Кен Фолет
Зимата на света (25)

II

Три дни след това във Вашингтон началник-щабовете на армията представиха на президента Труман спешен военен план за спирането на евентуална съветска инвазия в Западна Европа.

Опасността от Трета световна война беше горещо обсъждана в пресата тема.

— Та ние току-що спечелихме войната — рече Джаки Джейкс на Грег. — Откъде накъде ни предстои нова?

— И аз това се питам.

Двамата седяха на пейка в парка, докато Грег си отдъхне от играта на топка с Джорджи.

— Радвам се, че Джорджи е малък за армията.

— И аз се радвам.

Джаки и Грег се загледаха в сина си, който разговаряше с някакво русо момиченце на неговата възраст. Връзките на кецовете му бяха развързани и ризата му беше измъкната от панталоните. Джорджи беше на дванадесет години и растеше бързо. Над горната му устна се беше появил нежен черен мъх. Изглеждаше поне три инча по-висок от миналата седмица.

— Изтегляме войските си от Европа възможно най-бързо — каза Грег. — Британците и французите също изтеглят своите от Германия. Обаче Червената армия стои на място. Резултат: сега те имат три пъти повече войници в Германия от нас.

— Американците не искат нова война.

— Можеш да го кажеш пак. И Труман се надява да спечели изборите през ноември, затова ще стори всичко по силите си да избегне войната. Но тя може да избухне и бездруго.

— Скоро ще напуснеш армията. С какво смяташ да се занимаваш?

Гласът на Джаки трепна издайнически и въпросът не прозвуча така небрежно, както на нея й се щеше. Грег не успя да разтълкува израза на лицето й.

— Ако предположим, че Америка няма да е във война, ще се кандидатирам за Конгреса през петдесета година. Баща ми е съгласен да финансира предизборната ми кампания. Ще започна веднага след президентските избори.

Джаки извърна поглед и механично попита:

— И от коя партия?

Грег се питаше с какво я е ядосал.

— От Републиканската, разбира се.

— А мислиш ли за брак?

Грег се слиса.

— Защо питаш?

Джаки си взираше настойчиво в него.

— Ще се жениш ли?

— Всъщност да. Тя се казва Нели Фордам.

— Така си и знаех. На колко години е?

— На двадесет и две. Какво искаш да кажеш с това „така си и знаех“?

— Един политик има нужда от съпруга.

— Аз я обичам!

— Не се и съмнявам. Нейното семейство в политиката ли е?

— Баща й е адвокат във Вашингтон.

— Правилен избор.

Грег се подразни.

— Много си цинична.

— Познавам те, Грег. Мили Боже, та ние бяхме любовници, когато ти беше малко по-голям, отколкото е Джорджи сега. Можеш да залъжеш всички с изключение на майка си и на мен.

Както винаги, Джаки беше проницателна. Майка му също се отнасяше критично към неговия годеж. Двете имаха право — това беше кариеристичен ход от негова страна. Но Нели беше хубава, очарователна и го обожаваше. Така че какво лошо имаше в това да се ожени за нея?

— След няколко минути имам среща с нея недалеч оттук.

— Нели знае ли за Джорджи?

— Не. И така трябва да продължава.

— Прав си. Достатъчно лошо е да имаш незаконно дете. Ако то на всичкото отгоре е и черно, направо може да ти съсипе кариерата.

— Знам.

— Това е почти толкова лошо, колкото да имаш съпруга негърка.

Грег беше толкова изненадан, че отговори, без да се замисля.

— Ти мислеше, че ще се оженя за теб?

Джаки изглеждаше огорчена.

— Ако трябваше да избирам дали да се оженя за тебе, или за Убиеца с киселинната баня, щях да поискам време да си помисля.

Грег знаеше, че тя лъже. За миг се замисли дали да не се ожени за нея. Смесените бракове не бяха нещо обичайно и срещаха голяма враждебност и от белите, и от черните, но някои хора се женеха и се справяха с последиците. Той никога не беше срещал момиче, което да му харесва колкото Джаки — дори и Маргарет Каудри, с която излизаше няколко години, преди да й омръзне да го чака да й предложи брак. Джаки имаше остър език, но на Грег това му беше приятно. Може би защото и майка му беше такава. Имаше нещо дълбоко привлекателно в това винаги да са тримата заедно. Джорджи щеше да се научи да го нарича „татко“. Можеха да си купят къща в квартал с по-широко скроени съседи. Може би в Джорджтаун, където беше пълно със студенти и млади професори.

