Кен Фолет
Зимата на света (11)

II

Вярата на Ерик фон Улрих в Хитлер се оправда с нахлуването в Съветския съюз. Докато германските армии се носеха през руската пустош и помитаха Червената армия като плява, той се възхищаваше на стратегическия гений на вожда, комуто бе отдал верността си.

Не че беше лесно. През дъждовния месец октомври страната потъна в кал. Наричаха го распутица — времето без пътища. Линейката на Ерик се придвижваше през някакво тресавище. Пред колата се събираше кал и постепенно я забавяше, докато двамата с Херман не слизаха да я разчистят с лопати, за да могат да продължат нататък. Същото се случваше и на цялата немска армия — скокът към Москва се бе забавил до пълзене. На всичкото отгоре, калните пътища означаваха, че камионите с провизии никога не догонваха армията. Тя изпитваше недостиг на муниции, гориво и храни, а поделението на Ерик почти нямаше лекарства и други медицински материали от първа необходимост.

При застудяването в началото на ноември Ерик най-напред се зарадва. Мразът изглеждаше като благословия — пътищата отново станаха твърди и линейката можеше да се движи с нормална скорост. Ерик обаче трепереше под летния шинел и памучното бельо — от Германия още не бяха пристигнали зимните униформи. Не бяха доставени и нискотемпературните смазки, които поддържаха двигателя на машината му и двигателите на всички камиони, танкове и артилерийски установки на армията в работещо състояние. Нощем, на всеки два часа, Ерик ставаше, стартираше двигателя и го оставяше включен за пет минути — единственият начин да не допусне маслото да стане полутечно, а охладителят да замръзне. Дори и при това положение той всяка сутрин внимателно палеше огън под машината час преди тръгване.

Стотици коли се развалиха и бяха изоставени. Самолетите на Луфтвафе, оставяни за през нощта на импровизирани летища, замръзваха и не можеха да полетят — въздушното прикритие на войските просто изчезна.

Независимо от това русите отстъпваха. Сражаваха се здраво, в крайна сметка биваха отблъснати по-нататък. Поделението на Ерик непрестанно спираше, за да разчиства телата на съветските войници; струпаните покрай пътищата замръзнали мъртъвци образуваха зловещ насип. Неотклонно и неумолимо германската армия приближаваше Москва.

Ерик беше убеден, че скоро ще види танковете величествено да минават по Червения площад, а знамената със свастиката тържествено да се веят на кулите на Кремъл.

Междувременно температурата достигна десет градуса под нулата и продължи да пада.

Медицинското поделение на Ерик се намираше в малко градче край замръзнал канал, заобиколено от смърчови гори. Ерик не знаеше името му. Съветите често разрушаваха всичко при изтеглянето си, но това място беше останало горе-долу запазено. Имаше съвременна болница — нея немците заеха. Доктор Вайс просто нареди на лекарите да изпратят пациентите си по домовете, независимо от състоянието им.

Ерик преглеждаше пациент с измръзвания, момче на около осемнадесет. Кожата на лицето му беше восъчножълта и твърда от замръзването. Когато Ерик и Херман разрязаха тънката лятна униформа, видяха лилави мехури по ръцете и краката му. Прокъсаните и нацепени ботуши бяха натъпкани с вестници — жалък опит за предпазване от студа. Ерик го събу и усети типичния за гангрената мирис на гнило.

Независимо от това смяташе, че момчето може да бъде спасено от ампутация.

Знаеха какво да вършат — лекуваха повече хора от измръзвания, отколкото от бойни ранявания.

Той напълни една вана, след което двамата с Херман спуснаха войника в топлата вода.

Ерик разглеждаше тялото, докато то се отпускаше. Видя чернотата на гангрената на единия крак и на пръстите на другия.

Щом водата започна да изстива, извадиха го от нея, избърсаха го, поставиха го в леглото и го завиха. После наредиха около него нагорещени камъни, увити в кърпи.

Пациентът им беше в съзнание и притеснен ги попита:

— Ще загубя ли крака си?

