Кен Фолет
Зимата на света (8)

II

Лойд Уилямс се намираше на някакъв футболен стадион, някъде между Кале и Париж. Заедно с него имаше още хиляда или повече британски военнопленници. Нямаха укритие от изгарящото юнско слънце, но се радваха на топлите нощи, понеже нямаха одеяла. Нямаше и тоалетни, нито вода за миене.

Лойд копаеше дупка с ръце. Беше организирал някои от уелските миньори, за да направят тоалетни в единия край на футболното игрище и работеше с тях, за да им покаже готовността си. Присъединиха се още мъже, които нямаха нищо друго за правене и скоро стотина души помагаха. Когато един от пазачите доближи, за да види какво става, Лойд му обясни.

— Говориш добър немски — любезно отбеляза войникът. — Как се казваш?

— Лойд.

— Дитер.

Лойд реши да се възползва от скромната проява на приятелско отношение.

— Можем да копаем по-бързо, ако имаме инструменти.

— За какво такова бързане?

— По-добрата хигиена ще е от полза и за вас, и за нас.

Дитер сви рамене и подмина.

Лойд се чувстваше доста негероичен. Не бе участвал в битка. Уелските стрелци бяха изпратени във Франция като резерви, за да облекчат натоварването на други поделения в очакваното дълго сражение. Но на немците им бяха потребни само десет дни, за да разгромят ядрото на съюзническата армия. Много от победените британски войски бяха евакуирани у дома от Кале и Дюнкерк, но хиляди не стигнаха до корабите — Лойд беше един от тях.

Изглежда немците вече настъпваха на юг. Доколкото знаеше, французите продължаваха да се бият; най-добрите им войски обаче бяха унищожени в Белгия. Охраняващите ги немци изглеждаха тържествуващи — сякаш победата им беше вързана в кърпа.

Лойд беше военнопленник, но колко дълго щеше да остане такъв? В момента британското правителство трябва да беше подложено на мощен натиск, за да сключи мир. Чърчил нямаше да го стори, но той бе бунтар, различен от останалите политици и можеше и да бъде отстранен от поста си. За хора като лорд Халифакс нямаше да е трудно да сключат мир с нацистите. „Това се отнася“ — с горчивина размишляваше лейтенант Уилямс — „и за заместник-министъра на външните работи граф Фицхърбърт“, когото вече знаеше, че е негов баща.

Дойдеше ли скоро мирът, нямаше да е военнопленник дълго време. Можеше да го изкара тук, на този френски стадион. Щеше да се прибере у дома измършавял и изгорял от слънцето, но инак невредим.

Продължеше ли Британия да воюва, работата щеше да е различна. Последната война бе продължила повече от четири години. За Лойд мисълта да загуби четири години от живота си във военнопленнически лагер бе непоносима. Реши, че за да се спаси от това, ще опита да избяга.

Появи се Дитер с шест лопати.

Лойд ги раздаде на най-силните мъже и работата потръгна по-бързо.

В някакъв момент пленниците трябваше да бъдат прехвърлени в постоянен лагер. Това щеше да е моментът на бягството. На основата на испанския си опит, Лойд предположи, че армията няма да се занимава много с охраняването на пленниците. Ако някой искаше да се измъкне, можеше или да успее, или да го убият; и в двата случая, едно гладно гърло по-малко.

Изкараха остатъка от деня в довършване на тоалетните. Освен че подобри хигиената, работата повдигна духа на хората; през нощта Лойд лежеше, гледаше звездите и мислеше за други дейности, които би могъл да организира. Реши да проведе атлетическо състезание — Олимпиада за военнопленници.

Той обаче нямаше възможност да го свърши, тъй като на следващата сутрин ги подкараха.

В началото не беше сигурен накъде са поели, но скоро стъпиха на двупосочната улица „Наполеон“ и потеглиха на изток. Лойд прецени, че най-вероятно ще изминат пеш целия път до Германия.

Знаеше, че бягството оттам ще е много по-трудно. Трябваше да се възползва от тази възможност — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Беше уплашен — пазачите им бяха въоръжени — но и решен.

Нямаше много автомобилно движение, освен някоя и друга немска щабна кола; пътят обаче гъмжеше от пешеходци, които вървяха в обратното направление. Натоварили покъщнината си в ръчни колички, някои — подкарали и добитъка пред себе си, те явно бяха бежанци; домовете им са били разрушени по време на сражение. „Това е нещо хубаво“, каза си лейтенант Уилямс — „един избягал пленник можеше да изчезне сред тях.“

Охраняваха ги слабо. За колоната от хиляда души отговаряха само десет немци. Те имаха кола и мотоциклет; останалите ходеха пеш или се движеха на велосипеди, които сигурно бяха от местните хора.

Независимо от това, отначало бягството изглеждаше безнадеждна работа. Покрай пътищата нямаше живи плетове като в Англия, които да те направят невидим; канавките бяха твърде плитки, за да може човек да се крие в тях. Беглецът щеше да е лесна мишена за някои добър стрелец.

Влязоха в някакво село. Тук за пазачите беше малко по-трудно да наблюдават всеки. Местните хора стояха край колоната и гледаха пленниците. С тях се смеси малко стадо овце. Покрай пътя имаше къщички и магазини. Лойд се оглеждаше с надежда за удобна възможност. Трябваше му място, където да се скрие веднага — отворена врата, пасаж между две къщи или някой храст зад който да се укрие. Освен това трябваше да го направи, когато никой от пазачите не е наоколо.

След няколко минути напусна селото, без да е успял да намери възможност.

Ядосваше се и си каза да бъде търпелив. Щеше да има още шансове. Пътят до Германия е дълъг. От друга страна — с всеки изминал ден немците щяха да затягат контрола над завоюваната територия, да подобряват организацията си, да наложат полицейски час, пропуски и контролни пунктове и да спрат движението на бежанците. Бягството щеше да е по-лесно в началото и да става по-трудно с течение на времето.

Беше горещо; той свали униформената си куртка и вратовръзката. Щеше да се отърве от тях при първа възможност. Вероятно отблизо все още приличаше на британски войник със своите панталони и риза в цвят каки; надяваше се, че от разстояние няма да е толкова очевидно.

Минаха през още две села и стигнаха до малко градче. Лойд нервно си каза, че то ще предостави няколко пътя за бягство. Разбираше, че част от него се надява да няма подходяща възможност и да не се излага на опасност пред карабините. Дали вече не привикваше с пленничеството? Беше много лесно да продължиш да маршируваш с подбити крака, но в безопасност. Трябваше да се отърси от това.

За съжаление, пътят вътре в града беше широк. Колона се движеше по средата и от двете й страни оставаха широки пространства, които трябваше да бъдат пресечени, преди някой беглец да може да се скрие. Някои от магазините бяха затворени; в някои прозорците и вратите бяха обковани с дъски, но Лойд виждаше улички с обещаващ вид, кафенета с отворени врати, църква — но не можеше да се добере до тях, без да го забележат.

Наблюдаваше лицата на гражданите, които ги гледаха. Бяха ли им симпатични? Щяха ли да си спомнят, че тези мъже са се били за Франция? Или щяха да са разбираемо уплашени от немците и да откажат да се изложат на опасност? Вероятно и едното, и другото. Някои биха рискували живота си, за да помогнат, други веднага биха го предали на немците. А той нямаше да може да установи разликата навреме.

Стигнаха до центъра на града. Вече изпуснах половината от възможностите си, каза си той. Трябва да действам.

Видя един кръстопът по-нагоре. Движението чакаше, за да свие наляво; пътят му беше зает от маршируващите мъже. Лойд видя един цивилен пикап сред колите на опашката. Прашен и очукан, изглежда принадлежеше на някой строител или пътен работник. Каросерията бе отворена, но Лойд не можеше да погледне вътре — страните й бяха високи.

Реши, че може да успее да се набере на страната и да се прехвърли през нея в камиона.

Окажеше ли се вътре, нито минувачите, нито пазачите можеха да го видят; обаче хората, които гледаха от прозорците на сградите покрай улиците, щяха да го забелязват отлично. Щяха ли да го издадат?

Доближи камиона.

Погледна назад. Най-близкият от пазачите беше на двеста ярда зад него.

Погледна напред. Двадесет ярда пред него се намираше един от пазачите, който беше с велосипед.

Обърна се към човека до него:

— Ще я подържиш вместо мен, нали?

И му подаде куртката си.

Изравни се с предницата на камиона. На кормилото седеше мъж с отегчен вид в работни дрехи и с барета; от устната му висеше цигара. Лойд го подмина. Достигна страната на камиона. Нямаше време отново да проверява пазачите.

Без да спира крачка, Лойд постави и двете си ръце на страната на камиона, набра се, прехвърли последователно и двата си крака и падна вътре, като се удари в пода на каросерията; звукът му се стори ужасно силен, въпреки трополенето на хиляда чифта крака. Незабавно се притисна към пода. Лежеше неподвижно и следеше за викове на немски, ръмженето на приближаващ мотоциклет или пушечен изстрел.

Чуваше неравномерното пърпорене на мотора на камион, тропането и тътренето на краката на военнопленниците, шумовете от движението и жителите на малкото градче. Беше ли му се разминало?

Огледа се, без да вдига глава. Около него в камиона имаше кофи, дъски, стълба и ръчна количка. Надяваше се на чували, за да се покрие, но такива нямаше.

