Кен Фолет
Зимата на света (16)

II

Глухарчетата в Лондон вече цъфтяха, когато Дейзи и Бой отидоха на преглед.

Посещението при лекаря беше идея на Дейзи. До гуша й беше дошло Бой да я обвинява, че не може да забременее. Той непрестанно я сравняваше със снаха си Мей — съпругата на брат му Анди — която вече беше родила три деца.

— Сигурно нещо не ти е наред — нападателно беше заявил Бой.

— Навремето забременях веднъж — отговори Дейзи. Тя потрепери, когато си спомни болката от помятането; после си спомни как Лойд се грижеше за нея и усети друга болка.

— Нещо може да е станало след това и да си безплодна — упорстваше Бой.

— Може пък ти да си безплоден.

— Какво искаш да кажеш?

— Със същия успех нещо може да не е наред с теб.

— Абсурд.

— Слушай сега, ще сключим сделка — подхвана Дейзи и й хрумна, че преговаря като баща си. — Аз ще отида на преглед, ако и ти се прегледаш.

Бой беше изненадан, поколеба се и отговори:

— Добре. Иди първо ти. Ако кажат, че си добре, ще отида и аз.

— Не. Първо ти.

— Защо?

— Защото не вярвам, че спазваш обещанията си.

— Добре тогава, отиваме заедно.

Дейзи не можеше да прецени защо се притеснява. Тя не обичаше Бой — отдавна не го обичаше. Беше влюбена в Лойд Уилямс, а той още бе в Испания с мисия, за която не можеше да говори много. Но Дейзи беше омъжена за Бой. Той й изневеряваше, разбира се, с доста жени. Тя също беше извършила прелюбодеяние, макар и само с един мъж. Нямаше морални основания, на които да се опре, и това я парализираше. Просто имаше чувството, че ако изпълни дълга си като съпруга, ще може да запази последните останки от самоуважението си.

Лекарският кабинет се намираше на улица „Харли“, недалеч от дома им, но в не толкова престижен квартал. Прегледът се стори на Дейзи неприятен. Лекарят бе мъж. Мърмореше за десетминутното й закъснение. Зададе множество въпроси за общото й здравословно състояние, за цикъла й, за „отношенията“ със съпруга й, както се изрази. През това време не я гледаше, а си водеше бележки. После вкара във вагината й разни студени метални инструменти.

— Няма защо да се тревожите — рече. — Правя това всеки ден.

После се ухили с усмивка, която говореше тъкмо обратното.

Когато излезе от кабинета, Дейзи почти очакваше Бой да се откаже от сделката и да не се прегледа. Той беше раздразнен, но влезе.

Докато го чакаше, Дейзи препрочете писмото от своя полу-брат Грег. Грег беше узнал, че е баща — имал дете от едно чернокожо момиче, с което имал връзка, когато бил на петнадесет години. За удивление на Дейзи, такъв донжуан като Грег бе развълнуван от бащинството и държеше да е част от живота на детето, макар и по-скоро като чичо, а не като баща. Още по-голямата изненада бе че Лев се запознал с внука си и обявил, че той е умно дете.

„Каква ирония“, каза си Дейзи. „Грег има син, въпреки че никога не е искал това. А Бой, който така отчаяно иска син, няма.“

Бой излезе от кабинета след един час. Лекарят обеща да им представи резултатите след седмица. Тръгнаха си в дванадесет часа.

— След това нещо имам нужда от питие — каза Бой.

— Аз също — отговори Дейзи.

Огледаха редиците еднакви къщи нагоре и надолу по улицата.

— Проклетият квартал е същинска пустиня. Нито една кръчма, докъдето поглед стига.

— Няма да ходя в кръчма — отговори Дейзи. — Искам мартини, а по кръчмите не знаят как да го приготвят.

Говореше от опит. Беше си поръчала сухо мартини в „Кралската глава“ в Челси и получи чаша противно топъл вермут.

— Заведи ме в „Кларидж“, ако обичаш. На пет минути оттук.

— Адски добра идея.

Барът на хотел „Кларидж“ беше пълен с техни познати. Бяха наложени военновременни ограничения за храната, която ресторантът на хотела можеше да продава, обаче от управата бяха открили пролука — нямаше ограничения за безплатна храна, затова бяха отворили безплатен бюфет и бяха запазили обичайните си високи цени на напитките.

Дейзи и Бой се разположиха в разкошното заведение в стил ар деко и отпиваха от съвършено приготвените коктейли. Дейзи започваше да се чувства по-добре.

— Докторът ме попита дали съм боледувал от заушка — каза Бой.

— Боледувал си.

От заушка боледуваха главно децата, обаче Бой се беше заразил преди няколко години. За кратко беше разквартируван у един викарий в Източна Англия и се зарази от тримата му малки сина. Беше доста болезнено.

— Каза ли ти защо пита?

— Не. Знаеш ги докторите. Никога нищо не ти обясняват.

На Дейзи й мина през ум, че вече не е така безгрижна, както беше някога. Навремето не би се тревожила толкова за брака си. Харесваше думите на Скарлет О’Хара от „Отнесени от вихъра“ — „Ще мисля за това утре“. Вече не бе така. Може би съзряваше.