— Зависи от лекаря — отвърна му Ерик. — Ние сме само санитари.

— Но виждате много пациенти — настоя момчето. — Какво смятате за най-вероятно?

— Според мен май си добре — каза Ерик. Ако не беше така, той знаеше какво ще се случи. Вайс щеше да ампутира пръстите на по-малко засегнатия крак с голяма ножица, прилична на клещи резачки. Другият крак щеше да бъде отрязан под коляното.

Докторът се появи след няколко минути и прегледа краката на младежа.

— Подгответе го за ампутация — рязко произнесе той.

Ерик помръкна. Още един силен млад мъж щеше да прекара остатъка от живота си като инвалид. Колко лошо!

Пациентът обаче гледаше иначе на нещата.

— Слава Богу — отрони той. — Няма да воювам повече.

Докато го подготвяха за операцията, Ерик разсъждаваше, че човекът е един от мнозината пораженци — сред тях и собственото му семейство. Мислеше много за покойния си баща и изпитваше силен гняв, примесен с мъка и усещане за загуба. С горчивина си помисли, че старият нямаше да се включи в мнозинството и да се радва на триумфа на Третия Райх. Щеше да се оплаква за нещо, да оспорва съждението на фюрера и да подрива бойния дух на войските. Защо му трябваше да бъде такъв бунтар? Защо беше тъй привързан към отживялата идеология на демокрацията? Свободата не бе направила нищо за Германия — националсоциализмът я спаси!

Беше ядосан на баща си и все пак от очите му рукнаха горещи сълзи, когато си помисли за смъртта му. Отначало Ерик отричаше, че Гестапо са го убили, но скоро осъзна, че вероятно това е истината. Та те не бяха учители в неделно училище — биеха всички хора, разпространяващи долни лъжи за правителството. Баща му не се отказа да повдига въпроса дали правителството не избива деца с увреждания и безразсъдно послуша английската си съпруга и прекалено емоционалната си дъщеря. Ерик ги обичаше; тяхната заблуденост и упорство правеха нещата още по-болезнени за него.

По време на отпуска си в Берлин Ерик посети бащата на Херман — той им беше открил вълнуващия светоглед на националсоциализма, докато бяха още деца. Господин Браун вече служеше в СС. Ерик му разказа, че в някаква кръчма разговарял с човек, според когото правителството избивало хората с увреждания в Специални болници.

Господин Браун му отговори:

— Вярно е, че хората с увреждания са тежко бреме върху прогреса към една нова Германия. Расата трябва да бъде пречистена чрез смазване на евреите и на други дегенерирали типове, както и чрез недопускане на смесени бракове и на мелезите от тях. Евтаназията обаче никога не е била партийна линия. Ние сме решителни, сурови, понякога даже брутални, но не убиваме хора. Това е комунистическа лъжа.

Обвиненията на баща му бяха неверни. И все пак от време на време Ерик плачеше.

За щастие, беше невероятно зает. Сутрин винаги имаше приток на пациенти — повечето ранени от предишния ден. После настъпваше кратка почивка преди първите ранени за деня. След като Вайс оперира момчето с измръзванията, си даде почивка заедно с Ерик и Херман в претъпканата стая за персонала.

Херман погледна някакъв вестник:

— В Берлин твърдят, че вече сме победили! — заяви той. — Трябва да дойдат тук и да видят сами.

Доктор Вайс заговори с обичайния си цинизъм:

— Фюрерът е държал извънредно интересна реч в Двореца на спорта — започна той. — Говорил е за това че русите са низши, скотоподобни създания. За мен това е успокоително. Имах впечатлението, че те са най-коравите бойци, на които сме се натъквали досега. Биха се по-дълго от поляците, белгийците, холандците, французите или британците. Може и да са зле екипирани, лошо командвани и полугладни, но се хвърлят в атака срещу нашите картечници с остарелите си пушки, сякаш им е все едно дали ще живеят, или ще загинат. Радвам се да науча, че това не е нищо повече от белег за животинската им природа. Започвах да се боя, че може и да са смели и патриотични.

