Кен Фолет
Зимата на света (7)

I

Абъроуен се беше променил. По улиците се движеха коли, камиони и автобуси. През двадесетте, когато като дете идваше на гости на баба си и дядо си, паркираната кола беше рядкост и събираше сума зяпачи.

Над града все още господстваха двете кули на шахтата с величествено въртящите се колела на елеватора. Нямаше нищо друго — нито фабрики, нито служебни сгради, никаква друга индустрия освен въгледобива. Почти всички мъже в града работеха в мината. Имаше и изключения — неколцина бакали, множество духовници от всички деноминации, деловодителят на общината, лекарят. Щом търсенето на въглища спаднеше както през тридесетте и мъжете останеха без работа, не им оставаше нищо друго. Затова и най-настойчивото искане на Лейбъристката партия беше помощ за безработните, та мъжете да не изживяват агонията и унижението да не могат да хранят семействата си.

Лейтенант Лойд Уилямс пристигна с влака от Кардиф в една априлска неделя на 1940 година. С малко куфарче в ръка, той изкачи хълма до Тай Гуин. Беше прекарал осем месеца в обучаване на новобранци — същото като в Испания — и в трениране на боксовия отбор на Уелските стрелци; армията най-накрая установи, че той говори свободно немски, прехвърли го в разузнаването и го прати на курс за подготовка.

До момента армията се беше занимавала само с обучение. Никакви британски части не се бяха сблъсквали с неприятеля в по-значително сражение. Германия и СССР завладяха Полша и си я поделиха, а съюзническите гаранции за полската независимост се бяха оказали без стойност.

Хората в Британия наричаха това „Странната война“ и нямаха търпение за нещо сериозно. Лойд не изпитваше сантиментални илюзии към войната — беше чувал гласовете на умиращите, които молят за вода на бойните полета на Испания — но независимо от това силно искаше да се започне окончателното разчистване на сметките с фашизма.

Армията се готвеше да изпрати още хора във Франция при положение, че немците нахлуеха там. Все още не се бе случило и всички бяха в готовност, но междувременно не спираха с обучението.

Въвеждането на Лойд в тайнствата на военното разузнаване щеше да стане в имението, което толкова време бе свързано със съдбините на семейството му. Богатите и знатни собственици на много подобни дворци ги бяха предоставили на военните, може би заради страха си, че в противен случай имотите ще бъдат конфискувани за постоянно.

Армията със сигурност бе променила вида на Тай Гуин. На моравата бяха паркирани десетина маслиненозелени коли; гумите им бяха намачкали сочната трева на графа. Елегантната входна алея, с извитите си гранитни стъпала, беше станала склад. Грамадни тенекии с варен боб и мас стояха на камари там, където по-рано окичени с бижута дами и мъже във фракове бяха излизали от кабриолетите си. Лойд се усмихна — харесваше му изравняващият ефект на войната.

Той влезе в къщата. Поздрави го дундест офицер в намачкана и зацапана униформа.

— Идвате за подготвителния курс за разузнавачи, лейтенант?

— Тъй вярно. Лейтенант Лойд Уилямс.

— Майор Лаутър.

Лойд бе чувал за него. Маркизът на Лаутър, наричан от приятелите си Лаути.

Лейтенант Уилямс се огледа. Картините по стените бяха наметнати с огромни чаршафи. Богато украсените мраморни камини бяха грубо обковани; само малко пространство бе оставено за решетките. Потъмнелите стари мебели, понякога споменавани с обич от майка му, бяха изчезнали, заменени от стоманени чинове и евтини столове.

— Боже мой, изглежда различно — отрони той.

Лаутър се усмихна.

— Бил сте тук по-рано. Познавате ли семейството?

— Учих в Кембридж заедно е Бой Фицхърбърт. Там се запознах и с госпожа виконтесата, при все че още не бяха женени. Предполагам, че са се изнесли за времето на войната.

— Не съвсем. Няколко стаи са запазени за тях. Но те не ни притесняват въобще. Та Вие сте идвал тук на гости?

— А, не. Не ги познавам добре. Не, разведоха ме из сградата през детските ми години, един ден, когато фамилията не беше тук. Майка ми е работила тук известно време.

— Наистина? Какво, наглеждала е библиотеката на графа или нещо подобно?

— Не, била е камериерка — още щом думите излязоха от устата му, Лойд разбра, че е допуснал грешка.

По лицето на Лаутър се изобрази отвращение.

— Мда — каза той. — Колко интересно.

Лойд усети, че веднага са го картотекирали като парвеню от работническата класа. По време на целия му престой щяха да го третират като гражданин втора класа. Трябваше да мълчи за миналото на майка си — знаеше за високомерието на армията.

Лаути произнесе:

— Сержант, заведете лейтенанта в стаята му. На таванския етаж.

Дадоха му стая в някогашните помещения за прислугата.

Всъщност нямаше нищо против. „Та нали майка ми е живяла тук“, помисли си той.

Докато изкачваха стълбите, сержантът съобщи на Лойд, че няма задължения до обяда в офицерската столова. Лойд запита дали някой от Фицхърбъртови е в имението в момента, но човекът нямаше представа.

Разопаковането на багажа му отне две минути. Среса се, облече чиста униформена риза и отиде да види баба си и дядо си.

Къщата на улица „Уелингтън“ изглеждаше по-малка и по-сива от всякога, въпреки че вече имаше топла вода в килера и външен клозет с течаща вода. Подредбата не се беше променила, откак Лойд се помнеше — прокъсаният килим на пода, избелелите вълнени завеси, твърдите дъбови столове в единствената стая на долния етаж, която служеше за всекидневна и кухня.