После видя как русокосата приятелка на Джорджи бива привикана от майка си — сърдита бяла жена, която назидателно размахва пръст. И осъзна, че да се ожени за Джаки е най-лошата идея на света.

Джорджи се върна при майка си и Грег.

— Как върви училището? — попита Грег.

— Харесва ми повече отпреди. Математиката вече е по-интересна.

— Аз бях добър по математика — рече Грег.

— Какво съвпадение — обади се Джаки.

Грег се изправи и стисна рамото на Джорджи.

— Трябва да вървя. Продължавай да се стараеш по математика, приятел.

— Разбира се.

Грег махна на Джаки и си тръгна.

Нямаше съмнение, че тя е мислела за женитба по същото време като него. Знаела е, че излизането от армията ще е решителен момент. Че това ще го принуди да се замисли за бъдещето. Не беше възможно наистина да се е надявала Грег да се ожени за нея, ала това не пречеше тайно да си е мечтала. А сега той разруши фантазията й. Е, много лошо. Дори и да беше бяла, Грег не можеше да се ожени за нея. Привързан беше към нея, обичаше детето, обаче целият живот беше пред него и искаше съпруга, която да му донесе полезни контакти и поддръжка. Бащата на Нели беше много влиятелен в републиканските среди.

Грег отиде в „Наполи“ — италиански ресторант на няколко преки от парка. Нели вече беше там. Медночервените й къдрици се измъкваха изпод зелената шапчица.

— Изглеждаш великолепно! — възкликна Грег. — Надявам се, не съм закъснял.

Седна. Лицето на Нели беше каменно.

— Видях те в парка.

„Ох, мамка му“, рече си Грег.

— Подраних, затова поседях малко там. Ти не ме забеляза. После усетих, че се бъркам където не трябва и си тръгнах.

— Значи си видяла моя кръщелник? — с пресилена бодрост отговори Грег.

— Кръщелник ли ти е? Ти си доста изненадващ избор за кръстник. Даже не ходиш на черква.

— Добър съм с детето!

— Как се казва?

— Джорджи Джейкс.

— Не си го споменавал досега.

— Така ли?

— На колко години е?

— Дванадесет.

— Тоест ти си бил на шестнадесет, когато той се е родил. Малко рано е било да ставаш кръстник на някого.

— Май да.

— Какво работи майка му?

— Келнерка е. Навремето беше актриса. Псевдонимът й беше Джаки Джейкс. Срещнах я, докато работеше по договор със студиото на баща ми.

„Това е малко или повече вярно“, неловко си помисли Грег.

— А бащата?

— Джаки не е омъжена — поклати глава той.

Към масата се приближи келнер и с надеждата да облекчи напрежението, Грег попита:

— Ще искаш ли един коктейл? — и поръча: — Две мартинита.

— Веднага, господине.

Когато келнерът се отдалечи, Нели каза:

— Ти си бащата на момчето, нали?

— Аз съм негов кръстник.

— Ох, престани вече — с презрение отвърна тя.

— Защо си толкова сигурна?

— Детето може и да е черно, обаче прилича на теб. Връзките на обувките му са развързани, ризата му се измъква от панталона, напълно омая онова русо момиченце. Разбира се, че е твой син.

Грег се предаде и въздъхна.

— Смятах да ти кажа.

— Кога?

— Чаках подходящ момент.

— Щеше да е съвсем подходящо да ми кажеш, преди да ми поискаш ръката.

— Съжалявам.

Грег се чувстваше неловко, обаче не се тревожеше — мислеше, че тя ненужно вдига шум.

Келнерът донесе менюта и двамата се зачетоха.

— Спагетите болонезе са отлични — предложи Грег.

— Ще взема салата — отговори Нели.

Когато мартинитата дойдоха, Грег вдигна наздравица:

— За прошката в брака.

Нели не взе чашата.

— Аз не мога да се омъжа за теб.

— Скъпа, хайде, не пресилвай нещата. Нали ти се извиних вече.

Тя поклати глава.

— Не разбираш, така ли?

— Какво не разбирам?

— Онази жена, която седеше до теб в парка. Тя те обича.

— Обича ли ме?

