Кен Фолет
Зимата на света (24)

II

„Светът на международната дипломация е малък“, разсъждаваше Грег Пешков. Един от младите сътрудници в британската делегация на Московската конференция беше Лойд Уилямс. Той беше женен за Дейзи, полу-сестра на Грег. В началото Грег не хареса вида на Лойд, който се обличаше като префърцунен английски джентълмен, обаче човекът се оказа приличен.

— Молотов е противен тип — заяви Лойд, докато двамата пиеха водка-мартини в бара на хотел „Москва“.

— И какво ще правим с него?

— Не знам, обаче Британия не може да живее повече с тези отлагания. Окупацията на Германия е разход, който не можем да си позволим, а тежката зима превърна този проблем в истинска криза.

— Знаеш ли какво — подхвана Грег, който по-скоро размишляваше гласно. — Ако Съветите не играят, ние би трябвало да продължим и без тях.

— Как можем да го направим?

Грег започна да изброява на пръсти.

— Какво искаме ние? Искаме да обединим Германия и да проведем избори.

— И ние.

— Искаме да премахнем обезценената райхсмарка и да въведем нова валута, за да могат германците да почнат отново да работят.

— Да.

— И освен това искаме да спасим страната от комунизма.

— Такава е и британската политика.

— Не можем да свършим изброеното на изток, защото Съветите няма да се съгласят. Следователно могат да вървят по дяволите. Ние контролираме три четвърти от Германия — да го направим в нашата зона и да оставим източната част на страната да се затрие.

Лойд се умисли.

— Обсъждал ли си това с твоя началник?

— Не, за Бога. Просто разсъждавам на глас. Слушай какво. Защо пък да не го направим?

— Ще предложа това на Ърни Бевин.

— А аз ще говоря с Джордж Маршал — рече Грег и отпи. — Водката е единственото, което руснаците правят като хората. Е, как е сестра ми?

— Чака второто ни дете.

— Каква е Дейзи като майка?

— Сигурно предполагаш, че е ужасна — отвърна през смях Лойд.

Грег сви рамене.

— Никога не съм я виждал като домакиня.

— Тя е търпелива, спокойна и организирана.

— И не е наела шест бавачки?

— Само една, за да може да излиза с мен вечер. Обикновено ходим на политически срещи.

— Охо, променила се е.

— Не напълно. Все още обича партита. Ами ти? Още ли не си женен?

— Има едно момиче, Нели Фордъм. Намеренията ми са доста сериозни. Предполагам, знаеш, че имам кръщелник.

— Да — отговори Лойд. Дейзи ми разказа всичко за него. Джорджи.

Лойд изглеждаше леко смутен и Грег заключи, че той знае, че Джорджи всъщност му е син.

— Много съм привързан към него.

— Това е чудесно.

Към бара приближи един от членовете на руската делегация. Грег забеляза нещо познато у него. Мъжът беше на тридесетина години, хубав, въпреки войнишката подстрижка. Сините му очи гледаха малко заплашително. Кимна дружелюбно и Грег попита:

— Срещали ли сме се преди?

— Възможно е. Учих в Германия, в Берлинската мъжка гимназия. Грег поклати глава.

— А да сте идвали в Щатите?

— Не.

Лойд се обади:

— Това е Володя Пешков, за когото ти говорих.

Грег се представи и додаде:

— Може да имаме нещо общо. Баща ми, Лев Пешков, е емигрирал през четиринадесета година и е оставил тук бременната си приятелка, която после се е омъжила за брат му Григорий. Възможно ли е с Вас да сме полу-братя?

Държанието на Володя се промени мигновено.

— Категорично не — отсече той. — Извинете ме.

Тръгна си от бара, без да купи питие.

— Малко внезапно — рече Грег.

— Така си е.

— Видя ми се шокиран.

— Сигурно заради нещо, което ти му каза.

III

„Не може да е вярно“, повтаряше си Володя.

Грег твърдеше, че Григорий се оженил за момиче, което вече било бременно от Лев. Ако това беше истина, то мъжът, когото Володя цял живот приемаше да свой баща, всъщност е негов чичо.