Бой тъкмо поръчваше второто питие, когато Дейзи видя маркиз Лаутър да влиза в бара. Униформата му беше омачкана и мръсна.

Дейзи не го харесваше. Откак се досети за връзката й с Лойд, Лаутър се отнасяше с нея с някаква мазна фамилиарност, като че имат обща тайна, която ги прави близки.

Сега Лаутър седна неканен на тяхната маса, тръскайки пепел от пурата върху панталоните си, и поръча коктейл „Манхатън“.

Дейзи веднага разбра, че замисля нещо коварно. В погледа му имаше злобен копнеж, който не можеше да се обясни само с очакването на добро питие.

— Не съм те виждал от година — година и нещо, Лаути. Къде беше? — попита Бой.

— В Мадрид. Не мога да говоря много за това. Шшт, нали разбираш. Ами ти?

— Предимно обучавам пилоти. Напоследък, откак започнахме бомбардировките над Германия, сам летях в няколко мисии.

— И това е веселба. Да дадем на германците от собственото им лекарство.

— Може и така да се каже, обаче летците много мърморят.

— Така ли? Защо?

— Защото всички приказки за военните цели са пълна глупост. Няма смисъл да бомбардираме германските фабрики, понеже те просто ги строят наново. Затова се целим в работническите квартали. Не могат да заменят работниците толкова бързо.

Лаутър изглеждаше потресен.

— Това означава, че нашата политика е да избиваме цивилните.

— Именно.

— Но правителството ни уверява…

— Правителството лъже — заяви Бой. — И екипажите на бомбардировачите знаят това. На мнозина от тях не им пука, разбира се обаче други се чувстват зле. Те вярват, че ако постъпваме правилно, трябва да кажем това, а ако постъпваме погрешно, трябва да престанем.

Лаутър изглеждаше смутен.

— Не съм сигурен можем ли да говорим по този начин тук.

— Май си прав — отвърна Бой.

Питиетата пристигнаха и Лаутър се обърна към Дейзи.

— А малката женичка? Трябва да имаш някаква военновременна работа. Дяволът намира работа на ленивия, както се казва.

Дейзи отговори неутрално и сухо:

— След края на блица няма нужда от жени-шофьори на линейки, затова работя за американския Червен кръст. Имаме офис на „Пал Мал“. Правим каквото можем, за да помогнем на американските военнослужещи тук.

— Имат нужда от малко дамска компания, а?

— Преди всичко ги измъчва носталгията. Приятно им е да чуят американски акцент.

Лаути се подсмихна похотливо.

— Допускам, че те бива да ги утешаваш.

— Правя каквото мога.

— Обзалагам се, че е така.

Бой се намеси:

— Лаути, слушай, да не си малко нещо подпийнал? Нали разбираш, че подобни приказки са признак на много слаба форма.

Лицето на Лаутър стана злобно.

— О, я стига, Бой. Не ми казвай, че не знаеш. Ти какво, да не си сляп?

— Заведи ме у дома, ако обичаш, Бой — каза Дейзи.

Бой не й обърна внимание и попита Лаутър:

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Питай я за Лойд Уилямс.

— Кой пък е това?

— Прибирам се сама, ако ти не ме отведеш — обади се Дейзи.

— Познаваш ли някой си Лойд Уилямс, Дейзи?

„Той ти е брат“, помисли тя и изпита силното желание да разкрие тайната — като удар под пояса, обаче устоя на изкушението.

— Познаваш го — обясни Дейзи. — Били сте заедно в Кембридж. Преди години ни заведе в един мюзикхол в Ийст Енд.

— О! — възкликна Бой и си спомни. После удивен се обърна към Лаутър:

— С него?

За Бой беше трудно да си представи, че човек като Лойд му е съперник. С все по-невярващ глас той додаде:

— Човек, който не може да си позволи дори официален костюм?

Лаутър заразказва:

— Преди три години той беше в моя курс по разузнаване в Тай Гуин. Тогава Дейзи живееше там. Ти рискуваше живота си в твоя Хокър Хърикейн над Франция по онова време, май си спомням. А тя се задяваше с оная уелска невестулка — в къщата на твоето семейство!

Бой поаленя.

— За Бога, Лаути, ако си измисляш, ще те смажа от бой.

— Питай жена си! — отвърна Лаутър и се захили самоуверено.

Бой се обърна към Дейзи.

Тя не беше спала с Лойд в Тай Гуин. А в собственото му легло в къщата на майка му. Но не можеше да обясни това на мъжа си в присъствието на Лаутър. Бездруго беше само подробност. Обвинението в изневяра беше истинско и тя нямаше намерение да отрича. Тайната беше разкрита. Сега искаше просто да запази малко достойнство.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Но не и пред този нахилен мърляч.

— Значи не отричаш? — изумено повиши глас съпругът й.

Хората на съседната маса се заозъртаха неловко, после се съсредоточиха върху напитките си.

— Отказвам да бъда подлагана на кръстосан разпит в бара на хотел „Кларидж“ — повиши на свой ред тон и Дейзи.

