, а други само бяха разпространявали проповедта на епископ фон Гален. Карла си зададе въпроса дали ще ги изтезават всичките; зададе си и въпроса докога ще избягва от такава съдба.

От къщата се показа Вернер с поднос в ръце. Донесе го през моравата до пагодата. С жизнерадостен тон ги запита:

— Момичета, малко лимонада?

Карла извърна поглед.

— Не, благодаря — хладно отвърна тя. Не разбираше как може да се преструва, че й е приятел, след показаната от него страхливост.

Фрида също отказа:

— И аз не.

— Надявам се, че не сме в лоши отношения — заговори Вернер и погледна Карла.

Как можа да каже подобно нещо? Разбира се, че бяха в лоши отношения.

Фрида му обясни:

— Отец Петер е мъртъв, Вернер.

Карла добави:

— Вероятно изтезаван до смърт от Гестапо, понеже е отказал да приеме убиването на хора като брат ти. И моят баща е мъртъв по същата причина. Много други хора са в затвор или в лагер. Но си си запазил уютната щабна работа, което е отлично.

Вернер изглеждаше наранен. Това изненада Карла. Беше очаквала отричане или поне опит за симулиране на безгрижие. Той обаче имаше вид на наистина разстроен човек.

— Не мислиш ли, че всеки от нас има свой начин да върши това, което може? — попита той.

Това беше неубедително.

— Ти не направи нищо! — каза му Карла.

— Може би — тъжно потвърди той. — Не искате лимонада значи?

Нито една от тях не се обади и той се върна в къщата.

Карла беше възмутена и ядосана, но не можеше да потисне и съжалението. Преди откритието, че Вернер е страхливец, тя бе на прага да започне връзка с него. Харесваше го много, много повече от всички други момчета, с които бе разменила целувки. Не сърцето й беше разбито, просто остана дълбоко разочарована.

Фрида имаше повече късмет. Карла стигна до този извод при вида на излизащия от къщата Хайнрих. Фрида бе обаятелна и тичаше да се забавлява, докато Хайнрих беше умислен и емоционален, но по някакъв начин бяха сполучлива двойка.

— Обичаш ли го? — попита Карла, докато той все още не можеше да ги чуе.

— Още не знам — отговори Фрида. — Много е сладък. Мисля си, че донякъде го обичам.

„Това може и да не е любов“ — помисли си Карла, — „но се развиваше в тази посока.“

Хайнрих изгаряше от нетърпение да им съобщи новините.

— Трябваше да дойда и да ви кажа веднага — започна той. — Баща ми ми съобщи след обяда.

— Какво?

— Правителството е прекратило проекта. Бил е наречен Акция Т4. Избиването на хората с увреждания. Спират го.

— Искаш да кажеш, че сме победили? — поинтересува се Карла. Хайнрих кимна енергично.

— Баща ми е изумен. Казва, че досега фюрерът не е отстъпвал пред общественото мнение.

— А ние го принудихме да го направи! — констатира Фрида.

— Слава Богу, че никой не знае за това — разгорещено произнесе Хайнрих.

Карла го попита:

— Просто ще затворят болниците и ще приключат с цялата програма?

— Не съвсем.

— Какво искаш да кажеш?

— Според баща ми всичките лекари и сестри биват прехвърляни другаде.

Карла се намръщи.

— Къде?

— На Изток — обясни й той.