Може би ставаше дума за някакво съвпадение. Или пък американецът просто искаше да го притесни.

Както и да е, Володя беше потресен.

Върна се у дома в обичайното време. Двамата със Зоя се издигаха бързо и получиха апартамент в луксозния правителствен блок, където живееха и родителите на Володя. Григорий и Катерина отидоха у сина си в часа за вечеря на Костя, както правеха почти всяка вечер. Катерина къпеше внука си, а после Григорий му пееше и му разказваше приказки. Костя беше на девет месеца и още не можеше да говори, но видимо харесваше приказките за приспиване.

Цяла вечер Володя вършеше обичайните неща в някакъв унес. Опита да се държи нормално, обаче установи, че едва може да продума на родителите си. Не вярваше на казаното от Грег, ала и не преставаше да мисли за него.

Когато Костя заспа и баба му и дядо му се приготвиха да се прибират, Григорий попита Володя:

— Какво, да нямам брадавица на носа?

— Не.

— Защо тогава ме зяпаш така цяла вечер?

Володя реши да каже истината.

— Запознах се с един човек. Грег Пешков, от американската делегация. Той мисли, че сме роднини.

— Напълно е възможно — отвърна Григорий с небрежен тон, като че това беше дреболия. Но Володя видя как шията му се зачервява, което у него винаги беше признак на скрити страсти.

— За последен път срещнах брат си през деветнадесета година. Оттогава нямам вести от него.

— Бащата на Грег се казва Лев. И този Лев имал брат на име Григорий.

— Значи Грег е твой братовчед.

— Той каза, че ми е брат.

Григорий почервеня още повече и се умълча.

— Как е възможно? — намеси се Зоя.

Володя обясни:

— Според американския Пешков, Лев оставил в Ленинград бременната си приятелка, която се омъжила за брат му.

— Невероятно! — възкликна Григорий.

Володя погледна Катерина.

— Ти нищо не казваш, майко.

Настана продължителна тишина. Тя сама по себе си беше показателна. Какво толкова му мислеха, щом историята на Грег не беше истина? Някакво особено усещане за студ плъзна върху Володя.

Най-сетне Катерина заговори:

— Аз бях лекомислено момиче. Не бях разумна като твоята жена — въздъхна дълбоко и продължи: — Григорий Пешков се влюби в мен почти от пръв поглед, бедният глупчо.

Тя се усмихна нежно на мъжа си.

— Обаче брат му, Лев, се носеше хубаво, пушеше цигарки, имаше пари за водка, приятелите му бяха все разбойници. Аз бях по-голяма глупачка от Григорий. Харесвах Лев повече.

Володя потресен попита:

— Значи е вярно?

Част от него отчаяно се надяваше Катерина да отрече.

— Лев постъпи така, както постъпват мъжете като него. Когато забременях, той ме изостави.

— Лев е моят баща — промълви Володя и погледна Григорий. — А ти си ми само чичо!

Имаше чувството, че ще се сгромоляса. Земята под нозете му се размести. Като че имаше земетресение.

Зоя се изправи зад стола му и положи ръка върху рамото му, за да го успокои или за да го удържи.

Катерина продължи да говори:

— И тогава Григорий постъпи така, както постъпват другите мъже. Погрижи се за мен. Обичаше ме, ожени се за мен, работи за мен и за моите деца.

Седна на дивана до мъжа си и го хвана за ръка.

— Аз не го исках. И със сигурност не го заслужавах, ала Бог ми го изпрати.

Григорий проговори:

— Боях се от този ден. Още откакто ти се роди, заживях в страх от този ден.

— Тогава защо пазихте тази тайна? — попита Володя. — Защо не ми казахте истината?

Григорий задавено отговори:

— Не можех да се насиля да ти кажа, че не съм твой баща. Толкова много те обичах.