Ден по-рано Грег би отрекъл, но след днешния разговор вече не беше толкова сигурен.

— Обича те. Защо не се е омъжила? Достатъчно красива е. Ако беше опитала, спокойно щеше да си намери мъж, който да приеме и детето. Но тя е влюбена в теб, развратник такъв.

— Не съм убеден.

— Момчето също те обожава.

— Аз съм любимият му чичо.

— Само дето не си му никакъв чичо.

Нели побутна чашата си.

— Ето, можеш да изпиеш и моето питие.

— Скъпа, моля те, успокой се.

— Отивам си — отвърна тя и стана.

Грег не беше свикнал момичетата да го оставят. Това го нервираше. Да не би вече да губеше своето очарование?

— Искам да се оженя за теб!

Думите прозвучаха отчаяно дори и на него самия.

— Не можеш да се ожениш за мен, Грег — отговори Нели, смъкна диамантения пръстен и го остави на червената карирана покривка. — Ти вече имаш семейство.

След това си отиде.

III

Световната криза достигна връхната си точка през юни. Карла и семейството й се намираха в центъра на събитията.

Президентът Труман задейства Плана Маршал и първите доставки на помощи почнаха да пристигат в Европа, което вбесяваше Кремъл.

На осемнадесети юни, петък, западните съюзници известиха германските граждани, че в осем същата вечер ще направят важно изявление. Семейството на Карла се събра около радиоприемника в кухнята, нагласен на вълните на Радио Франкфурт, и всички притеснено зачакаха. Войната свърши преди три години, ала те още не знаеха какво ги чака — капитализъм или комунизъм, единство или разделение, свобода или подчинение, добруване или нищета.

Вернер седеше до Карла и беше взел на коляното си Валтер, вече на две годинки и половина. Двамата се ожениха без много шум година по-рано. Карла отново работеше като медицинска сестра. Освен това беше представител на социалдемократите в градския съвет. Такъв беше и Хайнрих, съпругът на Фрида.

В Източна Германия съветските власти бяха поставили Социалдемократическата партия извън закона, ала Берлин беше оазис в съветската зона — намираше се под управлението на съвет на четирите държави-съюзнички, т.нар. Командатура, която наложи вето на забраната. В резултат социалдемократите спечелиха изборите, а комунистите се наредиха едва на трето място след консервативната християндемократическа партия. Съветските власти побесняха и им остана само да пречат на работата на новоизбрания градски съвет. Карла се тормозеше от това, обаче не можеше да си позволи да изостави надеждата за независимост от Москва.

Вернер успя да започне дребен бизнес. Прерови руините на бащината си фабрика и намери малко уреди и части за радиоапарати. Германците не можеха да си позволят нови вещи, но всеки искаше старото му радио да се поправи. Вернер откри неколцина инженери, които бяха работили във фабриката, и им възложи поправките. Той беше мениджър и продавач — обикаляше по къщите и кооперациите и рекламираше услугата.

Мод, която тази вечер също седеше на кухненската маса, вече беше преводачка за американците. Тя беше една от най-добрите и често превеждаше на заседанията на командатурата.

Ерик пък беше в полицейска униформа. След като потресе семейството си с влизането в Комунистическата партия, той беше назначен в новата източногерманска полиция, организирана от съветските окупатори. Ерик твърдеше, че западните съюзници искат да разделят страната на две части.

— Вие, социалдемократите, сте сецесионисти — повтаряше той комунистическата пропаганда така, както навремето като папагал цитираше нацистките лозунги.

— Западните съюзници не са разделили нищо — отвърна Карла. — Те отвориха границите между своите зони. Защо Съветският съюз не направи това? Така бихме станали отново една държава.

Ерик обаче не я чуваше.

Ребека беше почти на шестнадесет години. Карла и Вернер я бяха осиновили законно. Момичето вече беше в последния гимназиален клас и планираше да се изучи за медицинска сестра.

Карла отново бе бременна, обаче още не казваше на съпруга си. Вълнуваше се. Вернер имаше една осиновена дъщеря и един заварен син, а сега щеше да има свое дете. Карла знаеше, че ще му е много приятно, когато чуе новината. За да е напълно сигурна, реши да почака още малко.

Това, на което най-много държеше, бе да разбере в каква страна ще живеят нейните три деца.