Чу мотоциклет. Изглежда, спираше наблизо. После само на няколко инча от главата му някой заговори на френски със силен немски акцент:

— Къде отиваш?

С разтуптяно сърце Лойд установи, че някой от пазачите говори с шофьора. Щеше ли войникът да погледне в каросерията?

Чу отговора на шофьора — гневен поток бърза френска реч, която Лойд не можеше да разгадае. Почти сигурно и немският войник не можеше да го разбере. Той повтори въпроса си.

Лойд погледна нагоре и видя две жени на висок прозорец над улицата. Гледаха го, направо зинали от изненада. Едната го сочеше; ръката й стърчеше от отворения прозорец.

Лойд опита да срещне погледа й. Без да става, той поклати ръка в отрицателен жест.

Тя схвана. Изведнъж прибра ръката си и закри уста с длан, сякаш ужасено разбра, че посочването й може да се окаже смъртна присъда.

Лойд искаше и двете жени да се махнат от прозореца, но надеждата му бе прекалена — и двете продължиха да зяпат.

Тогава мотоциклетистът явно реши да не продължава с разследването, защото миг по-късно моторът изръмжа и се отдалечи.

Тропането на краката утихна. Пленниците бяха отминали. Свободен ли бе Лойд?

Скоростите изтрещяха и камионът тръгна. Лойд усети, че машината свърна и увеличи скоростта. Лежеше, без да мърда, твърде уплашен, за да се движи.

Гледаше как преминават покривите на къщите и следеше да не го забележи някой друг, въпреки че не знаеше какво да направи, ако това стане. За да се окуражи, си каза, че всяка изминала секунда го отдалечава от пазачите.

За негово разочарование, камионът спря съвсем скоро. Двигателят бе изключен, после шофьорът отвори вратата и я затръшна. После — нищо. За миг Лойд остана неподвижен, но шофьорът не се върна.

Лейтенант Уилямс погледна към небето. Слънцето беше високо — сигурно преваляше пладне. Шофьорът вероятно обядваше.

Лойд обаче продължаваше да е видим от високите прозорци от двете страни на улицата. Останеше ли на сегашното си място, рано или късно щяха да го забележат; не можеше и да каже какво би станало тогава.

Видя една завеса на таванско прозорче да помръдва и това го изпълни с решимост.

Изправи се и погледна над преградата на каросерията. По улицата вървеше господин в делови костюм; той погледна любопитно, но не се спря.

Лойд се изкатери по преградата и скочи на земята. Намери се току пред един бар-ресторант. Явно шофьорът бе дошъл тук. За свой ужас видя двама мъже в немски униформи — те седяха на една от масите на витрината с чаши бира в ръцете. По някакво чудо те не го погледнаха.

Той бързо се отдалечи.

Вървеше и се оглеждаше напрегнато. Всички, които го срещаха, го гледаха особено — те много добре знаеха какъв е той. Една жена изпищя и избяга. Лойд осъзна, че в следващите няколко минути трябва да смени панталоните и ризата в цвят каки с нещо по-френско.

Един млад мъж го хвана за ръката.

— Елате с мен — произнесе той на английски със силен френски акцент. — Ще Ви помогна да се скриете.

И свърна в една странична улица. Лойд нямаше основание да му вярва, но се налагаше да вземе мигновено решение и той го последва.

— Оттук — каза човекът и въведе Лойд в малка къща.

В необзаведена кухня седеше млада жена с бебе. Мъжът се представи като Морис, жената бе неговата съпруга — Марсел, а бебето — дъщеря им Симон.

Лойд си позволи момент на облекчение. Беше избягал от немците! Все още бе в опасност, но поне далеч от улиците и в приятелски дом.

Безукорният литературен френски, усвоен от Лойд в училище и в Кембридж, бе станал по-разговорен при излизането му от Испания и особено през двете седмици гроздобер в Бордо.

— Много сте мил — започна той. — Благодаря Ви.

Морис отвърна на френски, явно облекчен, че не се налага да говори на английски:

— Предполагам, че бихте хапнали.

— Със сигурност.

Марсел бързо отряза няколко филии от голям самун хляб и ги постави на масата заедно с бучка сирене и бутилка вино без етикет. Лойд седна и лакомо занагъва.

— Ще Ви дам стари дрехи — продължи Морис. — Освен това обаче трябва да опитате да ходите по различен начин. Вървяхте и се озъртахте толкова напрегнато и с такова любопитство, все едно че носехте на врата си знак с надпис „посетител от Англия“. По-добре е да тътрите крака и да гледате към земята.

— Ще го запомня — каза Лойд с пълна с хляб и сирене уста.

Имаше малка книжна лавица с френски преводи на Маркс и Ленин. Морис забеляза как Лойд ги гледа и обясни:

— Бях комунист до пакта между Хитлер и Сталин. Това вече приключи — и той енергично отсече с ръка. — Независимо от това, трябва да победим фашизма.

— Аз бях в Испания — обясни му Лойд. — Дотогава вярвах в обединения фронт на всички леви партии. Вече не вярвам.

Симон заплака. Марсел извади една едра гърда от разкопчаната си рокля и започна да кърми бебето. Лойд си припомни, французойките не страдат от британските превземки по въпроса.

Когато свърши с яденето, Морис го отведе на горния етаж. От не твърде пълния гардероб той извади тъмносин гащеризон, светлосиня риза, бельо и чорапи — износени, но чисти. Добротата на този очевидно беден човек порази Лойд. Той нямаше представа как да му каже „благодаря“.

— Оставете униформата си на пода — каза му Морис. — Ще я изгоря.

На Лойд щеше да му дойде добре да се поумие, но нямаше баня. Предположи, че е в задния двор.

Облече новите си дрехи и проучи вида си в окаченото на стената огледало. Сините френски дрехи му стояха по-добре от армейския цвят каки, но все още изглеждаше като англичанин.

Върна се на долния етаж.

Марсел караше бебето да се оригне.

— Шапка — отбеляза тя.

Морис извади типична тъмносиня френска барета и Лойд си я сложи.

Тогава домакинът му притеснено изгледа здравите армейски обуща от черна кожа, прашни, но несъмнено висококачествени.

— Издават Ви — каза той.

Лойд не искаше да се разделя с обувките си. Чакаше го много ходене.

— Може би ще успеем да ги състарим? — запита той.

— Как? — Морис изглеждаше скептичен.

— Имате ли остър нож?

Морис извади сгъваем нож от джоба си.

Лойд се събу. Проби дупки на бомбетата, а после направи разрези на глезените. Извади връзките и ги наниза отново, но размърдано. Сега вече изглеждаха като нещо, носено от някой несретник, но продължаваха да му стоят удобно; имаха и дебели подметки, които щяха да изтраят много мили.

Морис го попита:

— Къде ще отидете?

Имам две възможности — започна Лойд. — Мога да тръгна на север, към брега, с надеждата да убедя някой рибар да ме прекара през Ла Манша. Мога да тръгна и на югозапад и да мина границата с Испания.

Испания бе неутрална и в големите градове все още имаше британски консулства.

— Испанският път ми е познат — два пъти съм минавал по него.

— Ла Маншът е много по-близо от Испания — разсъди Морис.        — Но мисля, че немците ще затворят всички големи и малки пристанища.

— Къде минава линията на фронта?

— Немците превзеха Париж.

Лойд изживя истински потрес. Париж вече бе паднал!

— Френското правителство се пренесе в Бордо — Морис сви рамене. — Но ние сме победени. Вече нищо не може да спаси Франция.

— Цяла Европа ще бъде фашистка — добави Лойд.

— Освен Британия. Тъй че трябва да се върнете у дома.

Лойд се умисли. Север или югозапад? Не можеше да каже кое ще е по-добро.

Морис продължи:

— Имам приятел, бивш комунист, който продава на селяните храна за добитъка. Днес следобеда отива до едно село на югозапад оттук. Ако решите да отидете в Испания, той може да Ви откара двадесет мили.

Това помогна на Лойд да вземе решение:

— Отивам с него — каза той.

III

Дейзи бе изминала дълъг път, но се беше въртяла в кръг.

Когато изпратиха Лойд във Франция, тя беше сломена. Пропусна възможността да му каже, че го обича — дори не го беше целунала!

Друга възможност можеше и да не се появи. След Дюнкерк бе официално съобщено, че е изчезнал в битка. Това означаваше, че тялото му не е било открито и разпознато, но и че същевременно не е бил регистриран като военнопленник. Най-вероятно бе мъртъв, разкъсан на неразличими парченца от някой снаряд, или пък лежеше, незабелязан, под развалините на разрушена селска къща. Тя плака дни наред.

През следващия месец се навърташе в Тай Гуин с надеждата да чуе нещо повече, но не се получиха други новини. Тогава започна да изпитва вина. Пълно беше с жени в нейното положение, че и по-зле. Някои трябваше да се изправят пред перспективата да гледат две или три деца без мъж, който да издържа семейството. Нямаше право да изпитва съжаление към себе си, само задето мъжът, с когото смяташе да изневери на съпруга си, е изчезнал.

Трябваше да се вземе в ръце и да свърши нещо смислено. Съдбата не желаеше тя да е заедно с Лойд — това бе ясно. Вече имаше съпруг и той всеки ден рискуваше живота си. Каза си, че е длъжна да се грижи за Бой.

