Кен Фолет
Зимата на света (19)

II

Грег Пешков заведе тъмнооката Маргарет на следобеден концерт. Тя обичаше целувките, ала умът на Грег сега бе зает с друго. Следеше Барни Мак Хю.

Един федерален агент на име Били Бикс също го следеше.

Барни Мак Хю беше блестящ млад физик. Беше получил отпуск от тайната военна лаборатория в Лос Аламос в Ню Мексико и показваше столичните забележителности на своята британска съпруга.

От ФБР предварително бяха установили, че Мак Хю ще присъства на концерта и специален агент Бикс успя да снабди Грег с два билета на няколко реда зад местата на Мак Хю. Концертната зала, препълнена със стотици непознати, които се тълпят на влизане и излизане, беше отлично място за тайна среща. Грег искаше да знае с какво се е захванал физикът.

За съжаление, двамата се бяха срещали вече. Разговаряха в Чикаго, по време на изпитването на ядрения реактор. Вярно, оттогава мина година и половина, но Мак Хю може би помнеше Грег. Затова Грег трябваше да се постарае да остане незабелязан.

Когато Грег и Маргарет пристигнаха, местата на семейство Мак Хю бяха празни. От двете им страни се бяха настанили обикновени на вид двойки. Отляво седяха мъж на средна възраст в евтин, сив, раиран костюм и безвкусно облечената му съпруга, а отдясно — две възрастни дами. Грег се надяваше Мак Хю да дойде. Искаше да го хване, ако наистина е шпионин.

Предстоеше да чуят Първата симфония на Чайковски.

— Значи обичаш класическа музика — забъбри Маргарет, докато оркестрантите се разсвирваха. Тя нямаше представа защо е поканена. Знаеше, че Грег се занимава с разработването на секретно оръжие, но — подобно на повечето американци — не подозираше за бомбата. — Аз пък мислех, че слушаш само джаз.

— Обичам руските композитори с техния драматизъм. Сигурно ми е в кръвта.

— Аз израснах с класическата музика. Баща ми обича на неговите увеселения да свири камерен оркестър.

Семейството на Маргарет беше толкова богато, че Грег се чувстваше като просяк в сравнение с тях. Всъщност, още не се беше запознал с родителите на Маргарет и подозираше, че те не биха погледнали с добро око на незаконния син на известен холивудски женкар.

— Какво гледаш? — попита Маргарет.

— А, нищо. С какъв парфюм си?

Семейство Мак Хю бяха дошли вече.

— „Шиши“ на Реноар.

— Харесва ми.

Мак Хю изглеждаха щастливи — двама умни и преуспяващи млади във ваканция. „Сигурно са се любили в хотелската стая и затова закъсняха“, помисли Грег.

Барни Мак Хю седна до мъжа в сиво. Грег прецени, че сивият костюм е евтин заради прекалено коравите подплънки на сакото. Мъжът не погледна новодошлите. Те започнаха да решават кръстословица, интимно сближили глави над вестника в ръцете на Барни. След няколко минути диригентът излезе на сцената.

Първото произведение беше от Сен-Санс. След избухването на войната популярността на немските и австрийските композитори спадна и почитателите на музиката намираха алтернативи. Забелязваше се възраждане на вкуса към произведенията на Сибелиус.

Мак Хю вероятно беше комунист. Грег знаеше това от Дж. Робърт Опенхаймер. Опенхаймер, водещ физик-теоретик от Калифорнийския университет, беше директор на лабораторията в Лос Аламос и научен ръководител на целия проект „Манхатън“. Имаше силни връзки в комунистическите среди, но твърдеше, че никога не е членувал в партията.

Специален агент Бикс веднъж попита Грег:

— Защо се налага армията да държи всички тези пинковци? Няма ли достатъчно умни млади консервативни учени в Америка за вашата работа в пустинята, каквато и да е тя?!

— Няма — отвърна тогава Грег. — Ако имаше, щяхме да ги наемем.

Понякога комунистите бяха по-лоялни към своята идеология, отколкото към родината и можеше да им хрумне, че е правилно да споделят тайните на ядрените изследвания със Съветския съюз. Не че това беше предаване на информация на противника. Съветите бяха съюзник на Америка срещу нацистите — всъщност, те даваха във войната повече от всички други съюзници, взети заедно. В същото време имаше и опасност. Предназначената за Москва информация можеше да се озове в Берлин. Пък и всеки, който си направеше труда да поразсъждава повече от една минута, установяваше, че САЩ и СССР няма винаги да останат приятели.

Във ФБР смятаха, че Опенхаймер застрашава сигурността и все се мъчеха да убедят началника на Грег, генерал Гроувс, да го уволни. Опенхаймер обаче бе водещият учен от своето поколение и генералът упорстваше и го държеше на служба.

В старанието си да покаже лоялност, Опенхаймер посочи Мак Хю като вероятен комунист. По тази причина сега Грег следеше младия физик.

Федералният агент беше скептичен.

— Опенхаймер само ти мъти главата.

— Не ми се вярва. Познаваме се вече от цяла година.

— Шибан комунист. Жена му също. И брат му, и снаха му.

— Той работи по деветнадесет часа на ден, за да направи по-добри оръжия за Америка. Кажи ми кой предател би постъпил така.

Грег се надяваше Мак Хю наистина да се окаже шпионин. Това щеше да снеме подозренията от Опенхаймер, да повиши доверието в генерал Гроувс и да издигне самия Грег.

По време на първата част на концерта Грег не откъсваше очи от физика. Барни нито веднъж не се озърна. Изглеждаше погълнат от музиката и отклоняваше вниманието си от сцената само колкото да погледне влюбено съпругата си, бледа английска роза. Дали Опенхаймер просто не беше сбъркал? Или бе направил нещо по-тънко — да набеди Мак Хю, за да отклони подозрението от себе си?

Грег знаеше, че и Бикс наблюдава. Намираше се на първия балкон. Може би беше успял да забележи нещо.

В антракта Грег последва двамата Мак Хю във фоайето и се нареди на същата опашка за кафе. Нито безвкусно облеченото семейство, нито двете възрастни госпожи се мяркаха наоколо.

Грег бе озадачен. Не знаеше какви изводи да направи. Дали подозренията му бяха неоснователни, или просто идването на семейство Мак Хю тъкмо на този концерт беше съвсем невинно?

Докато двамата с Маргарет се връщаха на местата си, Били Бикс се появи зад Грег. Агентът беше на средна възраст, пълнеещ и оплешивяващ. Облечен беше в светлосив костюм с петна от пот под мишниците. Той тихо каза:

— Ти беше прав.

— Откъде знаеш?

— Онзи тип, който седи до Мак Хю.

— В сивия раиран костюм?

— Аха. Това е Николай Енков, културен аташе в съветското посолство.

— Мили Боже!

Маргарет се обърна.

— Какво има?

— А, нищо — отговори Грег.

Бикс се отдалечи.

— Нещо ти се върти в главата — каза Маргарет, след като седнаха. — Не вярвам да си чул и една нота от Сен-Санс.

— Мисля си за работата.

— Кажи ми, че няма друга жена и ще забравя.

— Няма друга жена.

По време на втората част на концерта Грег започна да се тревожи. Не беше забелязал никакъв контакт между Мак Хю и Енков. Не разговаряха, а и Грег не видя Мак Хю да предава нито папка, нито плик, нито филм.

Симфонията привърши. Диригентът се поклони. Публиката започна да излиза. Ловът на шпиони се оказа пълен провал.

Когато излязоха във фоайето, Маргарет отиде в тоалетната. Бикс дойде при Грег.

— Нищо.

— И аз нищо не видях — отговори агентът.

— Може Мак Хю да се е оказал до Енков по случайност.

— Случайности не съществуват.

— Може да е било за заблуда. Нещо като грешна кодова дума.

Бикс поклати глава.

— Предали са си нещо. Само дето не сме ги видели.

Госпожа Мак Хю също отиде в тоалетната и Барни застана недалеч от Грег да я чака. Грег го изучаваше иззад една колона. Физикът нямаше нито куфарче, нито шлифер, под който да скрие пакет или папка. Но въпреки това в него имаше нещо нередно. Какво ли беше то?

И тогава Грег разбра.

— Вестникът!

— Моля?

— Когато Барни влезе в залата, носеше вестник. Докато чакаха началото на концерта, двамата с жена му решаваха кръстословицата. А сега у него няма вестник!

— Енков и жена му вече си тръгнаха.

— Може още да са отпред.

Бикс и Грег се втурнаха към вратата.

Бикс разблъскваше хората, които все още се трупаха на изхода. Грег се движеше плътно зад него. Добраха се до тротоара и се заозъртаха. Грег не забелязваше Енков, обаче Бикс се оказа с по-остро око.

— Отсреща! — викна той.

Аташето и натруфената му жена стояха на бордюра, а към тях бавно се приближаваше черна лимузина.

Енков държеше сгънат вестник.

Грег и Бикс тичешком пресякоха улицата.

Лимузината спря.

Грег се оказа по-бърз от Бикс и стигна отсрещния тротоар пръв.

Енков не ги беше забелязал. Без да бърза, отвори задната врата на лимузината и учтиво изчака жена си.

Грег се хвърли върху него. Двамата паднаха. Енкова изпищя.

Грег с труд се изправи на крака. Шофьорът на лимузината изскочи и тръгна към него, но Бикс дотича с викове „ФБР!“ и показа значката си.

Енков беше изтървал вестника. Сега се пресегна да го вземе, обаче Грег го превари. Взе вестника, отстъпи крачка назад и го разгърна.

Между страниците имаше сноп листове. На най-горния беше начертана диаграма, която Грег начаса позна. Тя показваше действието на взривателя на плутониевата бомба.

— Иисусе Христе! — продума той. — Това е най-новото откритие!