— Нека ти кажа нещо, сине. Чуй ме сега и не ме е грижа дали някога отново ще ме слушаш. Обаче чуй това. Забрави онзи чужд човек в Америка, който някога си е съблазнил едно глупаво момиче. Погледни сега този човек, който седи пред тебе със сълзи на очи.

Сърцето на Володя се сви от умолителното изражение на Григорий.

— Този човек те хранеше и те обличаше, и те обичаше неизменно в продължение на тридесет години. Ако думата „баща“ означава нещо, то това е твоят баща.

— Да. Знам — отговори Володя.

IV

Лойд Уилямс се разбираше добре с Ърни Бевин. Въпреки възрастовата разлика, двамата имаха много общо. По време на четиридневното пътуване с влак през затрупаната от сняг Европа, Лойд довери на Бевин, че и той като него е незаконнороден син на домашна прислужница. Освен това двамата мъже бяха пламенни противници на комунистите — Лойд заради натрупания в Испания опит, а Бевин — заради тактиката на комунистите в профсъюзното движение.

— Комунистите са роби за Кремъл, а за всички останали са тирани — заяви Бевин и Лойд отлично разбра какво имаше предвид.

Той така и не разви по-топло отношение към Грег Пешков, който винаги изглеждаше, сякаш се е облякъл под тревога: разкопчани ръкави на ризата, обърната яка на сакото, развързани обувки. Беше проницателен човек и Лойд се мъчеше да го хареса, обаче долавяше, че под чаровното му държание се крие безмилостна сърцевина. Дейзи му беше обяснила, че баща им Лев е гангстер и Лойд предполагаше, че Грег има същите инстинкти.

Все едно. Бевин подскочи, като чу идеята на Грег за Германия.

— Как мислиш, дали е говорил от името на Джордж Маршал? — попита дебелият министър с характерния си западноанглийски акцент.

— Той каза не — отвърна Лойд. — Мислите ли, че такъв план ще заработи?

— Мисля, че това е най-добрата идея, която чух за тези проклети три седмици в проклетата Москва. Ако е сериозен, уредете неофициален обяд. Само Маршал и този момък, ти и аз.

— Веднага.

— Обаче не казвай никому. Не искаме Съветите да надушат. Ще ни обвинят, че заговорничим срещу тях. И ще са прави.

Срещнаха се на другия ден, на „Спасопесковски площад“, номер десет. Там се намираше резиденцията на американския посланик, екстравагантна постройка в неокласически стил, построена преди революцията. Маршал беше висок и стегнат, истински войник, Бевин пък беше закръглен и късоглед, а от ъгълчето на устата му често висеше цигара. Ала се разбраха веднага. И двамата говореха прямо. Веднъж самият Сталин обвини Бевин, че говори неприлично — външният министър много се гордееше с това. Под цветните тавани и канделабрите Бевин и Маршал се заеха със задачата да съживят Германия без помощта на Съветския съюз.

Бързо постигнаха съгласие по основните въпроси: новата валута; обединението на американската, британската и — по възможност — френската зони; демилитаризацията на Западна Германия; избори и нов трансатлантически военен съюз. После Бевин откровено заяви:

— Нали знаете, че нито едно от тези неща няма да се получи?

Маршал се сепна и отговори остро:

— При това положение не разбирам защо ги обсъждаме.

— Европа е на дъното. Планът ни ще се провали, ако хората гладуват. Най-добрата защита срещу комунизма е богатството. Сталин знае това и по тази причина иска Германия да остане бедна.

— Съгласен съм.

— Което означава, че ние трябва да възстановяваме. Но не можем да го правим с голи ръце. Трябват ни трактори, стругове, екскаватори, камиони — все неща, които не можем да си позволим.

Маршал разбра накъде бие.

— Американците не желаят да дават повече на европейците.

— И с основание. Но трябва да има някакъв начин да сте в състояние да ни заемете парите, с които да купим от вас техниката.

Последва мълчание.

Маршал не обичаше празните приказки, обаче мълчанието се проточи дълго дори и по неговите стандарти.

После най-сетне проговори:

— Това има смисъл. Ще видя какво мога да направя.