Старците обаче се бяха променили. И двамата бяха към седемдесетте и изглеждаха слаби. Дядо му страдаше от болки в краката и с нежелание напусна работата си в миньорския профсъюз. Баба му имаше слабо сърце — доктор Мортимър й беше наредил да си почива по четвърт час след всяко ядене.

Стана им приятно да го видят в униформа.

— Лейтенант, нали? — запита баба му. През целия си живот е била политически осъзната, но не можеше да скрие гордостта си че внукът й е офицер.

В Абъроуен новините вървяха бързо — фактът, че е дошъл внукът на Дай Профсъюзния, сигурно беше стигнал до половината градче преди Лойд да е изпил и първата чаша от силния чай на баба си. Той не се изненада от появата на Том Грифитс.

— Лени щеше да бъде лейтенант като теб, ако се беше върнал от Испания — каза Томи.

— И аз мисля така — съгласи се Лойд. Не беше срещал офицер, който да е бил миньор в цивилния живот, но започнеше ли войната като хората, всичко можеше да стане.

— Беше най-добрият сержант в Испания, да знаеш.

— И двамата преживяхте много.

— Минахме през ада — обясни Лойд. — И загубихме. Но този път фашистите няма да победят.

— Пия за това — изрече Томи и пресуши чая си.

Лойд отиде със старите на вечерната служба в параклиса „Витезда“. Религията не заемаше много място в живота му и със сигурност не беше съгласен с догматизма на дядо си. „Вселената е неразбираема“, помисли си Лойд, „и хората просто можеше да се съгласят с това.“ Но и двамата бяха щастливи, че е дошъл с тях на църква.

Импровизираните молитви бяха изразителни и гладко връзваха библейските фрази към разговорната реч. Проповедта бе леко досадна. Но пеенето въодушеви Лойд. Уелсците пееха на четири гласа; бяха ли в настроение, можеха да отнесат покрива.

Докато пееше заедно с тях, Лойд усети как във варосаната черквица бие сърцето на Великобритания. Хората около него бяха бедно облечени и необразовани, живееха в непрестанен тежък труд — мъжете вадеха въглищата изпод земята, а жените отглеждаха следващото поколение миньори. Но хората бяха издръжливи, с остър ум и бяха изградили начин на живот, който придаваше смисъл на това да живееш. Надеждата им идваше от неконформистката им християнска вяра и от основания на нея социализъм; наслаждаваха се на ръгбито и мъжкото многогласно пеене; свързваше ги ведростта в добри времена и солидарността в усилни дни. Щеше да се сражава за това — за тези хора и за това градче. Ако трябваше да даде живота си за тях, щеше да го е дал за нещо добро.

Дядо му прочете последната молитва. Застана прав със затворени очи, подпрян на бастуна си.

— Боже, Ти виждаш сред нас твоя млад слуга Лойд Уилямс, седнал тук в униформата си. Молим Те в милостта и мъдростта Си да го върнеш у дома жив и здрав. Да бъде волята Ти, Господи.

Конгрегацията потвърди с едно сърдечно „амин“ и Лойд избърса една сълза.

Изпрати старците до дома — слънцето залязваше зад планината и над редичките от сиви къщи се спускаше здрач. Отклони поканата за вечеря, забърза към Тай Гуин и стигна навреме за яденето в офицерската столова.

Имаха задушено говеждо, варени картофи и зеле. Не се отличаваше от обичайната армейска храна и Лойд се натъпка, като си даваше сметка, че е била платена от хора като дядо му и баба му, а те щяха да ядат хляб с мас. На масата имаше бутилка уиски; Лойд си сипа малко, за да бъде по-общителен. Изучаваше другите от курса и опитваше да запомни имената им.

По пътя към стаята си мина през Залата със скулптурите — опразнена от произведенията и обзаведена с черна дъска и дванадесет евтини чина. В нея видя майор Лаутър да беседва с една жена. Загледа се още веднъж и установи, че тя е Дейзи Фицхърбърт.

Толкова се изненада, че спря. Лаутър се огледа около себе си раздразнено. Видя Лойд и с неохота произнесе:

— Лейди Абъроуен, смятам, че познавате лейтенант Уилямс.

„Ако отрече“ — помисли си Лойд — „ще й припомня как ме целуна дълго и силно на една улица в Мейфеър посред нощ.“

— Много ми е приятно да Ви видя отново, господин Уилямс — каза тя и протегна ръка за поздрав.

Кожата й беше топла и мека на пипане. Сърцето му заби по-силно.

Лаутър се намеси:

— Уилямс ми каза, че майка му е работила тук като камериерка.

— Знам — потвърди Дейзи. — Каза ми го на бала на „Тринити“. Упрекваше ме за снобизма ми. Неприятно ми е да го призная, но беше напълно прав.

— Много сте мила, лейди Абъроуен — смутено промълви Лойд. — Наистина нямам оправдание за това, което Ви казах.

Стори му се, че вече не е толкова язвителна — може би бе съзряла.

Дейзи се обърна към Лаутър:

— Днес майката на господин Уилямс е депутат.

Лаутър се слиса.

Лойд запита Дейзи:

— Как е еврейската ти приятелка Ева? Помня, че се беше омъжила за Джими Мъри.

— Вече имат две деца.

— Тя измъкна ли родителите си от Германия?

— Много мило от твоя страна е, че ги помниш — но не, за съжаление Ротманови не могат да получат изходни визи.

— Ужасно съжалявам. За нея сигурно е истински ад.

— Така е.

Лаутър видимо губеше търпение от разговорите за прислужници и евреи.

— Да се върнем на думите ми, лейди Абъроуен…

Лойд се сбогува:

— Пожелавам ви лека нощ.

Излезе от стаята и изтича нагоре по стълбите.

