Кен Фолет
Зимата на света (12)

II

Чък Дюър се ужасяваше при мисълта, че родителите му могат да узнаят неговата тайна.

У дома, в Бъфало, той нямаше истински връзки — само случайни контакти из тъмните алеи с момчета, които едва познаваше. Причината да постъпи във флота беше това, че може да отиде в места, където няма да се налага да се преструва, а родителите му няма да разберат какъв е.

След пристигането му на Хаваите беше различно. Тук той беше член на затворена общност от подобни на него хора. Ходеше по барове, ресторанти и танцови зали, където не трябваше да се преструва, че е привлечен от противния пол. Имаше няколко връзки, след което се влюби. Доста хора знаеха тайната му.

И ето че родителите му бяха тук.

Баща му беше поканен да посети поделението за електронно разузнаване във военноморската база, известно под името Станция ХИПО. Като член на Комисията за външна политика на Сената, сенатор Дюър имаше достъп до много военни тайни; вече го бяха развели из главната квартира на електронното разузнаване във Вашингтон — Оп-20-Г.

Чък го взе от хотела му в Хонолулу в една служебна кола на флота — лимузина Пакард Льо Барон. Баща му носеше бяла сламена шапка. Докато караха покрай брега на залива, той подсвирна:

— Тихоокеанският флот. Прекрасна гледка.

Чък се съгласи.

— Бива си го, нали?

Корабите бяха красиви, особено в американския флот, където ги боядисваха, търкаха и лъскаха. Чък намираше флота за нещо великолепно.

— Всичките тези бойни кораби в съвършена права линия — чудеше се баща му.

— Наричаме го Улицата на бойните кораби. По-далеч от острова са хвърлили котва Мериленд, Тенеси, Аризона, Невада, Оклахома и Западна Вирджиния.

Бойните кораби носеха имената на щатите.

— Имаме и Калифорния, и Пенсилвания в залива, но не можеш да ги видиш оттук.

На главния вход на доковете часовият морски пехотинец разпозна официалната машина и ги пусна. Караха до базата на подводниците и спряха на паркинга зад щаба — Старата административна сграда. Чък въведе баща си в наскоро откритото ново крило.

Чакаше ги капитан Вандърмиър.

Той беше най-големият кошмар на Чък. Не го харесваше и беше надушил каква е тайната му. Винаги го наричаше пудра или фуста. Можеше ли, щеше да каже всичко.

Вандърмиър беше нисък, набит човек със стържещ глас и лош дъх. Отдаде чест на Гас и се здрависа с него.

— Добре дошъл, господин сенатор. За мен е привилегия да ви покажа Поделението за комуникационно разузнаване на 14-та териториална секция на флота.

Това беше нарочно неясното име на групата, следяща радиосъобщенията на японския Имперски флот.

— Благодаря, господин капитан — отвърна Гас.

— Да Ви предупредя, сър. Това е неформална група. Този вид работа често е извършвана от ексцентрични хора; униформата на военноморските сили не се носи винаги. Дежурният офицер, капитан първи ранг Рошфорт, носи сако от червено кадифе.

Вандърмиър се усмихна като мъж на друг мъж.

— Ще си речете, че прилича на някой проклет педал.

Чък опита да не заскимти.

Вандърмиър продължи:

— Няма да казвам нищо повече, докато не достигнем обезопасената зона.

— Много добре — съгласи се Гас.

Слязоха надолу по стълбите и влязоха в подземието, като минаха през две заключени врати.

Станция ХИПО беше осветено с неонови лампи помещение, което побираше тридесет души. Освен обичайните бюра и столове, в него се намираха огромни дъски, редици от екзотично изглеждащи печатарски машини АйБиЕм, сортировъчни машини и колатори. Имаше и две походни легла, където аналитиците подремваха по време на маратонските си сесии по разбиване на шифри. Някои от мъжете носеха спретнати униформи; други, както Вандърмиър беше предупредил, бяха в развлечени цивилни дрехи, небръснати и — ако се съди по миризмата — некъпани.

— Както всички останали флотове, и японският има множество различни шифри, като използва най-простите за не твърде секретни съобщения като метеорологични отчети; сложните се пазят за най-важните съобщения — обясни капитанът. — Например, знаците, които идентифицират изпращача на съобщението и неговото направление, са зашифровани лесно, въпреки че се намират в текст, който е зашифрован на високо равнище. Наскоро промениха шифъра за всички съобщения, но ние разбихме новия за няколко дни.

— Впечатляващо — каза Гас.

— Можем и да разберем къде е било генерирано съобщението посредством триангулация. Разполагаме ли с местата и обажданията, можем да дадем доста точна картина на разположението на повечето кораби на японския флот, дори и да не можем да прочетем съобщенията.