Енков се шмугна в колата, затръшна вратата и я заключи.

Шофьорът се върна на мястото си и подкара.

III

Беше събота вечер и апартаментът на Дейзи на „Пикадили“ бръмчеше като кошер. „Сигурно има поне сто гости“, помисли си тя доволно.

Дейзи се оказа начело на една група, свързана главно с американския Червен кръст в града. Всяка събота тя правеше парти за американските военни и канеше сестрите от болницата „Свети Вартоломей“ за компания. Идваха и пилоти от Кралските ВВС. Гостите пиеха от неограничените й запаси уиски и джин и танцуваха под звуците на Глен Милър от грамофонните й плочи. Дейзи си даваше сметка, че такава вечер може да е последното увеселение в живота на гостите й и правеше всичко по силите си, за да останат доволни. Само не ги целуваше, но пък сестрите не се скъпяха.

Дейзи никога не пиеше на своите партита. Имаше да мисли за прекалено много неща. Непрекъснато разни двойки се заключваха в тоалетната и се налагаше да ги измъква оттам, за да може помещението да се ползва по предназначение. Ако някой наистина важен генерал се напиеше, трябваше да бъде дискретно проводен у дома си. Често свършваше ледът — Дейзи така и не успя да научи своите британски слуги колко лед е необходим за едно парти.

Известно време след раздялата с Бой Фицхърбърт единствените приятели на Дейзи бяха семейство Лекуит. Етел, майката на Лойд, никога не я съдеше. Макар сега да бе самата достопочтеност, Етел имаше своите минали грешки и затова проявяваше повече разбиране. Дейзи продължаваше всяка сряда вечер да ходи у Лекуитови в „Олдгейт“. Заедно пиеха какао и слушаха радио. Сряда беше любимата вечер на Дейзи.

Вече два пъти обществото я отхвърляше — първо в Бъфало и сега, в Лондон. От време на време се потискаше от мисълта, че грешката е нейна. Може би всъщност не беше част от претенциозното висше общество с неговите строги правила на поведение. Глупаво беше от нейна страна да изпитва такова влечение към него.

Проблемът беше, че обичаше увеселенията, пикниците, спортните състезания и всички възможни сбирки на добре облечени и забавляващи се хора.

Сега вече знаеше, че за да се забавлява, не са й нужни нито британските аристократи, нито старите американски фамилии. Създала беше свое общество, при това много по-вълнуващо. Някои хора, които отказваха да разговарят с нея след раздялата с Бой, вече правеха явни намеци, че нямат нищо против да ги покани на някоя от прословутите си съботни вечери. Освен това имаше доста гости, които идваха при нея, за да се поотпуснат след смазваща вечеря някъде из Мейфеър.

Тази вечер беше най-хубавата от всички досега, понеже Лойд се върна в отпуск.

Той живееше съвсем открито с Дейзи. Тя не се вълнуваше какво ще си помислят хората — репутацията й в уважаваните среди беше толкова лоша, че нямаше какво вече да й навреди. Пък и военновременните условия караха мнозина влюбени да нарушават правилата. Домашната прислуга понякога се оказваше крайно високомерна по тези въпроси, но слугите на Дейзи направо я обожаваха. Затова Дейзи и Лойд дори не се преструваха, че спят в отделни стаи.

Тя обичаше да спи с Лойд. Той не беше опитен като Бой, но компенсираше незнанието с ентусиазъм и гореше от желание да учи. Всяка нощ в двойното легло беше същинско изследователско пътешествие.

Гледаха как гостите разговарят, смеят се, пият и пушат, танцуват и се прегръщат. Лойд се усмихна и попита:

— Щастлива ли си?

— Почти.

— Защо?

Дейзи въздъхна.

— Искам да имам деца, Лойд. Не ме интересува, че не сме женени. Тоест, интересува ме, естествено, обаче искам бебе.

Лойд помръкна.

— Знаеш отношението ми.

— Да, вече ми обясни. Но искам да имам част от теб, която да обичам, ако умреш.

— Ще се постарая да остана жив.

— Знам.

Ала ако подозренията й бяха верни и Лойд действително работеше под прикритие в окупирана територия, можеха да го екзекутират, каквато съдба сполиташе и немските шпиони в Британия. Лойд щеше да си отиде и на нея нямаше да й остане нищо.

— Давам си сметка, че така се чувстват милиони жени, но не мога да понеса мисълта да живея без теб. Струва ми се, че ще умра.

— Ако можех да склоня Бой да ти даде развод, щях да го сторя.

— Е, това не е разговор за парти — отговори Дейзи и огледа стаята. — Знаеш ли какво? Това там е Уди Дюър!

Уди беше облечен в лейтенантска униформа. Дейзи отиде да го поздрави. Странно беше да се срещнат след девет години, макар Уди да не се беше променил. Само беше остарял.

— Сега тук има хиляди американски войници — подхвана Дейзи, докато танцуваха фокстрота „Пенсилвания 5–6 1000“. — Сигурно предстои да нахлуем във Франция. Какво още?

— Главното командване определено не споделя плановете си с разни млади и зелени лейтенантчета — отговори Уди. — Но и аз като тебе не се сещам за друга причина да съм тук. Не можем да оставим Съветите да понасят основното бреме на войната още дълго.

— Кога ще започнем според теб?

— Офанзивите винаги започват през лятото. Всички предполагат, че ще е в края на май или началото на юни.

— Така скоро!

— Обаче никой не знае къде.

— Проливът е най-тесен между Дувър и Кале — рече Дейзи.

— И по тази причина германската отбранителна система е съсредоточена около Кале. Следователно може да опитаме да ги изненадаме с десант, да речем на южния бряг, някъде близо до Марсилия.

— Може би тогава всичко най-сетне ще свърши.

— Съмнявам се. След като установим предмостие, ще трябва да овладеем Франция, а после Германия. Предстои ни още много.

— Божичко.

Уди явно имаше нужда от ободряване. А Дейзи знаеше най-подходящото момиче. Изабела Ернандес учеше за магистърска степен по история в колежа „Света Хилда“ в Оксфорд със стипендия „Роудс“. Беше красавица, но момчетата се бояха от нея заради огромния й интелект. Уди обаче не би се притеснил от подобно нещо.

— Ела насам — извика Дейзи. — Уди, това е приятелката ми от Сан Франциско, Бела. Бела, запознай се с Уди Дюър от Бъфало.

Двамата се здрависаха. Бела беше висока, с гъста тъмна коса и маслинова кожа, точно като Джоан Рузрок. Уди я попита с усмивка:

— Какво правите в Лондон?

Дейзи ги остави.

Поднесе вечеря в полунощ. Когато можеше да получи американски провизии, обикновено вечерята се състоеше от шунка и яйца; ако нямаше, сервираше сирене и сандвичи. Вечерята даваше време на хората да поговорят — нещо като антракта в театъра. Дейзи забеляза, че Уди още е с Бела Ернандес и двамата са потънали в задълбочен разговор. Погрижи се всеки да получи каквото иска и седна с Лойд в един ъгъл.

— Реших какво искам да правя след войната, ако още съм жив — рече Лойд. — Освен да се оженя за теб, разбира се.

— И какво е то?

— Ще опитам да вляза в Парламента.

— Лойд, това е чудесно! — развълнува се Дейзи, прегърна го през врата и го целуна.

— Малко раничко е за поздравления. Подадох за Хокстън, избирателния район, който е съседен на този на мама. Но местните лейбъристи може да не ме издигнат. А ако ме издигнат, може да загубя изборите. Представителят на Хокстън в парламента сега е либерал и е силен.

— Искам да ти помогна. Мога да съм дясната ти ръка. Ще ти пиша речите. Обзалагам се, че ще съм добра в това.

— Много ще се радвам да ми помагаш.

— Значи е уредено!

По-възрастните гости си тръгнаха след вечерята, но повечето останаха. Напитките не свършваха и така веселието стана още по-невъздържано. Сега Уди танцуваше с Бела и Дейзи се питаше дали това не е първият му роман след Джоан.

Ласките станаха по-настойчиви и някои гости почнаха да се оттеглят в спалните. Не можеха да заключват — Дейзи беше извадила ключовете от вратите — и така понякога в една спалня се озоваваха по няколко двойки едновременно, но това не притесняваше никого. Веднъж Дейзи намери двама любовници в шкафа за метли, заспали дълбоко в прегръдките си.

В един след полунощ пристигна съпругът й.

Бой не беше поканен, обаче се намираше в компанията на двама американски пилоти, затова Дейзи сви рамене и го пусна. Бой беше подпийнал, държеше се дружелюбно и потанцува с няколко сестри, а после учтиво покани Дейзи.

Тя се запита дали Бой е просто пиян, или е смекчил отношението си към нея. Ако беше второто, то дали не би премислил за развода?

Дейзи прие поканата и двамата затанцуваха джитърбъг. Повечето от гостите не подозираха, че те са разделени съпрузи, обаче запознатите се дивяха.

— Четох във вестниците, че си купил нов състезателен кон — подхвана светски Дейзи.

— Казва се Щастливец. Струваше ми осем хиляди гвинеи — рекордна цена.

— Надявам се, че си струва.

Дейзи обичаше конете и навремето смяташе, че двамата с Бой могат да купуват и да отглеждат коне заедно, но той не пожела да сподели с нея тази своя страст. Поредното разочарование в брака им.

Бой сякаш прочете мислите й.

— Разочаровах те, нали? — попита той.

— Да.

— Ти също ме разочарова.

Мисълта беше нова за Дейзи. Като поразмисли малко, тя предположи:

— С това, че не си затворих очите за изневерите ти ли?

— Именно.

Бой беше достатъчно пиян, за да е откровен. Дейзи веднага забеляза сгодния случай.

— Докога мислиш, че ще можем да се наказваме взаимно?

— Да се наказваме ли? Кой кого наказва?