Приготвяше се за лягане и усети, че си пее последния химн от литургията:

„Покоя ми нищо не ще наруши

Щом за тази скала се държа

Бог на целия свят е любов

Как да не пея ще се удържа?“

II

Три дни по-късно Дейзи завършваше писмото до природения си брат Грег. При избухването на войната той й бе изпратил притеснено писмо и оттогава си пишеха горе-долу веднъж месечно. Каза й, че е видял старата си любов Джаки Джейкс на улица „Е“ във Вашингтон, и питаше сестра си какво би могло да накара едно момиче да избяга по този начин. Дейзи нямаше представа; написа му го, пожела му късмет и сложи точка на писмото.

Погледна часовника. Имаше час до вечерята на курсантите; занятията им бяха свършили и тя имаше голям шанс да намери Лойд в стаята му.

Качи се в старите апартаменти на прислугата на таванския етаж. Младите офицери седяха или пък лежаха на леглата си, четяха или пишеха. Намери Лойд в тясна стая със старо огледало в цял ръст; седеше до прозореца и четеше някаква книга с илюстрации.

— Нещо интересно ли четеш? — попита го тя.

Той направо скочи.

— Здравей, това е изненада.

Изчерви се. Вероятно още си падаше по нея. От нейна страна бе много жестоко да го целува при положение, че не възнамеряваше да задълбочава връзката им. Но това бе станало преди четири години; и двамата бяха все още хлапаци. Вече трябваше да го е преживял.

Погледна книгата в ръката му. Беше на немски и съдържаше цветни изображения на нашивки и отличителни знаци.

— Трябва да познаваме немските отличителни знаци — обясни той. — Голяма част от разузнавателните данни се събират при разпитите на военнопленниците веднага след залавянето им. Някои, разбира се, няма да говорят, тъй че разпитващият трябва да може да каже само след един поглед към униформата на човека какъв е чинът му; от кой армейски корпус е; дали е пехотинец, кавалерист, артилерист, от специализирано поделение — например, ветеринарно — и тъй нататък.

— Това ли учите тук? — скептично го запита тя. — Значението на немските нашивки?

Той се засмя.

— Това е едно от нещата, които учим. Мога да ти кажа за него, без да издавам военна тайна.

— А, разбирам.

— Защо си в Уелс? Изненадан съм, че не правиш нещо, свързано с войната.

— Хайде пак — отвърна му Дейзи. — Четем морал. Да не би някой да те е учил да омайваш жените така?

— Извини ме — сковано каза той. — Нямах намерение да те порицавам.

— Както и да е, особено военно усилие няма. Баражните балони се носят по въздуха като препятствие за немските самолети, които така и не се появяват.

— В Лондон поне ще имаш светски живот.

— Знаеш ли, за мен това бе най-важното нещо на света, а сега вече не е — съобщи му тя. — Сигурно остарявам.

Явно имаше друга причина да напусне Лондон, но тя нямаше да му я каже.

— Представях си те в униформата на медицинска сестра.

— Тук бъркаш. Не обичам болни хора. Обаче преди да ме погледнеш още веднъж с неодобрение, погледни тук.

И тя му подаде снимката в рамка, която носеше със себе си.

Лойд изучи фотографията със смръщено изражение.

— Къде я намери?

— Разглеждах една кутия със стари снимки в стаята за вехтории на приземния етаж.

Снимката беше групова, направена на източната ливада на Тай Гуин една лятна сутрин. В центъра беше застанал младият граф Фицхърбърт; в краката му стоеше голямо бяло куче. Момичето до него вероятно бе сестра му Мод, която Дейзи не бе виждала. От двете им страни се бяха наредили четиридесет или петдесет души, облечени в разнообразни дрехи на прислужници.

— Виж датата — каза му тя.

— Хиляда деветстотин и дванадесета година — прочете Лойд на висок глас.

Тя го гледаше и следеше реакциите му по отношение на снимката.

— Майка ти снимана ли е тук?

— Вярно! Може и да е тук.

Лойд се загледа по-внимателно.

— Мисля, че я намерих — обяви той след минута.

— Покажи ми я.

Лойд посочи.

— Мисля, че е тя.

Дейзи видя слабичко, хубаво момиче на около деветнадесет години, с къдрава черна коса под бялата шапчица на прислужницата, с усмивка, която съдържаше повече от намек за пакостливост.

— О, очарователна е! — възкликна тя.

— Тогава е била — уточни Лойд. — Днес хората по-скоро биха я определили като внушителна.

— Виждал ли си лейди Мод? Как мислиш, дали не е жената до Фиц?

— Сякаш съм я познавал откакто се помня. Тя и майка ми са били заедно в движението за политически права на жените. Не съм я виждал, след като си тръгнах от Берлин през 1933 година, но жената на снимката определено е тя.

— Не е толкова красива.

— Може би, но изглежда много уравновесена и облечена с отличен вкус.

— Все едно, мислех, че може да поискаш снимката.

— Мога ли да я задържа?

— Разбира се. Никой не я е искал — затова и е била в кутията в сутерена.

— Благодаря ти!

— Няма нищо — Дейзи отиде до вратата. — Продължавай да се учиш.

Докато слизаше по задното стълбище, се надяваше, че не е флиртувала. Може би въобще не биваше да отива да го види. Беше се поддала на импулса си да е щедра. Дано той не изтълкуваше погрешно жеста й.

Почувства остра болка в корема и се спря посред стълбищната площадка. През целия ден усещаше слаба болежка в гърба — и я отдаваше на евтиния матрак, на който спеше — но това беше нещо различно. Припомни си какво е яла през деня, но не можеше да се сети за нищо, което да й докара неразположение, като недоварено пиле или зелени плодове. Не беше яла и стриди — къде такова щастие! Болката отшумя бързо, както се беше появила, и тя си каза да я забрави.