Върна се в Лондон. Отвори къщата в Мейфеър, доколкото можеше с малобройната прислуга, и я превърна в приятен дом за Бой, когато е в отпуск.

Трябваше да забрави Лойд и да бъде добра съпруга. Може би дори щеше да забременее отново.

Много жени постъпваха на военни работи — в Спомагателните женски части към авиацията; други вършеха селскостопанска работа в Женската териториална армия; други служеха без заплащане в Доброволната женска служба за оповестяване на въздушни нападения. Тук обаче работата беше малко; а и Таймс публикуваше читателски писма с оплаквания, че бездруго службата за оповестяване е просто загуба на пари.

Войната в континентална Европа явно беше приключила. Германия победи. Европа беше фашистка от Полша до Сицилия и от Унгария до Португалия. Никъде нямаше битки. Според слуховете британското правителство беше обсъждало условията на мира.

Но Чърчил не сключи мир с Хитлер и през лятото започна Битката за Британия.

Първоначално цивилното население не бе засегнато кой знае колко. Заглушиха църковните камбани — звънът им трябваше да извести за очакваното нахлуване на германците. Дейзи следваше указанията на правителството и постави кофи с пясък и вода на всички стълбищни площадки за в случай на пожар. От тях обаче нямаше нужда. Немската авиация бомбардираше пристанищата с надеждата да пререже пътищата за снабдяване на Британия. После се прехвърлиха на военновъздушните бази и опитваха да унищожат Кралската авиация. Бой летеше на Спитфайър и се сражаваше с неприятелските авиатори в небесни сблъсъци под погледите на зиналите фермери от Кент и Съсекс. В едно от редките писма до вкъщи той гордо съобщи, че е свалил три немски самолета. В продължение на седмици нямаше отпуск и Дейзи си седеше сама в къщата, която бе изпълнила с цветя за него.

Най-накрая, на седми септември, събота, сутринта Бой се появи с отпуск за уикенда. Времето беше прекрасно — горещо и слънчево, последното топло време, което хората наричаха циганско лято.

Точно това се оказа и денят, в който Луфтвафе смени тактиката си.

Дейзи целуна съпруга си и провери дали в стаята му има чисти ризи и изпрано бельо.

От разказите на другите жени смяташе, че войниците в отпуск искаха любов, алкохол и хубава храна — в този ред.

С Бой не се бяха любили от помятането. Това щеше да бъде първият път. Изпитваше вина, тъй като мисълта не я привличаше истински. Обаче нямаше да се откаже да изпълни дълга си.

Част от нея очакваше той да я събори в кревата още с пристигането си, но господин виконтът не беше толкова закъсал. Съблече униформата си, изкъпа се, изми си косата и се облече отново в цивилен костюм. Дейзи беше наредила на готвача да не пести купоните, за да приготви добър обяд. Бой извади от избата една от най-старите бутилки кларет.

Тя беше изненадана и засегната, когато след обяда той заяви:

— Излизам за няколко часа. Ще се върна за вечеря.

Тя искаше да е добра съпруга, но не и да бъде пасивна.

— Това е първата ти отпуска от месеци! — възрази тя. — Къде ще ходиш, по дяволите?

— Да разгледам един кон.

Звучеше добре.

— О, чудесно — ще дойда с теб.

— Не, недей. Ако се покажа в компанията на жена, ще решат, че съм мека Мария, и ще вдигнат цената.

Дейзи не можеше да прикрие разочарованието си.

— Винаги съм си мечтала как го правим заедно — купуваме и отглеждаме породисти коне.

— Това нещо не е женска работа.

— О, я стига! — възнегодува тя. — Знам за конете точно колкото теб.

Той изглеждаше раздразнен.

— Може би, но все пак не искам да си около мен, докато се пазаря с ония проклетници — и точка по въпроса.

Тя отстъпи.

— Както искаш — и си излезе от трапезарията.

Инстинктивно усещаше, че лъже. Фронтоваците в отпуск не си мислеха за купуване на коне. Тя бе решена да открие какво точно е намислил. Дори героите трябваше да бъдат верни на жените си.

В стаята си обу панталони и ботуши. Бой слезе по централното стълбище до предната врата; тя изтича по задното стълбище, през кухнята, през двора и до старата конюшня. Там нахлузи коженото яке, очилата и каската. Отвори вратата на гаража навътре и изкара мотоциклета си — Триумф Тигър 100, наречен така заради максималната си скорост от 100 мили в час. Задейства го с един удар по педала и с лекота излезе от двора.

Тя бързо се прехвърли на мотоциклета при въвеждането на ограниченията за бензина през септември тридесет и девета. Харесваха й свободата и независимостта, които й предоставяше машината.

Излезе на улицата тъкмо навреме, за да види как кремавият Бентли Еърлайн на Бой изчезва зад следващия ъгъл.

Тя го последва.

Съпругът й караше през площад „Трафалгар“ и театралния район. Дейзи се държеше на дискретно разстояние, понеже не искаше да бие на очи. В центъра на Лондон все още имаше сериозен трафик — стотици коли се движеха по официална работа. Освен това, дажбите бензин за частни автомобили не бяха прекалено малки, особено за хора, които просто искаха да покарат из града.

Бой продължи на изток, през финансовия център. В събота следобед движението тук беше по-малко и Дейзи се постара повече да остане незабелязана. Все пак не можеше да бъде разпозната лесно с очилата и каската. А и Бой не обръщаше много внимание на нещата наоколо — караше с отворен прозорец и пушеше пура.

Навлезе в Олдгейт и Дейзи изпита изключително неприятното чувство, че знае защо.

Той сви в една от по-малко западналите улици на Ийст Енд и паркира пред хубава къща от осемнадесети век. Наоколо нямаше никакви конюшни — тук не търгуваха със състезателни коне. Толкова за историята му.

Дейзи спря мотоциклета си на края на улицата и се загледа. Бой излезе от колата и тръшна вратата. Не се огледа и не потърси номера на улицата — явно е бил тук и преди и знаеше точно къде отива. Тръгна наперено с пурата в уста, изкачи се до входната врата и я отключи.

На Дейзи й се доплака.

Бой изчезна в къщата.

Някъде на изток се чу експлозия.

Дейзи погледна нататък и видя самолети в небето. Днешния ден ли бяха избрали немците, за да бомбардират Лондон?

И тъй да е, не я беше грижа. Нямаше да остави Бой да се наслаждава на неверността си на спокойствие. Подкара до къщата и паркира возилото си зад колата му. Свали каската и очилата, качи се до входа и почука.

Чу още една експлозия, този път по-наблизо; после сирените за въздушна тревога подеха мрачната си песен.

Вратата се открехна и тя я бутна силно. Млада жена в черна рокля на прислужница изпищя, отстъпи назад и Дейзи влезе. Затръшна вратата зад себе си. Намираше се във вестибюла на обикновена лондонска къща за средната класа, само че украсен в екзотична нотка, с ориенталски килими, тежки завеси и картина с изображение на голи жени в баня.

Дейзи отвори най-близката врата и влезе в приемната — оскъдно осветена, кадифените завеси не пропускаха слънчевата светлина. В стаята имаше трима души. Застанала права, смаяно я гледаше жена на около четиридесет години, облечена в широка копринена наметка, но с внимателно положено червило — очевидно майката. Зад нея на канапето само по бельо и чорапогащи седеше момиче на шестнадесет, което пушеше цигара. До момичето седеше Бой; ръката му лежеше на бедрото й над чорапа. Той виновно я дръпна. Жестът беше смехотворен — все едно отместването на ръката му от нея щеше да придаде невинен вид на тази жива картина.

Дейзи възпря сълзите си.

— Обеща ми, че ще ги оставиш! — каза тя. Искаше да е студена и ядосана, като някакъв ангел на отмъщението, но чуваше, че гласът й е просто наранен и тъжен.

Бой почервеня и доби уплашен вид.

— Кой дявол те докара тук?

По-старата изкоментира:

— О, по дяволите, това е жена му.

Дейзи си спомни името й — Пърл; дъщерята пък беше Джоуни. Колко отвратително — да знае имената на такива жени.

Прислужницата дойде до вратата на стаята и обясни:

— Не съм пускала тая мръсница вътре, тя направо влетя покрай мен! Дейзи се обърна към Бой:

— Толкова се постарах да направя дома ни хубав и приветлив за теб — и ти все още предпочиташ това!

Той започна да говори нещо, но изпитваше затруднения с намирането на думите. В продължение на минута-две ломотеше несвързано. Тогава силна експлозия наблизо разтърси пода, а прозорците издрънчаха.

Прислужницата ги запита:

— Да не сте глухи? Това е въздушно нападение!

Никой не я погледна.

— Слизам в мазето — обяви тя и изчезна.

Всички трябваше да търсят укритие. Но Дейзи имаше да каже нещо на Бой, преди да си тръгне:

— Моля те, не влизай повече в леглото ми. Не желая да пипна нещо.

Госпожицата на канапето — Джоуни — започна:

— Та това е само забавление, хубавице. Защо не дойдеш и ти? Може и да ти хареса.

Пърл, по-старата, огледа Дейзи отвсякъде:

— Тялото й си го бива.

Дейзи разбра, че ще продължат да я унижават, ако им даде възможност за това. Без да им обръща внимание, тя се обърна към Бой:

— Ти си направил своя избор. А аз взех решението си.