— Тъй че сме наясно къде се намират и накъде се движат, но не знаем какви са нарежданията им — обобщи Гас.

— Много често е така.

— Но ако искат да се скрият от нас, трябва само да наложат радиомълчание.

— Точно така — съгласи се Вандърмиър. — Ако наложат мълчание, цялата операция става безполезна, а ние отиваме на майната си.

Към тях се приближи човек, облечен в смокинг и обут в плюшени чехли.

— Командир Рошфорт владее отлично японски и е много добър аналитик — представи го Вандърмиър.

— Напредвахме добре в разгадаването на главния японски шифър допреди няколко дни — започна Рошфорт. — Тогава мръсниците го смениха и туриха кръст на цялата ни работа.

Гас отговори:

— Капитан Вандърмиър ми обясни, че можете да разберете много и без да четете съобщенията им.

— Да — Рошфорт посочи някаква окачена на стената диаграма. — Точно в момента по-голямата част от японския флот е напуснала териториалните им води и се е насочила на юг.

— Тревожно.

— Така е. Кажете ми, господин сенатор, как Вие тълкувате японските намерения?

— Смятам, че ще обявят война на Съединените щати. Петролното ни ембарго наистина ги засяга тежко. Британците и холандците отказват да ги снабдяват с нефт и точно сега опитват да си го доставят от Южна Америка. Не могат да я карат така безкрайно дълго.

Вандърмиър се намеси:

— Какво ще постигнат, като ни нападнат? Малка страна като Япония не може да нахлуе на територията на Америка!

Гас възрази:

— Великобритания е малка страна, но е достигнала до позицията си на световна сила просто като е овладяла моретата. На японците не им се налага да завладяват Америка, само трябва да ни победят в морска война, за да могат да контролират Пасифика и никои да не може да възпрепятства търговията им.

— Следователно какво мислите че може да правят, след като са тръгнали на юг?

— Най-вероятната им цел трябва да са Филипините.

Рошфорт кимна в знак на съгласие.

— Вече сме подсилили базата си там. Едно нещо обаче ме притеснява — командирът на японския самолетоносен флот не е получавал никакви съобщения вече няколко дни.

Гас се намръщи.

— Радиомълчание. Случвало ли се е преди?

— Да. Самолетоносачите мълчат при завръщането си в териториални води. Предполагаме, че този път обяснението е такова.

Гас кимна.

— Звучи разумно.

— Да — съгласи се Рошфорт. — Ще ми се да можех да съм сигурен.

III

На улица „Форт“ в Хонолулу коледната украса сияеше. Беше събота вечер, шести декември, и улицата беше претъпкана от моряци в бели тропически униформи с кръгли шапки и черни шалчета. Всички бяха излезли да се повеселят.

Семейство Дюър се разхождаха и се наслаждаваха на атмосферата — Чък държеше Роза под ръка, а Гас и Уди ескортираха Джоан от двете страни.

Уди уреди спора с годеницата си. Извини й се за грешните си предположения относно нейните очаквания за брака им. Тя си призна, че е прекалила. В действителност не бяха уредили нищо, но и за двамата беше достатъчно, за да хвърлят дрехите и да скочат в леглото.

След това караницата изглеждаше не толкова важна и нищо друго нямаше значение освен голямата им любов. Обещаха си в бъдеще да обсъждат такива неща в дух на обич и търпимост. Докато се обличаха, на Уди му се стори, че са минали някаква важна точка. Бяха се скарали жестоко заради сериозно разминаване във възгледите, но го бяха надживели. Това дори можеше да е добър знак.

Отиваха на вечеря; Уди носеше апарата си и снимаше наоколо, докато вървяха по улицата. Преди да продължат, Чък се спря и им представи още един моряк:

— Това е Еди Пари, с него служим заедно. Еди, запознай се със сенатор Дюър, госпожа Дюър, брат ми Уди и годеницата му, госпожица Джоан Рузрок.

Роза отговори:

— Приятно ми е да се запозная с теб, Еди. Чък те е споменавал няколко пъти в писмата си. Би ли дошъл да вечеряш с нас? Отиваме в китайския ресторант.

Уди се изненада. Беше необичайно майка му да покани външен човек на семейна вечеря.

Еди отвърна:

— Благодаря, мадам, за мен ще бъде чест.

Говореше с южняшки акцент.

Отидоха в ресторанта Небесна наслада и седнаха на маса за шест души. Еди имаше отлични маниери, обръщаше се към Гас със „сър“, а към жените с „мадам“, но изглеждаше спокоен. След като поръчаха, той каза:

— Слушал съм толкова много за вас, та ми се струва, че познавам всички ви.