По радиото заговори американският офицер Робърт Локнър. Той беше отраснал в Германия и говореше немски с лекота. Сега обясни, че от седем сутринта в понеделник Западна Германия ще има нова валута — германската марка.

Карла не беше изненадана. Стойността на райхсмарката намаляваше с дни. Ако изобщо имаха някаква работа, повечето хора получаваха заплатите си в райхсмарки. Те вършеха работа за взимане на купони за храна и на автобусни билети, обаче всички предпочитаха да получават стока или цигари. Клиентите на Вернер плащаха в райхсмарки, но за бърза поправка той взимаше по пет цигари, а за доставка до дома навсякъде в града вземаше по три яйца.

Карла знаеше от Мод, че новата валута е била обсъждана в Командатурата. Съветските представители бяха поискали матрици за печатане на новите пари. Но тъкмо те бяха обезценили райхсмарката, печатайки твърде много от нея. Нямаше смисъл същата участ да сполети и германската марка. Следователно западните съюзници отказаха, а съветските власти се разсърдиха.

Сега западните съюзници вече бяха решили да действат без съветската подкрепа. Карла беше доволна, понеже новата валута щеше да се отрази добре на Германия, обаче се притесняваше от реакцията на Москва.

По радиото Локнър обясни, че гражданите на Западна Германия ще могат да заменят шестдесет стари райхсмарки за нови три марки и деветдесет пфенига.

След това съобщи, че поне първоначално новата валута няма да се въведе в Берлин. Всички в кухнята на фон Улрихови изстенаха.

Карла отиде да спи с мисълта какво ли ще направят съветските окупатори. Лежеше до Вернер и слушаше дали спящият в съседната стая Валтер няма да заплаче. Напоследък съветските окупационни власти се бяха озлобили. Тайните им служби бяха отвлекли журналиста Дитер Фрийде от американския сектор и го бяха задържали. В началото отричаха изобщо да знаят за случая, а после заявиха, че са го арестували за шпионаж. Трима студенти бяха изключени от университета заради критиките си към Съветите в някакво списание. Най-тежкият случай беше на летището Гатов — съветски боен самолет закачи кацащ пътнически самолет на Бритиш Юропиън еъруейз; счупи крилото му, двата самолета се удариха и това доведе до смъртта на четиричленния екипаж на цивилния самолет, десет пътници и съветския пилот. Когато русите се сърдеха, винаги страдаше някой друг.

На другия ден съветските власти обявиха за престъпление внасянето на новата германска марка в Източна Германия. Това включваше и Берлин, „който е част от съветската зона“, както гласеше официалното съобщение. Американците веднага денонсираха последния израз и потвърдиха, че Берлин е международен град. Така или иначе обстановката продължи да се нажежава, а тревогите на Карла не изчезнаха.

В понеделник Западна Германия получи новата валута.

Във вторник червеноармейски куриер се появи в дома на фон Улрихови и призова Карла да се яви в общината.

И по-рано я бяха привиквали така, обаче днес тя тръгна със страх. Нищо не можеше да попречи на съветските служби да я арестуват. Комунистите действаха досущ като нацистите. Дори ползваха старите концентрационни лагери.

Прочутата стара сграда на градската управа — Ротес Ратхаус — беше разрушена от бомбардировките и сега съветът заседаваше в нова, на улица „Енорийска“. И двете се намираха в квартала „Мите“, където живееше Карла. В съветската зона.

Щом пристигна, Карла завари кметицата Луиза Шрьодер и други колеги, които бяха привикани на среща със съветския офицер за свръзка, майор Очкин. Той ги осведоми, че източногерманската валута ще бъде реформирана и в съветската зона ще бъде законна само новата източногерманска марка.

Кметицата Шрьодер веднага забеляза най-важното.

— Да не би да ни казвате, че това се отнася за всички сектори в града?

— Да.

Госпожа Шрьодер не се поддаваше лесно на сплашване.

— Според градската конституция съветските окупационни власти не могат да наложат решението си в останалите сектори — твърдо отговори тя. — Необходима е консултация със съюзниците.

— Те няма да възразят — рече Очкин и й подаде някакъв лист. — Това е заповедта на маршал Соколовски. Утре ще я представите на градския съвет.

Вечерта Карла обясни на Вернер:

— Виждаш каква е съветската тактика. Ако градският съвет приеме този закон, на западните съюзници с тяхната демократична нагласа ще им бъде трудно да го отхвърлят.