Излезе от стаята с високо вдигната глава, въпреки че се усещаше унизена и тежко засегната.

Дочу как Бой произнася:

— По дяволите, каква бъркотия.

„Бъркотия?“, помисли си тя. „Това ли е всичко?“

Излезе през входната врата.

Погледна нагоре.

Небето беше пълно със самолети.

Гледката я накара да трепери от страх. Машините бяха нависоко, на около десет хиляди фута, и все пак сякаш закриваха слънцето. Бяха стотици — дебелите бомбардировачи и тънките като оси изтребители; цялата флотилия изглеждаше разпростряна върху двадесет мили. На изток, в посока на доковете и арсенала в Удич, от бомбардирания участък се издигаха облаци дим. Взривовете се сливаха в непрекъснато бучене, като шума от разярено море.

Дейзи си спомни, че миналата сряда Хитлер държа реч в германския парламент, декламираше за злодейските нападения на Кралската авиация срещу Берлин и заплаши като отплата да заличи британски градове. Явно е бил сериозен. Намерението им беше да сравнят Лондон със земята.

Така и така денят беше най-лошият в живота й; тя осъзна, че може да се окаже и последният.

Не можеше да се върне в тази къща и да използва тяхното скривалище. Трябваше да се измъкне. Трябваше да си отиде вкъщи, където можеше да плаче насаме.

Забързано си сложи каската и очилата. Устоя на безумния, но силен порив да се хвърли зад най-близката стена. Яхна мотора и се отдалечи.

Не стигна далеч.

Две улици по-нататък една бомба падна право върху къщата точно пред нея и Дейзи рязко наби спирачките. Видя дупката в покрива, усети удара от експлозията и след няколко секунди видя пламъците вътре — сякаш керосинът от някаква печка се беше разлял и запалил. Миг по-късно навън излезе пищящо момиче на около дванадесет години; косата му гореше; то се затича право към Дейзи.

Тя скочи от машината си, свали коженото яке и плътно покри с него главата на детето, за да потуши пламъка.

Писъците спряха. Дейзи свали якето. Момичето плачеше. Вече не агонизираше, но бе загубила косата си.

Дейзи се огледа по улицата. Дотича мъж със стоманена каска и лента на Оповестяването на въздушни нападения, който носеше тенекиена кутия с белия кръст на Първа помощ.

Момичето погледна Дейзи, отвори уста и извика:

— Майка ми е вътре!

Дежурният от Оповестяването й каза:

— Успокой се, скъпа, нека те погледна.

Дейзи остави момичето с него и изтича до входната врата на къщата. Приличаше на стара постройка, разделена на евтини апартаменти. Горните етажи горяха, но тя успя да влезе в антрето. Помисли малко, изтича до дъното и се намери в кухнята. Там видя жена в безсъзнание на пода и едно бебе в креватче. Грабна детето и изтича навън.

Момичето с изгорялата коса извика:

— Това е сестра ми!

Дейзи й подаде бебето и се върна обратно.

Жената на пода бе твърде тежка, за да може да я вдигне. Дейзи застана зад нея, изправи я до седнало положение, хвана я под ръцете и я издърпа по пода на кухнята и през антрето до улицата.

Беше дошла линейка — приспособен автомобил — седан; от задната страна на мястото на каросерията беше поставен платнен покрив с отвор. Човекът от Оповестяването помагаше да внесат обгорялото момиче в колата. Шофьорът дотърча при Дейзи. И двамата повдигнаха майката и я вкараха в линейката.

Шофьорът се обърна към Дейзи:

— Има ли още някой вътре?

— Не знам!

Той влетя в антрето. В същия момент цялата сграда рухна. Пламналите горни етажи се срутиха чак до партера. Шофьорът на линейката изчезна в този ад.

Дейзи се чу как пищи.

Закри устата си с ръка и се загледа в пламъците; търсеше го, макар че не можеше да му помогне, а и щеше да е самоубийство да опитва.

Човекът от Въздушното оповестяване каза:

— Боже, убиха Алф.

Чу се друга експлозия — на сто ярда от тях на улицата падна бомба.

Мъжът продължи:

— Сега нямам шофьор и не мога да тръгна оттук.

Той погледна и в двете посоки по улицата. Пред някои от къщите имаше малки групички хора, но повечето вероятно бяха в скривалищата.

Дейзи се включи:

— Аз ще шофирам. Къде да карам?

— Можеш ли да караш?

Повечето жени във Великобритания не можеха да шофират — това се водеше мъжка работа.

— Не задавай глупави въпроси — отговори му Дейзи. — Къде да закарам линейката?

— Болницата „Св. Вартоломей“ или Бартс. Знаеш ли къде е?

— Разбира се.

Ставаше дума за една от най-големите болници в Лондон, а Дейзи живееше тук вече четири години.

— Западен Смитфийлд — добави тя, за да е сигурна, че ще й повярват.

— Входът на спешното отделение е отзад.

— Ще го намеря.

Тя скочи вътре. Двигателят все още работеше.

Човекът й извика:

— Как се казваш?

— Дейзи Фицхърбърт. А ти?

— Ноби Кларк. Внимавай с линейката ми.

Колата имаше стандартна предавка със съединител. Дейзи постави на първа и подкара.

Над тях самолетите продължаваха да бучат, а бомбите падаха безспир. Дейзи много бързаше да заведе ранените в болницата, а и Бартс бе на не повече от миля, но пътят бе ужасяващо труден. Караше по улица „Ледънхол“, по „Поултри“ и „Чийпсайд“, но на няколко пъти имаше задръствания и трябваше да намира друг маршрут. Сякаш на всяка улица имаше по една разрушена къща. Навсякъде се стелеше дим, беше пълно с ранени и крещящи хора.

С огромно облекчение достигна болницата и последва друга линейка до входа за спешното отделение. Мястото беше невероятно оживено, с дузина возила, които предаваха на грижата на носачите с окървавени престилки осакатените и обгорели пациенти. Май спасих майката на тези деца, помисли си Дейзи. Не съм съвсем безполезна, макар и съпругът ми да не ме иска.

Момичето без коса носеше сестричката си на ръце. Дейзи ги извади от колата.

Една сестра помогна на Дейзи да повдигне загубилата съзнание майка и да я внесе вътре.

Дейзи обаче забеляза, че жената не диша.

Обърна се към сестрата:

— Двете момичета са нейни деца!

Сама долавяше истеричната нотка в гласа си.

— Какво ще стане сега?

— Аз ще се занимавам с това — рязко отговори сестрата. — Трябва да се върнете.

— Трябва ли? — попита я Дейзи.

— Стегнете се — продължи жената. — Преди края на нощта ще има още много мъртви и ранени.

— Добре — съгласи се Дейзи, върна се зад кормилото и откара колата.

IV

В един топъл средиземноморски следобед през октомври Лойд Уилямс пристигна в заляното от слънцето френско градче Перпинян, само на двадесет мили от границата с Испания.

Изкара септември в бране на грозде в околностите на Бордо, точно както през ужасната тридесет и седма година. Сега имаше в джоба си пари за автобуси и трамваи и можеше да се храни в евтините ресторанти, вместо да живее на недозрели зеленчуци или сурови яйца, откраднати от хорските градини и курници. Вървеше отново по пътя, по който се бе придвижвал след напускането на Испания преди три години. Достигна юга от Бордо през Тулуза и Безие, като от време на време се возеше на товарни влакове, а повечето пъти молеше шофьорите на камиони да го качат.

Беше седнал в едно крайпътно кафене на главната магистрала, проснала се на югоизток от Перпинян към испанската граница. Все още издокаран в синия гащеризон и баретата на Морис, той носеше малка торба от зебло с ръждива мистрия и оцапан с хоросан нивелир — доказателство, че е испански зидар, който се прибира вкъщи. Молеше се никой да не му предлага работа — нямаше си и представа как се строят стени.

Тревожеше се как ще се ориентира през планините. Преди три месеца в Пикардия си беше казал самодоволно, че ще може да намери пътя през Пиренеите, по който водачите му го бяха прекарали в Испания през тридесет и шеста година. Бе изминал част от него и в обратната посока при завръщането си през следващата година. Но докато на хоризонта лилавите планински върхове и зелените проходи ставаха все по-големи, перспективата изглеждаше все по-обезкуражаваща. Беше си въобразявал, че всяка стъпка от маршрута се е врязала в паметта му, но при опити да си спомни пътеки, мостове и завои откриваше, че картината е неясна, а точните детайли вбесяващо изчезваха от ума му.

Приключи обяда си — подлютена рибена яхния. После тихо поде разговор с шофьорите на съседната маса:

— Трябва ми да стигна до Сербер.

Това беше последното село преди испанската граница.

— Някой отива ли натам?

Изглежда всичките отиваха натам — това беше единствената причина да се намират на югоизточния път. Въпреки това се колебаеха. Това беше Франция на Виши, технически независима, на практика под контрола на немците, окупирали другата половина от страната. Никой не се престараваше да помага на непознат пътник с чужд акцент.

— Аз съм зидар — каза той и вдигна торбата. — Връщам се в Испания. Казвам се Леандро.

Един дебел мъж по долна риза каза:

— Мога да те взема за половината път.

— Благодаря.

— Готов ли си да тръгваме сега?

— Дадено.