Имаше луничаво лице и голяма усмивка; Уди можеше да каже, че всички го харесват.

Еди попита Роза как й се струват Хаваите.

— Ако трябва да съм честна, малко съм разочарована — отвърна му тя. — Хонолулу прилича на кой да е друг малък американски градец. Очаквах да е по-азиатски.

— Така е — съгласи се Еди. — Само закусвални, мотели и джазови оркестри.

Попита Гас дали ще има война. Всички задаваха на сенатора този въпрос.

— Направихме какво ли не, за да постигнем modus vivendi с Япония — отговори той. Уди се запита дали Еди знае какво означава modus vivendi. — Държавният секретар Хъл води разговори с Посланик Номура цялото лято. Но изглежда, че не можем да се разберем.

— Какъв е проблемът? — продължи Еди.

— Американският бизнес се нуждае от зона за свободна търговия в Далечния Изток. Японците казват — окей, чудесно, ние обичаме свободната търговия, хайде да я установим, но не само в задния ни двор, ами по целия свят. Съединените щати обаче не могат да го гарантират, дори и да го искаха. Затова Япония заявява, че докато останалите страни имат свои икономически зони, и на тях им трябва такава зона.

— И все пак не разбирам защо трябва да нахлуват в Китай.

Роза винаги опитваше да погледне откъм другата страна и обясни:

— Японците искат войски в Китай, Индокитай и холандски Източни Индии, за да защитават интересите им, точно както ние държим войски във Филипините, британците — в Индия, Французите — в Алжир и така нататък.

— Когато го описвате така, японците не изглеждат толкова неразумни!

Джоан твърдо рече:

— Не са неразумни, но грешат. Създаването на империя е решение в стил деветнадесети век. Светът се променя. Изоставяме империите и затворените икономически зони. Да дадем на японците исканото от тях ще бъде назадничава стъпка.

Храната им пристигна.

— Преди да съм забравил — досети се Гас. — Утре сутринта сме поканени на закуска на борда на Аризона. Точно в осем.

Чък се обади:

— Не съм поканен, но ми е наредено да ви заведа там. Вземам ви в седем и половина, карам ви до дока, после ви отвеждам за обяд от другата страна на залива.

— Отлично.

Уди се нахвърли на пържения ориз.

— Чудесно е. Трябва да вземем китайска храна за сватбата.

Гас се засмя.

— Не.

— Защо не? Евтино е и е вкусно.

— Сватбата е повече от угощение — тя е тържествено събитие. И щом говорим за него — Джоан, трябва да говоря с майка ти.

— За сватбата ли? — намръщи се тя.

— За списъка с гостите.

Джоан остави клечките си за хранене.

— Проблем ли има?

Уди видя как ноздрите й се разширяват и разбра, че ще има неприятности.

— Не е истински проблем — отговори й Гас. — Имам доста приятели и съюзници във Вашингтон, които ще бъдат засегнати, ако не са поканени на сватбата на сина ми. Ще предложа на майка ти тя и аз да си поделим разходите.

Уди предположи, че баща му се стреми да прояви деликатност. Преди смъртта си Дейв бе продал бизнеса много евтино — затова майката на Джоан можеше и да няма много пари за разкошна сватба. Джоан обаче не харесваше, че двамата родители ще уреждат сватбата зад гърба й.

— Кои приятели и съюзници имате предвид? — хладно изрече тя.

— Повечето са сенатори и конгресмени. Трябва да поканим и президента, но той няма да дойде.

— Кои сенатори и конгресмени? — попита Джоан.

Уди видя майка му да сподавя усмивката си. Забавляваше я устойчивостта на Джоан. Малцина хора имаха куража да притискат Гас по този начин.

Той започна да изрежда списъка с имена.

Джоан го прекъсна:

— Споменахте конгресмен Коб?

— Да.

— Той гласуваше против законите срещу линчуването!

— Питър Коб е добър човек. Той обаче е политик от щата Мисисипи. Джоан, ние живеем в демокрация — трябва да представяме гласоподавателите си. Южняците няма да подкрепят закон срещу линчуванията.

Гас погледна приятеля на Чък.

— Надявам се, че не засягам някого, Еди.

— Не си мерете думите заради мен, сър — обади се Еди. — Аз съм от Тексас, но се срамувам, когато си помисля за политиката на Юга. Не одобрявам предразсъдъците. Човекът си е човек, независимо какъв е цветът на кожата му.

Уди погледна Чък. Брат му изглеждаше толкова горд от Еди, сякаш всеки миг можеше да се пръсне.