— Обаче съветът няма да го приеме. Комунистите са малцинство, а никой друг не иска източногерманската марка.

— Не. И затова се чудя какъв ли коз крие маршал Соколовски в ръкава си.

На другата сутрин вестниците съобщиха, че от петък в Берлин влизат в сила две валути — източногерманската и германската марка. Оказа се, че американците тайно са докарали със самолет двеста и петдесет милиона нови германски марки — скрити в сандъци с надписи „Клей“ и „Бърд Дог“, те бяха складирани в целия град.

През деня Карла започна да чува слухове от Западна Германия. Новите пари бяха предизвикали същинско чудо там. По витрините на магазините за една нощ се бяха появили повече стоки: кошници череши, спретнати връзки моркови от околните села, масло, яйца, сладкиши и дълго укривани луксозни стоки като обувки, ръчни чанти и дори дамски чорапи по четири марки чифта. Явно хората бяха изчаквали момента, когато ще могат да продават срещу истински пари.

Следобед Карла отиде в градската управа, за да участва в насроченото за четири часа заседание. Щом приближи сградата, забеляза десетки камиони на Червената армия, паркирани по съседните улици. Шофьорите се размотаваха и пушеха цигари. Камионите бяха предимно американска направа, от предоставените по закона „Заем-наем“ по време на войната. Обхваната от неприятно предчувствие, Карла чу шумове от неспокойна тълпа. Явно скритият коз на съветския губернатор беше насилието.

Пред сградата на градската управа се бяха събрали няколко хиляди човека, повечето със значки на Комунистическата партия, а над главите им плющяха червени знамена. От разположени по камионите високоговорители гърмяха гневни речи, а тълпата скандираше „Долу сецесионистите!“

Карла не виждаше как би могла да влезе в сградата. Шепа полицаи наблюдаваха без особен интерес и не направиха опит да помогнат на членовете на градската управа да стигнат до работното си място. Това болезнено напомни на Карла за поведението на полицията петнадесет години по-рано, в деня, когато Кафявите ризи разбиха редакцията на вестника на Мод. Тя беше напълно сигурна, че съветниците-комунисти са вече вътре и ако социалдемократите не успеят да влязат, малцинството ще приеме закона и ще заяви, че е валиден.

Пое дълбоко дъх и почна да си пробива път през тълпата.

Направи няколко стъпки, без да я забележат. После някой я позна и изкрещя „Американска пачавра!“ и взе да я сочи с пръст. Карла упорито продължи. Друг я заплю и на роклята й се лепна храчка. Карла не спря, ала усети как я обзема паника. Беше обградена от хора, които я мразеха — никога не беше преживявала подобно нещо. Прииска й се да избяга. Бутнаха я, обаче тя успя да се задържи на крака. Нечия ръка сграбчи роклята й и когато тя се дръпна, чу звук на съдран плат. Какво се канеха да направят — да й съдерат дрехите ли?

После Карла забеляза, че зад нея още някой се мъчи да си проправи път — съпругът на Фрида, Хайнрих фон Кесел. Той застана до Карла и двамата тръгнаха заедно напред. Хайнрих беше по-агресивен, настъпваше и енергично ръгаше с лакти всеки, който му се изпречеше на пътя. Заедно се справиха по-бързо и най-сетне стигнаха входа.

Но с това изпитанието им не свърши — вътре в сградата също имаше демонстранти-комунисти, при това стотици. Карла и Хайнрих трябваше да преминат коридорите с бой. В заседателната зала комунистите бяха навсякъде — не само в галерията за посетители, но и сред членовете на управата. Държанието им беше агресивно като на улицата отвън.

Някои от социалдемократите вече бяха тук, други дойдоха след Карла. Повечето от представителите бяха успели да се промъкнат през тълпата. Карла почувства облекчение — врагът не бе успял да ги уплаши.

Когато председателят призова за ред и тишина, един комунистически представител стъпи на пейката и настоя демонстрантите да останат. Когато забеляза Карла, комунистът извика: „Предателите вън!“

Всичко това мрачно напомняше тридесет и трета година — тормоз, заплахи, демокрацията отслабена от хулиганство. Карла се отчая.

Тя вдигна поглед към галерията и с отвращение забеляза сред кресливата тълпа брат си Ерик.