Излязоха навън и влязоха в мърляв микробус Рено с името на магазин за електроуреди и резервни части на каросерията. Докато тръгваха, шофьорът запита Лойд женен ли е. Последва серия неприятно лични запитвания и Лойд разбра, че човекът направо е прехласнат по креватния живот на останалите хора. Явно затова се беше съгласил да го вози — така можеше да му задава нахални въпроси. Няколко от хората, които го бяха качили на стоп, имаха подобен долен мотив.

— Не съм спал с жена — каза му Лойд и това беше вярно; но оттук последва разпит за задявките с ученички. Лойд имаше опит в тази област, но нямаше намерение да го споделя. Не казваше подробности и се опитваше да не бъде рязък, докато шофьорът не се отчая.

— Трябва да обръщам тук — заяви той и спря.

Лойд му благодари за возенето и тръгна пеш.

Беше се научил да не ходи като войник и си бе изградил — по свое мнение — доста правдоподобно изглеждаща походка на селянин. Никога не носеше книга или вестник. Последната му подстрижка беше дело на изключително некадърен бръснар в най-бедния квартал на Тулуза. Бръснеше се веднъж седмично; обикновено имаше набола брада, която изненадващо добре го правеше незабележим. Спря да се мие и последвалият остър мирис не насърчаваше хората да си говорят с него.

Малцина от работниците във Франция и Испания имаха часовници, тъй че подареният от Бърни за дипломирането му стоманен часовник с квадратен циферблат трябваше да изчезне. Не можеше да го даде на някого от помогналите му французи, понеже такава вещ би уличила и тях. Най-накрая с голяма мъка го хвърли в едно езерце.

Най-голямата му слабост беше липсата на документи за самоличност.

Беше опитал да купи от един мъж, с когото имаха слаба прилика; беше планирал да открадне документите на други двама, но — напълно очаквано — сега хората бяха предпазливи за такива неща. По тази причина стратегията му беше да се държи далеч от ситуации, в които може да му бъде поискано да се представи. Държеше се незабележимо, при възможност ходеше през полетата, а не по пътищата, и не се возеше с пътнически влакове, тъй като по гарите често имаше контролни пунктове. Засега имаше късмет. Един селски жандарм бе поискал документите му. Когато Лойд обясни, че му ги откраднали в една кръчма в Марсилия, след като се напил и загубил съзнание, полицаят му повярва и го остави да си върви.

Но ето че късметът му свърши.

Вървеше през беден селски район. Намираше се в подножието на Пиренеите, близо до Средиземно море, и почвата беше песъчлива. Прашният път минаваше през бедни фермички и селца. Мястото беше рядко населено. От лявата си страна долавяше сините отблясъци на морето през хълмовете.

Най-малко очакваше зеления Ситроен с тримата жандарми вътре, който спря до него.

Стана съвсем внезапно. Чу как колата приближава — единствената, след като дебелакът го беше оставил. Продължи да се тътри като уморен работник, който се прибира вкъщи. И от двете страни на пътя имаше сухи ниви с проскубани насаждения и недорасли дървета. При спирането на колата за миг помисли дали да не хукне през полето. Отказа се при вида на пистолетите на двамата жандарми, които изскокнаха от колата. Вероятно не бяха кой знае какви стрелци, но можеше и да им провърви. Шансовете му да се измъкне с приказки от цялата работа бяха по-добри. Тези бяха селски полицаи, по-добродушни от строгата френска градска полиция.

— Книжа? — попита го на френски най-близкият от тях.

Лойд разпери ръце в безпомощен жест.

— Господине, толкова съм нещастен, книжата ми бяха откраднати в Марсилия. Аз съм Леандро, испански зидар, отивам в…

— Влизай в колата.

Лойд се поколеба, но положението беше безнадеждно. Вероятността да се измъкне беше много по-малка от преди.

Единият от жандармите го хвана здраво за ръката, бутна го на задната седалка и седна до него.

Лойд помръкна, когато колата тръгна.

Жандармът до него го попита:

— Ти англичанин ли си, или някакъв друг?

— Аз съм испански зидар. Казвам се…

Човекът махна с ръка и го прекъсна:

— Стига.

Лойд осъзна, че е бил прекалено оптимистичен. Беше чужденец без книжа, тръгнал за испанската граница — просто бяха решили, че е британски войник, който бяга. Дори и да се колебаеха, щяха да намерят доказателство, щом му наредяха да се съблече. На врата му щяха да видят плочката с името и номера на поделението му. Не го беше изхвърлил, тъй като без него веднага щяха да го разстрелят като шпионин.

А сега беше в колата с трима въоръжени мъже, като вероятността да намери начин да избяга бе нула.

Продължиха да карат в неговата посока, докато слънцето залязваше над планините откъм дясната им страна. Оттук до границата нямаше големи градове, та си каза, че смятат да го пъхнат в някой селски затвор за през нощта. Може би щеше да избяга от него. Ако не успееше, несъмнено утре щяха да го откарат в Перпинян и да го предадат на тамошната полиция. И после? Щяха ли да го разпитват? Само от мисълта за това изстина от страх. Френската полиция щеше да го бие, а немците щяха да го изтезават. Оцелееше ли, щеше да свърши в някой лагер за военнопленници, където щеше да остане до края на войната — или докато умре от недохранване. И всичко това му се случваше само на няколко мили от границата!

Влязоха в малко градче. Можеше ли да се отскубне между колата и затвора? Не беше в състояние да състави план — не познаваше терена. Не можеше да направи нищо освен да бъде нащрек и да се възползва от всяка възможност.

Колата сви от главната улица в една уличка зад редица магазини. Нима смятаха да го застрелят и да изхвърлят тялото?

Колата спря от задната страна на един ресторант. Дворът беше пълен с кутии и огромни варели. През малко прозорче Лойд съзря ярко осветена кухня.

Жандармът, който седеше до шофьора, излезе и отвори вратата откъм Лойд — тя беше откъм страната на сградата. Това ли беше шансът му? Трябваше да избяга покрай колата и по уличката. Бе паднал здрач; след първите няколко ярда той нямаше да е лесна мишена.

Жандармът се подаде навътре в колата, хвана ръката на Лойд и го задържа, докато той излизаше и се изправяше. Вторият веднага застана зад Лойд. Възможността не бе достатъчно добра.

Но защо го бяха довели тук?

Въведоха го в кухнята. Готвачът бъркаше яйца в купа, а някакъв юноша миеше посудата в дълбок умивалник. Единият от жандармите каза:

— Ето един англичанин. Казва, че се наричал Леандро.

Без да спира работа, готвачът вдигна глава и изрева:

— Тереза! Идвай тука!

Лойд си спомни за друга Тереза — красивата испанска анархистка, която учеше войниците да четат и пишат.

Вратата на кухнята се отвори широко и тя влезе.

Лойд я гледаше сащисано. Нямаше и възможност за грешка — никога нямаше да забрави големите очи и гъстата черна коса, нищо, че сега носеше бялата памучна шапчица и престилката на келнерка.

В първия момент тя не го погледна. Остави голям куп чинии на тезгяха до младия мияч на чинии, обърна се усмихната към жандармите, целуна ги по двете бузи и се осведоми:

— Пиер! Мишел! Как сте?

Тогава се обърна към Лойд, погледна го и каза на испански:

— Не — не е възможно. Лойд, наистина ли си ти?

Той можа само да кимне безмълвно.

Тя го прегърна и го целуна по двете бузи.

Единият от жандармите се обади:

— Толкоз. Всичко е наред. Трябва да си ходим. Късмет!

Връчи на Лойд торбата му и тримата си тръгнаха.

Лойд се възвърна дар слово.

— Какво става? — запита той Тереза на испански. — Мислех, че ме водят в затвора!

— Мразят нацистите и затова ни помагат — обясни му тя.

— Кои са те!

— Ще ти обясня по-късно. Ела с мен — и тя отвори вратата към стълбището и го заведе в оскъдно обзаведена стая на горния етаж.

— Чакай тук. Ще ти донеса нещо за ядене.

Лойд легна на кревата и се замисли върху изключителния си късмет. Преди пет минути очакваше изтезания и смърт. Сега чакаше една хубава жена да му донесе вечеря.

Но си рече, че всичко може отново да се промени точно толкова бързо.

Тя дойде след половин час с омлет и пържени картофи в дебела чиния.

— Имахме много работа, но скоро затваряме — каза Тереза. — Ще се върна след няколко минути.

Той бързо се нахрани.

Нощта падна. Слушаше разговорите на излизащите клиенти и тракането при раздигането на приборите. После Тереза дойде с бутилка червено вино и две чаши.

Лойд я попита защо е напуснала Испания.

— Там нашите хора ги избиват с хиляди — отговори му тя. — А за ония, които не са убили, приеха Закона за политическата отговорност. Той обявява за престъпници всички, които са подкрепяли правителството. Можеш да загубиш всичките си притежания, ако си се противопоставял на Франко дори посредством „прекалена пасивност“. Човек е невинен, само ако може да докаже, че го е подкрепял.

Лойд с горчивина си помисли за уверенията, дадени от Чембърлейн в Камарата през март, че Франко е спрял с политическите репресии. Министър-председателят се бе оказал злостен лъжец.

Тереза продължи:

— Много от другарите ни са в отвратителни затворнически лагери.

— Едва ли имаш представа какво е станало с приятеля ми сержант Лени Грифитс.