— Ние двамата. Наказваме се един с друг с това, че си оставаме женени. Трябва да се разведем, както правят разумните хора.

— Може и да си права. Но съботната нощ не е най-подходящото време да го обсъждаме.

Дейзи се обнадежди още повече.

— Защо да не дойда да те видя? Когато и двамата сме бодри. И трезви.

— Добре — отвърна Бой след кратко колебание.

Дейзи продължи да се възползва от момента.

— Какво ще кажеш да се видим утре сутрин?

— Хубаво.

— Ще дойда след черква. Да речем, в дванадесет?

— Добре.

IV

Уди изпращаше Бела към апартамента на нейна приятелка в Южен Кенсигтън. Докато минаваха през Хайд парк, Бела го целуна.

Той не беше целувал никоя след смъртта на Джоан. Първо застина. Много харесваше Бела — тя беше най-умното момиче, с което се запознаваше след Джоан. Освен това начинът, по който се притискаше в него, докато танцуваха, му подсказа, че ако поиска, може да я целуне. Въпреки това Уди се въздържаше. Не преставаше да мисли за Джоан.

Тогава Бела взе инициативата.

Поотвори уста и Уди вкуси езика й, обаче това само го накара да си спомни как го целуваше годеницата му. От гибелта й бяха минали само две години и половина.

Докато измисляше някакво учтиво извинение, тялото му надделя. Изведнъж го обзе желание. Започна жадно да отвръща на целувките на Бела.

Тя с готовност откликна на страстта му. Положи ръцете му върху големите си нежни гърди. Уди простена безпомощно.

Беше тъмно, но от сподавените звуци из околната растителност Уди се досети, че наблизо има доста двойки, които се занимават със същото.

Бела се притисна до него и той разбра, че усеща възбудата му. Беше почти на ръба. Бела изглеждаше също толкова възбудена. Разкопча трескаво панталоните му. Хладните й ръце докоснаха горещия му пенис. Тя го извади и — за изненада на Уди — коленичи. Когато устните й го обхванаха, той изригна неудържимо. Тя трескаво го смучеше и ближеше.

После продължи да го целува, докато омекна. Внимателно го прибра и се изправи.

— Вълнуващо беше — прошепна Бела. — Благодаря ти.

Уди щеше да каже същото. Но просто я прегърна и я притисна до себе си. Изпитваше такава благодарност към нея, че направо можеше да заплаче. Досега не беше забелязвал колко му е нужна женска ласка. Сякаш някаква сянка се вдигна от него.

— Не мога да ти кажа… — подхвана той, но не можа да намери думи, с които да изрази какво означава за него станалото.

— Тогава не ми казвай. И без това разбрах. Усетих.

Стигнаха до сградата, където живееше Бела. На вратата Уди попита:

— Можем ли…

Бела допря показалец до устните му.

— Върви да спечелиш войната.

После се прибра.

V

Случеше ли се да иде на неделна служба — а това напоследък ставаше рядко — Дейзи вече не посещаваше елитните черкви в Уест Енд, чиито енориаши я гледаха отвисоко. Вземаше метрото до „Олдгейт“ и отиваше в евангелската църква „Голгота“. Доктриналните разлики бяха големи, но без значение за нея. В „Ийст Енд“ пееха по-хубаво.

Двамата с Лойд пристигнаха поотделно. Хората в „Олдгейт“ познаваха Дейзи и нямаха нищо против сред тях да седи една аристократка-отцепница, но щеше да е прекалено омъжена и изоставила съпруга си жена да влезе в черквата под ръка със своя любовник. Братът на Етел, Били Уилямс, веднъж каза: „Иисус не заклейми блудницата, но й рече да не съгрешава отново.“

По време на службата Дейзи мислеше за Бой. Искрени ли бяха снощните му помирителни думи, или се дължаха на пиянско размекване? Бой дори стисна ръката на Лойд на тръгване. Дали показваше, че прощава? Дейзи си рече, че не бива да се обнадеждава прекалено. Бой беше най-самодоволният човек, когото тя познаваше. Беше по-зле дори от Фиц или от нейния брат Грег.

След службата Дейзи често отиваше у Етел Лекуит на неделен обед, но днес остави Лойд на семейството му и забързано си тръгна.

Върна се в „Уест Енд“ и потропа на вратата на съпруга си. Икономът я въведе в дневната.

Бой влезе с викове.

— Какво е това, по дяволите? — ревна той и хвърли по нея някакъв вестник.

Дейзи неведнъж го беше виждала в подобно настроение и не се боеше от него. Един ден вдигна ръка да я удари, но тя грабна някакъв свещник и отвърна „Само посмей, мътните да те вземат“. Не се повтори.

Дейзи може и да не се боеше, но остана разочарована. Снощи Бой беше в такова добро настроение. Е, може би и сега щеше да се вслуша в доводите й.

— Какво толкова неприятно е станало? — попита спокойно тя.

— Погледни проклетия вестник.

Дейзи се наведе и взе вестника. Беше Сънди Мирър, популярен левичарски таблоид. На първа страница беше отпечатана снимка на новия кон на Бой и заглавието:

Щастливец — струва колкото 28 миньора

Историята с рекордната покупка на Бой се беше появила в пресата още вчера, но в днешния Мирър имаше гневна статия, която подчертаваше, че цената на коня — осем хиляди и четиристотин лири — възлиза точно на двадесет и осем стандартни обезщетения от по триста лири, платими на вдовиците на загинали при трудова злополука миньори.

А богатството на семейство Фицхърбърт идеше от въгледобивните мини.

— Баща ми е бесен — каза Бой. — Надяваше се да стане външен министър в следвоенното правителство. Това тук съсипва шансовете му.

Дейзи раздразнено отговори:

— Бой, бъди така любезен да ми обясниш защо това да е моя грешка?

— Погледни кой е написал проклетото нещо!

Дейзи погледна.

От Били Уилямс

Член на Парламента за Абъроуен

— Чичото на твоето приятелче!

— Да не си въобразяваш, че той се съветва с мен, преди да пише статиите си?

— По някаква причина това семейство ни мрази! — размаха пръст Бой.

— Смятат, че е несправедливо да печелите толкова много от въглищата, докато самите миньори са нископлатени. Както знаеш, страната е във война.

— Ти живееш с парите от наследството си. А и снощи не видях някаква военновременна скромност в дома ти на „Пикадили“.

— Прав си. Обаче аз устройвам увеселение за войниците, докато ти харчиш цяло състояние за един кон.

— Парите са си мои!

— Спечелени от въглищата.

— Прекарваш толкова време в леглото на онова копеле Уилямс, че си се превърнала в проклета болшевичка.

— Ето още нещо, което ни разделя. Бой, наистина ли искаш да си женен за мен? Можеш да намериш някоя, която ти подхожда. Половината момичета в Лондон с радост биха станали виконтеса на Абъроуен.

— Няма да направя нищо за проклетите Уилямс. Впрочем, снощи чух, че твоят приятел иска да стане член на парламента.

— От него ще излезе прекрасен депутат.

— Не и в твоята компания. Изобщо няма и да го изберат. Той е мръсен социалист. Ти си бивша фашистка.

— Мислила съм по въпроса. Признавам, че е малко проблематично…

— Малко ли? Че това си е непреодолимо препятствие. Чакай само вестниците да научат тази история! Ще те разпънат на кръст, точно като става с мен сега.

— Предполагам, че ще разкажеш историята на Дейли Мейл.

— Няма да стане нужда — противниците на Уилямс ще го направят. Помни ми думата. С тебе Лойд Уилямс няма никакъв шанс да го изберат.

VI

Първите пет дни на юни лейтенант Уди Дюър, неговият парашутен взвод и още около хиляда войници прекараха в изолация на някакво летище северозападно от Лондон. Един самолетен хангар беше превърнат в гигантска спалня с дълги редици от стотици легла. Очакването на войниците се разнообразяваше с кино и джаз.

Целта им беше Нормандия. Чрез серия сложни хитрости Съюзниците се постараха да убедят германското Главно командване, че десантът ще стане при Кале. В случай че германците бяха повярвали, инвазията щеше да срещне сравнително слаба съпротива, поне през първите няколко часа.

Парашутистите щяха да са първата вълна, да скочат през нощта. Втората вълна трябваше да е основната и да се състои от сто и тридесет хиляди човека, които да слязат на нормандския бряг призори с пет хиляди плавателни съда. Дотогава парашутистите би трябвало да са разрушили укрепленията във вътрешността и да са овладели ключовите транспортни възли.

Задачата на взвода на Уди беше да превземе моста над реката в градеца Еглиз-де-Сьор, на десетина мили във вътрешността. След това хората му трябваше да удържат моста и да спрат германските войски на път към брега, докато основната съюзна армия стигне до тях. Не биваше в никакъв случай да допускат германците да взривят моста.

Докато чакаха зелената светлина, Уебър Асото подхвана маратонска игра на покер, в която спечели хиляда долара и после ги загуби. Камерън Левакът маниакално чистеше и смазваше своята М1 — леката полуавтоматична карабина, парашутистки модел със сгъваем приклад. Лони Калахан и Тони Бонанио, които не можеха да се понасят, ходеха заедно на черква всеки ден. Пит Шнайдер Ловкия точеше командоския нож, който си купи в Лондон, докато стана възможно да се бръсне с него. Патрик Тимъти, който приличаше на Кларк Гейбъл и си беше отгледал същия мустак, свиреше на укулеле все една и съща мелодия, докато не подлуди всички. Сержант Дефо пишеше дълги писма на жена си, късаше ги и почваше отново. Мак Трюлов и Джо Морган Димящия взаимно си остригаха и обръснаха главите с убеждението, че така ще е по-лесно за военните лекари да се справят с раните им.

Повечето парашутисти имаха прякори. Уди установи, че му викат Скоч.