— Ти си германец! — извика му тя. — Живял си по време на нацистите. Нищо ли не научи?

Ерик като че ли не я чу.

Госпожа Шрьодер стоеше на трибуната и призоваваше за ред. Демонстраторите я освиркаха. Кметицата извиси глас и се провикна:

— Ако градският съвет не може да проведе нормални разисквания в тази сграда, ще преместя заседанието в американския сектор.

Последва нова вълна крясъци и обиди, обаче двадесет и шестимата съветници от Комунистическата партия схванаха, че преместването ще е в разрез с техните цели. Ако съветът се премести веднъж вън от съветската зона, може да го направи отново. Даже може трайно да се настани на място, където комунистите да не го сплашват. След кратко обсъждане, един от комунистите се изправи и каза на демонстрантите да напуснат. Те се изнизаха, пеейки „Интернационала“.

— Очевидно е под чие командване се намират — рече Хайнрих.

Най-сетне в залата настана тишина. Госпожа Шрьодер обясни какво е съветското искане и уточни, че то не е приложимо извън съветската окупационна зона в града, ако не получи ратификация от останалите съюзници.

Последва реч на представител на комунистите, който обвини кметицата, че получава заповеди директно от Ню Йорк.

Започна размяна на обвинения и обиди. Най-накрая представителите гласуваха. Комунистите единодушно подкрепиха съветския декрет — след като обвиниха останалите, че получават заповеди от чужбина. Всички останали гласуваха против и така предложението беше отхвърлено. Берлин отказа да се поддаде на натиск. Макар и уморена, Карла бе настроена победоносно.

Ала това не беше всичко.

Представителите напуснаха сградата в седем вечерта. По-голяма част от комунистическата тълпа се беше разпръснала, но около входа се навъртаха най-големите разбойници от твърдото ядро. Една възрастна дама от градската управа получи ритници и юмруци, когато излезе. Полицаите гледаха с безразличие.

Карла, Хайнрих и неколцина техни приятели излязоха от странична врата с надеждата да минат незабелязано, обаче някакъв комунист на велосипед наблюдаваше този изход. Той тутакси запраши нанякъде.

Докато съветниците бързо се отдалечаваха, велосипедистът се завърна начело на една шайка съпартийци. Някой препъна Карла и тя падна на земята. Получи един, два, три болезнени ритника. Ужасена покри корема си с ръце. Вече беше бременна в третия месец и знаеше, че в този период помятането е най-вероятно. В отчаянието си тя се питаше дали ще загуби детето на Вернер. Дали няма да умре, пребита от комунистическата сган на някоя берлинска улица.

После нападателите изчезнаха.

Съветниците се надигнаха от земята. Никой не беше зле наранен. Тръгнаха заедно, защото се бояха от ново нападение. Оказа се обаче, че комунистите са се наситили за деня.

Карла се прибра у дома в осем вечерта. От Ерик нямаше и следа.

Вернер бе потресен при вида на охлузванията и раздраната рокля на Карла.

— Какво е станало? Добре ли си?

Карла избухна в сълзи.

— Ранена си. Не трябва ли да идем в болницата?

Тя тръсна глава.

— Нищо ми няма. Само драскотини. И по-лошо съм преживявала — отговори Карла и се свлече на стола. — Господи, колко съм уморена.

— Кой ти причини това? — попита гневно Вернер.

— Все същите хора. Само че сега вместо нацисти се наричат комунисти. Тридесет и трета година се повтаря.

Вернер я прегърна.

Карла обаче не се утеши.

— Насилниците и престъпниците са на власт толкова дълго! — изхлипа тя. — Никога ли няма да свърши?

IV

Същата вечер съветската осведомителна агенция излезе със съобщение. От шест часа сутринта всички превозни средства, пътнически и товарни, които влизат и излизат от Западен Берлин — влакове, коли и баржи — ще бъдат спирани. Няма да се допускат никакви доставки — нито храна, нито мляко, нито лекарства, нито въглища. Доколкото това означаваше и спиране на електроцентралите, електричеството също щеше да прекъсне — само за западните сектори.

Градът беше под обсада.

Лойд Уилямс се намираше в главната квартира на британската армия. Парламентът беше излязъл в кратка почивка и Ърни Бевин отиде в Сандбенкс, на южния английски бряг. Все пак беше достатъчно загрижен и изпрати Лойд в Берлин да наблюдава въвеждането в обръщение на новата германска валута и да му докладва.