Върна се в стаята си в сутерена. Живееше в апартамента на иконома — малка спалня, дневна, малка кухня и хубава баня с вана. За къщата се грижеше старият лакей Морисън, а на нея прислужваше едно младо момиче от Абъроуен. Наричаха я Малката Мейзи Оуън, въпреки че беше доста едра.

— Й майка ми е Мейзи, та винаги са ме викали Малката Мейзи, нищо, че вече съм по-висока от нея — обясни момичето.

При влизането на Дейзи телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката и разпозна гласа на съпруга си.

— Как си? — попита я той.

— Отлично. Кога ще си дойдеш?

Беше отлетял на някаква мисия до голямата военновъздушна база Сейнт Ейтън край Кардиф и обеща да намине и да изкара нощта при нея.

— Няма да стане, съжалявам.

— О, колко неприятно!

— В базата има официална вечеря, на която съм длъжен да присъствам.

Не звучеше особено наскърбен, че няма да я види, и тя се почувства засегната.

— Е, хубаво — беше коментарът й.

— Ще бъде скучно, но не мога да си тръгна.

— Няма да е и наполовина на скуката от това да съм съвсем сама тук.

— Със сигурност е еднообразно, но в твоето положение е по-добре да си там.

Хиляди хора напуснаха Лондон след обявяването на войната, но повечето се върнаха, след като очакваните бомбардировки и газови атаки не се случиха. Беа, Мей и дори Ева обаче бяха единодушни, че бременността на Дейзи означава тя да е в Тай Гуин. Дейзи им обърна внимание, че всеки ден множество жени си раждат най-спокойно в Лондон; наследникът на графската титла беше, разбира се, нещо друго.

В действителност не й беше толкова противно, колкото бе очаквала. Може би бременността я бе направила нетипично пасивна. Но от започването на войната светският живот на Лондон течеше с понижено настроение, сякаш хората смятаха, че нямат право да се забавляват. Приличаха на свещеници в кръчма — знаят, че би трябвало да е забавно, но не могат да уловят настроението.

— Все пак ще ми се мотоциклетът ми да беше тук — произнесе тя. — Поне щях да мога да пропътувам Уелс.

Бензинът беше нормиран, но не строго.

— Дейзи! — произнесе той строго. — Не можеш да караш мотоциклет — докторът го забрани абсолютно.

— Както и да е, открих литературата — продължи виконтесата на Абъроуен. — Библиотеката е превъзходна. Някои от редките и ценни книги са изнесени, но почти всички още си стоят на полиците. Сега получавам образованието, което така усърдно гледах да не получа в училище.

— Отлично — бе неговият коментар. — Добре, настанявай се с някоя хубава криминална книга и се наслаждавай на вечерта.

— Днес имах лека болка в корема.

— Може би затруднено храносмилане.

— Надявам се да си прав.

— Предай почитанията ми на оня мърляч Лаути.

— Не прекалявай с портвайна на вечерята.

Точно щом окачи слушалката, Дейзи получи нов пристъп на болка в корема. Този път продължи по-дълго. Мейзи влезе, видя лицето й и попита:

— Добре ли сте, милейди?

— Просто малко ме заболя.

— Бях дошла да питам дали сте готова за вечеря.

— Не съм гладна. Мисля, че днес ще пропусна вечерята.

— Направила съм Ви хубав селски пай — укорително й каза Мейзи.

— Покрий го и го прибери в килера. Ще го изям утре.

— Да направя ли един хубав чай?

Само за да я отпрати, Дейзи каза:

— Да, моля те.

Дори и след четири години в страната още не можеше да понася силния чай с мляко и захар.

Болката отзвуча, тя седна и отвори Воденицата на река Флос. Остави се да изпие чая на Мейзи и се почувства малко по-добре. Когато приключи с него и Мейзи изми чашата и чинийката, тя я пусна да си върви. Момичето трябваше да извърви една миля в тъмното, но носеше фенерче и каза, че не се притеснява.

След един час болката се появи отново и този път не изчезна, Дейзи отиде в тоалетната — надяваше се да облекчи тежестта в коремната област. Изненада се и се притесни, когато видя петна тъмночервена кръв по бельото си.

Преоблече се и отиде до телефона; вече беше сериозно разтревожена. Намери номера на Сейнт Ейтън и се обади в базата.

— Трябва да говоря с лейтенант пилота виконт Абъроуен.

— Не е разрешено да свързваме офицерите за лични разговори — отвърна й някакъв педантичен уелсец.

— Случаят е спешен. Трябва да говоря със съпруга си.

— В стаите няма телефони. Това не е хотел Дорчестър.

Може би си въобразяваше, но човекът изпитваше задоволство, че не може да й помогне.

— Съпругът ми е на официалния банкет. Моля Ви, изпратете някой ординарец да го доведе при телефона.

— Не разполагам с ординарци, а и няма никакъв банкет.

— Няма банкет? — Дейзи изведнъж се видя в чудо.

— Обичайната вечеря в офицерската столова — обясни операторът. — А тя свърши преди един час.

Дейзи тресна слушалката. Нямало банкет? Бой ясно произнесе, че му се налага да присъства на официална вечеря в базата. Трябва да е излъгал. Идеше й се да заплаче. Беше решил да не я вижда; предпочел е да излезе да пие с приятелите си или може би да посети някоя жена. Причината беше без значение. Дейзи не беше важна за него.

Тя пое дълбоко дъх. Имаше нужда от помощ. Не знаеше номера на доктора в Абъроуен, ако изобщо имаше такъв. Какво да направи?

При последното си заминаване Бой й беше казал:

— Ще имаш на разположение сто или повече офицери от армията, които да се грижат за теб, ако е необходимо.