— Тоест признаваш? — викна Бой.

Помещението утихна.

Дейзи се изправи.

— Не признавам и не отричам каквото и да е тук. Ще ти кажа всичко насаме, у дома, където цивилизованите семейства обсъждат подобни въпроси.

— Боже мой, ти си го направила, спала си с него! — изрева Бой.

Дори келнерите бяха спрели да работят и наблюдаваха караницата.

Дейзи тръгна към вратата.

— Уличница! — кресна Бой.

Е, Дейзи не смяташе да се оттегли точно сега. Обърна се към него:

— Ти, разбира се, познаваш уличниците. Имах нещастието да се запозная с две от твоите, помниш ли?

Тя огледа бара и с презрение продължи:

— Джоуни и Пърл. Колко съпруги биха търпели това?

И си тръгна, преди той да успее да отговори.

Влезе в едно от чакащите отпред таксита. Докато потегляха видя, че Бой излиза от хотела и се качва на следващата кола.

Тя каза адреса си на шофьора.

Изпитваше някакво облекчение, че истината излезе наяве. Ала в същото време се чувстваше ужасно тъжна. Знаеше, че нещо е свършило.

Къщата беше само на четвърт миля от хотела. Когато пристигна, таксито на Бой спря зад нейното.

Бой я последва във фоайето.

Дейзи осъзна, че не може да остане тук с него. Край. Никога повече нямаше да сподели дома или постелята му.

— Донесете ми куфар, ако обичате — обърна се тя към иконома.

— Веднага, милейди.

Дейзи се огледа. Къщата беше от осемнадесети век, със съвършени пропорции и елегантно извито стълбище. Всъщност, тя не съжаляваше, че си тръгва.

— Къде отиваш?

— В хотел, предполагам. Най-вероятно не в „Кларидж“.

— За да се срещнеш с любовника си!

— Не, той е извън страната. Но да, обичам го. Съжалявам, Бой. Ти нямаш право да ме осъждаш — твоите провинения са по-тежки — но аз сама се осъждам.

— Това е — отвърна той. — Ще се разведа с теб.

Дейзи осъзна, че беше чакала тези думи. Сега те бяха изречени и всичко свърши. В този момент започна новият й живот.

Тя въздъхна.

— Слава Богу.

III

Дейзи нае апартамент на „Пикадили“. Жилището имаше голяма баня в американски стил, с душ. Имаше и две отделни тоалетни, едната за гости — неуместна екстравагантност в очите на повечето англичани.

За щастие, парите не бяха проблем за Дейзи. Дядо й, Вялов, я беше оставил богата и тя контролираше средствата си от двадесет и първата си година насам. При това цялото й богатство беше в американски долари.

Трудно беше да се намерят нови мебели, затова Дейзи накупи антики, каквито имаше в изобилие и на ниска цена. Украси стените с модерни картини, за да придаде на жилището ведър и младежки вид. Нае перачка и чистачка и установи, че е лесно да се поддържа домакинството без иконом и готвачка, особено в отсъствието на съпруг, който има нужда от глезене.

Прислугата от дома на „Мейфеър“ опакова всичките й дрехи и ги прати в новия й дом във фургон. Дейзи и перачката прекараха цял следобед в отваряне на кутии и подреждане.

Дейзи се чувстваше едновременно унизена и освободена. Направи равносметка и установи, че така й е по-добре. Раната от отхвърлянето щеше да заздравее и тя щеше да се освободи от Бой завинаги.

Измина седмица и Дейзи се запита какви ли са резултатите от медицинските изследвания. Докторът би трябвало да ги е съобщил на Бой, разбира се, в качеството му на съпруг. Дейзи не искаше да го пита, пък и бездруго това вече й се струваше маловажно. Така че забрави.

Наслаждаваше се на създаването на новия си дом. В продължение на няколко седмици беше прекалено заета за светски контакти. Когато подреди апартамента, реши да се види с всички приятели, на които не беше обръщала внимание.

Дейзи имаше много приятели в Лондон. Живееше тук вече седем години. През последните четири Бой по-често отсъстваше и тя ходеше на партита и балове сама, затова реши, че липсата на съпруг няма да се отрази особено на начина й на живот. Несъмнено семейство Фицхърбърт щеше да я заличи от всички свои покани. Но в лондонското общество имаше и други хора.

Тя накупи много уиски, джин и шампанско, като първо събра малкото налично количество в легална продажба в града, а останалото набави на черния пазар. После разпрати покани за тържество по повод настаняването в новия апартамент.

Отговорите се появиха със зловеща точност — всички отказваха.

Разплакана, Дейзи позвъни на Ева Мъри.

— Защо никой не иска да дойде на моето парти? — изхлипа тя.

След десет минути Ева беше на вратата.

Пристигна с три деца и бавачка. Джейми беше на шест годинки, Ана на четири, а Карън — на две.

Дейзи разведе Ева из жилището, после поръча чай, докато Джейми преобразуваше дивана в танк. Танкисти бяха двете му сестрички.

На своя английски с немски, американски и шотландски акцент Ева обясни:

— Дейзи, скъпа, това не е Рим.