Както винаги, Вайс се преструваше, че е съгласен с фюрера, докато имаше предвид обратното. Херман гледаше объркано, но Ерик го разбра и побесня:

— Каквито и да са руснаците, те губят — възрази той. — Ние сме на четиридесет мили от Москва. Фюрерът излезе прав.

— Той е много по-умен от Наполеон — заяви доктор Вайс.

— По времето на Наполеон нищо не е било по-бързо от коня — продължи Ерик. — Днес разполагаме с моторни машини и безжичен телеграф. Съвременните средства за свръзка ни позволяват да успеем там, където Наполеон се е провалил.

— Или ще ни позволят — когато превземем Москва.

— Което ще постигнем след няколко дни, ако не и след часове. Не можете да се съмнявате в това!

— Наистина ли? Доколкото знам, някои от нашите генерали са предложили да спрем там, където се намираме, и да построим отбранителна линия. Можем да стабилизираме позициите си, да оправим положението с провизиите за периода на зимата и да подновим настъплението с идването на пролетта.

— Това ми прилича на изменническа страхливост! — разгорещено заяви Ерик.

— Прав сте — трябва да сте прав, понеже, доколкото разбирам, от Берлин са съобщили точно това на генералите. Хората от главната квартира явно имат по-добър поглед върху нещата от хората на фронтовата линия.

— Ние почти унищожихме Червената армия!

— Но Сталин продължава да вади нови армии от никъде, като фокусник. В началото на тази кампания смятахме, че разполага с двеста дивизии. Сега сме на мнение, че са повече от триста. Откъде е намерил още сто дивизии?

— Правотата на фюрера ще бъде доказана за пореден път!

— Разбира се, че ще бъде доказана, Ерик.

— Никога досега не е грешал!

— Един човек мислел, че може да лети, скочил от покрива на десет етажна сграда и докато прелитал покрай петия етаж и размахвал ръце из въздуха, чули го да казва: „Дотук добре“.

В стаята се втурна войник.

— Станала е катастрофа — обяви той. — В кариерата на север от града. Три коли са се блъснали. Няколко офицери от СС са ранени.

СС, или Шуцщафел, отначало бяха охраната на Хитлер, а сега бяха могъща сила. Ерик се възхищаваше на отличната им дисциплина, на изключително елегантните им униформи и особено на тесните им връзки с Хитлер.

— Ще изпратим линейка — каза Вайс.

— Пострадалите са от специалната група — Einsatzgruppe — уточни войникът.

Ерик беше чувал едно-друго за тях. Те следваха армията в окупираните територии и задържаха размирници и потенциални саботьори, като например комунисти. Вероятно организираха затворнически лагер извън града.

— Колко са ранените? — попита Вайс.

— Шест или седем. Продължават да вадят хора от колите.

— Добре. Браун и Улрих, отивайте.

Ерик се зарадва. Щеше да е добре да се окаже до най-ревностните поддръжници на фюрера, а още по-добре — ако може да им помогне.

Войникът му даде бланка с указания как да стигне до мястото.

Ерик и Херман изгълтаха чая си, смачкаха цигарите и излязоха от стаята. Ерик навлече коженото палто, свалено от убит съветски офицер, но го остави разкопчано, за да се вижда униформата му. Изтичаха до гаража и Херман изкара линейката на улицата. Ерик прочете указанията, докато се взираше напрегнато през прехвърчащия снежец.

Пътят излезе от града и се заизвива през гората. Разминаха се с няколко камиона и автобуси, тръгнали в обратната посока. Снегът на пътя бе здраво утъпкан, и Херман не можеше да кара бързо по хлъзгавата повърхност. Ерик лесно можеше да си представи как се е стигнало до катастрофата.

Беше един къс следобед от много кратък ден. По това време на годината ставаше светло в десет и се стъмваше в пет. През снежните облаци се процеждаше сива светлина. Нагъсто израслите от двете страни високи борове правеха пътя още по-тъмен. На Ерик му се струваше, че е в някоя от приказките на братята Грим — по пътека в тъмната гора, където дебне злото.