Денят на десанта в Нормандия беше определен за неделя, четвърти юни, обаче времето се оказа лошо и отложиха операцията.

Вечерта на пети юни, понеделник, полковникът произнесе реч.

— Войници! — викна той. — Тази нощ ние ще нахлуем във Франция!

Понесе се одобрителен рев. „Каква ирония“, помисли си Уди. Тук бяха на топло и безопасно място, ала нямаха търпение да идат оттатък, да скочат от самолетите и да паднат в ръцете на противника, който иска да ги убие.

Войниците получиха специална вечеря — можеха да ядат колкото искат — стек, свинско, пилешко, картофи, сладолед. Уди не пожела нищо. Той беше по-наясно от хората си какво им предстои и не искаше да го прави на пълен стомах. Взе си кафе и поничка. Кафето беше американско, дъхаво и вкусно, за разлика от противната отвара, която британците предлагаха под това име. В случай, че въобще сервираха кафе.

Уди си събу обувките и се изтегна в леглото. Размечта се за Бела Ернандес, за кривата й усмивка и за меките й гърди.

После чу сирената.

За миг помисли, че се буди от кошмарен сън, в който му предстоеше да влезе в сражение и да убива. После осъзна, че това е действителността.

Парашутистите облякоха гащеризоните и събраха екипировката си. Имаха прекалено много. Част от екипировката се състоеше от важни неща: карабина със сто и петдесет тридесеткалиброви патрона; противотанкови гранати; граната „Гамън“; К-рациони; таблетки за пречистване на вода; комплект за първа помощ с морфин. Имаше и неща, без които войниците можеха да минат: лопатка, принадлежности за бръснене, френски разговорник. Толкова бяха претоварени, че по-дребните мъже с труд се завличаха в мрака в самолетите.

Парашутистите трябваше да летят със С-47 Скайтрейн. В мъждивата светлина Уди с изненада видя, че самолетите са боядисани на черни и бели ивици.

— Това се прави, за да не ни свалят нашите, по дяволите — сприхаво обясни капитан Бонър. Пилотът от Средния Запад щеше да транспортира взвода на Уди.

Преди да се качат в самолета, парашутистите бяха претеглени. Донеган и Бонанио носеха разглобени базуки в торби, които висяха от краката им и добавяха по осемдесет паунда към теглото им. С увеличаването на тежестта Капитан Бонър се разбесня.

— Претоварвате ме! — изрева той на Уди. — Няма да отлепя шибаната машина от пистата!

— Не е мое решение, капитане — отговори Уди. — Приказвайте с полковника.

Сержант Дефо се качи пръв и отиде да седне в предната част на самолета, до свода на платформата за скокове. Той щеше да скочи последен. Ако някой проявеше нежелание да скача, Дефо щеше да му помогне, като го изхвърли.

Донеган и Бонанио, които в добавка към всичко мъкнеха и базуките, не можаха да се качат сами. Уди в качеството си на командир се озова на борда последен. Той щеше да скочи пръв и пръв да се приземи.

Отвътре транспортният самолет изглеждаше като тръба с прости метални седалки от двете страни. Хората едва закопчаха коланите заради екипировката. Някои дори не си направиха труда. Вратата се затвори и двигателите оживяха с рев.

Уди беше едновременно развълнуван и уплашен. Противно на всякакъв здрав разум, нямаше търпение да дочака предстоящата битка. Сам се изненада, че иска да се приземи, да срещне врага и да стреля по него. Искаше очакването да свърши.

Питаше се дали някога отново ще види Бела Ернандес.

Стори му се, че усеща как самолетът се напряга, докато се движи по пистата. Ускорението беше болезнено. Като че ли самолетът громолеше по земята от цяла вечност. Уди установи, че се пита колко е дълга проклетата писта. Тогава най-сетне се издигнаха. Почти не усещаше, че летят и си рече, че самолетът е останал на няколко стъпки над земята. После погледна навън. Седеше до най-задния от седемте люка, до вратата, и видя как замъглените светлини на базата се отдалечават. Летяха.

Беше облачно, ала облаците леко светеха — може би луната бе изгряла над тях. На края на всяко крило имаше синя светлина и затова Уди видя как самолетите летят във V-образна формация.

Кабината беше твърде шумна и хората трябваше да си крещят, затова разговорите бързо замряха. Мъжете напразно се мъчеха да се наместят удобно на коравите седалки. Някои затвориха очи, но Уди се съмняваше, че наистина спят.

Летяха ниско, малко над хиляда фута, и Уди от време на време зърваше мътния оловен проблясък на реки и езера. На едно място съгледа тълпа — стотици лица, обърнати към ревящите самолети. Уди знаеше, че в същия момент над Южна Англия се носят повече от хиляда самолета и предположи, че гледката е паметна. Хрумна му, че хората долу гледат как се прави история, а той самият е част от нея.

След половин час прелетяха над английските крайбрежни курортни градчета и се понесоха над морето. За миг луната проби облаците и Уди видя корабите. Едва повярва на очите си. Флотът приличаше на плаващ град — хиляди разнообразни кораби бяха подредени като къщи по улици и се простираха докъдето поглед стига. Преди да успее да привлече вниманието на другарите си към гледката, луната се скри и корабите изчезнаха като сън.

Самолетите направиха широк завой надясно, за да се озоват над Франция, западно от зоната за спускане, и после да летят на изток по бреговата ивица, като се ориентират по особеностите на терена, та парашутистите да скочат където трябва.

Островите в Ламанша, британски, макар и по-близо до френския бряг, бяха окупирани от немците още след края на Битката за Франция през 1940 година. Сега германската противовъздушна артилерия откри огън по съюзническите самолети. Те летяха ниско и бяха твърде уязвими. Уди осъзна, че може да загине още преди да е стигнал полесражението. Мисълта за такава безцелна смърт му беше противна.

Капитан Бонър полетя в зигзаг, за да избегне обстрела. Уди се зарадва, ала маневрите се отразиха злощастно на взвода. На всички, включително и на Уди, им призля. Патрик Тимъти се предаде пръв и повърна на пода. Хората се почувстваха още по-зле заради смрадта. Пийт Ловкия беше следващият, после още няколко наведнъж. Бяха се натъпкали с пържоли и сладолед, които сега се връщаха. Вонята беше нетърпима. Подът на самолета стана гнуснаво хлъзгав.

Като подминаха островите, капитанът изправи курса и след няколко минути се появи френският бряг. Самолетът се наклони и се насочи наляво. Вторият пилот напусна мястото си и каза нещо на ухото на сержант Дефо. Дефо се обърна към взвода и вдигна десет пръста. Десет минути до скока.

Самолетът забави и от средната скорост от около 160 мили в час стигна до 100 мили в час, което беше приблизителната скорост при парашутен скок.

Изведнъж навлязоха в мъгла. Толкова беше гъста, че Уди не можеше да види синята светлина на крилото на самолета. Сърцето му заби лудо. Мъглата беше твърде опасна за самолетите, които летяха в толкова гъста формация. Каква трагедия — да загинат в самолетна катастрофа, а не в бой. На Бонър не му оставаше нищо, освен да лети право напред и да се надява на най-доброто. Всяка промяна в курса можеше да доведе до сблъсък.

Самолетът излезе от мъглата така внезапно, както беше влязъл. Като по чудо всички самолети летяха във формация.

Почти веднага противовъздушната отбрана откри огън. Смъртоносни взривове разцъфваха сред носещите се гъсто един до друг самолети. Уди знаеше, че при такива условия заповедите на пилота бяха да поддържа скорост и да лети право към зоната за нанасяне на удара. Ала Бонър наруши заповедите и излезе от редицата. Двигателите зареваха с пълна мощност. Бонър отново се понесе в зигзаг. Носът на самолета се наклони, докато той се мъчеше да развие по-висока скорост. Уди забеляза, че повечето от другите пилоти също бяха нарушили заповедите. Не можеха да контролират импулса, който ги караше да се спасяват.

Над вратата светна червената лампа — четири минути.

Уди беше убеден, че пилотите подраняват в отчаянието си да пуснат парашутистите и да отлетят на сигурно място. Но те разполагаха с таблиците и той не беше в положение да спори.

Изправи се и викна:

— Ставай и се закачвай!

Повечето от хората не можеха да го чуят, обаче знаеха какво казва. Станаха и закачиха статичните си въжета за кабела, който висеше над главите им. Това се правеше, за да не излети някой преждевременно. Вратата се отвори и вятърът нахлу с вой в самолета. Скоростта още бе прекалено висока. Скокът при такава скорост щеше да е неприятен, но не това беше основната трудност. Парашутистите щяха да се приземят далече един от друг и на Уди щеше да му трябва много повече време да открие хората си. Достигането до целта им щеше да се забави. Мисията щеше да започне със закъснение. Уди наруга Бонър.

Пилотът продължи да накланя самолета ту на една, ту на друга страна, за да избегне обстрела. Хората се мъчеха да останат на крака върху плъзгавия оповръщан под.

Уди погледна навън. В старанието си да ускори, Бонър беше загубил височина и сега самолетът беше на около петстотин фута — прекалено ниско. Нямаше да има време за пълно отваряне на парашутите преди приземяването. След кратко колебание Уди привика сержанта.

Дефо застана до него, погледна надолу и поклати глава. Доближи се до ухото на Уди и изкрещя:

— Половината ще си потрошат глезените при скок от такава височина. Двамата с базуките ще се убият.

Тогава Уди взе решение.

— Гледай никой да не скача! — извика той на Дефо.

После откачи въжето и си проправи път през двете редици парашутисти към пилотската кабина. Екипажът се състоеше от трима души. Уди закрещя с всички сили:

— Издигай се! Издигай се!

— Връщай се и скачай! — провикна се в отговор Бонър.