— Знам, знам. Наистина ли ти е удобно?

Ева беше в напреднала бременност.

— Имаш ли нещо против да си вдигна краката?

— Не, разбира се — отговори Дейзи и донесе възглавница.

— Лондонското общество е достопочтено — продължи Ева. — Не мисли, че го одобрявам. Мен често не ме приемат, а бедният Джими понякога търпи подигравки, задето се е оженил за германска полу-еврейка.

— Ужасно.

— Не го пожелавам никому, по каквато и да било причина.

— Понякога мразя британците.

— Забравяш какви са американците. Не помниш ли как ми обясняваше, че всички момичета в Бъфало са снобки?

— Колко отдавна ми се струва — отвърна Дейзи през смях.

— Ти си напуснала съпруга си и то по несъмнено зрелищен начин — обсипвайки го с обиди в бара на „Кларидж“.

— При това бях само на едно мартини!

— Ще ми се да бях там! — заяви Ева с усмивка.

— А на мен ми се ще да не бях.

— Няма нужда да казвам, че през последните три седмици в лондонското общество почти не се говори за друго.

— Струва ми се, че трябваше да очаквам това.

— Опасявам се, че сега всеки, който приеме твоите покани, ще изглежда привърженик на прелюбодеянието и развода. Дори и на мен не би ми се искало свекърва ми да разбере, че съм дошла на чай при тебе.

— Такава несправедливост! Бой първи изневери!

— Ти да не би да мислеше, че отношението към жените е същото?

Дейзи си спомни, че Ева има много повече основания за тревоги от хорския снобизъм. Семейството й все още се намираше в нацистка Германия. Фиц беше направил допитване чрез швейцарското посолство и научи, че бащата на Ева е в концентрационен лагер, а брат й е бит от полицията и ръцете му са счупени.

— Като се замисля за твоите страдания, започвам да се срамувам от себе си заради това, че се оплаквам — каза Дейзи.

— Не се срамувай. Обаче се откажи от тържеството.

Дейзи я послуша.

И се почувства нещастна. Работата й в Червения кръст изпълваше дните, но вечер тя нямаше къде да отиде и какво да прави. Ходеше на кино два пъти седмично. Опита да прочете Моби Дик, обаче й се видя скучно. Една неделя отиде на черква. „Сейнт Джеймс“, построена от Рен, която се намираше срещу жилището й на „Пикадили“, бе пострадала от бомбардировките. Затова Дейзи отиде в „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“. Бой не присъстваше на службата, ала Фиц и Беа бяха там и Дейзи през цялото време наблюдаваше тила на Фиц и размишляваше как така се е влюбила в двама от неговите синове. Бой бе наследил външността на майка си и тесногръдието и себичността на баща си. Лойд пък имаше приятната външност на Фиц и голямото сърце на Етел. „Защо ми отне толкова време да разбера това?“, питаше се Дейзи.

Черквата беше пълна с познати, но след службата никой не спря да поговори с нея. Дейзи беше самотна, почти нямаше приятели и живееше в чужда страна по време на война.

Една вечер взе такси до „Олдгейт“ и потропа на вратата на Лекуитови. Когато Етел отвори, Дейзи заяви:

— Дойдох да поискам ръката на вашия син.

Етел се разсмя звънко и я прегърна.

Дейзи беше донесла подарък — американска консерва шунка, получена от един навигатор от военновъздушните сили. Такива неща бяха лукс за британските фамилии, които получаваха храна с купони. Дейзи седна в кухнята с Етел и Бърни и заедно слушаха танцова музика по радиото. Всички попяха заедно с „Под сводовете“ на Фланаган и Алън и Бърни гордо съобщи:

— Бъд Фланаган е оттук, от Ийст енд. Истинското му име е Хаим Рубен Вайнтроп.

Семейство Лекуит се вълнуваха от Доклада „Бивъридж“ — правителствен документ, който се радваше на голяма популярност.

— Поръчан от консервативен премиер и написан от либерален икономист — каза Бърни. — Обаче предлага онова, което Лейбъристката партия иска отдавна! В политиката знаеш, че побеждаваш, когато опонентите крадат твоите идеи.

Етел обясни:

— Идеята е всеки в трудоспособна възраст да плаща всяка седмица застрахователна премия и да получава ползите, когато заболее, остане без работа, пенсионира се или овдовее.

— Просто предложение, обаче ще промени страната ни — рече Бърни разпалено. — От люлката до гроба, повече никой няма да мизерства.

— Правителството одобри ли? — попита Дейзи.

— Не — отговори Етел. — Клем Атли здраво натисна Чърчил, но той не одобри доклада. Хазната смята, че ще излезе прекалено скъпо.

Бърни додаде:

— Налага се да спечелим изборите, за да можем да го приложим.

По някое време се отби Мили, дъщерята на Етел и Бърни.

— Не мога да стоя дълго. Аби наглежда децата от половин час.

Мили беше загубила работата си — жените вече не купуваха скъпи рокли, дори и да можеха да си го позволят. Но за щастие кожарският бизнес на съпруга й процъфтяваше. Мили и Аби имаха две деца — Лени и Пами.