Но тя не можеше да съобщи на маркиза на Лаутър, че има кръвотечение.

Болката се усилваше и тя можеше да усети нещо топло и лепкаво между краката си. Отиде отново в банята и се изми. Видя, че в кръвта има съсиреци. Нямаше дамски превръзки — беше смятала, че една бременна жена няма нужда от такива. Отряза парче от някаква кърпа за ръце и я използва вместо превръзка.

Тогава се сети за Лойд Уилямс.

Той беше любезен. Беше отгледан от жена — убедена феминистка. Харесваше Дейзи. Щеше да й помогне.

Качи се в приемната. Къде беше той? Курсантите трябва да бяха свършили с вечерята си. Можеше да е горе. Стомахът я болеше толкова, че не вярваше, че ще може да измине пътя до тавана.

Може би беше в библиотеката. Курсантите я използваха, за да учат на спокойствие. Влезе вътре. Един сержант се беше съсредоточил над някакъв атлас.

— Бихте ли имал добрината — обърна се тя към него — да намерите лейтенант Лойд Уилямс?

— Разбира се, милейди — мъжът затвори книгата. — Какво да му предам?

Попитайте го дали би могъл да слезе в сутерена за малко.

— Добре ли сте, госпожо? Изглеждате малко бледа.

— Ще се оправя. Просто пратете Уилямс възможно най-бързо.

— Веднага.

Дейзи се завърна в стаите си.

Усилието да изглежда нормално я беше изтощило и тя се просна на леглото. От дълго време усещаше как кръвта се просмуква през дрехите й, но болката бе такава, че просто не обръщаше внимание. Погледна часовника си. Защо Лойд не бе дошъл? Може би сержантът не е могъл да го намери. Къщата беше толкова голяма. Може би просто щеше да си умре тук.

На врата се почука и тогава, за огромно свое облекчение, тя чу гласа му.

— Лойд Уилямс е.

— Влизай — покани го тя. Той щеше да я види в ужасно състояние. Може би това щеше да го отблъсне завинаги от нея.

Чу го как влиза в съседната стая.

— Отне ми малко време да намеря стаите ти — обясняваше той. — Къде си?

— Мини оттук.

Лойд влезе в спалнята.

— Божичко! — възкликна той. — Какво е станало?

— Потърси помощ — каза тя. — Има ли доктор в градчето?

— Разбира се. Доктор Мортимър. Тук е направо от векове. Но може и да няма време. Дай… — поколеба се. — Може и да имаш кръвоизлив, но не мога да кажа, докато не погледна, затвори очи.

— Давай — беше твърде стресната, за да изпитва неудобство.

Усети как той повдига полите на роклята й.

— Боже мой — промълви Лойд. — Горката.

После смъкна долните й гащи.

— Съжалявам — каза той. — Има ли някъде вода?

— В банята — упъти го тя.

Той влезе в банята и завъртя крана. Миг по-късно тя усети Лойд я почиства с топла влажна кърпа.

После Лойд рече:

— Тече слабо. Виждал съм хора да кървят до смърт, а ти не си в такава опасност.

Тя отвори очи и видя как той спуска полата й.

— Къде е телефонът? — попита я той.

— В дневната.

Тя чу как той произнася:

— Свържете ме с доктор Мортимър колкото се може по-бързо.

Пауза.

— На телефона е Лойд Уилямс. Намирам се в Тай Гуин. Мога ли да говоря с доктора…? О, здравейте, госпожо Мортимър, кога го очаквате да се върне…? Става дума за жена с болки в коремната област и вагинално кръвотечение… Да, наясно съм, че повечето жени го изпитват веднъж месечно, но това очевидно е извънредно… двадесет и три годишна… да, омъжена… няма деца… ще я питам.

И той повиши глас.

— Възможно ли е да си бременна?

— Да — отвърна Дейзи. — Трети месец.

Той повтори отговора й, след което се възцари дълга тишина. Най-накрая окачи слушалката и се върна при нея.

Седна на ръба на кревата.

— Докторът ще дойде веднага, щом може, но оперира премазан от обърната вагонетка миньор. Жена му обаче е съвсем сигурна че си пометнала.

Взе ръката й в своята.

— Съжалявам, Дейзи.

— Благодаря ти — прошепна му тя. Болката май беше понамаляла, но тя се чувстваше много тъжна. Наследникът на графската титла си беше отишъл. Бой щеше да се чувства много разстроен.

Лойд продължи:

— Според госпожа Мортимър било доста често срещано и повечето жени имали едно-две помятания между бременностите си. Нямало опасност, стига кръвотечението да не било изобилно.

— А ако се влоши?

— Тогава трябва да те откарам в болницата в Мъртър. Но десетмилна разходка в армейски камион ще ти се отрази доста зле, тъй че трябва да се избягва, освен ако животът ти не е в опасност.

Тя не изпитваше повече страх.

— Толкова се радвам, че се оказа тук.

Мога ли да предложа нещо?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че можеш да направиш няколко крачки?

— Не знам.

— Нека напълня ваната. Ако успееш, чиста ще се почувстваш много по-добре.

— Да.

— Тогава може би ще можеш да импровизираш и някаква превръзка.

— Да.

Той се върна в банята и тя чу шума на течащата вода. Седна на кревата. Усещаше се замаяна и постоя около една минута; после главата й се проясни. Свали крака на пода. Седеше сред съсирваща се кръв и се отвращаваше от себе си.

Крановете бяха завъртяни. Той се върна и я хвана за ръката.

— Ако усещаш слабост, просто ми кажи — рече той. — Няма да те оставя да паднеш.

Беше изненадващо силен и всъщност наполовина я носеше, докато влизаше в банята. В някакъв момент скъсаното й бельо падна на пода. Тя застана до ваната и го остави да разкопчае копчетата на гърба на дрехата й.