И в същия момент Уди разбра, че Еди е нещо повече от приятел на Чък.

Това беше странно.

Около масата бяха насядали три двойки хора, обвързани от любов — мама и татко, Уди и Джоан, Чък и Еди.

Погледна Еди. „Любовникът на Чък“, рече си той.

Ама че шантаво.

Еди усети, че го гледат, и се усмихна любезно.

Уди отмести поглед. „Слава Богу, че нашите не са се усетили“, мина през ума му.

Освен ако това не беше причината мама да покани Еди да дойде с тях на семейната вечеря. Знаеше ли? Одобряваше ли? Не, това бе невъзможно.

— Както и да е, Коб няма избор — обясняваше баща му. — Във всичко останало той е либерален.

— В това няма нищо демократично — разпалено отвърна Джоан. — Коб не представлява хората от Юга. Там само белите имат право на глас.

Гас й отговори:

— В живота няма нищо съвършено. Коб подкрепя Новия курс на Рузвелт.

— Това не означава, че трябва да го поканя на сватбата си.

Уди се намеси:

— Татко, и аз не искам да го каним. По ръцете му има кръв.

— Това не е справедливо.

— Ние го чувстваме така.

— Е, решението не е изцяло ваше. Майката на Джоан ще организира тържеството, а ако тя ми позволи, аз ще поема половината от разноските. Предполагам, че това ни дава поне право на глас при съставянето на списъка с поканените.

Уди се отпусна на стола:

— По дяволите, та това е нашата сватба.

Джоан се обърна към него:

— Може би ще трябва да направим скромна сватба в сградата на общината, само с неколцина приятели.

Уди сви рамене:

— Устройва ме.

Гас възрази със сериозен тон:

— Това ще засегне доста хора.

— Но не и нас — отвърна му синът му. — Най-важното лице в деня на женитбата е булката. Просто искам тя да получи каквото желае.

Роза се обади:

— Чуйте ме, всички вие — започна тя. — Хайде да не се палим прекалено много. Гас, скъпи, може би трябва да дръпнеш Питър Коб настрана и любезно да му обясниш, че имаш щастието синът ти да е идеалист и да се е оженил за прекрасно и също толкова идеалистично момиче; и че и двамата упорито са отказали да удовлетворят настойчивата ти молба конгресмен Коб да бъде поканен на сватбата. Ти съжаляваш, но в този случай не можеш да следваш собствените си наклонности, както и Питър не може да го прави, когато гласува по законите срещу линчуването. Той ще ти се усмихне и ще ти каже, че те разбира, както и че винаги те е харесвал, понеже си прям човек.

Гас се поколеба доста време, след което реши да се предаде елегантно.

— Мисля, че си права, скъпа — отговори той. Усмихна се на Джоан. — Както и да е, би било глупаво да се карам с прекрасната си снаха заради Пит Коб.

Джоан му отговори:

— Благодаря… Мога ли вече да те наричам Татко?

Уди за малко да въздъхне. Това бяха точните думи. Толкова умна беше!

— Това наистина ще ми хареса — отговори на въпроса й Гас.

На Уди му се стори, че видя отблясъка на сълза в окото на баща си.

Джоан му отвърна:

— Благодаря ти, Татко.

„Ами това?“ — запита се Уди. „Тя застана срещу него — и победи. Какво момиче!“

IV

В неделя сутринта Еди поиска да отиде с Чък да вземе семейството му от техния хотел.

— Не знам, скъпи. Предполага се, че сме приятели. Не можем да сме залепени един за друг.

Лежаха в леглото в мотела. Зазоряваше се. Преди изгрев трябваше тайно да се приберат в казармата.

— Срамуваш се от мен — заяви Еди.

— Как можа да го кажеш? Заведох те на вечеря с моето семейство!

— Идеята беше на майка ти, а не твоя. Обаче татко ти ме хареса, нали?

— Всички бяха във възторг. Кой не би те харесал? Обаче те не знаят, че си мръсен педал.

— Не съм мръсен педал. Много чист педал съм.

— Истина е.

— Вземи ме, моля те. Искам да ги опозная по-добре. Наистина е важно за мен.

— Добре — въздъхна Чък.

— Благодаря ти — отвърна Еди и го целуна. — Имаме ли време…

— Ако сме бързи — рече Чък и се усмихна.

Два часа по-късно бяха пред хотела във флотския Пакард. Четиримата пътници дойдоха в седем и половина. Роза и Джоан носеха шапки и ръкавици, а Гас и Уди бяха в бели ленени костюми. Уди носеше фотоапарата си.

Той и Джоан се държаха за ръце.

