Кен Фолет
Зимата на света (26)

II

— Руската бомба се оказа разработена на основата на „Дебелака“, бомбата, която ние хвърлихме над Нагасаки — рече специален агент Били Бикс. — Някой трябва да им е предал плановете.

— Откъде знаеш? — попита Грег.

— От един изменник.

Седяха в постлания с килим кабинет на Бикс във вашингтонската централа на ФБР. Беше девет сутринта. Агентът беше свалил сакото си. Ризата му беше потна под мишниците, макар в сградата да работеше климатична инсталация.

— Според този човек — продължи да говори той, — някакъв полковник от тяхното военно разузнаване получил плановете от един от учените в „Проекта Манхатън“.

— Каза ли кой?

— Не знае кой е ученият. Затова те повиках. Трябва да открием предателя.

— Нали федералните ги провериха навремето.

— И повечето от тях представляваха заплаха за сигурността! Нищо не можехме да направим. Ти обаче ги познаваш лично.

— А кой е бил полковникът от Червената армия?

— Владимир Пешков.

— Моят полу-брат!

— Точно така.

— Ако бях на твое място, щях да заподозра мен — рече Грег през смях. Ала се чувстваше много неспокойно.

— А, заподозряхме те, недей се съмнява. Подложихме те на най-подробното разследване, което съм виждал през двадесетгодишната си служба в Бюрото.

Грег го изгледа скептично.

— Няма майтап.

— Момчето ти се оправя добре в училище, нали?

Грег беше потресен. Кой би казал на федералните за Джорджи?

— Имаш предвид моя кръщелник.

— Грег, казах ти, че направихме подробно разследване. Знаем, че е твое дете.

Грег се раздразни, но успя да потисне чувствата си. Той се беше ровил в личните тайни на много заподозрени по време на службата си във войската. Нямаше право да възразява.

— Чист си — рече Бикс.

— Какво облекчение.

— Все тая. Нашият изменник настоява, че плановете са получени от учен, а не от някой от военните, работещи по проекта.

— Когато се запознах с Володя в Москва, той ми каза, че не е идвал в Америка — умисли се Грег.

— Излъгал те е. Бил е тук през септември четиридесет и пета. Прекарал е една седмица в Ню Йорк. После сме го изпуснали в продължение на осем дни. После за кратко пак се появи. И си отиде у дома.

— Осем дни?

— Аха. Срамота.

— Времето е достатъчно да стигне до Санта Фе, да постои малко и да се върне.

— Точно така — съгласи се Бикс и се приведе над бюрото. — Обаче помисли. Ако ученият вече е бил вербуван за шпионин, защо с него не се е свързал редовният му водещ офицер? Защо му пращат човек чак от Москва?

— Да не мислиш, че предателят е бил вербуван през двудневния престой на Пешков? Прекалено бързо.

— Вероятно е работил за комунистите и по-рано, обаче е прекъснал. И в двата случая ние сме на мнение, че от Москва са били принудени да пратят някой, когото ученият вече познава. Това ще рече, че трябва да има връзка между Пешков и него — Бикс махна към отрупаната с бежови папки маса. — Отговорът е някъде в тези папки. Те съдържат досиетата на всички учени, които са имали достъп до плановете.

— И какво искаш да направя?

— Прегледай ги.

— Не е ли това ваша работа?

— Ние вече ги прегледахме. Нищо не намерихме. Надяваме се ти да забележиш нещичко, което ние сме пропуснали. Ще остана да ти правя компания, ще си свърша нещо по документацията.

— Много работа е.

— Имаш цял ден.

Грег помръкна. Дали те знаеха за…?

— Ти нямаш никакви планове за днес — уверено му заяви Бикс.

Грег сви рамене.

— Имаш ли кафе?

Пи кафе, яде понички, пак пи кафе, на обед яде сандвич, следобед яде банан. Прочете всички известни подробности за живота на учените, техните съпруги и семейства: детство, образование, кариера, любов и брак, успехи и странности и грехове.

Тъкмо дояждаше банана, когато възкликна:

— Мамицата му! Иисусе Христе!

— Какво?

— Вили Фрунце е учил в Берлинската мъжка гимназия — заяви Грег и победоносно шляпна папката върху бюрото.

— И?

— И Володя е учил там. Той ми каза.

Били Бикс заблъска развълнувано по бюрото.

— Приятели от училище! Това е то! Спипахме копелето!

— Това не е доказателство — рече Грег.

— А, не се коси. Ще си признае.

— Откъде си толкова сигурен?

— Учените вярват, че знанието трябва да се споделя с всички, а не да се пази в тайна. Ще опита да се оправдае с това, че е постъпил така за доброто на целия човешки род.

— Може и да е истина.

— Каквото и да е, ще иде на електрическия стол — уточни Бикс.

Грег изстина. Вили Фрунце му се струваше свестен човек.

— Ще иде ли?

— Можеш да си заложиш задника, че ще се изпържи.

Бикс беше прав. Вили Фруце бе обвинен в измяна и осъден на смърт. И наистина умря на електрическия стол.

Съпругата му също.

III

Дейзи наблюдаваше Лойд, който завърза бялата папийонка и се плъзна в съвършено скроения си фрак.

— Изглеждаш като милион долара — рече тя и наистина мислеше така. Лойд трябваше да стане филмова звезда.

Спомни си как преди тринадесет години на бала в Тринити той беше облечен във взети назаем дрехи и усети приятна носталгия. Тогава изглеждаше доста добре, макар костюмът му да беше с два номера по-голям.