Дейзи не тръгна с него. Второто им дете, Дейви, бе само на шест месеца. Освен това двете с Ева Мъри бяха устроили клиника за контрол на раждаемостта за жените в Хокстън и предстоеше да започнат работа.

Лойд отчаяно се страхуваше, че поредната криза ще доведе до избухването на нова война. Той беше участвал в две войни и не искаше трета. Беше баща на две малки деца и се надяваше те да живеят в мир. Беше женен за най-красивата, най-привлекателната и най-обичната жена в света и искаше да прекара още много години с нея.

Американският командващ, генерал Клей, беше работохолик. Той нареди на своя щаб да планира въоръжен конвой, който да тръгва от Хелмщед на запад и да върви по аутобана право през съветската територия към Берлин, помитайки всичко по пътя си.

Лойд научи за този план едновременно с управляващия британския сектор, сър Брайън Робъртсън, и чу отсечения му войнишки глас:

— Ако Клей го направи, ще избухне война.

Ала всичко останало беше безсмислено. Американците имаха и други предложения, които Лойд разбра при разговорите си с някои от младите сътрудници на Клей. Кенет Ройъл, секретарят на армията, искаше да спрат паричната реформа. Клей му каза, че тя вече е твърде напреднала. После Ройъл предложи да евакуират всички американци. Клей му отвърна, че Съветският съюз иска тъкмо това.

Сър Брайън имаше желанието да снабдява града по въздуха. Повечето хора смятаха, че това не е възможно. Някой беше изчислил, че берлинчани се нуждаят от четири хиляди тона храни и гориво на ден. Нима в света имаше толкова самолети, че да превозят толкова товар? Никой не знаеше. Въпреки това сър Брайън нареди на Кралската авиация да започне да действа.

В петък следобед сър Брайън отиде да види генерал Клей и Лойд бе поканен като част от антуража. Сър Брайън каза на генерала:

— Русите могат да блокират аутобана пред Вашия конвой и да почакат, за да разберат дали имате куража да ги ударите. Обаче не вярвам да почнат да свалят самолетите.

— Не виждам как бихме могли да доставим достатъчно провизии по въздуха — повтори Клей.

— Нито пък аз — призна сър Брайън. — Но ще го правим, докато не измислим нещо по-добро.

Клей вдигна телефона.

— Свържете ме с генерал ЛеМей във Висбаден.

След минута попита:

— Къртис, да ти се намират самолети, които могат да превозват въглища?

Пауза.

— Въглища — натърти Клей.

Още една пауза.

— Нали това ти казвам — въглища.

След миг Клей погледна сър Брайън и му рече:

— Казва, че американските ВВС могат да доставят всичко.

Британците се върнаха в своята главна квартира.

В събота Лойд ангажира един армейски шофьор и отиде на лична мисия в съветския сектор. Намери адреса на семейство фон Улрих, които беше посетил преди петнадесет години.

Знаеше, че Мод още живее тук. Двете с майка му бяха подновили кореспонденцията си в края на войната. Писмата на Мод храбро представяха едно ежедневие, което навярно беше изпълнено с жестоки трудности. Тя не търсеше помощ, а и Етел не можеше да направи нищо за нея — и в Англия все още действаше купонната система.

Мястото изглеждаше много различно от спомените на Лойд. През тридесет и трета домът на фон Улрихови беше много представителен. Вярно, леко позапуснат, но изискан. Сега беше съборетина. На повечето прозорци вместо стъкла имаше дъски или хартия. В зидарията имаше дупки от куршуми, а оградата беше съборена. Дограмите и вратите не бяха боядисвани от много години.

Лойд поседя малко в колата и погледа къщата. Предишния път, когато дойде тук, бе на осемнадесет години, а Хитлер току-що беше станал канцлер. Младият Лойд не можеше и да си представи ужасите, които светът преживя оттогава. Нито той, нито някой друг не подозираше колко близо до победата щеше да стигне фашизмът в цяла Европа. Или колко много ще трябва да пожертват всички, за да го победят. Лойд се чувстваше малко като къщата на фон Улрихови — разнебитен, бомбардиран и обстрелван, но още жив.

Мина по алеята и почука на вратата.

Позна прислужницата, която му отвори.