— Никой няма да скача на тази височина! — Уди се приведе напред и посочи висотомера, който показваше 480 фута. — Това е самоубийство!

— Разкарай се оттук, лейтенант. Това е заповед.

Уди беше с по-нисък чин, но продължи да настоява.

— Не и докато не набереш височина.

— Ако не скочите сега, ще подминем целта ви!

Уди не можеше да се владее повече:

— Издигай се, шибаняк такъв! Издигай се!

Бонър изглеждаше бесен, обаче Уди не помръдна. Знаеше, че пилотът не иска да се връща с пълен самолет. Така щеше да си навлече разследване. А тази нощ Бонър беше нарушил прекалено много заповеди и не можеше да си го позволи. Той изруга и премести лоста. Самолетът в миг вирна нос и започна да се издига, губейки скорост.

— Сега доволен ли си? — излая капитанът.

— Не, по дяволите — Уди не смяташе да отстъпва и да даде възможност на Бонър пак да се спусне. — Ще скочим на хиляда фута.

Бонър мина на пълна мощност. Уди не откъсваше очи от висотомера.

Когато стигнаха хиляда фута, той се върна отзад. Разбута хората, стигна до вратата, погледна навън, вдигна палци за поздрав и скочи.

Парашутът му се отвори незабавно. Докато куполът не се разгърна напълно, Уди падаше бързо. След секунди се озова във вода. За миг го обзе паника — уплаши се, че Бонър ги е хвърлил в морето. После краката му опряха в земята и установи, че е попаднал в наводнена нива.

Коприненият парашут се спусна върху него. Уди се измъкна от диплите и се откачи.

Изправи се в дълбоката две стъпки вода и се заоглежда. Намираше се близо до река. Или — по-вероятно — в поле, което е нарочно наводнено от германците, за да забави настъплението. Не виждаше никого, нито свои, нито врагове. Не виждаше и животни, обаче светлината беше слаба.

Погледна си часовника — четири без двадесет сутринта. После провери компаса и се ориентира.

Извади карабината от калъфа и разгъна приклада. Зареди я с пълнител с петнадесет патрона, вкара един в цевта и освободи предпазителя.

Поровичка в джоба си и измъкна малък, подобен на играчка, тенекиен предмет. При натиск той издаваше специфично тракане. Всички във взвода имаха такова нещо, за да се разпознават в тъмнината, без да прибягват до издайнически пароли на английски.

Когато прецени, че е готов, Уди отново се огледа.

За проба тракна два пъти. Веднага някъде право пред него се чу отговор.

Уди заджвака през водата. Подуши мирис на повръщано. Тихо попита:

— Кой е там?

— Патрик Тимъти.

— Аз съм лейтенант Дюър. Следвай ме.

Тимъти скочи втори, затова Уди прецени, че ако продължава да се движи в същата посока, има голяма вероятност да срещне и останалите.

Петдесетина ярда по-нататък се натъкна на Мак и Джо Димящия, които се бяха открили един друг.

Излязоха от водата и се озоваха на тесен път и тогава намериха и първите жертви. Лони и Тони с базуките се бяха приземили твърдо.

— Лони май е мъртъв — рече Тони. Уди провери: прав беше.

Лони не дишаше. Като че ли вратът му беше счупен. Самият Тони не можеше да се движи и Уди прецени, че е със счупен крак. Инжектира му морфин и го завлече от пътя в следващата нива. Тони трябваше да остане тук и да чака санитарите.

Уди нареди на Мак и Димящия да скрият тялото на Лони, понеже се боеше, че то може да отведе германците право при Тони.

Помъчи се да огледа пейзажа — напрягаше се да разпознае някоя особеност, която да прилича на картата. Невъзможна задача, особено в тъмното. Как щеше да поведе хората към целта, щом не знае къде се намира? Имаше основания да вярва единствено, че не са скочили на правилното място.

Уди чу особен шум и след миг видя светлина.

Направи знак на хората да се снишат.

Не се предполагаше парашутистите да ползват фенерчета, а французите имаха вечерен час. Следователно идеше германски войник.

В слабата светлина Уди видя велосипед.

Изправи се и се прицели. Канеше се незабавно да застреля човека, но нещо го спря. Вместо да стреля, той се провикна:

— Стой! Arrêtez!^[1]

Велосипедът спря.

— Здрасти, началство! — отговори велосипедистът. Уди позна гласа на Уебър Асото.

Свали карабината.

— Къде намери колелото? — попита той с невярващ глас.

— Пред една къща — лаконично отвърна Асото.

Уди поведе групата в посоката, от която беше дошъл Асото, допускайки, че там най-вероятно ще намери останалите. Отново се заоглежда да види някоя особеност на терена, която да съответства на картата му, ала още беше твърде тъмно. Чувстваше се непотребен и глупав. Той беше офицерът. Той трябваше да решава подобни проблеми.

По пътя намери още хора от взвода. После стигнаха до някаква вятърна мелница. Уди реши, че не може повече да обикаля без посока и потропа на вратата на мелничарската къща.

На горния етаж се отвори прозорец и мъжки глас попита:

— Кой е?

— Американците. Vive la France!^[2]

— Какво искате?

— Да ви освободим — отговори Уди на школския си френски. — Обаче първо ми трябва малко помощ с картата.

— Слизам — отвърна през смях мелничарят.

След минута Уди вече беше в кухнята и разстилаше картата на масата под ярката светлина на лампата. Мелничарят му показа къде се намират. Не беше толкова зле, колкото Уди се беше опасявал. Въпреки паниката на капитан Бонър се бяха озовали само на четири мили североизточно от Еглиз-де-Сьор. Мелничарят проследи по картата най-подходящия път.

В кухнята се промъкна едно момиченце на около тринадесет години, облечено в нощница.

— Маман казва, че сте американец.

— Точно така, госпожице.

— Познавате ли Гладис Анджелъс?

Уди се разсмя.

— По една случайност се запознах с нея в дома на бащата на един приятел.

— Тя наистина ли е толкова красива?

— На живо е дори по-красива, отколкото във филмите.

— Знаех си!

Мелничарят предложи вино.

— Не, благодаря. Може би след като победим.

Стопанинът го целуна по двете бузи.

Уди излезе и поведе хората си към Еглиз-де-Сьор. От осемнадесет човека сега бяха деветима, включително самият лейтенант. Имаха две жертви — загиналият Лони и раненият Тони. Останалите седем още не се бяха появили. Уди имаше заповед да не отделя прекалено много време на опити да намери всички, а щом събере достатъчно хора, да се придвижи към целта.

Един от липсващите седмина се появи веднага. Ловкият Пийт излезе от една канавка и се присъедини към другарите си.

— Здравейте, момчета — поздрави небрежно той, все едно това беше най-естественото нещо на света.

— Какво правеше тук? — попита Уди.

— Взех ви за германци. Криех се.

Уди беше забелязал светлото петно на парашутната коприна в канавката. Явно Пийт се криеше тук, още откакто се беше приземил. Сигурно беше изпаднал в паника и просто се беше свил на кълбо. Но Уди се престори, че му вярва.

Истински му се щеше да намери един човек — сержант Дефо. Дефо беше опитен боец и Уди смяташе да разчита много на него. Но той не се мяркаше никакъв.

Когато приближиха един кръстопът, чуха шум. Уди долови звук на включен двигател и разговор между двама или трима души. Нареди на хората си да залегнат и взводът продължи придвижването си пълзешком.

Право напред Уди видя, че един мотоциклетист е спрял да говори с двама пешаци. И тримата бяха в униформи. Говореха на немски. На кръстопътя имаше някаква постройка, може би кръчма или фурна.

Уди реши да почака. Навярно тримата щяха да си тръгнат. Искаше хората му да напредват тихо и незабелязано възможно най-дълго време.

Изминаха пет минути и лейтенантът загуби търпение. Обърна се и прошепна:

— Патрик Тимъти!

Някой друг се обади:

— Пат Одрайфания! Скоч те вика.

Тимъти изпълзя напред. Още вонеше, оттам и новият му прякор.

Уди го беше виждал как играе бейзбол и знаеше, че хвърля силно и точно.

— Удари мотоциклета с граната — нареди той.

Тимъти извади граната, махна предпазителя и я хвърли.

Чу се тупване.

— Какво беше това? — попита един от немците. После гранатата се взриви.

Имаше две експлозии. Първата събори и тримата германци. Втората дойде от избухването на мотоциклетния резервоар. Пламъците обхванаха тримата мъже и се разнесе воня на обгоряла плът.

— Стой на място! — извика Уди на взвода. Наблюдаваше сградата. Имаше ли някой вътре? През следващите пет минути не се отвори нито прозорец, нито врата. Или мястото беше празно, или обитателите се бяха сврели под леглата.

Уди се изправи и махна на хората си да тръгват. Почувства се някак особено, когато прекрачи телата на убитите германци. Той беше наредил да бъдат убити — хора, които имаха майки и бащи, съпруги или приятелки, може би синове и дъщери. А сега всеки от тях представляваше грозна смесица от кръв и обгоряла плът. Уди би трябвало да се чувства като победител. Първият му сблъсък с противника се увенча с победа. Ала на него само леко му призля.

След кръстовището Уди наложи по-бърз ход и забрани разговорите и пушенето. За да се подсили, изяде блокче шоколад от дневната дажба. Имаше вкус на подсладен маджун.

След половин час чу шум от автомобил и нареди на хората си да се скрият в нивите. Колата се движеше бързо, със запалени фарове. Вероятно беше немска, макар че съюзниците спускаха от самолетите и джипове, наред с противотанковите оръдия и другите видове артилерия, та имаше възможност и това да е от тях. Уди легна под един плет и загледа преминаващата кола.

Мина твърде бързо и той не можа да я идентифицира. Питате се дали не трябва да нареди на хората си да я обстрелят. После прецени, че е по-добре да се съсредоточат върху мисията.