— Можеш ли да се оправиш с останалото? — попита той.

Тя кимна и той излезе.

Облегна се на коша за пране, бавно свали дрехите си и ги остави в кървава купчина на пода. Влезе във ваната. Водата беше топла точно колкото трябва. Болката намаля, когато се облегна по гръб и се отпусна. Заля я благодарност към Лойд. Беше толкова мил — идваше й да се разплаче.

След няколко минути вратата се открехна и се появи ръката му с някакви дрехи.

— Нощница и тъй нататък — обясни той, остави ги на коша и затвори.

Водата започна да изстива и тя се изправи. Отново изпита световъртеж, но само за миг. Подсуши се с кърпата, после облече донесените от него нощница и бельо. Постави кърпа за ръце вместо превръзка, за да попива кръвта, която продължаваше да капе.

Когато се завърна в спалнята, креватът й беше застлан с чисти чаршафи и одеяла. Изкатери се върху него, седна и придърпа одеялото до врата си.

Той влезе откъм всекидневната.

— Май си по-добре — прецени господин лейтенантът. — Изглеждаш притеснена.

— Това не е точната дума — отговори тя. — Може би смазана, макар че и това ми звучи слабо.

Истината не беше толкова проста. Свиваше се, винаги когато се сетеше в какво състояние я е видял — но пък от друга страна не изглеждаше отвратен.

Лойд влезе в банята и вдигна пуснатите й на пода дрехи. Явно не се превземаше по въпроса за менструалната кръв.

Тя го попита:

— Къде остави чаршафите?

— Намерих голям умивалник в зимната градина. Оставих ги да киснат в студена вода. Да накисна ли и дрехите?

Тя кимна.

Той изчезна отново. Къде се беше научил да е толкова компетентен и да се оправя така добре? Предположи, че по време на гражданската война в Испания.

Чу го как се върти в кухнята. Появи се с две чаши чай.

— Може и да не ти харесва, но ще се почувстваш по-добре.

Тя взе чашата. Той й посочи две бели хапчета в дланта си.

— Аспирин? Може да облекчи малко стомашните спазми.

Тя ги взе и ги преглътна с горещия чай. Лойд винаги й беше правил впечатление на по-зрял от възрастта си човек. Спомни си как уверено отиде да открие пияния Бой във Веселие.

— Винаги си бил такъв — каза му тя. — Наистина пораснал, докато останалите само се преструвахме.

Изпи чая и се почувства уморена. Той изнесе чашите.

— Може да притворя очи за малко — каза му тя. — Ще останеш ли тук, ако заспя?

— Ще остана толкова, колкото искаш — каза той. После добави още нещо, но гласът му се стопи и тя заспа.

III

След това Лойд започна да прекарва вечерите в малкия апартамент на иконома.

През целия ден очакваше този момент.

Слизаше по стълбите няколко минути след осем, след края на вечерята в столовата, когато прислужницата на Дейзи вече си беше тръгнала. Сядаха един срещу друг в двете стари кресла. Лойд носеше някоя книга, по която да учи — винаги имаха домашни работи и тестове сутринта; Дейзи четеше някой роман, но най-вече разговаряха. Споделяха какво им се е случило през деня, обсъждаха прочетеното и си разказваха едни на друг за живота си.

Той си спомни за битката на улица „Кейбъл“.

— Докато се бяхме събрали най-мирно, ни нападнаха конните полицаи, които викаха разни неща за мръсните евреи — разказа й той. — Биеха ни с палките и ни избутваха към стъклените витрини.

Тя беше с останалите фашисти в градината на Тауър и не бе видяла нищо от сблъсъците.

— Не го съобщиха така — обясни тя. Бе повярвала на вестниците, според които ставало дума за организиран от хулигани уличен бунт.

Лойд не беше изненадан.

— Майка ми гледала кинопрегледа в салона Есолдо седмица по-късно — припомни си той. — Превзетият глас на коментатора казал: „Безпристрастните наблюдатели нямат друго освен похвала за полицията.“ Според майка ми публиката избухнала в смях.

Дейзи бе изненадана от скептицизма му по отношение на новините. Той й разказа, че повечето британски вестници са премълчавали истории за жестокостите на армията на Франко в Испания, а са преувеличавали всяко съобщение за лошо държане на правителствените войски. Тя призна, че е приела гледната точка а граф Фицхърбърт — бунтовниците били идеалистично настроени християни, които освобождавали Испания от заплахата на комунизма. Тя не знаеше нищо за масовите екзекуции, изнасилванията и грабежите, извършвани от хората на Франко.

Явно никога не й беше минавало през ума, че притежаваните от капиталистите вестници могат да премълчават новини, които се отразяват зле на консервативното правителство, на военните или на бизнеса и да се възползват от всеки случай на лошо поведение от страна на хората от профсъюзите или левите партии.

Лойд и Дейзи си говореха за войната. Най-накрая имаше някакви действия. Британски и френски войски бяха извършили десант в Норвегия и се сражаваха за контрол над страната с немците, които бяха направили същото. Вестниците не можеха да прикрият факта, че нещата се развиваха зле за съюзниците.

Отношението на Дейзи към Лойд се беше променило. Тя не флиртуваше повече. Винаги се радваше да го види и недоволстваше, ако той идва по-късно; понякога се шегуваше с него, но никога не кокетничеше. Каза му колко разочаровани са били всички за бебето, което е загубила — Бой, Фиц, Беа, майка й в Бъфало, дори баща й Лев. Не можеше да се отърси от необяснимото чувство, че е извършила нещо срамно и го попита дали според него това е глупаво. Той й каза, че не е. За него нищо, вършено от нея, не беше глупаво.