Дейзи и Лойд бяха отседнали в апартамента на Лев Пешков в хотел „Риц-Карлтън“ във Вашингтон. Лойд беше младши министър във „Форин офис“ и беше тук на дипломатическа визита.

Родителите му с вълнение приеха да се грижат за двете внучета в продължение на седмица.

Тази вечер семейство Уилямс отиваше на бал в Белия дом.

Дейзи носеше великолепна рокля на Кристиан Диор — розов сатен с драматично широки поли от безброй гънки тюл. След годините на военновременна скромност Дейзи отново с удоволствие купуваше рокли от Париж.

Замисли се за бала в яхтклуба в Бъфало през тридесет и пета. Навремето смяташе, че това събитие е провалило живота й. Белият дом беше доста по-престижно място от яхтклуба, ала Дейзи знаеше, че каквото и да стане тук тази вечер, не е в състояние да й навреди. Разсъждаваше за тези неща, докато Лойд й помагаше да сложи наследеното от майка й колие от розови диаманти и съответните обици. Когато беше на деветнадесет, тя отчаяно искаше високопоставените хора да я приемат. Сега и през ум не би й минало да се притеснява от това. Щом Лойд казваше, че изглежда приказно, нямаше значение какво мислят другите. Дейзи търсеше одобрението само на още един човек освен на съпруга си — нейната свекърва. Макар че Етел нямаше високо социално положение и определено не беше обличала парижка рокля през живота си.

Дали всички жени се обръщат назад и си мислят колко глупави са били на младини? Дейзи пак се върна на Етел, която определено се е държала неразумно — забременяла е от господаря си, при това женен мъж — но никога не говореше със съжаление за това. Сигурно такова е правилното отношение. Дейзи си спомни собствените си грешки: как се сгоди за Чарли Фаркарсън; как отхвърли Лойд; как се омъжи за Бой Фицхърбърт. Всъщност не можеше да определи какво добро е произлязло от тези грешки. Едва когато беше решително отхвърлена от висшето общество и намери утеха в кухнята на Етел в „Олдгейт“, животът на Дейзи тръгна към по-добро. Престана да копнее за високо положение, научи какво е истинско приятелство и оттогава беше винаги щастлива.

Откакто престана да я е грижа, Дейзи се наслаждаваше на партитата много повече.

— Готова ли си? — попита Лойд.

Беше готова. Облече горната си дреха, също на Диор. Слязоха с асансьора, излязоха от хотела и се качиха в лимузината, която ги чакаше отпред.

IV

На Бъдни вечер Карла убеди майка си да посвири на пиано.

Мод не беше свирила от години. Може би се наскърбяваше от спомените за Валтер — двамата винаги свиреха и пееха заедно и тя все обясняваше на децата си как неведнъж безуспешно е опитвала да го научи да свири рагтайм. Напоследък обаче не разказваше тази история и Карла предполагаше, че днес пианото напомня на майка й за Йоахим Кох — младият офицер, който идваше при нея на уроци и тя го измами и съблазни, а Карла и Ада го убиха. Самата Карла не можеше да заличи спомена за онази кошмарна вечер, особено за начина, по който се отърваха от тялото. Не съжаляваше — постъпиха правилно — но все пак би искала да не си спомня.

Мод най-сетне склони да изсвири „Тиха нощ“ и всички да пеят заедно. Вернер, Ада, Ерик и трите деца — Ребека, Валтер и бебето Лили — се събраха около стария Стейнуей в салона. Карла сложи на пианото една свещ и заразглежда лицата на близките си в трепкащата светлина, докато те пееха старата немска песенчица.

Валтер, в прегръдките на Вернер, след няколко седмици щеше да навърши четири годинки. Внимателно налучкваше думите и мелодията и се стараеше да пее с големите. Имаше ориенталските очи на кръвния си баща и Карла бе решила за отмъщение да възпита сина си да бъде нежен с жените и да ги уважава.

Ерик пееше искрено. Поддържаше съветския режим така сляпо, както по-рано поддържаше нацистите. В началото Карла беше потресена, ядосваше се, но вече виждаше логиката. Ерик беше от онези непълноценни личности, които толкова се бояха от живота, че предпочитаха строгата власт; искаха правителство, което не търпи възражения, да им казва какво да правят и какво да мислят. Тези хора бяха глупави и опасни, но те бяха мнозинство.

После Карла с привързаност се взря в мъжа си, който и на тридесет години си оставаше хубавец. Спомняше си как го целуваше — и правеше други неща — пред тежкарската му кола в Грюневалд, когато беше на деветнадесет години. Още й харесваше да го целува.

Съжаляваше за хиляди неща в последните години, най-много за смъртта на баща си. Постоянно й липсваше и тя все още плачеше, когато си спомнеше как лежи в антрето, толкова пребит, че не доживя до идването на лекаря.

Но всеки умира. А Валтер фон Улрих даде своето, за да стане светът по-добър. Ако повече германци имаха неговата смелост, нацистите нямаше така лесно да победят. Карла искаше да направи всичко, което той правеше — да възпита децата си добре, да има влияние в политиката, да обича и да бъде обичана. Най-много искаше след смъртта й нейните деца да могат да кажат това, което тя казваше за своя баща — че животът й е имал значение и че е направила света по-добър.

Песничката свърши; Мод задържа финалния акорд и малкият Валтер се наведе и духна свещта.