— Виж брат ми — промърмори Чък на Еди. — Толкова е щастлив.

— Тя е красива.

Задържаха вратите отворени и семейство Дюър се качиха в задната част на лимузината. Уди и Джоан отвориха сгъваемите седалки. Чък подкара и тръгна към военноморската база.

Утрото беше прекрасно. По радиото на колата вървяха излъчваните от станцията КГМБ църковни химни. Слънцето огряваше лагуната и лъчите му блестяха по стъклените прозорчета и излъсканите месингови перила на стоте бойни кораба. Чък се обърна:

— Гледката не е ли хубава?

Влязоха в базата и стигнаха до дока — там в сухите и в плаващите докове ремонтираха, държаха за експлоатация и презареждаха десетина кораба. Чък спря на офицерската площадка. Всички излязоха и погледнаха към страховитите бойни кораби, гордо застанали в утринната светлина. Уди направи снимка.

Оставаха няколко минути до осем часа. Чък можеше да чуе биенето на църковните камбани в близкия Пърл Сити. На корабите викаха предобедната смяна на закуска, а нарядите се събираха, за да вдигнат знамената точно в осем. Оркестърът на палубата на Невада свиреше Обсипаното със звезди знаме.

Отидоха до вълнолома, където ги очакваше вързан един катер. Беше достатъчно голям, за да побере десетина пътници; моторът бе разположен вътре в лодката, под капак на кърмата. Еди задейства двигателя, а Чък помогна на гостите да се качат на борда. Малкият мотор тракаше весело. Чък стоеше на носа, докато Еди отвързваше съда от стапела и го обръщаше към корабите. Катерът набра скорост, носът се издигна и разпери от двете си страни яки от пяна, прилични на крилете на чайка.

Чък чу самолет и вдигна поглед. Идваше от запад — летеше толкова ниско, че сякаш имаше опасност да се разбие. Предположи, че ще кацне на военноморското летище на остров Форд.

Уди, седнал до Чък на носа, се намръщи и попита:

— Що за самолет е това?

Чък разпознаваше всички самолети в армията и флота, но се затрудни с този.

— Почти като Тип 97 — отговори той. Това бяха торпедоносните самолети от самолетоносачите на японския флот.

Уди насочи апарата си.

Щом самолетът се приближи, Чък видя големите червени слънца на крилете му.

— Японски самолет! — извика той.

Еди управляваше лодката, но го чу.

— Сигурно са го направили за някое учение — обясни той. — Изненадваща тревога, за да развали неделната сутрин на всички.

— Предполагам — съгласи се Чък.

После видя втори самолет след първия.

После още един.

Чу как баща му притеснено пита:

— Какво става, по дяволите?

Самолетите направиха вираж над дока и прелетяха ниско над стапела; шумът им достигна до рев, като на Ниагарския водопад. Чък видя около десет; не, двадесет; не, повече.

Насочиха се право към бойните кораби.

Уди спря да снима и попита:

— Не може да е истинско нападение, нали?

В гласа му се долавяха страх и съмнение.

— Как биха могли да са японски? — невярващо попита Чък. — Япония е на почти четири хиляди мили оттук! Нито един самолет не може да лети толкова надалеч.

После си спомни за радиомълчанието на японските самолетоносачи. Поделението за електронно разузнаване предположи, че са в свои териториални води, но не можеше да го потвърди.

Долови погледа на баща си и предположи, че той си спомня същия разговор.

Изведнъж всичко се изясни и неверието отстъпи място на страха.

Водещият самолет прелетя ниско над Невада, крайният кораб на улицата. Избухна оръдеен огън. Моряците по палубата се пръснаха, а оркестърът спря — накъсано диминуендо от изоставени ноти.

Роза изпищя.

Еди се обади:

— Всемогъщи Боже, та това е атака.

Сърцето на Чък задумка. Японците бомбардираха Пърл Харбър, а той се намираше в малка лодка посред лагуната. Погледна уплашените лица на останалите — родителите му, брат му и Еди — и разбра, че заедно с него са всички хора, които обича.

Дългите куршумообразни торпеда падаха от коремите на самолетите и плясваха в спокойните води на лагуната.

Чък извика:

— Еди, обръщай!

Еди вече го правеше — обръщаше катера в тясна дъга.

Докато сменяха посоката, Чък видя още самолети с голям червен диск на крилете над военновъздушната база Хикам. Това бяха пикиращи бомбардировачи — спускаха се като хищни птици върху американските самолети, строени в правилни редици на пистите.

Колко от тия гадове имаше всъщност? Сякаш половината японска авиация пореше небето над Пърл.

Уди продължаваше да снима.