Тереза поклати глава:

— Не го видях след Белчите.

— А ти…?

— Избягах от хората на Франко, дойдох тук, намерих си работа като келнерка… и открих, че мога да върша и друга работа.

— Каква?

— Превеждам бягащи войници през планините. Затова и жандармите те доведоха при мен.

Лойд се ободри. Планираше да го направи сам и се тревожеше как ще намери пътя. Сега може би щеше да има водач.

— Още двама души чакат — добави тя. — Британски артилерист и канадски пилот. И двамата са в една селска къща сред хълмовете.

— Кога смятате да минавате?

— Тази нощ. Не пий много вино.

Тя отново излезе и се върна половин час по-късно със старо, окъсано палто за него.

— Там, където отиваме, е студено — обясни домакинята му.

Излязоха през вратата на кухнята и минаха през малкото градче под светлината на звездите. Оставиха къщите зад себе си и заизкачваха една стръмна разкаляна пътека нагоре. Час по-късно стигнаха малка групичка каменни сгради. Тереза изсвири, отвори вратата на плевнята и от нея излязоха двама мъже.

— Винаги използваме фалшиви имена — произнесе тя на английски. — Аз съм Мария, а тези двамата са Фред и Том. Новият ни приятел е Леандро.

Мъжете си стиснаха ръцете. Тя продължи:

— Не говорим, не пушим, а който изостане, не се връщаме за него. Готови ли сме?

Оттук насетне пътеката стана по-стръмна. Лойд се хлъзгаше по някакви камъни. От време на време се хващаше за храстчетата пирен от двете страни на пътеката и се издърпваше нагоре с тяхна помощ. Дребничката Тереза вървеше с такава стъпка, че скоро и тримата мъже пъхтяха и издишваха тежко. Тя носеше фенерче, но отказа да го използва при ярката светлина на звездите и заяви, че трябвало да пази батерията.

Въздухът стана по-студен. Минаха през леден поток; краката на Лойд после така и не се стоплиха.

Час по-късно Тереза каза:

— Внимавайте и вървете по средата на пътеката.

Лойд погледна надолу и схвана, че се намира върху хребета между два стръмни склона. Щом видя колко надалеч може да падне, леко му се зави свят. Веднага погледна нагоре и напред към бързоподвижния силует на Тереза. При нормални обстоятелства щеше да се радва на всяка минута ходене след такава фигура. Сега беше толкова уморен и измръзнал, че нямаше енергия дори да хвърля влюбени погледи.

Планините не бяха необитаеми. В един момент далеч от тях се разлая куче; после дочуха звъна на тайнствени камбани, които стреснаха мъжете; Тереза им обясни, че планинските овчари окачат хлопки на овцете, за да могат да намират стадата си.

Лойд си мислеше за Дейзи. Беше ли тя още в Тай Гуин? Или се бе върнала при съпруга си? Надяваше се да не се е завърнала в Лондон, тъй като според френските вестници го бомбардираха всяка нощ. Жива ли беше или мъртва? Щеше ли да я види отново? И ако това станеше, какво щеше да изпитва тя към него?

На всеки два часа спираха за почивка, за да пият вода и да опънат по няколко глътки от бутилката вино, носена от Тереза.

Призори заваля. Земята под нозете им веднага почна да ги подлъгва. Всички се спъваха и хлъзгаха, но Тереза не забави ход.

— Радвайте се, че не е сняг — успокои ги тя.

Светлината на деня показа обраснал с храсталаци пейзаж, посред който парчетата скала стърчаха като надгробни камъни. Дъждът продължи и студена мъгла скри гледката.

След малко Лойд разбра, че слизат надолу. При следващото спиране за почивка Тереза им съобщи:

— Вече сме в Испания.

Лойд трябваше да изпита облекчение, но просто се чувстваше изтощен.

Постепенно пейзажът се промени; скалите отстъпиха пред жилава трева и шубраци.

Изведнъж Тереза се просна на земята.

Тримата й спътници мигновено направиха същото без подкана. Лойд проследи погледа на Тереза и съзря двама мъже в зелени униформи и с особени шапки — явно испански граничари. Осени го мисълта, че идването в Испания не означава липса на неприятности. Хванеха ли го да влиза нелегално в страната, можеха просто да го върнат обратно. Дори по-зле, можеше да изчезне в някой от лагерите на Франко.

Граничарите ходеха по една планинска пътека право към бегълците. Лойд се приготви за бой. Щеше да се наложи да се движи бързо, за да ги обезвреди, преди да успеят да извадят оръжията си. Питаше се колко ли ще ги бива другите двама в едно сбиване.

Но тревогата му бе излишна. Двамата граничари стигнаха някаква неотбелязана линия и се обърнаха. Тереза се държеше, сякаш е знаела, че това ще стане. Когато войниците се скриха от погледа им, тя стана и четиримата потеглиха.

Скоро мъглата се вдигна. Лойд видя рибарско селце около песъчлив залив. Беше идвал тук по-рано, при пристигането си в Испания през тридесет и шеста. Дори си припомни, че имаше железопътна гара.

Влязоха в селото — сънливо място, без следи от съществуването на институции — без полиция, войници или контролни пунктове. Несъмнено Тереза го беше избрала по тази причина.

Отидоха на гарата и Тереза купи билети; флиртуваше с касиера все едно са стари приятели.

Лойд седна на пейка на сенчестия перон — с подути крака, уморен, благодарен и щастлив.

Час по-късно взеха влака за Барселона.

V

Досега Дейзи не беше разбирала значението на думата „работа“.

На думата „умора“.

На думата „трагедия“.

Седеше в една класна стая и пиеше сладък английски чай от чаша без чинийка. Носеше стоманена каска и гумени ботуши. Беше пет часа следобед, а тя все още бе изтощена от предната нощ.

Бе зачислена към сектора на Оповестяването за Олдгейт. На теория караше работна смяна от осем часа, следвана от осем часа готовност и осем часа почивка. На практика работеше за цялата продължителност на въздушното нападение и докато имаше ранени, които трябва да бъдат откарани в болницата.

Всяка нощ на октомври 1940 г. Лондон бе подложен на бомбардировки.

Дейзи винаги работеше с друга жена — помощник на шофьора — и съставения от четирима мъже екип за първа помощ. Центърът им се намираше в училищна сграда; в момента седяха на чиновете, чакаха идването на самолетите, воя на сирените и падането на бомбите.

Караше приспособен за линейка американски Бюик. Имаха и нормална кола с шофьор, за да превозват тъй наречените „седящи случаи“ — хора, които могат да седят без чужда помощ, докато ги возят към болницата.

Помагаше й Наоми Ейвъри, привлекателна руса лондончанка, която харесваше мъжете и другарството на екипа. В момента си говореше с отговорника на поста Ноби Кларк, пенсиониран полицай.

— Началникът на Оповестяването е мъж — започна тя. — Отговорникът на районното поделение е мъж. Ти си мъж.

— Надявам се да е така — изкоментира Ноби, а останалите се захилиха.

— В Оповестяването има много жени — отново започна Наоми. — Как така нито една от тях не е на ръководна длъжност?

Мъжете се разсмяха. Един плешивец с дълъг нос, наричан Джордж Хубавеца, обобщи:

— Хайде пак, правата на жените.

У него имаше някаква жилка на женомразец.

Дейзи също се включи:

— Нали не мислите наистина, че всички мъже сте по-умни от нас, жените?

Ноби й отговори:

— Всъщност има някои жени, които са старши отговорници.

— Не съм срещала такива — възрази му Наоми.

— Това е традицията, не е ли така — отвърна й той. — Жените винаги са въртяли къщата.

— Като Екатерина Велика от Русия — саркастично каза Дейзи.

Наоми продължи:

— Или кралица Елизабет Английска.

— Амелия Еърхарт.

— Джейн Остин.

— Мари Кюри — единственият учен, получил два пъти Нобеловата награда.

— Екатерина Велика? — поинтересува се Джордж Хубавеца. — Нямаше ли някаква история за нея и коня й?

— Не пред дамите — неодобрително го спря Ноби. — Както и да е, аз мога да отговоря на въпроса на Дейзи.

Тя искаше да му опонира и му каза:

— Давай.

— Приемам, че някои жени могат да са умни колкото един мъж — поде той с вида на човек, който прави изключително великодушно признание. — И все пак има една много разумна причина почти всички служители в Оповестяването да са мъже.

— И каква е тази причина, Ноби?

— Много е проста. Мъжете няма да приемат заповеди от жена. И той седна с тържествуващо изражение, уверен, че е надвил в спора.

Забавното беше, че под падащите бомби, докато копаеха през развалините, за да спасят ранените, те бяха равни. Тогава нямаше йерархия. Ако Дейзи извикаше на Ноби да вдигне другия край на някоя греда, той щеше да го свърши, без да гъкне.

Дейзи обичаше тези мъже, даже и Джордж. Те щяха да дадат живота си за нея, както и тя за тях.

Отвън до ушите й достигна нисък виещ звук. Той бавно се издигна до болезнено познатата сирена, която предупреждаваше за въздушно нападение. След секунди се чу и тътенът на далечна експлозия. Често предупреждението идваше късно — понякога прозвучаваше едва след падането на първите бомби.

Телефонът иззвъня и Ноби го вдигна.