Пиха какао и разговаряха за младежа, когото всички обожаваха. Нямаха реални новини от Лойд. На всеки шест или осем месеца Етел получаваше официално писмо от британското посолство в Мадрид, което съобщаваше, че синът й е жив и здрав и изпълнява дълга си за разгрома на фашизма. Беше повишен в чин майор. Лойд не пишеше на Дейзи от страх Бой да не види писмата. Сега вече връзката беше възможна. Дейзи даде на Етел новия си адрес и взе неговия — номер от Пощенската служба на британската армия.

Нямаха представа кога Лойд може да се върне в отпуск.

Дейзи разказа на семейство Лекуит за своя полубрат Грег и сина му Джорджи. Знаеше, че домакините й няма да го осъдят и ще се радват заедно с нея.

Разказа и за семейството на Ева в Берлин. Бърни Лекуит беше евреин и когато узна за счупените ръце на Руди, се просълзи.

— Трябваше да се борят с фашистките гадини по улиците, когато имаха възможността — рече Бърни. — Ние постъпихме така.

Мили се намеси:

— Полицията ни натика в прозорците на „Гардинърс“. Още имам белези по гърба си. Срамувах се от тях и Аби не беше виждал гърба ми цели шест месеца, след като се оженихме. Той казва, че тези белези го карат да се гордее с мен.

— Боят на улица „Кейбъл“ беше грозен — продължи Бърни. — Обаче сложихме край на проклетите им безумства.

Свали очилата си и попи очи с носна кърпичка.

Етел го прегърна през раменете.

— В онзи ден аз казвах на хората да си стоят по домовете — припомни тя. — Сбърках, а ти се оказа прав.

— Не се случва често — разсмя се Бърни.

— Всъщност Законът за обществения ред, приет след боя на улица „Кейбъл“, погуби британските фашисти — обясни Етел. — Парламентът забрани носенето на политически униформи на обществени места. Това ги довърши. Ако не могат да се перчат нагоре-надолу в черните си ризи, нищо не представляват. Консерваторите си свършиха работата — трябва да им го признаем.

Семейство Лекуит открай време бяха политически активни. Сега планираха как Лейбъристката партия ще реформира следвоенна Британия. Водачът на партията Клемънт Атли, тих и твърде интелигентен мъж, беше вицепремиер в правителството на Чърчил, а профсъюзният герой Ърни Бевин беше министър на труда. Тяхното виждане караше Дейзи да очаква бъдещето с вълнение.

Мили си тръгна, а Бърни легна да спи. Останала сама с Дейзи, Етел я попита:

— Наистина ли искаш да се омъжиш за моя Лойд?

— Повече от всичко друго на света. Мислиш ли, че ще се получи?

— Да. Защо не?

— Защото сме толкова различни по произход. Вие до един сте толкова добри хора. Живеете, за да служите на обществото.

— С изключение на нашата Мили. Тя прилича на брата на Бърни, иска да печели пари.

— Дори и тя има белези от случилото се на улица „Кейбъл“.

— Така е.

— Лойд е като теб. Политиката не му е просто някакво хоби, а е в центъра на неговия живот. Аз пък съм себична милионерка.

— Според мен съществуват две вида брак — умислено отвърна Етел. — Единият е удобното партньорство, при което двамата имат общи надежди и страхове, отглеждат заедно децата си и взаимно се утешават и обнадеждават.

Дейзи разбираше, че Етел говори за себе си и за Бърни.

— Вторият вид е дива страст, лудост, радост, секс. Може да е с човек, на когото не се възхищаваш или дори не харесваш истински.

Дейзи беше сигурна, че Етел мисли за аферата си с Фиц. Тя затаи дъх: разбираше, че Етел сега казва суровата истина.

— Имах щастието да преживея и двете. Ще ти дам един съвет. Ако ти се случи да преживееш луда любов, дръж я с две ръце и нека последствията да вървят по дяволите.

— Уау.

Дейзи си тръгна след няколко минути. Чувстваше се привилегирована, задето Етел й позволи да надзърне в душата й. Ала когато се върна в празното си жилище, Дейзи се потисна. Направи си коктейл и го изля. Включи чайника да свари вода, после го изключи. Пусна радиото. Легна под студените завивки и закопня за Лойд.

Сравняваше неговото семейство със своето. И двете имаха бурно минало, обаче Етел от лош материал беше изградила силно семейство, в което всички се подкрепяха. А майката на Дейзи не бе успяла, макар вината да беше по-скоро на Лев, отколкото нейна. Етел бе забележителна жена и Лойд носеше много от нейните качества.

Къде ли бе той сега? Какво правеше? Каквито и да бяха отговорите на тези въпроси, едно беше сигурно — Лойд се намираше в опасност. Дали нямаше да го убият сега, когато тя най-сетне беше свободна да го обича без задръжки и да се омъжи за него? Какво щеше да прави тя, ако Лойд умре? И нейният живот щеше да свърши, Дейзи го усещаше — без съпруг, без любим, без приятели, без родина. В ранните часове на утрото тя плака, докато заспа от изтощение.