Погледнаха за завоя вляво и го намериха охраняван от войник, който ги упъти. Заподскачаха по коварна пътечка между дърветата, докато не им махна друг войник, за да ги предупреди:

— Движете се със скоростта на пешеходец. Катастрофата стана точно така.

След минута стигнаха мястото. Три повредени коли стояха, като че ли бяха споени една за друга — автобус, джип и лимузина Мерцедес с вериги за сняг на гумите.

Автобусът беше празен. На земята лежаха трима души, може би хората от джипа. Неколцина войници се бяха струпали около заклещената между другите две возила кола — явно опитваха да извадят хората от нея.

Ерик чу залп от пушечен огън и се запита кой ли стреля, но после отпъди мисълта и се съсредоточи върху работата.

Двамата с Херман обиколиха хората един по един и преценяваха сериозността на травмите им. От тримата мъже на земята единият беше мъртъв, друг имаше счупена ръка, а третият май беше само с драскотини. В колата един човек бе умрял от загуба на кръв, друг беше в безсъзнание, а трети пищеше.

Ерик му би инжекция с морфин. Щом лекарството подейства, той и Херман можаха да извадят пациента от колата и да го поставят в линейката. Щом го отстраниха, войниците можеха да започнат да изваждат човека в безсъзнание, притиснат от деформирания корпус на Мерцедеса. Имаше рана на главата; според Ерик тя без друго щеше да го убие, но не го каза. Съсредоточи се върху хората от джипа. Херман постави шина на счупената ръка, а Ерик заведе ранения до линейката и го сложи да седне вътре. Върна се при Мерцедеса.

— Ще го извадим за пет-десет минути — каза един капитан. — Просто изчакайте.

— Добре — съгласи се Ерик.

Отново чу изстрели и отиде малко по-навътре в гората, любопитен какво ли може да върши там Специалната група. Снегът между дърветата беше твърдо утъпкан и засипан с фасове, ябълкови огризки, захвърлени вестници и друг боклук, сякаш цяла фабрика бе отишла на излет.

Излезе на сечище с паркирани на него автобуси и камиони. Тук бяха докарани много хора. Някои от автобусите си тръгваха и заобикаляха катастрофата, а други пристигаха едновременно с Ерик. Оттатък мястото за паркиране той се натъкна на стотина или повече руси на всякаква възраст, очевидно затворници, въпреки че много от тях стискаха куфари, кутии и торби, сякаш пазеха ценни притежания. Един мъж държеше цигулка. Ерик забеляза малко момиченце с кукла и изпита предчувствие за нещо ужасно.

Затворниците бяха пазени от местни полицаи със сопи. Явно Специалната група имаше сътрудници за всяко свое начинание. Полицаите го изгледаха, забелязаха немската униформа под разкопчаното палто, и не казаха нищо.

Докато вървеше, добре облечен затворник го заговори на немски:

— Господине, аз съм директорът на фабриката за автомобилни в града. Никога не съм вярвал в комунизма, а само симулирах подкрепа, както трябваше да го вършат всички директори. Мога да ви помогна — знам кое къде е. Моля ви, отведете ме оттук.

Ерик не му обърна внимание и тръгна по посока на изстрелите.

Стигна до кариерата. Тя представляваше огромна яма с неправилна форма; по края й растяха големи смърчове, прилични на стражи в тъмнозелени, покрити със сняг униформи. В единия край голям наклон отвеждаше в изкопа. Пред погледа на Ерик, десетина затворници потеглиха в две колони към изкопа, съпровождани от войници.

Сред тях Ерик видя три жени и момче на единадесет години. Да не би затворническият лагер да беше някъде в кариерата? Но хората не носеха багаж. Снегът падаше на непокритите им глави като благослов.

Ерик заговори застаналия наблизо фелдфебел от СС:

— Какви са тези затворници, старшина?

— Комунисти — обясни му мъжът. — От града, политически комисари и тъй нататък.