Конференцията продължи шест седмици и когато всички се разотидоха, нищо не беше решено.

V

Ева Уилямс беше на една годинка, когато започнаха да й покарват кътните зъбки. Останалите пробиха доста лесно, но тези й причиняваха болки. Лойд и Дейзи не можеха да направят кой знае какво, за да я облекчат. Ева страдаше, не можеше да спи и не оставяше и родителите си да спят, затова страдаха и те.

Дейзи имаше много пари, обаче семейството живееше без излишна показност. Купиха приятна къщичка в Хокстън, където съседи им бяха един бакалин и един строител. Взеха си и малка кола — нов Морис осем, който вдигаше почти шестдесет мили в час. Дейзи продължаваше да носи красиви рокли, обаче Лойд имаше само три костюма — един вечерен, един раиран за Камарата на представителите и един от туид за уикендите, когато работеше в своя избирателен район.

Една вечер Лойд, вече по пижама, опитваше да приспи малката Ева и прелистваше списанието Лайф. Забеляза една изумителна фотография от Москва. На нея се виждаше жена, забрадена с шал; палтото й беше вързано с връв като колет; старческото й лице беше набраздено с дълбоки бръчки. Жената ринеше сняг на улицата. Светлината падаше върху нея така, че старицата изглеждаше някак извън времето — сякаш беше там от хиляда години. Лойд потърси името на фотографа — оказа се Уди Дюър, с когото се бяха срещнали на конференцията.

Телефонът иззвъня. Лойд вдигна и чу гласа на Ърни Бевин.

— Пусни радиото. Маршал е произнесъл реч — каза министърът и затвори, без да дочака отговор.

Лойд слезе в дневната с Ева на ръце. Включи радиото. Предаването се наричаше Американски коментар. Вашингтонският кореспондент на БиБиСи — Ленърд Миъл предаваше от университета Харвард в Кембридж, Масачузетс.

— Държавният секретар каза на харвардските възпитаници, че възстановяването на Европа ще отнеме повече време и усилия, отколкото са смятали първоначално — разказваше Миъл.

Лойд развълнувано си рече, че това звучи обещаващо.

— Тихо, Еви, моля те — обърна се той към детето и като по чудо тя млъкна.

После Лойд чу дълбокия и разумен глас на Маршал.

— Нуждите на Европа през следващите три или четири години от вносни — главно от Америка — храни и други стоки от първа необходимост са толкова по-големи от сегашната й възможност да плаща, че тя трябва да получи съществена допълнителна помощ… или ще се изправи пред изключително тежко икономическо, социално и политическо разстройство.

Лойд настръхна. Бевин беше помолил именно за „съществена допълнителна помощ“.

— Лекарството е в разкъсването на омагьосания кръг и възстановяването на вярата на европейците в тяхната бъдеща икономика — говореше Маршал. — Съединените щати ще направят всичко по силите си да подкрепят оздравяването на икономиката в целия свят.

— Той го направи! — победоносно съобщи Лойд на неразбиращата Ева. — Каза на Америка, че трябва да ни помогне! Но с колко? И как? Кога?

Гласът по радиото се смени. Репортерът каза:

— Държавният секретар не изложи подробен план за помощта за Европа. Но заяви, че европейците трябва да направят програмата.

— Значи ли това, че имаме карт бланш? — настойчиво запита Лойд дъщеричката си.

Отново прозвуча гласът на Маршал.

— Според мен инициативата трябва да дойде от Европа.

Репортажът свърши и телефонът отново звънна.

— Чу ли? — попита Бевин.

— Какво означава това?

— Не питай! — отвърна Бевин. — Ако задаваш въпроси, ще получиш отговори, които не би искал.

— Добре — рече озадаченият Лойд.

— Няма значение какво искаше да каже Маршал. Въпросът е какво правим ние. Инициативата трябва да дойде от Европа, нали така каза той. Това означава от мен и от теб.

— Какво мога да направя?

— Да си събереш багажа — рече Бевин. — Заминаваме за Париж.