Разговорите им бяха лични, но спазваха физическа дистанция. Той не се възползва от изключителната интимност на нощта, в която тя пометна. Разбира се, сцената щеше завинаги да живее в сърцето му. Бърсането на кръвта от бедрата и корема й не беше нещо, което да предизвика страстта — в никакъв случай — но бе изпълнено с нежност. Това обаче беше медицински случай и следователно не му даваше възможност да си позволява волности по-нататък. Толкова се боеше да не създаде погрешно впечатление по въпроса, че внимаваше дори да не я докосне.

В десет вечерта тя правеше какао и за двамата; той обичаше напитката, а тя твърдеше, че и тя я обичала, при все че той се чудеше дали тя просто не е любезна. После той й пожелаваше лека нощ и се качваше в таванската си спалня.

Държаха се като стари приятели. Не това искаше Лойд, но тя бе омъжена и той не можеше да получи нищо повече.

Започваше да забравя положението й. Една вечер се смая, когато тя обяви, че ще посети пенсионирания иконом на графа, Пийл — той живееше в къщичка извън имението.

— Та той е осемдесетгодишен! — каза тя на Лойд. — Сигурна съм, че Фиц съвсем го е забравил. Трябва да видя как е.

Лойд направо вдигна вежди от изумление и тя добави:

— Трябва да се убедя, че е добре. Това е мое задължение като член на фамилията Фицхърбърт. Грижата за старите служители на семейството е задължение при богатите семейства — това не ти ли е известно?

— Пропуснал съм го.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се.

Следващият ден беше неделя и двамата излязоха сутринта — Лойд нямаше лекции. И двамата бяха смаяни от състоянието на малката постройка — боята се лющеше, тапетите падаха, а завесите бяха посивели от въглищния прах. Единствената украса беше редичката снимки от списания, заковани на стената — кралят и кралицата, Фиц и Беа, други хора от аристокрацията. Мястото не беше почиствано като хората с години; носеше се миризма на урина, пепел и западане. Лойд предположи, че това не е необичайно за някой възрастен човек с малка пенсия.

Веждите на Пийл бяха побелели. Той погледна Лойд и го поздрави:

— Добро утро, милорд — мислех си, че сте мъртъв!

Лойд се усмихна:

— О, аз съм просто посетител!

— Така ли, сър? Бедният ми мозък е направо като бъркани яйца. Старият граф умря кога — преди тридесет и пет или преди четиридесет години? Е, добре, кой сте Вие тогава, млади господине?

— Аз съм Лойд Уилямс. Преди години сте познавали майка ми, Етел.

— Ти си момчето на Ет? Е, в този случай, разбира се…

Дейзи попита:

— В този случай какво, господин Пийл?

— О, нищо. Мозъкът ми наистина е като бъркани яйца!

Питаха го дали няма нужда от нещо; той настояваше, че има всичко, което трябва на един мъж:

Не ям много, а бира пия рядко. Имам пари да си купувам тютюн за лулата и вестника. Хитлер ще нахлуе ли, как мислиш, млади Лойд? Надявам се да не доживея да видя това.

Дейзи поразчисти малко кухнята му, макар че домакинстването не беше силната й страна.

— Не мога да го повярвам — прошепна тя на Лойд. — Да живее тук по този начин и казва, че има всичко — мисли се за щастлив!

— Много хора на неговата възраст са по-зле — каза й Лойд.

Говориха си с Пийл цял час. Преди да си тръгнат, той се сети за нещо, което да поиска. Погледна към снимките на стената.

— На погребението на стария граф беше направена снимка започна той. — Тогава бях обикновен лакей, а не иконом. Бяхме се наредили покрай ковчега. Имаше голям фотоапарат с черен плат отгоре, а не като днешните малки машинки. Това стана през хиляда деветстотин и шеста година.

— Обзалагам се, че зная къде е тази снимка — каза Дейзи. — Ще отидем и ще я потърсим.

Върнаха се в имението и слязоха до сутерена. Стаята за вехториите, разположена до избата за вино, беше доста обширна. Пълна беше с кутии, сандъци и безполезни декорации — кораб в бутилка, модел на Тай Гуин от кибритени клечки, миниатюрен скрин с чекмедженца, меч в натруфена ножница.

Започнаха да преглеждат старите снимки и картини. От праха Дейзи закиха, но настоя да продължат.

Намериха исканата от Пийл снимка. Заедно с нея в кутията имаше още по-стара снимка на предишния граф. Лойд я гледаше със смайване. Изображението в сепия беше пет на три инча и показваше млад мъж в униформата на армейски офицер от годините на кралица Виктория.

Напълно приличаше на Лойд.

— Я виж това — каза той и подаде снимката на Дейзи.

— Можеше да си ти, ако носеше бакенбарди — отговори тя.

— Май старият граф ще да е имал любовна история с някоя от прабабите ми — насмешливо произнесе Лойд. — Ако е била омъжена, може да е представила детето на графа като дете на съпруга си. Мога да ти кажа, че няма да бъда особено доволен да науча, че съм незаконороден потомък на аристокрацията — та аз съм социалист!

Дейзи го попита:

— Лойд, толкова ли си глупав?

Той не можеше да прецени дали тя е сериозна. Освен това носът й беше зацапан с прах. Изглеждаше толкова сладко, че искаше да го целуне.

— Е — започна той. — Доста пъти съм се държал глупаво, но…

— Слушай ме сега. Майка ти е била прислужница в това имение. Изведнъж през четиринадесета година тя отива в Лондон и се омъжва за мъж на име Теди, за когото никой не знае нищо, освен дето фамилията му била Уилямс, точно като нейната, та не се налагало да променя моминското си име. Тайнственият господин Уилямс умира, преди който и да е да се е срещнал с него и неговата застраховка „живот“ й купува къщата, в която тя все още живее.