— Здравей, Ада. Помниш ли ме? — попита той на немски. — Аз съм Лойд Уилямс.

Отвътре домът изглеждаше по-добре. Ада го въведе в салона. Върху пианото имаше цветя във водна чаша. На дивана беше застлано пъстро одеяло — несъмнено за скриване на дупките в тапицерията. Вестниците по прозорците пропускаха изненадващо обилна светлина.

Двегодишно момченце влезе в салона и огледа Лойд с откровено любопитство. Беше облечено в домашно ушити дрешки, а в личицето му имаше нещо ориенталско.

— Ти кой си? — попита детето.

— Казвам се Лойд. А ти?

— Валтер — отговори момченцето. После изтопурка навън и Лойд го чу да съобщава на някого: — Този мъж говори смешно!

„Толкова по въпроса за произношението ми“, рече си Лойд.

После чу гласа на жена на средна възраст.

— Не прави такива забележки! Невъзпитано е.

— Съжалявам, бабо.

После в салона влезе Мод.

Лойд бе потресен при вида й. Мод беше на не повече от петдесет и пет години, ала изглеждаше на седемдесет. Косите й бяха сиви, лицето — изпито, а синята й копринена рокля беше извехтяла. Мод целуна Лойд по бузите със съсухрените си устни.

— Лойд Уилямс! Колко се радвам да те видя!

„Това е леля ми“, помисли си Лойд и изпита малко странно чувство. Но Мод не подозираше това; Етел бе опазила тайната си.

След Мод влязоха Карла, която беше неузнаваема, и нейният съпруг. Лойд беше срещнал Карла, когато тя бе твърде зряло за възрастта си единадесетгодишно момиченце. Сега би трябвало да е на двадесет и шест. Въпреки че беше прекалено слаба — като повечето германци — тя беше красива и излъчваше увереност, която изненада Лойд. Нещо в стойката й го наведе на мисълта, че е бременна. От писмата на Мод знаеше, че Карла е омъжена за Вернер, който и днес беше същият очарователен красавец като преди петнадесет години.

Цял час си разказваха преживелици от изминалите години. Фон Улрихови бяха минали през невъобразими ужаси и го признаваха откровено, обаче Лойд остана с впечатлението, че му спестяват най-страшните моменти. Разказа им за Дейзи и малката Ева. През това време дойде едно девойче и попита Карла дали може да отиде на гости у приятелка.

— Това е нашата дъщеря Ребека — обясни Карла на Лойд.

Момичето беше на шестнадесетина години и Лойд заключи, че е осиновена.

— Написа ли си домашните? — попита Карла.

— Ще ги напиша утре сутринта.

— Сега, ако обичаш — твърдо отговори Карла.

— О, мамо!

— Без възражения — отсече Карла. Отново се обърна към Лойд и Ребека излезе от салона.

Разговаряха за кризата. Като градски съветник, Карла беше дълбоко въвлечена в събитията. Беше песимистично настроена относно бъдещето на Берлин. Смяташе, че съветските власти просто ще продължат да морят берлинчани с глад, докато западните съюзници не отстъпят и не предадат града изцяло под техен контрол.

— Нека ти покажа нещо, което може би ще те накара да си промениш мнението — каза Лойд. — Би ли дошла с моята кола?

Мод остана да гледа малкия Валтер, а Карла и Вернер тръгнаха с Лойд. Той каза на шофьора да кара към Темпелхоф, летището в американската зона. Щом стигнаха, Лойд отведе приятелите си до един висок прозорец, откъдето да наблюдават пистата.

Виждаха се дузина самолети Ц-47 Скайтрейн, залепени един подир друг. Някои имаха американската звезда, други — британския диск. Товарните им отделения бяха отворени и до всеки стоеше по един камион. Германски носачи и американски авиатори разтоварваха стоки. Чували брашно, големи тенекии керосин, кашони с медикаменти, дървени каси с хиляди бутилки мляко.

Празните самолети излитаха, а на тяхно място кацаха нови.

— Удивително — продума Карла с овлажнели очи. — Никога не съм виждала подобно нещо.

— Никога не е ставало подобно нещо — отвърна Лойд.

— Могат ли британците и американците да продължат?

— Струва ми се, че трябва да продължим.

— И колко дълго?

— Колкото е необходимо — твърдо рече Лойд.

Така и направиха.