Взводът мина през три селца, които Уди успя да намери и на картата. От време на време ги лаеха кучета, обаче никой не излизаше да провери какво става. Без съмнение окупацията беше научила французите да не любопитстват прекалено. Беше някак странно да се прокрадват в мрака по непознати пътища, въоръжени до зъби, и да подминават тихи къщици, чиито обитатели спяха, без да подозират каква огнева мощ се изнизва под прозорците им.

Най-сетне се добраха до покрайнините на Еглиз-де-Сьор. Уди разреши кратка почивка. Мъжете влязоха сред някакви дървета и седнаха на земята. Пиха от манерките и ядоха от порционите. Уди отново не разреши да пушат — огънчето на цигарата се забелязваше изненадващо далеч.

Уди прецени, че пътят, по който са тръгнали, ще ги отведе до моста. Нямаше сигурни сведения за охраната му. Но щом съюзниците бяха решили, че е важен, значи и германците бяха на същото мнение. Следователно мостът щеше да се пази — или от един войник с пушка, или от цял взвод. Уди не можеше да планира удара, преди да види целта.

След десет минути той вдигна хората си. Вече не беше нужно да настоява за мълчание — те и сами долавяха опасността. Подтичваха тихо по улицата, край къщи, черкви и дюкяни. Придържаха се към стените, взираха се в сивкавия мрак и подскачаха и при най-слабия шум. Внезапна остра кашлица долетя от отворения прозорец на нечия спалня и Уди едва не откри огън.

Еглиз-де-Сьор беше по-скоро голямо село, не градче, и Уди забеляза сребристата лента на реката по-скоро, отколкото очакваше. Вдигна ръка и спря хората. Главната улица водеше по лек наклон и малко под ъгъл към моста, затова видимостта беше добра. Реката беше стотина стъпки широка, а мостът беше единичен. Толкова беше тесен, че две коли не биха могли да се разминат, затова Уди предположи, че е стар.

Лошата новина беше, че в двата края на моста имаше бункери — малки бетонни куполи с хоризонтални амбразури за стрелба. Между бункерите по моста крачеха един срещу друг двама патрули. По-близкият в момента разговаряше през амбразурата с някого вътре в бункера. После двамата се срещнаха в средата на моста и погледнаха през парапета към черната вода отдолу. Не изглеждаха особено напрегнати и Уди предположи, че не знаят за началото на инвазията. От друга страна, не бяха и небрежни. Бяха бодри, вървяха и се оглеждаха бдително.

Уди не можеше да прецени колко хора има в бункерите, нито пък как са въоръжени. Картечници ли се криеха зад амбразурите, или само пушки? Това беше от голямо значение.

На лейтенанта му се щеше да притежава някакъв боен опит. Как се очакваше от него да се справи с такава ситуация? Сигурно имаше още хиляди такива мъже — новопроизведени младши офицери, които трябваше да се учат в крачка. Ех, да беше сержант Дефо тук.

Лесният начин за неутрализиране на бункер беше някой да се промъкне и да пусне граната през амбразурата. Някой добър войник може би щеше да успее да допълзи до по-близкия бункер незабелязано. Но Уди трябваше да взриви и двата едновременно, за да не успеят войниците в по-далечния бункер да се подготвят за нападението.

Как можеше да стигне до другия край на моста, без патрулите да забележат?

Долавяше растящото безпокойство на хората си. Не им се нравеше мисълта, че техният командир не е сигурен какво трябва да прави.

— Пийт — рече Уди. — Ще допълзиш до близкия бункер и ще пуснеш граната вътре.

Пийт Ловкия изглеждаше ужасен, обаче отговори:

— Слушам.

После Уди посочи двамата най-добри стрелци във взвода.

— Джо и Мак, изберете си по един патрул, и когато Пийт пусне гранатата, ги свалете.

Димящият и Мак кимнаха и взеха оръжията си.

В отсъствието на Дефо, Уди реши да направи Уебър Асото свой заместник. Посочи още четирима и нареди:

— Тръгвайте с Асото. Когато стрелбата почне, тичайте колкото ви държат краката през моста и атакувайте другия бункер. Ако сте достатъчно бързи, може и да ги спипате по бели гащи.

— Слушам — отвърна Асото. — Копелетата няма и да се усетят какво ги е ударило.

Уди предположи, че Асото прикрива страха си с тази агресивност.

— Всички извън групата на Асото — след мен, към близкия бункер.

На Уди не му беше добре да даде на Уебър Асото и другите четирима по-опасната задача, докато той самият се занимава със сравнително по-безопасния близък бункер. Но му беше втълпено, че офицерът не бива ненужно да рискува живота си, за да не се окажат хората му без водач.

Тръгнаха към моста с Пийт Ловкия начело. Това беше опасен момент. Група от десет мъже не можеше да остане дълго време незабелязана на улицата дори и през нощта. Всеки, който погледнеше по-внимателно в тяхната посока, щеше да долови движението.

Ако противникът вдигнеше тревога прекалено рано, Пийт можеше и да не се добере до бункера. Така взводът щеше да изгуби предимството на изненадата.

Вървяха дълго.

Пийт спря на един ъгъл. Уди предположи, че той чака патрулът да напусне поста си край бункера и да тръгне към средата на моста.

Мак и Джо Димящият намериха прикритие и се разположиха.

Уди приклекна и даде знак на останалите също да се снишат. Всички наблюдаваха немския патрул.

Той подръпна здраво от цигарата, пусна фаса на земята, стъпка го и издиша голямо кълбо дим. После се поизпъчи, намести ремъка на пушката си на рамо и тръгна.

Войникът от отсрещната страна направи същото.

Пийт притича покрай къщите и стигна края на улицата. Просна се на земята и запълзя бързо. Стигна бункера и се изправи.

Никой не го бе забелязал. Двамата патрули продължаваха да крачат един срещу друг.

Пийт извади гранатата, дръпна щифта и зачака. Уди разбра, че Ловкият не иска да даде възможност на войниците в бункера да изхвърлят гранатата навън.

Пийт се пресегна покрай извивката на купола и внимателно пусна гранатата вътре.

Карабините на Джо и Мак излаяха. По-близкият патрул падна, но колегата му остана невредим. Вместо страхливо да се обърне и да побегне, той приклекна и сне пушката си. Ала се оказа твърде муден — карабините отново се обадиха, почти едновременно, и немският войник падна, преди да успее да стреля.

После се разнесе приглушеният тътен от гранатата на Пийт в близкия бункер.

Уди вече тичаше с пълна скорост, а хората го следваха плътно. За секунди се добраха до моста.

Бункерът имаше ниска дървена врата. Уди рязко я отвори и пристъпи вътре. На пода лежаха трима мъртви немски войници.

Уди се приближи до амбразурата и погледна навън. Уебър Асото и поверените му четирима човека се носеха по моста и стреляха по другия бункер. Мостът беше дълъг само сто стъпки, ала се оказа, че и това е много. Когато Уебър и хората му стигнаха до средата, отсреща откриха огън с картечница. Американците се озоваха в тесен коридор без прикритие. Картечницата гърмеше лудешки и след пет секунди и петимата бяха повалени. Стрелецът продължи огъня, за да се увери, че са мъртви — не само американците, но и двамата му сънародници.

После престана и всичко замря.

Настъпи тишина.

Някъде до Уди Камерън Левакът промълви:

— Иисусе Христе Всемогъщи.

Уди беше готов да заплаче. Беше пратил десетима мъже на смърт — петима американци и петима германци — без при това да постигне целта си. Противникът още държеше другия край на моста и можеше да попречи на Съюзниците да го прекосят.

Уди разполагаше с четирима от своите. Ако опитаха отново да притичат през моста заедно, всички щяха да загинат. Трябваше му нов план.

Огледа градчето. Какво можеше да направи? Прииска му се да разполага с танк.

Налагаше се да действа бързо. Напълно беше възможно и другаде в града да има германски войници, които да са предупредени от стрелбата. Скоро щяха да отговорят. Уди би се справил с тях, ако контролираше и двата бункера. Иначе щеше да попадне в голяма беда.

Започна отчаяно да премисля — щом хората му не могат да минат по моста, може би ще успеят да преплуват реката. Реши набързо да огледа брега.

— Мак и Джо, стреляйте по отсрещния бункер. Гледайте да вкарате по някой куршум през амбразурата. Създайте им работа, докато разузная наоколо.

Карабините откриха огън и Уди излезе.

Успя да се прикрие зад бункера и да огледа отсрещния бряг. После се наложи да претича през улицата, за да има изглед към отсамния бряг. От вражеската позиция не откриха огън.

Реката не беше оградена със стени. Земен насип се спускаше чак до водата. Предположи, че и от другата страна е същото, макар че не можа да види със сигурност. Един умел плувец можеше да се добере до отсрещния бряг. Ако се движи под моста, няма как да го видят от другия бункер. После плувецът може да повтори действията на Пийт Ловкия — да пусне вътре граната.

Уди разгледа и структурата на моста и му дойде по-добра идея. Под парапета имаше широк около една стъпка каменен ръб. Някой войник със здрави нерви можеше да пропълзи по него, като през цялото време остане невидим за врага.

Уди се върна в бункера. Най-дребен от хората му беше Камерън Левака. При това той беше и оправен; не беше от хората, които лесно изпадат в паника.

— Левак, от външната страна на моста, под парапета, има скрит каменен ръб. Може да са го използвали за поправки. Искам да пропълзиш по него и да гръмнеш бункера оттатък.

— На бас, че мога.

Смел отговор от човек, който току-що е станал свидетел на смъртта на петима от своите.

Уди се обърна към Мак и Джо Димящия и нареди:

— Прикривайте го.

Двамата откриха огън.

— Ами ако падна? — поинтересува се Камерън.

— Нищо. Намираш се само на петнадесет-двадесет стъпки над водата — успокои го лейтенантът.