На другия ден се събуди късно. По пладне още беше облечена в черна копринена роба и пиеше кафе в малката трапезария. Прислужницата й, петнадесетгодишно момиче, влезе и обяви:

— Майор Уилямс е тук, госпожо.

— Моля? Не може да бъде! — изписка Дейзи.

Лойд влезе при нея, преметнал мешката през рамо.

Изглеждаше уморен, не се беше бръснал от няколко дни и очевидно беше спал с униформа.

Дейзи се хвърли да го прегръща и да целува брадясалото му лице. Той отговори на целувките, макар да му беше малко трудно, понеже не можеше да спре да се усмихва.

— Сигурно воня. Не съм се преобличал цяла седмица.

— Миришеш на мандра. Харесва ми.

Тя го изтика в спалнята си и започна да го съблича.

— Ще се изкъпя набързо.

— Не — възрази тя и го бутна в леглото. — Прекалено бързам.

Желанието й беше трескаво. При това тя наистина харесваме миризмата му. Би трябвало да я отблъсне, обаче имаше тъкмо противоположен ефект. Това беше той, мъжът, когото тя смяташе за мъртъв, и дъхът му изпълваше ноздрите и дробовете й. Готова беше да се разплаче от радост.

За да му свали панталоните, трябваше да събуе и ботушите, което й се видя сложно, затова изобщо не си направи труда. Само го разкопча. Свлече робата и вдигна нощницата си до кръста, като през цялото време не откъсваше възторжения си и лъстив поглед от белия пенис, който стърчеше от грубата дреха. После го възседна, отпусна се и се приведе да го целуне.

— Боже мой. Не мога да ти кажа как копнеех за теб.

Легна отгоре му, без да се движи, и продължи да го обсипва с целувки. Той обхвана лицето й в ръце и се взря в нея.

— Това е истина, нали? — продума Лойд. — Не е просто поредният сладък сън?

— Истина е.

— Добре. Понеже не ми се иска да се събудя точно сега.

— А аз искам да останем така завинаги.

— Добра идея, обаче не мога да лежа неподвижен още дълго — отговори Лойд и се размърда.

— Ако продължаваш, ще свърша.

Така и стана.

След това лежаха дълго в леглото и разговаряха.

Лойд имаше двуседмична отпуска.

— Остани да живееш при мен — предложи Дейзи. — Можеш да посещаваш родителите си всеки ден, но през нощта те искам при мен.

— Не бих желал да навредя на репутацията ти.

— Този кораб отплава. Лондонското добро общество ме отхвърли вече.

— Знам — отговори Лойд. Той беше телефонирал на Етел от гара „Ватерлоо“ и тя му разказа за раздялата на Дейзи и Бой, след което му даде адреса на новото жилище на младата жена.

— Трябва да вземем някои предпазни мерки — продължи той. — Ще купя кондоми. Или пък ти би искала спирала? Какво мислиш?

— Искаш да си сигурен, че няма да забременея?

Дейзи осъзна, че гласът й е прозвучал малко тъжно. Лойд също го долови.

— Не ме разбирай погрешно — отвърна той и се надигна на лакът. — Аз самият съм незаконнороден. Бях лъган за това кои са родителите ми, а когато узнах истината, преживях ужасен шок.

Гласът му леко потрепна от вълнение.

— Никога няма да подложа децата си на това. Никога.

— Няма да се налага да ги лъжем.

— И да им кажем, че всъщност не сме женени? Че ти си омъжена за друг?

— Не виждам защо не.

— Само помисли как ще ги тормозят в училище.

Дейзи не беше убедена в това, обаче разбираше, че проблемът е важен за Лойд.

— И какъв е твоят план? — попита тя.

— Искам да имаме деца. Но когато сме женени. Един за друг.

— Разбрах. Значи…

— Трябва да почакаме.

Мъжете бавно схващаха намеци.

— Аз не съм от момичетата, които много спазват традициите, но все пак има някои неща…

Най-сетне Лойд разбра какво цели тя.

— О. Добре. Чакай малко.

Той коленичи на леглото.

— Дейзи, скъпа…

Тя избухна в смях. Лойд изглеждаше доста комично — в пълна униформа и провиснал навън член.

— Мога ли да те снимам така? — попита Дейзи.

Лойд погледна надолу.

— Извини ме.

— Не. Не смей да го прибираш. Стой както си и кажи каквото си намислил.

— Дейзи, скъпа, съгласна ли си да станеш моя жена? — попита той с усмивка.

— Веднага.

Отново легнаха и се запрегръщаха.

Не след дълго приятното ново усещане от миризмата на Лойд поотслабна. Влязоха под душа заедно. Дейзи го насапуниса от горе до долу, като невинно се забавляваше от смущението му при докосването на най-интимните му части. Изми косата му с шампоан и изтърка с четка мръсните му крака.

Вече чист, Лойд настоя и той на свой ред да измие Дейзи, но стигна само до гърдите и се наложи отново да се любят. Този път останаха прави под струите гореща вода. Явно Лойд временно беше забравил презрението си към забременяването преди сватбата, а Дейзи не я беше грижа.