— И малкото момче?

— Има и евреи — добави фелдфебелът.

— Добре де, какви са — комунисти или евреи?

— Каква е разликата?

— Не е едно и също.

— Глупости. Повечето комунисти са евреи. Повечето евреи са комунисти. Да не би нищо да не знаеш?

Ерик си рече, че директорът на фабриката, който говори с него, не беше нито едното, нито другото.

Хората достигнаха скалистото дъно на кариерата. До този миг се бяха придвижвали като овце, без да говорят или да се оглеждат, но изведнъж се оживиха и взеха да сочат нещо на земята. Ерик присвиваше очи заради снежинките и видя нещо, което приличаше на пръснати между камъните тела; снегът затрупваше дрехите им.

За пръв път Ерик забеляза дванадесетте стрелци, застанали на ръба на изкопа, сред дърветата. Дванадесет затворници, дванадесет стрелци — той разбра какво се върши тук, и в него като черна жлъчка се надигна недоверие, примесено с ужас.

Вдигнаха оръжията и се прицелиха в затворниците.

— Не — произнесе Ерик. — Не, не можете.

Никой не го чу.

Една жена извика. Ерик видя как тя сграбчва единадесетгодишното момче и го притиска към себе си, сякаш ръцете й можеха да спрат куршумите. Явно беше майка му.

Офицерът изкомандва „Огън“.

Пушките прогърмяха. Хората се олюляха и паднаха. Трясъкът събори малко сняг от дърветата върху стрелците — чистобели пръски.

Ерик видя момчето и майка му да падат, все още прегърнати.

— Не — каза той. — О, не!

Фелдфебелът го изгледа.

— Какво ти става? — попита раздразнено той. — Какъв си ти изобщо?

— Санитар — отговори Ерик, още вторачен в ужасната сцена в изкопа.

— Какво правиш тук?

— Докарах линейка за ранените в катастрофата офицери.

Ерик видя други дванадесет души да слизат по наклона в кариерата.

— О, Боже, баща ми беше прав — простена той. — Ние избиваме хора.

— Спри да цивриш и се омитай обратно при линейката си.

— Слушам, господин фелдфебел — отвърна Ерик.

III

В края на ноември Володя поиска да го преместят в бойна част. Работата му в разузнаването вече не изглеждаше важна — Червената армия нямаше нужда от шпиони в Берлин, които да разкриват намеренията на германските войски. Те вече бяха пред Москва. А Володя искаше да се бие за своя град.

Опасенията му за правителството вече изглеждаха банални. Глупостта на Сталин, бруталността на тайната полиция, фактът, че в СССР нищо не функционираше по начина, по който се очакваше да функционира — всичко това избледня. Изпитваше само яростно желание да отблъсне нашественика, носещ насилие, обезчестяване, глад и смърт за майка му, сестра му, за близнаците Димка и Таня, и за Зоя.

Беше напълно наясно, че ако всички мислят по неговия начин, за него нямаше да работят шпиони. Немските му осведомители бяха решили, че патриотизмът и лоялността помръкват на фона на ужасяващите злодейства на нацистите. Беше им благодарен за смелостта и за мотивиращия ги строг морал. Той обаче изпитваше различни чувства.

Същото се отнасяше и за много от по-младите хора във военното разузнаване — малобройна група от тях се присъедини към един стрелкови батальон в началото на декември. Володя целуна родителите си, писа на Зоя, че се надява да оцелее, за да я види отново, и отиде в казармите.

Най-накрая Сталин докара в Москва подкрепления от Далечния Изток. Тринадесет дивизии от Сибир бяха разположени срещу близките им по численост немци. По пътя към фронта част от войските спряха за малко в столицата; московчани зяпаха белите им дрехи, топлите ботуши от овча кожа, ските, очилата и издръжливите степни кончета. Пристигнаха навреме за съветското контранастъпление.