— Хубаво — отвърна Камерън и тръгна към вратата. — Само дето не мога да плувам.

И излезе.

Уди го видя да притичва през улицата. Левакът надзърна през парапета, после го възседна и се спусна от другата страна. Загубиха го от поглед.

— Добре — рече Уди на останалите. — Спрете стрелбата. Камерън тръгна.

Всички се взираха навън. Нищо не помръдваше. Уди забеляза, че вече се зазорява и градчето се вижда по-ясно. Жителите не се показваха навън — знаеха какво да правят. Може би на някоя от съседните улици се събираше отряд германци, ала Уди не чуваше нищо. Даде си сметка, че със страх се ослушва дали Камерън няма да падне в реката.

По моста заприпка средно голям помияр с весело навирена извита опашка. Любопитно подуши мъртъвците, после продължи целенасочено по важна кучешка работа. Уди гледаше как песът подминава отсрещния бункер и влиза в другата част на града.

Изгревът означаваше, че основната част от съюзническата войска вече дебаркира. Някой беше заявил, че това е най-голямата комбинирана десантна операция в историята на военното дело. Уди се питаше на каква ли съпротива се натъкват съюзниците. Никой не беше по-уязвим от претоварения с екипировка пехотинец, който гази през плитчините към ниския бряг и е отлична мишена за скритите в дюните противникови стрелци. Благодарен беше, че се намира в бетонния бункер.

Левакът се бавеше. Дали пък не беше паднал в реката без шум? Да не би нещо друго да се беше объркало?

И тогава Уди го видя. Тънка светла фигура се прехвърли през парапета в далечния край на моста. Уди затаи дъх. Левакът се спусна на колене и допълзя до бункера; изправи се и долепи гръб до стената. С лявата ръка извади граната. Дръпна щифта, почака няколко секунди, пресегна се и я пусна през амбразурата.

Уди чу тътена на експлозията и видя как през амбразурите проблясва ярка светлина. Левакът вдигна ръце над главата си като шампион.

— Прикрий се, задник такъв — викна му Уди, макар да знаеше, че Камерън не може да го чуе. Може би в някоя сграда се криеше германски войник, който чака да отмъсти за смъртта на другарите си.

Но не последва стрелба. Левакът изпълни кратък танц на победата и влезе в бункера. Тогава Уди задиша по-леко.

Ала все още не беше напълно сигурен. В този момент внезапен набег от страна на двадесетина германци преспокойно можеше да върне моста под техен контрол. Тогава всичко щеше да е напразно.

Уди се насили да почака още няколко минути, да не би да се появят вражески войници. Все още нищо не помръдваше. Като че ли в Еглиз-де-Сьор нямаше други германци — сигурно ги караха през дванадесет часа от някоя недалечна казарма.

— Джо — каза Уди, — отърви ни от убитите немци. Хвърли ги в реката.

Двама от взвода изнесоха убитите от бункера и ги хвърлиха във водата. После повториха процедурата и с патрулите от моста.

— Пийт и Мак, идете в другия бункер при Левака. Постарайте се и тримата да сте нащрек. Все още не сме изтребили всички германски войски във Франция. Ако забележите към вас да се приближава враг, не се колебайте, не преговаряйте, а направо стреляйте.

Пийт и Мак излязоха от бункера и бързо прекосиха моста.

В отсрещния бункер вече имаше трима американци. Ако германците опитаха да си върнат моста, щяха да се натъкнат на значителни трудности, особено през деня.

Уди осъзна, че убитите американци на моста биха подсказали на всеки противник, че двата бункера са завладени. Ако телата ги нямаше там, неговият взвод можеше да изненада врага.

Това означаваше, че Уди трябва да се отърве и от телата на своите.

Каза на хората си какво смята да върши и излезе.

Утринният въздух беше свеж и чист.

Уди стигна до средата на моста. Провери всички за признаци на живот, ала нямаше място за съмнения — мъжете бяха мъртви.

Лейтенантът вдигна другарите си един по един и ги прехвърли през парапета.

Последен беше Уебър Асото. Когато той падна във водата, Уди рече:

— Почивайте в мир, приятели.

Постоя неподвижно със сведена глава и затворени очи.

Когато се обърна, слънцето вече изгряваше.

VII

Големият страх на съюзниците беше, че германците много бързо ще пратят подкрепления в Нормандия и ще започнат мощна контраатака, която ще изтика противниците им обратно в морето. Така щеше да се повтори катастрофата при Дюнкерк.

Лойд Уилямс беше сред хората, които трябваше да се постараят това да не се случи.

Работата му да помага на избягали военнопленници да се доберат до дома вече беше с по-нисък приоритет. Сега той действаше съвместно с френската съпротива.

В края на май радио БиБиСи излъчи серия кодирани съобщения, които сложиха началото на саботажна кампания из цялата територия на окупирана Франция. През първите няколко дни на юни бяха прекъснати стотици телефонни линии — обикновено прекъсванията се правеха на трудни за намиране места. Опожарени бяха горивни складове. Имаше много препречени с дървета пътища и прерязани автомобилни гуми.

Лойд помагаше на железничарите. Те бяха предимно комунисти и обичаха да се наричат „Желязната съпротива“. От години влудяваха нацистите с хитрите си подривни действия. Влаковете, които превозваха немски войски, някак се оказваха отклонени по разни забутани странични линии и пристигаха на много мили от местоназначението си. Локомотивите се повреждаха необяснимо. Вагоните дерайлираха. Положението беше толкова тежко, че се наложи нацистите да водят немски железничари. От това щетите не намаляха. През пролетта на четиридесет и четвърта френските железничари започнаха да унищожават собствената си железопътна мрежа. Взривяваха линии и саботираха тежките кранове, които трябваше да вдигат разбитите влакове.

Нацистите не стояха със скръстени ръце. Стотици железничари бяха екзекутирани, а хиляди други бяха изпратени в лагери. Ала кампанията ескалираше и в деня на десанта железопътният трафик в някои части на Франция беше спрял.

Сега, на втория ден от инвазията, Лойд лежеше на едно възвишение над главната линия за Руан, столицата на Нормандия, близо до входа на тунел. От мястото си можеше да види идващите влакове на една миля.

Заедно с Лойд чакаха двама мъже, по прякор Легионерът и Пурата. Легионерът беше водач на съпротивата в своя квартал.

Пурата беше железничар. Лойд беше донесъл динамит. Снабдяването с оръжия и муниции беше основната роля на британците във френската съпротива.

Тримата мъже лежаха полускрити в осеяната с диви цветя висока трева. Лойд си рече, че в такъв хубав ден мястото е добро да доведеш момиче. На Дейзи би й харесало.

В далечината се появи влак. Пурата го огледа подробно. Той беше дребен и жилав човек на шестдесетина години; лицето му бе набраздено като на заклет пушач. Когато влакът дойде на около четвърт миля, той поклати глава. Не него очакваха. Локомотивът ги подмина, бълвайки дим, и влезе в тунела. Теглеше четири претъпкани с цивилни и униформени пътници вагони. Лойд дебнеше по-важна плячка.

Легионерът погледна часовника си. От мургавата му кожа и черните мустаци Лойд съдеше, че е някъде от Северна Африка. Легионерът беше нервен. Тримата бяха уязвими тук, на открито и посред бял ден. Колкото по-дълго стояха на възвишението, толкова по-голяма бе вероятността някой да ги види.

— Колко още? — тревожно попита Легионерът.

— Ще видим — отвърна Пурата и вдигна рамене.

— Можеш да си тръгнеш. Вече всичко е приготвено — додаде Лойд.

Легионерът не отговори. Не смяташе да пропусне взрива. За да запази престижа и авторитета си, той трябваше да е в състояние по-късно да заявява „Аз бях там“.

Пурата се взря в далечината и се напрегна. Около очите му се врязаха бръчки.

— Та така — загадъчно произнесе той и се надигна на колене.

Лойд едва виждаше влака, да не говорим за разпознаване, обаче Пурата беше нащрек. Лойд можеше само да забележи, че този влак се движи много по-бързо от предишния. Когато приближи, той видя също, че е много по-дълъг — поне двадесет и четири вагона.

— Това е — съобщи Пурата.

Пулсът на Лойд се ускори. Ако Пурата беше прав, то този влак караше повече от хиляда германски офицери и войници към бойното поле в Нормандия — може би щеше да има още много такива влакове. Задачата на Лойд беше нито този, нито следващите да успеят да минат през тунела.

После видя и друго. Един самолет следваше композицията.

Пред погледа му пилотът застана зад влака и почна да се снишава.

Самолетът беше британски.

Лойд видя, че е Хокър Тайфун, наричан накратко Тифи, изтребител-бомбардировач с един пилот. Тези самолети често биваха натоварвани с опасната задача да навлизат дълбоко зад линиите на противника, за да затормозяват комуникациите му. „Над нас лети смел мъж“, рече си Лойд.

Но това не влизаше в плановете му. Той не искаше влакът да пострада, преди да навлезе в тунела.

— Мамицата му.

Тайфунът откри картечен огън по вагоните.

— Това пък какво е? — попита Легионерът.

— Да пукна, ако знам — отвърна Лойд на английски.

Вече можеше да види, че локомотивът тегли вагони за хора и за добитък. Но най-вероятно във вторите също пътуваха хора.

Самолетът се движеше по-бързо и обстрелваше жестоко влака. Разполагаше с четири 20-милиметрови оръдия, чийто страховит грохот беше по-силен от рева на самолетния двигател и пухтенето на локомотива долу. Лойд не можеше да не съжали злощастните войници, които нямаше как да се измъкнат от смъртоносната вихрушка от куршуми. Питаше се защо пилотът не ползва ракети. Те бяха много ефикасни срещу влакове и коли, макар и не съвсем точни. Може да ги беше изразходвал по-рано.