Всички станаха. Джордж уморено постави въпроса:

— Немците нямат ли поне един проклет почивен ден?

Ноби постави слушалката и обяви:

— Улица „Нътли“.

— Знам къде е — каза Наоми, докато бързаха навън. — Нашият депутат живее там.

Скочиха в колите. Дейзи включи линейката и подкара; седналата до нея Наоми обобщи:

— Прекрасни дни.

Тя се подиграваше, но — странно — Дейзи бе щастлива. „Много е необичайно“, помисли си тя, докато вземаше един завой с бясна скорост. Всяка нощ виждаше разрушение, трагична смърт ужасно осакатени тела. Възможността тя самата да загине в някоя горяща сграда тази нощ бе голяма. И все пак се чувстваше прекрасно. Работеше и страдаше за някаква кауза, и по някакъв парадоксален начин това беше по-добре, отколкото да угаждаш на себе си. Беше част от група, която рискува всичко, за да помага на другите — това бе най-хубавото чувство на света.

Дейзи не мразеше немците, задето опитват да я убият. Свекър й, граф Фицхърбърт, й обясни защо те бомбардират Лондон. До август Луфтвафе атакували само пристанища и летища. В един миг на изненадваща откровеност Фиц й обясни, че британците нямали такива скрупули — през май правителството одобрило бомбардирането на цели в градовете на Германия, и Кралската авиация пускала бомби над жени и деца по домовете им. Немците били вбесени и настоявали за възмездие. В резултат започна Блицът.

Дейзи и Бой поддържаха фасадата, но тя заключваше вратата на спалнята си, когато съпругът й си беше вкъщи; той не възразяваше. Бракът им бе само фасада, но и двамата бяха твърде заети, за да направят нещо по въпроса. Помислеше ли си за това, Дейзи се натъжаваше; беше загубила и Бой, и Лойд. За щастие, нямаше никакво време за мислене.

„Нътли“ гореше. От Луфтвафе хвърляха едновременно запалителни бомби и бризантни експлозиви. Огънят нанасяше повече щети, но бризантните вещества улесняваха разпространението му като унищожаваха прозорците и кислородът усилваше пламъците.

Дейзи наби спирачки със скърцане и всички се захванаха за работа.

Закарваха хората с леки наранявания до най-близкия пункт на Първа помощ. По-сериозно ранените отиваха в Бартс или в Лондонската болница в Уайтчапъл. Дейзи правеше непрекъснати курсове. След падането на тъмнината тя включи фаровете. Бяха замаскирани и пропускаха само ивица светлина, въпреки че изглеждаше излишна предпазливост при положение, че Лондон гори като подпалки.

Бомбардировката продължи до зори. На дневна светлина бомбардировачите бяха твърде уязвими за изтребителите, пилотирани от Бой и другарите му, и нападението постепенно утихна. Студената сива светлина заливаше развалините; Дейзи и Наоми се върнаха на „Нътли“ и установиха, че няма повече хора за откарване в болница.

Седнаха уморено на останките от тухлена градинска ограда. Дейзи свали стоманената каска — мръсна и очукана. „Какво ли биха си помислили момичетата от Яхтклуба на Бъфало за мен сега?“, попита се тя; и разбра, че вече не я интересува особено какво мислят те. Дните, в които одобрението им бе най-важното нещо за нея, бяха отминали отдавна.

Някой произнесе:

— Ще пиеш ли чаша чай, хубавице?

Тя определи акцента като уелски. Погледна нагоре и видя привлекателна жена на средна възраст с поднос в ръцете.

— О, Боже, точно това ми трябва — каза тя и си взе. Постепенно се научи да харесва питието — горчеше на вкус, но имаше забележителен възстановяващ ефект.

Жената целуна Наоми и тя обясни:

— Роднини сме. Дъщеря й Мили е омъжена за брат ми Аби.

Дейзи гледаше как жената разнася подноса сред малката група хора от Оповестяването, пожарникари и съседи. Тя реши, че сигурно е някакъв местен първенец — имаше авторитетно излъчване. И едновременно с това бе жена от народа — говореше на всички сърдечно и ги караше да се усмихват. Познаваше Ноби и Джордж Хубавеца и ги поздрави като стари приятели.

Взе си последната чаша от тавичката и приседна до Дейзи:

— Звучите като американка — любезно каза тя.

Дейзи кимна:

— Омъжена съм за англичанин.

— Живея на тази улица — но през нощта бомбите пощадиха къщата ми. Аз съм представителят на Олдгейт в парламента. Казвам се Ет Лекуит.

Сърцето на Дейзи спря за миг. Това беше прочутата майка на Лойд! Тя протегна ръка за поздрав.

— Дейзи Фицхърбърт.

Етел повдигна вежди.

— О! — отговори тя. — Вие сте Виконтесата на Абъроуен.

Дейзи се изчерви и сниши глас.

— В Оповестяването не знаят това.

— Няма да разкрия тайната Ви.

Дейзи колебливо продължи:

— Познавах сина Ви Лойд.

Тя не можеше да спре сълзите в очите си при спомена за времето, прекарано в Тай Гуин и за това как той се грижеше за нея при помятането.

— Беше много добър с мен веднъж, когато имах нужда от помощ.

— Благодаря — каза й Етел. — Но недейте да говорите, все едно е мъртъв.

Упрекът беше мек, но Дейзи усети, че е била ужасно нетактична.

— О, извинете ме! Знам, че го водят изчезнал в битка. Колко глупаво от моя страна.

— Само че вече не е изчезнал — отвърна й Етел. — Измъкнал се е през Испания. Дойде си у дома вчера.

— О, Боже мой! — сърцето на Дейзи препускаше. — Той добре ли е?

— Направо отлично. Всъщност, изглежда много добре, въпреки всичко, през което е преминал.

— Къде… — Дейзи преглътна. — Къде е той сега?

— А, тука някъде — и Етел се огледа.

— Лойд? — въпросително се обади тя.

Дейзи се заоглежда из тълпата. Можеше ли да е истина?

Появи се мъж в опърпано кафяво палто и попита:

— Да, мамо?

Дейзи го гледаше. Лицето му бе изгоряло от слънцето и беше слаб като клечка, но изглеждаше по-привлекателен от всякога.

— Ела насам, момчето ми — повика го Етел.

Лойд пристъпи напред и тогава видя Дейзи. Изведнъж лицето му се преобрази, той се усмихна щастливо и я поздрави:

— Здравей.

Дейзи подскокна.

Етел започна:

— Лойд, тук има един човек, когото може би си спомняш…

Дейзи не можеше да се удържа. Тя изтича до Лойд и се хвърли в ръцете му. Прегърна го, после надзърна в зелените му очи, целуна кафявите му бузи, счупения нос и го целуна по устата.

— Обичам те, Лойд — самозабравено каза тя. — Обичам те.

— И аз те обичам, Дейзи — отговори й той.

Зад гърба си Дейзи чу ироничния глас на Етел:

— Да, спомняш си.

VI

Лойд закусваше с препечени филийки и мармалад; Дейзи влезе в кухнята на къщата на улица „Нътли“. Седна на масата с изтощен вид и свали стоманената каска. Лицето й беше оцапано със сажди; косата — посипана с пепел и прах и на Лойд му изглеждате неустоимо хубава.

Повечето сутрини идваше след края на бомбардировката и след откарването на последния ранен човек в болницата. Майката на Лойд й бе казала, че няма нужда от покана, и Дейзи повярва на думата й.

Етел й сипа чаша чай и се осведоми:

— Тежка нощ, мила?

Дейзи кимна мрачно:

— Една от най-лошите. Сградата „Пийбоди“ на улица „Ориндж“ изгоря.

— О, не! — Лойд се ужаси. Познаваше постройката — огромно пренаселено здание, пълно с многодетни бедни семейства.

Бърни изкоментира:

— Сградата е голяма.

— Беше — поправи го Дейзи. — Стотици хора направо изгоряха, а Господ знае колко деца са сираци. Почти всичките ми пациенти умряха по пътя към болницата.

Лойд се пресегна над масата и хвана ръката й.

Тя надигна поглед от чашата си с чай.

— С това не се свиква. Мислиш си, че ще закоравееш, но не се получава.

Усещаше се поразена от тъга.

За миг Етел състрадателно постави ръка на рамото й.

Дейзи продължи:

— А ние правим същото на семействата в Германия.

Етел потвърди:

— И на старите ми приятели Мод и Валтер, и на децата им, смятам.

— Не е ли ужасно? — Дейзи отчаяно поклати глава. — Какво става с нас?

Лойд се намеси:

— Какво става с човешката раса?

Бърни, практичен както винаги, каза:

— По-късно ще отида до „Ориндж“, за да проверя дали правят всичко за децата.

— Идвам е теб — рече Етел.

Бърни и Етел мислеха еднакво и действаха заедно с лекота; често изглеждаше, че взаимно четат мислите си. От прибирането си Лойд ги бе наблюдавал внимателно, притеснен, че бракът им може да е бил засегнат от изненадващото разкритие, че Етел никога не е имала съпруг на име Теди Уилямс, и че бащата на Лойд е граф Фицхърбърт. Лойд надълго беше обсъдил цялата история с Дейзи, която вече знаеше истината. Как ли се усещаше Бърни след като е бил лъган двадесет години? Синът му обаче не виждаше признаци това да има някакво значение. Бърни обожаваше Етел по несантименталния си начин и тя не можеше да му стори зло. Беше убеден, че никога няма да го нарани, и бе прав. Това караше Лойд да се надява, че някой ден и той ще има такъв брак.