Това беше последната възможност на Червената армия. Много пъти през последните пет месеца Съветският съюз хвърляше стотици хиляди хора срещу нашествениците. При всеки такъв случай немците спираха за малко, оправяха се с атаката и продължаваха неспирното си настъпление. Не успееше ли Червената армия да ги спре и този път, повече опити нямаше да има. Немците щяха да превземат Москва; овладееха ли Москва, щяха да овладеят и СССР. Тогава майка му щеше да разменя на черния пазар водка срещу мляко за Димка и Таня.

На четвъртия ден на декември съветските части излязоха на север, запад и юг от града и заеха позициите си за последното усилие. Движеха се без светлини, за да не предупредят противника. Забранено им беше да палят огньове или да пушат.

Същата вечер фронтовата линия беше посетена от агенти на НКВД. Володя не видя плъхообразния си зет Иля Дворкин, които сигурно беше сред тях. В лагера, където капитан Пешков и десетина души си почистваха оръжието, се появиха двама непознати чекисти и заразпитваха: „Да сте чули някой да критикува партията и правителството? Какво си говорят хората за другаря Сталин? Някой сред вас има ли да каже нещо по въпроса за стратегията и тактиката на армията?“

Володя не можеше да повярва. Какво значение имаше това точно сега? През следващите няколко дни Москва щеше да бъде спасена или загубена. Кой се интересуваше, че войниците се оплакват от офицерите си? Той прекрати разпита, заяви, че заедно с хората си има нареждане да пази пълно мълчание и заповед да застреля всеки, който я наруши; после дръзко добави, че ще остави хората от НКВД живи и здрави, ако си тръгнат.

Получи се, но Володя нямаше колебания, че НКВД подрива бойния дух на войските по цялата линия на фронта.

В петък, пети декември, съветската артилерия загърмя. На следващата сутрин Володя и батальонът му потеглиха на зазоряване посред вихрушка. Наредено им беше да заемат малко градче от отсрещната страна на някакъв канал.

Той пренебрегна заповедите да атакува немските позиции фронтално, каквато беше старомодната съветска тактика — мигът не бе подходящ за упорито придържане към погрешни идеи. С ротата си от сто човека той тръгна нагоре по канала, прекоси леда северно от градчето, после излезе във фланг на германците. Чуваше трясъка и рева на битката от лявата си страна — значи се намираше зад фронтовата линия на противника.

Володя бе почти ослепен от вихрушката. От време на време оръдейният огън прорязваше облаците, но на земята видимостта беше едва няколко ярда. Той обаче бе оптимист — това щеше да помогне на съветските части да допълзят до немците и да ги нападнат изненадващо.

Студът беше ужасен — на места до минус тридесет и пет градуса. Това бе лошо и за двете страни, но по-лошо за немците, които нямаха облекло за студено време.

Володя бе донякъде изненадан, че обичайно ефективните немци не са консолидирали линията си. Нямаше окопи, нито противотанкови ровове, нито землянки. Немският фронт не беше нищо повече от серия укрепени точки. Беше лесно да се промъкнеш през процепите в градчето и да търсиш лесни мишени — казарми, кръчми, муниционни складове.

Хората му застреляха трима часови и овладяха футболно игрище с паркирани на него петдесет танка. Володя се запита: „наистина ли беше толкова лесно? Нима силата, завладяла половин Русия, беше изтощена и бита?“

Труповете на убитите в предишните сблъсъци съветски войници, оставени да замръзват на място, бяха изути и без шинели — явно зъзнещите немци ги бяха посетили.

Улиците на града бяха задръстени с изоставени превозни средства — празни камиони с отворени врати, заснежени танкове с изстинали двигатели, джипове с вдигнати подпрени капаци — сякаш да покажат, че механиците са опитали да ги поправят, но са се отчаяли и са се отказали.

Володя пресичаше някаква голяма улица, чу автомобилен двигател и различи през снега как два фара се доближават от лявата му страна. Най-напред предположи, че това е съветска машина, преминала през немските линии. После по него и по хората му стреляха, и той им изкрещя да се крият. Колата се оказа Кубелваген — джип на Фолксваген, с окачена на предния капак резервна гума. Двигателят му бе с въздушно охлаждане, и затова не беше замръзнал. Возилото прогърмя покрай тях с много висока скорост; немците стреляха, както си бяха седнали.