След това Лойд застана пред огледалото да се обръсне. Дейзи се загърна в голяма хавлия, приседна на капака на тоалетната и го загледа.

— Колко време ще ти отнеме да получиш развод?

— Не знам. Най-добре да говоря с Бой.

— Не днес обаче. Искам да си моя през целия ден.

— Кога ще идеш да видиш родителите си?

— Може би утре.

— Значи ще отида при Бой по същото време. Искам това да приключи час по-скоро.

— Добре. Така да бъде.

IV

Дейзи се чувстваше малко странно, влизайки в къщата, където беше живяла с Бой. Допреди месец тази къща беше нейна. Можеше да идва и да си отива, когато пожелае, и да влиза навсякъде, без да иска предварително разрешение. Слугите послушно изпълняваха всичките й нареждания. А сега тя беше чужда тук. Остана с шапка и ръкавици и последва стария иконом в дневната.

Бой нито й подаде ръка, нито я целуна. Придаде си изпълнен със справедливо презрение вид.

— Още не съм наела адвокат — рече Дейзи и седна. — Исках първо лично да говоря с теб. Надявам се да успеем да приключим с това без омраза. В крайна сметка, нямаме деца, за които да воюваме помежду си. Освен това и двамата разполагаме с достатъчно пари.

— Ти ме предаде! — възрази Бой.

Дейзи въздъхна. Очевидно нямаше да се получи така, както тя се беше надявала.

— И двамата изневерихме. Ти го направи пръв.

— Ти ме унизи. Цял Лондон разбра!

— Наистина опитах да те спра, за да не излезеш глупак онзи път в „Кларидж“. Но ти беше твърде зает да ме унижаваш! Надявам се да си ступал гнусното маркизче.

— Как бих могъл? Той ми направи услуга.

— Щеше да ти направи по-голяма услуга, ако беше разговарял с теб дискретно, в клуба.

— Не разбирам как можеш да си падаш по такъв долнопробен селяндур като Уилямс. Поразрових едно-друго за него. Майка му е била прислужница.

— Тя е може би най-впечатляващата жена, която познавам.

— Надявам се, даваш си сметка, че никой не знае кой е истинският му баща.

„Това пък е възможно най-голямата ирония“, помисли си Дейзи, обаче отговори:

— Аз знам кой е баща му.

— Кой?

— Бъди сигурен, че няма да ти кажа.

— Ето ти на!

— Този разговор не ни води никъде, нали?

— Така е.

— Вероятно просто трябваше да се обърна към адвокат, който да се свърже с теб.

Дейзи стана и тъжно добави:

— Някога те обичах, Бой. Ти беше забавен. Съжалявам, че не ти бях достатъчна. Желая ти щастие. Надявам се да намериш жена, която ти подхожда повече, и нека тя ти роди много синове. Ще се радвам за теб, ако това стане.

— Е, няма да стане.

Дейзи тъкмо тръгваше към вратата, но се обърна.

— Защо говориш така?

— Получих доклада на доктора, при който ходихме заедно.

Дейзи беше забравила за прегледа. След раздялата това нямаше значение за нея.

— Какво казва?

— С теб всичко е наред — можеш да родиш цяло кучило. Но аз не мога да стана баща. Заушката при възрастните понякога причинява безплодие и точно това е станало с мен.

Бой горчиво се засмя и продължи:

— Всички проклети шваби стреляха по мен с години, а ме свалиха тримата сополанковци на викария.

На Дейзи й домъчня за него.

— О, Бой, наистина съжалявам да го чуя.

— Е, има да съжаляваш още повече, понеже няма да ти дам развод.

Изведнъж тя изстина.

— Какво искаш да кажеш? Защо не?

— Защо да се главоболя? Не искам да се женя повторно. Не мога да имам деца. Синът на Анди ще ме наследи.

— Но аз искам да се омъжа за Лойд!

— И защо очакваш да ме е грижа? Откъде накъде той ще има деца, когато аз не мога да имам?

Дейзи беше смазана. Нима щастието щеше да й бъде отнето, тъкмо когато изглеждаше толкова близко?

— Бой, не е възможно да говориш сериозно!

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен.

— Но Лойд иска да има деца! — възрази Дейзи с изтерзан глас.

— Да беше помислил за това, преди да спи с чужда жена.

— Добре тогава — предизвикателно отвърна Дейзи. — Аз ще се разведа с теб.

— На какво основание?

— Изневяра, разбира се.

— Обаче нямаш доказателства.

Тя тъкмо щеше да отговори, че това няма да представлява трудност, когато Бой се ухили злонамерено и уточни:

— И аз ще се погрижа да не успееш да се сдобиеш с такива.

С все по-голям ужас Дейзи осъзна, че той може да го направи, ако е бил достатъчно дискретен в авантюрите си.

— Но ти ме изхвърли!

— Ще кажа на съдията, че винаги си добре дошла да се върнеш у дома.

Дейзи се помъчи да не заплаче и отчаяно продума:

— Не съм и помисляла, че може така да ме мразиш.

— Нима? Е, сега вече знаеш много добре, че мога.