Чък чу силен гърмеж, подобен на подземна експлозия; незабавно го последва друг. Обърна се. На борда на Аризона проблясна пламък и от кораба се изви дим.

Кърмата на катера се заби още повече във водата — Еди отвори регулатора. Чък без нужда го подкани:

— Бързо, бързо!

Чък чу настойчивия ритмичен звук на клаксона от един от корабите — сигналът беше „бойна тревога“ и призоваваше екипажите да се явят на бойните си места. Той разбра, че това е битка, и че семейството му се намира посред нея. Миг по-късно на остров Форд сирената за въздушно нападение започна с нисък стон, зави по-високо и най-накрая достигна безумния си най-висок тон.

От улицата на бойните кораби се донесе дълга серия експлозии — торпедата попадаха в целите си. Еди извика:

— Погледнете Уи Ви — така наричаха Западна Вирджиния. — Наклонил се е наляво!

Чък видя, че е прав. Корабът беше пробит откъм страната на атакуващите самолети. Сигурно милиони тонове вода бяха нахлули само за секунди, за да накарат такъв огромен съд да се наклони на едната си страна.

В непосредствено съседство същото си случваше на Оклахома.

Чък ужасено гледаше как моряците се плъзгат безпомощно по наклонената палуба и падат през борда във водата.

Вълните от експлозията разлюляха катера. Всички на борда се хванаха за стените му.

Чък видя как бомбите се посипват на хидропланната база на близкия край на остров Форд. Хидропланите бяха акостирали близо един до друг; чупливите машини станаха на парчета, а из въздуха, като понесени от ураганен вятър листа, полетяха фрагменти от криле и фюзелажи.

С ума си на разузнавач Чък опитваше да идентифицира типовете самолети. Сред нападателите той забеляза трети модел — смъртоносния Зеро на Мицубиши, най-добър сред самолетоносната авиация в света. Имаше само две малки бомби, но бе въоръжен с двойка картечници и две оръдия с калибър 20 милиметра. Ролята му в атаката сигурно беше да ескортира бомбардировачите и да ги защитава от американските изтребители — ала всички американски изтребители все още бяха на земята, където много от тях вече бяха унищожени. Японците можеха свободно да обстрелват сгради, оборудване и хора на земята.

Или — с уплаха си помисли Чък — да стрелят по едно семейство, което пресича лагуната и отчаяно опитва да се добере до брега.

Най-после американците започнаха да отвръщат на огъня. На острова Форд и по палубите на незасегнатите кораби се събудиха зенитните оръдия и обикновените картечници — те прибавиха тракането си към какофонията на смъртоносния шум. Противовъздушните снаряди експлодираха във въздуха като разцъфващи черни цветя. Почти веднага един картечар от острова удари с пряко попадение пикиращ бомбардировач. Кабината избухна в пламъци и самолетът се удари във водата с могъщ плясък. Чък се чу да вика яростно и заразмахва юмруци във въздуха.

Накренилата се Западна Вирджиния започна да се връща във вертикално положение, но продължи да потъва. Чък разбра, че капитанът трябва да е отворил кингстъновите клапи на щирборда, за да задържи кораба прав, докато потъва, и да предостави на екипажа по-добра възможност за оцеляване. Оклахома обаче нямаше такъв късмет — всички гледаха с уплах как големият кораб започна да се преобръща. Джоан пророни:

— О, Боже, вижте екипажа.

Моряците отчаяно се катереха по стръмно наклонилата се палуба и по парапета на щирборда в отчаян опит да се спасят. Чък обаче си даде сметка, че те бяха щастливци, когато най-накрая могъщият съд се обърна с дъното нагоре с ужасен трясък и започна да потъва — колко ли стотици хора бяха хванати в капан под палубата?

— Дръжте се всички! — изкрещя Чък. Доближаваше ги огромната вълна, породена от преобръщането на Оклахома. Баща му хвана Роза, а Уди се хвана за Джоан. Вълната ги достигна и издигна катера страшно високо. Чък се олюля, но се задържа за перилото. Катерът се удържа върху водата. Последваха по-малки вълни и ги залюляха, но всички бяха в безопасност.

Чък притеснено забеляза, че все още бяха на четвърт миля от брега.

Изненадващо, но Невада, ударена най-напред, започна да се изтегля. Явно някой е имал присъствие на духа да нареди на всички кораби да отплават. Успееха ли да излязат от залива, можеха да се пръснат и да се превърнат в по-трудни мишени.