Някои от германците храбро се подаваха през прозорците и обстрелваха самолета с пистолети и пушки. Напразно.

Но Лойд забеляза, че непосредствено зад локомотива е натоварена лека противовъздушна батарея. Двама артилеристи припряно действаха около дългото оръдие. То се завъртя и дулото се насочи към самолета.

Пилотът явно не го беше забелязал, понеже не се отклони от курса си. Той продължаваше да обстрелва покривите на вагоните със своите оръдия.

Голямото оръдие от влака стреля и пропусна.

Лойд се чудеше дали познава пилота. По принцип в Кралската авиация имаше близо пет хиляди летци на активна служба. Ловенето от тях бяха гостували у Дейзи в съботните вечери. Лойд се замисли за Хюбърт Сейнт Джон, блестящ възпитаник на Кембридж, с когото неотдавна си припомняха студентските години; за Денис Чосър от Тринидад, който горчиво се оплакваше от безвкусната английска кухня и в частност от картофеното пюре, явно сервирано с всичко; за Брайън Мантъл, дружелюбния австралиец, когото беше прехвърлил през Пиренеите при последната си операция. Храбрецът в Тайфуна можеше да е някой познат.

Противовъздушното оръдие пак стреля и пак пропусна.

Пилотът или още не виждаше оръдието, или вярваше, че то не може да му навреди, понеже не опита да избяга, а продължи да лети опасно ниско и да сее смърт във вагоните.

Локомотивът беше съвсем близо до тунела, когато противовъздушното оръдие уцели самолета.

От двигателя му плъзна пламък и черен дим. Пилотът се отклони от железопътната линия, ала вече беше късно.

Влакът влезе в тунела и вагоните се занизаха пред позицията на Лойд. Той видя, че всички са претъпкани с десетки и стотици германски войници.

Тайфунът се носеше право към Лойд. За миг той помисли, че самолетът ще се разбие до него. Вече беше залегнал ниско, но сега покри главата си с ръце, сякаш този глупав жест можеше да го опази.

Самолетът ревеше на стотина стъпки над него.

Тогава Легионерът задейства детонатора.

От тунела се чу гръмотевичен тътен от експлозията, последван от изтерзаното скърцане на стомана при разбиването на вагоните.

В първия миг вагоните продължиха да се носят към тунела, ала движението им бързо спря. Краищата на два вагона се надигнаха клинообразно. Лойд чуваше виковете на войниците вътре. Цялата композиция дерайлира и вагоните нападаха като пръснати кибритени клечки пред черния вход на тунела. Желязото се мачкаше като хартия. Върху главите на тримата саботьори валеше дъжд от натрошени стъкла. Имаше опасност да загинат от предизвикания от тях самите взрив, затова без приказки те скокнаха на крака и побягнаха.

Докато се отдалечат на безопасно разстояние, всичко свърши. От тунела излизаше дим; ако по невероятна случайност някой беше оцелял при сблъсъка, щеше да умре в пожара.

Планът на Лойд се увенча с успех. Не само уби стотици противникови войници и унищожи цял влак, но и блокира важна железопътна линия. Почистването на тунелите след катастрофи отнемаше седмици. Заради Лойд на германците щеше да им е много по-трудно да пратят подкрепления в Нормандия.

Лойд изпитваше ужас.

В Испания видя смърт и разрушение, но не и като това. А днес той го причини.

Чу се нов трясък и когато се обърна по посока на звука, Лойд видя, че Тайфунът е паднал на земята. Гореше, но фюзелажът не беше разкъсан. Пилотът може и да бе още жив.

Лойд затича към самолета, а Пурата и Легионерът го последваха.

Сваленият Тайфун лежеше на корем. Едното му крило беше счупено. От мотора излизаше дим. Перспексовият купол бе почернял и Лойд не виждаше пилота.

Двамата с Пурата стъпиха върху крилата, откопчаха и плъзнаха купола назад.

Летецът беше в безсъзнание. Имаше шлем, очила и кислородна маска на носа и устата. Лойд не можеше да прецени дали го познава.

Питаше се къде е кислородната бутилка и дали е избухнала.

Легионерът помисли същото и рече:

— Давайте да го измъкнем, преди самолетът да се взриви.

Лойд се пресегна в кабинката и разкопча предпазните колани на пилота. Пъхна ръце под мишниците му и го задърпа. Човекът беше съвършено неподвижен. Нямаше как Лойд да разбере какви са нараняванията му. Дори не знаеше жив ли е.

Измъкна го от кокпита, метна го през рамо като пожарникар и го отнесе на безопасно разстояние от тлеещите отломки. Възможно най-внимателно го положи на земята по гръб.

Чу свистене и бумтене и видя, че целият самолет вече гори.

Приведе се над пилота, внимателно свали очилата и кислородната маска и потресен разпозна лицето му.

Пилотът беше Бой Фицхърбърт.

Още дишаше.

Лойд изтри кръвта от носа и устата му.

Бой отвори очи. В началото погледът му беше празен, но след минута изразът му се промени и той продума:

— Ти.

— Взривихме влака — обясни Лойд.

Бой явно можеше да движи само очите и устата си.

— Светът е малък — рече той.

— Нали?

— Кой е това? — попита Пурата.

След кратко колебание Лойд отговори:

— Брат ми.

— Боже мили.

Бой затвори очи.

Лойд каза на Легионера:

— Трябва да доведем лекар.

Легионера поклати глава:

— По-добре да се омитаме. Швабите ей сега ще дойдат да разследват катастрофата.

Имаше право.

— Ще го вземем с нас — каза Лойд.

Бой отвори очи и се обади:

— Уилямс!

— Какво има, Бой?

Бой като че се подсмихна.

— Вече можеш да се ожениш за кучката.

После умря.

VIII

Дейзи плака, когато узна. Бой беше негодник и постъпи зле с нея, но навремето тя го обичаше и той я научи на много непознати неща за мъжете. Затова се натъжи при новината за смъртта му.

Братът на Бой, Анди, стана виконт и щеше да наследи графската титла. Съпругата на Анди, Мей, беше виконтеса, а според сложните правила на аристокрацията Дейзи беше вдовстващата виконтеса на Абъроуен. Докато не се омъжеше за Лойд и не станеше просто госпожа Уилямс, което би било облекчение.

Ала дори и сега сватбата й се струваше безкрайно далеч. През лятото се оказа, че всички надежди за бърз край на войната са безплодни. На двадесети юли заговорът на германските генерали да убият Хитлер пропадна. На Източния фронт германската армия беше в пълно отстъпление, а Съюзниците превзеха Париж през август, ала Хитлер беше решен да воюва до страшния край. Дейзи нямаше представа дали изобщо някога ще види Лойд, а какво остава да се омъжи за него.

Една сряда през септември, когато отиде в „Олдгейт“, Етел Лекуит я посрещна ликуващо.

— Прекрасни новини! — подхвана тя, докато Дейзи влизаше в кухнята. — Лойд е номиниран за кандидат за парламента за Хокстън!

Мили, сестрата на Лойд, също беше тук с двете си деца, Лени и Пами.

— Не е ли чудесно! — възкликна тя. — Обзалагам се, че Лойд ще стане премиер.

— Да — отвърна Дейзи и тежко седна.

— Е, виждам, че това не те радва особено — рече Етел. — Както би се изразила приятелката ми Милдред, прие го като сироп за кашлица. Какво има?

— Просто ако се ожени за мен, това ще попречи на избирането му.

Дейзи се чувстваше зле, защото обичаше Лойд толкова много.

Как би могла да навреди на бъдещето му? В същото време — как би могла да го изостави? От подобни мисли сърцето й натежаваше и животът й се струваше отчайващ.

— Защото си богата наследница ли? — попита Етел.

— Не е само това. Скоро преди да загине, Бой ми каза, че Лойд никога няма да бъде избран, ако съпругата му е бивша фашистка. Прав е бил, нали?

Обърна се към Етел, която винаги казваше истината, колкото и болезнена да е тя.

— Не съвсем — отговори Етел, сложи чайника на печката и седна срещу Дейзи на кухненската маса. — Няма да ти кажа, че това не е от значение. Но според мен не трябва да се отчайваш.

„Същата си като мен“, рече си Дейзи. „Винаги казваш каквото мислиш. Не е чудно, че Лойд ме обича — аз съм по-млада версия на майка му!“

— Любовта побеждава всичко, не е ли така? — подхвърли Мили.

Тя забеляза, че четиригодишният Лени налага двегодишната Пами с дървено войниче.

— Не удряй сестра си!

После пак заговори на Дейзи:

— Брат ми те обича безкрайно. Право да ти кажа, не знам някога да е обичал друга.

— Знам, знам — отговори Дейзи. Идеше й да заплаче. — Но той е решен да промени света, а аз не мога да понеса мисълта, че му преча.

Етел взе разплаканата Пами на коляното си и тя веднага се успокои. После заговори на Дейзи:

— Ще ти кажа какво да направиш. Бъди подготвена да отговаряш на въпроси и очаквай враждебност, но не замазвай проблема и не крий миналото си.

— Какво би трябвало да казвам?

— Можеш да кажеш, че си се подлъгала по фашизма, подобно на милиони други хора, но по време на Блица си карала линейка. И че се надяваш да си изпълнила дълга си. Двамата с Лойд упражнете точните думи. Бъди самоуверена, бъди себе си — неустоима и очарователна. Не позволявай на този въпрос да те потиска.

— И това ще свърши ли работа?

След кратко колебание Етел отговори:

— Не знам. Наистина не знам. Обаче трябва да опиташ.

— Би било ужасно, ако се наложи заради мен Лойд да се откаже от това, което обича. Такива неща могат да разрушат един брак.

Дейзи се надяваше Етел да я опровергае, ала тя не го направи, а само повтори:

— Не знам.