V

Лойд Уилямс пристигна в дома на Бой Фицхърбърт на „Мейфеър“ късно сутринта, когато стопанинът би трябвало да е трезвен. Съобщи на иконома, че е майор Уилямс, далечен роднина. Смяташе, че си струва да опита един мъжки разговор. Той приемаше, че Бой няма искреното желание да прекара остатъка от живота си в преследване на отмъщение. Лойд беше облечен в униформа, понеже се надяваше да предизвика отношение като между братя по оръжие. Здравият разум би трябвало да надделее.

Икономът го въведе в дневната. Бой четеше вестник и пушеше пура. Отне му малко време да осъзнае кой е посетителят.

— Ти! Можеш веднага да се разкараш оттук!

— Дойдох да те помоля да дадеш развод на Дейзи.

— Вън — отвърна Бой и се изправи.

Лойд рече:

— Забелязвам, че се заиграваш с идеята да ме удариш, затова честно те предупреждавам. Няма да е толкова лесно, колкото си представяш. Малко съм по-дребен от теб, обаче се боксирам в полусредна категория и съм спечелил доста мачове.

— Не смятам да си цапам ръцете с теб.

— Правилно решение. А ще премислиш ли за развода?

— Твърдо не.

— Има едно нещо, което не знаеш — продължи Лойд. — Питам се дали няма да промени намеренията ти.

— Съмнявам се. Но давай, продължавай. Така и така си тук, казвай.

Бой седна, без да предложи стол на Лойд.

„Е, отговорността си е твоя“, помисли Лойд.

Извади от джоба си помътняла кафеникава фотография.

— Бъди така любезен, виж този мой портрет — каза той и остави снимката на масичката до пепелника.

Бой я взе.

— Това не си ти. Човекът изглежда като теб, обаче униформата е от времето на кралица Виктория. Навярно това е баща ти.

— Всъщност е дядо ми. Обърни я.

Бой прочете надписа на гърба и презрително рече:

— Лорд Фицхърбърт?

— Да. По-предишният лорд, твоят дядо. И моят. Дейзи намери фотографията в Тай Гуин.

Лойд пое дълбоко дъх и добави:

— Казал си на Дейзи, че никой не знае кой е баща ми. Е, аз мога да ти кажа. Лорд Фицхърбърт. Ти и аз сме братя.

Зачака отговора на Бой.

— Това е нелепо! — разсмя се Бой.

— И аз така реагирах, когато ми казаха за пръв път.

— Е, изненада ме, трябва да призная. Очаквах да излезеш с нещо по-добро от тази абсурдна измислица.

Лойд се бе надявал, че това откритие ще разтърси Бой и ще го накара да мисли по-различно, обаче засега не вършеше работа, Все пак, продължи да привежда доводи.

— Хайде, Бой, нима не е възможно? Не стават ли такива неща в господарските домове открай време? Слугините са хубавички, младите господа са буйни и така природата си казва думата. Когато се роди дете, работата се потулва. Моля те, не се преструвай, не нямаш представа.

— Несъмнено, често се случва — отговори Бой. Увереността му беше поразклатена, но той продължаваше да се надува. — Мнозина обаче претендират, че са роднини на аристократи.

— Я стига — пренебрежително рече Лойд. — Аз не искам връзки с аристокрацията. Не съм някой чирак-манифактурист, който си въобразява, че е принц. Произлизам от семейство на изтъкнати политици социалисти. Дядо ми по майчина линия е сред основателите на Съюза на миньорите в Южен Уелс. Последното, от което има нужда, е незаконна връзка с един пер от партията на торите. Това е крайно смущаващо за мен.

Бой се разсмя отново, вече не толкова убедено.

— Ти се смущаваш! Ето това е снобизъм наопаки.

— Защо да е наопаки? Доста по-вероятно е аз да стана премиер, а не ти.

Лойд си даде сметка, че и двамата се перчат, а не това беше целта му.

— Няма значение. Опитвам се да те убедя, че не можеш цял живот да ми отмъщаваш, пък дори и само затова, че сме братя.

— Продължавам да не ти вярвам — отговори Бой, остави снимката и си взе пурата.

— И аз в началото не вярвах — не се предаваше Лойд. Заложено беше бъдещето му. — После ми изтъкнаха, че майка ми е работила в Тай Гуин, когато е забременяла, че винаги е отговаряла уклончиво кой е бащата на детето й, и че малко преди раждането ми някак се е сдобила с пари да купи къща с три спални в Лондон. Аз й изложих подозренията си и тя призна истината.

— Смехотворно е.

— Обаче знаеш, че е вярно, нали?

— Не знам нищо подобно.

— Знаеш. В името на братството ни, няма ли да постъпиш достойно?

— Определено не.

Лойд разбра, че няма да спечели. Беше съкрушен. Бой имаше властта да провали живота му и беше решен да я използва.

Взе фотографията и си я прибра.

— Ще попиташ баща ни. Няма да успееш да се удържиш. Ще трябва да узнаеш.

Бой изсумтя презрително.

Лойд си тръгна с думите:

— Убеден съм, че той ще ти каже истината. Всичко хубаво, Бой. Излезе и затвори подире си.