Тогава от улицата на бойните кораби се разнесе гръм, десет пъти по-силен от всичко досега. Взривът беше толкова силен, че Чък усети вълна като удар по гърдите, макар да беше почти на половин миля. От оръдейна кула №2 на Аризона блъвна пламък. Части от секундата по-късно предният край на кораба явно се пръсна. Парчетата летяха из въздуха — изкривени стоманени трегери и деформирани плочи се носеха през дима бавно, като в кошмар, подобно на парчета овъглена хартия. Пламъци и дим обгърнаха предницата на кораба. Високата мачта пиянски се килна напред.

— Какво беше това? — попита Уди.

— Муниционният склад на кораба трябва да е гръмнал — отговори му Чък и с болка осъзна, че стотици моряци със сигурност са загинали при гигантската експлозия.

Във въздуха се изви стълб от тъмночервен дим, като от погребална клада.

Чу се трясък и лодката се наклони, тъй като нещо я удари. Всички се наведоха. Чък падна на колене и си каза, че трябва да е бомба, но после усети, че не може да бъде, понеже все още беше жив. Като се съвзе, видя — тежка метална отломка, дълга един ярд, беше пробила палубата над двигателя. По чудо не удари никого.

Но двигателят млъкна.

Лодката се забави и застина. Поклащаше се на неспокойните вълни, докато японските самолети стоварваха адския си огън върху лагуната.

Гас напрегнато промълви:

— Чък, трябва незабавно да се махнем оттук.

— Знам.

Двамата с Еди прегледаха повредите. Хванаха металното парче и опитаха да го измъкнат от тиковата палуба, но то се беше забило здраво.

— Нямаме време за това! — прекъсна ги Гас.

Уди каза:

— Двигателят е извън строя, Чък.

Все още бяха на четвърт миля от брега. Катерът обаче беше подготвен за извънредни случаи като този. Чък извади чифт гребла. Двамата с Еди взеха по едно. Лодката беше голяма, за да се придвижва с гребане, и напредваха бавно.

За тяхно щастие в атаката настъпи затишие. Небето вече не гъмжеше от самолети. От ударените кораби се издигаха облаци дим — включително високият хиляда фута стълб от фатално ударения Аризона — но нямаше нови експлозии. Смайващо щастливата Невада се насочваше към входа на залива.

Водата около корабите беше покрита от спасителни лодки, моторни катери и моряци, които плуваха или се бяха хванали за носените от водата отломки. Имаха да се боят не само от удавянето — горивото от ударените кораби се бе разляло по повърхността на водата и пламнало. Виковете за помощ на хората, които не можеха да плуват, се смесваха ужасяващо с виковете на обгорените.

Чък крадешком си погледна часовника. Струваше му се, че нападението продължава с часове, но за негова изненада се оказа само тридесет минути.

Докато си мислеше това, започна втората вълна.

Този път самолетите дойдоха от изток. Някои погнаха измъкващия се кораб Невада, други обстрелваха дока, където Дюърови се бяха качили на лодката си. Почти веднага в един плаващ док разрушителят Шоу експлодира сред големи огнени езици и кълба пушек. По водата се разля гориво и пламна. Тогава и военният кораб Пенсилвания — в най-големия от сухите докове — беше ударен. Два разрушителя в същия сух док избухнаха, когато муниционните им погреби пламнаха.

Чък и Еди се пънеха на греблата и се потяха като състезателни коне.

В доковете се появиха морски пехотинци — явно от близките казарми — и донесоха противопожарно оборудване.

Най-накрая достигнаха офицерската площадка. Чък скочи и бързо завърза катера, а Еди помагаше на хората да излизат. Всички изтичаха в колата.

Чък седна на шофьорското място и включи двигателя. Радиото се включи автоматично и той чу говорителя на КГМБ да обявява: „Всички служещи в армията, флота и морската пехота да докладват незабавно за местоположението си“. Не можа да докладва на никого, но беше уверен, че първата му заповед ще бъде да осигури безопасността на поверените му четирима цивилни, още повече, че две бяха жени, а един — сенатор.

Щом всички влязоха в колата, той тръгна.

Втората вълна на атаката явно приключваше. Повечето от японските самолети се отдалечаваха от залива. При все това Чък караше бързо — можеше да има и трета вълна.

Главната порта беше отворена. Ако беше затворена, щеше да се изкуши да опита да я разбие.

Нямаше автомобилно движение.

Отдалечи се от залива по магистралата „Камеамеа“. През ума му мина, че колкото по-далече е от Пърл Харбър, толкова по-безопасно ще е за семейството му.

Тогава видя как самотният Зеро се насочва към него.

Летеше ниско по протежение на магистралата; миг по-късно Чък схвана, че се е прицелил в колата.

Оръдията бяха в крилете, и имаше немалка вероятност да пропуснат тясната кола; картечниците обаче бяха близо една до друга, от двете страни на кожуха на двигателя. Ако пилотът беше умен, щеше да използва тях.