Дейзи обърна внимание, че Лойд е с униформа.

— Къде си тръгнал тази сутрин?

— Имам повикване от Военното министерство.

Той погледна часовника на полицата на камината.

— По-добре да тръгвам.

— Май вече им даде отчет.

— Ела при мен и ще ти обясня, докато си слагам вратовръзката. Вземи си чая.

Качиха се на горния етаж. Дейзи гледаше с интерес и той си даде сметка, че досега тя не е била в спалнята му. Лойд погледна единичното легло, лавицата с романи на немски, френски и испански, бюрото с редичката подострени моливи на него, и се запита какво ли си мисли тя за това.

— Каква хубава малка стая — бе нейният коментар.

Стаята не беше малка, а с размера на останалите спални в къщата. Стандартите на Дейзи бяха различни.

Тя взе една снимка в рамка. Виждаше се семейството на морския бряг — малкият Лойд по къси гащета, Мили в цял бански, младата Етел с голяма клюмнала шапка, Бърни в сив костюм, бяла риза без вратовръзка и вързана на главата носна кърпа.

— Саутенд — обясни Лойд. Той взе чашата й, постави я на тоалетката. После я прегърна. Целуна я в устата. Тя също го целуна нежно и уморено, погали бузата му и отпусна тялото си върху неговото.

Миг по-късно той я пусна. Беше твърде уморена за ласки, а и имаше среща.

Тя изу ботушите и легна на леглото му.

— От Военното министерство ме викат отново — започна той, докато си връзваше вратовръзката.

— Последния път изкара там часове.

Вярно беше. Трябваше да прерови паметта си буквално за всяка подробност от времето на бягството си от плен във Франция. Искаха да научат чина и полка на всеки немец, с когото се е срещнал. Лойд, разбира се, не можеше да си припомни всичките, но се бе учил прилежно на курса в Тай Гуин и успя да им предостави много информация.

Това бе обичайният разбор на военното разузнаване. Те обаче го бяха разпитали и за бягството му, за пътя му и за това кой му е помогнал. Бяха заинтересувани и от Морис и Марсел и му направиха забележка, че не е взел фамилното им име. Бяха живо заинтересувани от Тереза, която очевидно можеше да помогне много на бъдещи бегълци.

— Днес ще говоря с други хора — Лойд погледна машинописната бележка на тоалетната си масичка. — В хотел Метропол на булевард „Нортъмбърланд“, стая 424.

Адресът беше недалеч от площада „Трафалгар“, в квартал с правителствени сгради.

— Явно става дума за някакъв нов отдел, който се занимава с британските военнопленници.

После си сложи фуражката и се огледа в огледалото.

— Достатъчно ли съм елегантен?

Не последва отговор. Той погледна към кревата. Тя беше заспала. Наметна я с одеяло, целуна я по челото и излезе.

Каза на майка си, че Дейзи спи в леглото му, и тя обеща, че ще провери по-късно, за да е уверена, че гостенката му е добре.

Взе метрото до центъра на Лондон.

Беше обяснил на Дейзи истината за родителите си и я бе освободил от погрешната теория, че е дете на Мод. Тя му повярва веднага, понеже си спомни думите на Бой, че Фиц има незаконнородено дете.

— Това е странно — замислено бе казала тя. — Двамата англичани, в които съм се влюбила, се оказват полубратя.

После погледна оценяващо Лойд.

— Наследил си хубавата външност на баща си. Бой е наследил само егоизма му.

Лойд и Дейзи все още не се бяха любили. Първата причина бе, че тя нямаше свободни нощи. Освен това, в единствения случай, когато имаха шанса да са насаме, нещата се развалиха.

Случи се миналата неделя, в дома на Дейзи в Мейфеър. Прислугата бе освободена за неделния следобед, и тя го заведе в спалнята си в празния дом. Само че беше нервна и притеснена. Целуна го, а после извърна глава настрана. Когато той постави ръце на гърдите й, тя ги отблъсна. Лойд се обърка — ако не биваше да се държи така, тогава защо бяха в спалнята й?

— Съжалявам — каза тя най-накрая. — Обичам те, но не мога да го направя. Не мога да предам съпруга си в собствената му къща.

— Но той е предал теб.

— Поне е ставало някъде другаде.

— Добре.

Тя го изгледа.

— Нали не мислиш, че съм глупава?

Той сви рамене.

— След всичко, през което сме минали заедно, това наистина изглежда като нещо прекалено от твоя страна, но — така се чувстваш. Бих бил истински негодник, ако те накарам да го правиш, когато все още не си готова.

Тя го прегърна здраво и рече:

— Казвала съм го и преди. Ти си възрастен човек.

— Да не си разваляме следобеда — предложи той. — Да отидем на кино.

Гледаха Чарли Чаплин във Великият диктатор и се пукнаха от смях, а после тя се върна, за да кара дежурство.

Докато Лойд вървеше до станцията на метрото „Имбанкмънт“, а после по „Нортъмбърланд“ към Метропол, Дейзи не излизаше от ума му. От хотела бяха махнали имитациите на антикварна мебел и го бяха обзавели с утилитарни маси и столове.

След няколко минути чакане, Лойд бе отведен при един енергичен полковник.

— Прочетох отчета Ви, лейтенант — започна той. — Добра работа.

— Благодаря, сър.

— Очакваме още хора да направят като Вас и бихме искали да им помогнем. Особено ни интересуват свалените пилоти. Обучението им е скъпо и искаме да ги върнем, за да могат да летят отново.

— На Лойд това му се стори жестоко. Ако някои е оцелял при принудително кацане, трябва ли да се иска от него да се изложи на риска да премине през всичко отново? Само че ранените ги изпращаха отново в битка веднага след възстановяването им. Войната бе точно това.

Полковникът продължи:

— Организираме нещо като подземна железница по целия път от Германия до Испания. Виждам, че говорите немски, френски и испански; по-важното е, че сте видели нещата откъм дебелия им край. Бихме желали да Ви вземем на работа в нашия отдел.

Лойд не бе очаквал това и не беше сигурен какво точно изпитва.

— Благодаря Ви, сър. За мен е чест. Това кабинетна работа ли е?

— Въобще не. Искаме да се върнете във Франция.

Сърцето на Лойд направо препусна. Не бе мислил, че ще му се наложи отново да се среща с тези опасности.

Полковникът забеляза смайването му.

— Знаете колко е опасно.

— Да, сър.

Полковникът рязко му съобщи:

— Можете да откажете, ако желаете.

Лойд си помисли за Дейзи и за Блица, за изгорелите хора в сградата „Пийбоди“ и усети, че няма желание да отказва.

— Ако смятате, че е важно, сър, тогава ще го направя с най-голямо желание.

— Добре — каза полковникът.

Половин час по-късно Лойд замаяно вървеше към станцията на метрото. Вече беше на работа в отдела МИ 9. Щеше да се върне във Франция с фалшиви документи и големи суми пари. Вече десетки немци, холандци, белгийци и французи на окупираните територии бяха завербувани за смъртно опасната задача да помагат на пилотите от Британия и от Общността да се завръщат у дома. Той щеше да е един от множеството агенти на МИ 9, които разширяваха мрежата.

Хванеха ли го, щяха да го изтезават.

Въпреки уплахата си той беше и въодушевен. Щеше да лети за Мадрид — първото му возене в самолет. Щеше да навлезе във Франция през Пиренеите и да се свърже е Тереза. Щеше да се движи дегизиран сред неприятеля и да спасява хора под носа на Гестапо. Щеше да гарантира, че вървящите по стъпките му няма да са самотни и без подкрепа като него.

Върна се на „Нътли“ в единадесет часа. Намери бележка от майка си: „Мис Америка не е помръднала“. След посещението на удареното от бомбата място, Етел трябваше да отиде в Камарата, а Бърни в градския съвет. Къщата бе оставена на него и на Дейзи.

Лойд се качи в стаята си. Дейзи все още спеше. Коженото яке и тежките вълнени панталони бяха небрежно хвърлени на пода. Тя лежеше в леглото му само по бельо. Досега такова нещо не се беше случвало.

Той свали куртката и развърза вратовръзката си.

Един сънен глас от леглото произнесе:

— И останалото.

Той я изгледа:

— Какво?

— Свали си дрехите и влез в леглото.

Къщата бе празна; никой нямаше да ги безпокои.

Той свали обущата, панталона, ризата и чорапите, после се поколеба.

— Няма да ти е студено — продължи тя. Размърда се под завивките и хвърли към него чифт копринени кюлоти.

Той очакваше това да бъде тържествен момент на изгаряща страст, но Дейзи явно мислеше, че човек трябва да се смее и да се забавлява. Лойд нямаше нищо против да я следва.

Свали фланелката и долните си гащи и се мушна в леглото до нея. Тя бе топла и отпусната. Лойд се поизнерви — всъщност, въобще не й бе казал, че е девствен.

Винаги бе чувал, че мъжът трябва да поеме инициативата, но Дейзи очевидно не знаеше това. Тя го целуваше и милваше, след което хвана члена му.

— О, Боже — каза тя. — Надявах се да притежаваш нещо такова.

След това нервността му изчезна.