Володя толкова се изненада, че забрави да им отвърне. Защо пълна с въоръжени немци кола се изтегляше от боя?

Той преведе ротата си през улицата. Очакванията му бяха, че ще трябва да си пробиват пътя с бой от къща на къща, но срещаха малко съпротива. Сградите на окупираното градче бяха заключени, със заковани прозорци, тъмни. Ако имаха малко разум, обитателите им се криеха под леглата си.

По улицата прииждаха още коли; Володя реши, че сигурно офицерите напускат боя. Той изпрати подразделение от хората си с картечница модел Дегтярьов ДП-28 да се укрепят в една кръчма и да стреля по немците. Не искаше те да оцелеят, за да убиват още съветски войници утре.

Непосредствено до главната улица забеляза ниска тухлена сграда; зад мъничките завески се виждаше ярка светлина. Володя се промъкна покрай часовия, който не можеше да вижда заради снежната буря, надзърна вътре и видя офицери. Предположи, че е попаднал на щаба на някой батальон.

Прошепна нарежданията на сержантите си. Те строшиха прозорците със стрелба и хвърлиха гранати вътре. Излязоха неколцина немци с ръце на тила. Минута по-късно Володя овладя постройката.

Той чу нов шум. Слушаше и се мръщеше озадачено. Приличаше му най-вече на тълпата на някой футболен стадион. Капитан Пешков излезе от щаба. Звукът идваше от фронтовата линия и се усилваше.

Чу се тракането на картечница; после, сто ярда по-надолу на главната улица, някакъв камион излезе от платното, заби се в тухлена стена и избухна в пламъци — вероятно ударен от поставената от Володя картечница ДП-28. Още два камиона се появиха веднага след него, но се измъкнаха.

Володя изтича до кръчмата. Картечницата стоеше на двата си крака върху някаква маса. Наричаха този модел „Грамофона“ заради дискообразния пълнител върху цевта. Хората се наслаждаваха:

— Все едно стреляте по гълъбите на двора, другарю капитан! — каза единият. — Лесно е!

Един от хората бе посетил кухнята и намерил по чудо неопоскана кутия сладолед; всички се редуваха да го опитват.

Володя погледна през разбития прозорец на заведението. Видя приближаването на още една кола — заприлича му на джип — и тичащи след него хора. Щом се доближиха, той разпозна немските униформи. Зад тях идваха още — десетки, може би стотици. Явно те произвеждаха звука като от тълпа футболни запалянковци.

Войникът насочи цевта към колата, но Володя Пешков положи ръка на рамото му.

— Почакай — каза той.

Загледа се във вихрушката и очите го заболяха. Видя само още коли, още тичащи хора и няколко коня.

Един от войниците вдигна пушката си.

— Не стреляй — нареди Володя. Тълпата се приближи още повече.

— Не можем да ги спрем — ще ни унищожат за минута — продължи той. — Оставете ги да минат. Скрийте се.

Хората му легнаха на пода. Картечарят свали ДП-28 от масата. Володя седна на пода и надникна през перваза на прозореца.

Шумът прерасна в рев. Хората начело достигнаха кръчмата и я подминаха — тичаха, препъваха се и накуцваха. Някои носеха пушки, а повечето явно бяха загубили оръжията си. Някои имаха палта и шапки; други бяха само по куртки. Мнозина бяха ранени. Володя видя как човек с превързана глава падна, пропълзя няколко крачки и повече не помръдна. Никой не му обърна внимание. Кавалерист прегази с коня си пехотинец и продължи да галопира нататък. Джиповете и щабните автомобили караха бясно през тълпата, пързаляха се по леда, въртяха се лудо и попиляваха хората на всички посоки.

Володя разбра, че това е разгром. Бягаха като луди с хиляди. Спасяваха се.

Най-накрая немците отстъпваха.