Чък огледа трескаво двете страни на шосето. Нямаше укритие — нищо освен ниви със захарна тръстика.

Започна да кара на зигзаг. Пилотът беше достатъчно разумен да не опитва да го засича. Пътят не бе широк, и ако Чък навлезеше в тръстиковата нива, колата щеше да се движи със скоростта на пешеходец. Той натисна педала на газта и разбра — колкото по-бързо караше, толкова по-голям беше шансът да не го ударят.

После беше твърде късно за предпазливост. Самолетът бе толкова близо, че Чък можеше да различи кръглите черни дупки в крилете, през които стреляха оръдията. Както и предположи, пилотът започна с картечниците; куршумите вдигнаха прахоляк от пътя пред него.

Чък сви наляво, към извивката, а после, вместо да продължи, свърна надясно. Пилотът оправи прицела си. Куршумите удариха капака. Предното стъкло стана на сол. Еди изрева от болка, а една от жените отзад изпищя.

Японецът си тръгна.

Колата започна да се движи на зигзаг от само себе си. Сигурно някоя от предните гуми е била ударена. Чък се бореше с кормилото и опитваше да остане на пътя. Колата се завъртя настрани, Занесе извън настилката, заби се в нивата и спря.

От двигателя се надигнаха пламъци и Чък усети миризмата на бензина.

— Всички навън! — изрева той. — Преди резервоарът да е гръмнал!

Отвори вратата си и изскочи навън. Отвори и задната врата — баща му изхвърча и издърпа и жена си. Чък видя как останалите излизат от другата страна.

— Бягайте! — извика той, но нямаше нужда. Въпреки раняването, Еди вече търчеше с накуцване към тръстиковата нива. Уди едновременно носеше и влачеше Джоан, която явно също бе ранена. Родителите му, видимо невредими, се понесоха в полето. Той ги последва. И тримата тичаха стотина ярда, а после се проснаха на земята.

За миг се възцари тишина. Звуците на самолетите се бяха превърнали в далечно бръмчене. Чък вдигна поглед и видя как мазният пушек от пристанището са издига на хиляди футове нагоре във въздуха. Над всичко това, на север се насочваха малцината останали бомбардировачи с висок таван на полета.

Тогава се разнесе гръм, който го оглуши. Дори със затворени очи видя яркия блясък на експлодиралия бензин. Връхлетя го гореща вълна.

Надигна се и погледна назад. Колата гореше.

Скочи на крака:

— Мамо? Добре ли си?

— По чудо не съм ранена — спокойно произнесе тя, докато баща му й помагаше да стане.

Уди огледа полето и видя останалите. Отърча до Еди, който стоеше прав, стиснал бедрото си с ръка.

— Ранен ли си?

— Боли ужасно — отвърна му Еди. — Но няма много кръв.

Успя да се усмихне.

— Мисля, че е горната част на бедрото ми, но не са засегнати жизненоважни органи.

— Ще те заведем в болницата.

В този миг Чък дочу ужасен звук.

Брат му плачеше.

Уди плачеше не като бебе, а като загубено дете — високи хлипове на пълно отчаяние.

Чък начаса разбра, че сърцето на брат му е разбито.

Изтича до него. Уди беше застанал на колене; гърдите му се вдигаха и спущаха тежко, устата му беше отворена, от очите му се лееха сълзи. Белият му ленен костюм беше покрит с кръв, но той не беше наранен. Между хълцанията простенваше:

— Не, не!

Джоан лежеше по гръб на земята пред него.

Чък веднага разбра, че е мъртва. Тялото й бе неподвижно, а очите бяха отворени и гледаха в нищото. Предната част на ярко оцветената й памучна рокля беше напоена с яркочервена артериална кръв; на места червеното потъмняваше. Чък не можеше да види раната, но предположи, че е получила куршум в рамото и че той е прерязал аксиларната й артерия. Сигурно е умряла от загуба на кръв за няколко минути.

Не знаеше какво да каже.

Останалите дойдоха и застанаха до него — мама, татко и Еди. Мама коленичи на земята до Уди и го прегърна.

— Горкото ми момче — каза тя, сякаш той беше дете.

Еди постави ръка на раменете на Чък и го прегърна дискретно.

Татко коленичи до тялото. Той се протегна и хвана ръката на Уди.

Риданията на Уди леко утихнаха.

Баща му каза:

— Затвори очите й, Уди.

Ръката на сина му трепереше. Овладя я с усилие.

Протегна върховете на пръстите си към клепачите й.

После изключително нежно затвори очите й.