— Точно така — потвърди Лойд. — Накъде биеш?

— И тогава, след смъртта на господин Уилямс, тя ражда син, който прилича изключително на покойния граф Фицхърбърт.

Той започна да схваща какво вероятно има тя предвид:

— Продължавай.

— Не ти ли е минавало през ума, че цялата история може да има напълно различно обяснение?

— Досега не…

— Какво прави едно знатно семейство, когато някоя от дъщерите забременее? Непрекъснато се случва, знаеш го.

— Предполагам, че такива неща се случват, но не знам как се оправят. За това не се чува.

— Разбира се. Момичето изчезва за няколко месеца — Шотландия, Бретан, Женева — заедно с прислужницата си. Когато се завърнат, прислужницата носи малко бебе, което, според нея, родила по време на почивката. Фамилията се отнася изненадващо мило с нея, въпреки че е признала за развратното си поведение и я изпращат да живее на безопасно разстояние, с малка издръжка.

Приличаше на приказка, която няма никаква връзка с истинския живот, но въпреки това Лойд бе заинтригуван и притеснен.

— И ти смяташ, че аз съм бил бебето в някаква подобна история?

— Смятам, че лейди Мод Фицхърбърт е имала връзка с някой градинар, миньор или просто чаровен лондонски негодяй. Забременяла е. Отишла е някъде, за да роди тайно. Майка ти се е съгласила да заяви, че бебето е нейно и в замяна е получила къщата.

Лойд бе посетен от изненадваща мисъл.

— Винаги се е измъквала, когато съм я питал за истинския ми баща.

Това вече му изглеждаше подозрително.

— Ето! Теди Уилямс никога не е съществувал. За да поддържа доброто си име, майка ти е казала, че е вдовица. Нарекла е несъществувалия си покоен съпруг Уилямс, за да избегне проблема със смяната на фамилията.

Лойд недоверчиво поклати глава.

— Изглежда ми твърде фантастично.

— Тя и Мод са останали приятелки и Мод й е помогнала да те отгледа. През тридесет и трета година майка ти те е завела в Берлин, понеже истинската ти майка е искала да те види.

Лойд имаше чувството, че сънува или тъкмо се пробужда.

— Смяташ, че аз съм детето на Мод? — невярващо попита той.

Дейзи почука по рамката на снимката, която все още държеше.

— А ти просто приличаш на дядо си!

Лойд беше направо смаян. Не можеше да е истина — и все пак звучеше смислено.

— Наясно съм, че Бърни не е истинският ми баща — започна той. — И Етел ли не е истинската ми майка?

Дейзи сигурно беше видяла безпомощността на лицето му, наведе се напред, докосна го — нещо, което по принцип не правеше — и попита:

— Извинявай, сигурно съм била брутална. Просто искам да виждаш това, което става под носа ти. Ако Пийл подозира за истината, не мислиш ли, че и други може да са го направили? А такива неща на човек му се иска да научи от някого, който… от приятел.

Дочу се далечният звън на гонг. Лойд механично произнесе.

— Трябва да отивам в офицерската столова за обяд.

Извади снимката от рамката и я пъхна в един от джобовете на куртката си.

— Разстроен си — притеснено се обърна към него Дейзи.

— Не, не. Просто… изненадан.

— Мъжете винаги отричат, че са разстроени. Моля те, ела да се видим по-късно.

— Добре.

— Не лягай да спиш, без да сме говорили.

— Няма.

Излезе от помещението за стари вещи и се изкачи до голямата трапезария, където сега беше столовата. Изяде си консервираното кълцано месо автоматично; в ума му цареше бъркотия. Не се включи в дискусията за битката в Норвегия.

— Нещо сте се размечтал, Уилямс? — запита майор Лаутър.

— Простете, сър — механично отговори Лойд и импровизира някакво извинение. — Опитвах да си припомня кой от чиновете при немците е по-висок — генерал-лейтенант или генерал-майор.

— Генерал-лейтенант е по-високият чин — отговори му Лаутър а след това тихо добави — Но не забравяйте и разликата между meine Frau и deine Frau.^[1]

Лойд установи, че се изчервява. Явно приятелството му с Дейзи не е било толкова дискретно, колкото е смятал. Дори Лаутър го беше забелязал. Заля го негодувание — той и Дейзи не бяха сторили нищо неприемливо. Но все пак не протестира. Чувстваше се виновен, въпреки че не беше. Не можеше да сложи ръка на сърцето си и да се закълне, че намеренията му са били чисти. Знаеше какво би казал дядо му:

— Всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си.^[2]

Това беше поучението на Христос и в него имаше много истина.

Мисълта за дядо му и баба му го накара да се запита дали те знаят за истинските му родители. Съмненията за истинските му баща и майка го накараха да се почувства безпомощен, както когато сънуваше, че пада отвисоко. Ако са го лъгали за това, можеше да са го заблуждавали за всичко.

Реши да попита старците. Можеше да го направи днес — беше неделя. Щом можа да се измъкне от столовата с някакво прилично извинение, слезе надолу до улица „Уелингтън“.

Мина му през ума, че ако ги попита направо дали е син на Мод, те може просто да отрекат всичко. Може би постепенният подход щеше да изясни нещата.

Намери ги седнали в кухнята. За тях неделята беше ден на Бог, посветен на вярата; в този ден те не четяха вестници и не слушаха радио. Беше им приятно да го видят обаче, и както винаги, баба му направи чай.

Лойд започна:

— Ще ми се да науча повече за истинския си баща. Според мама Теди Уилямс служил при Уелските стрелци, знаете ли?

Баба му отговори:

— О, защо искаш да се ровиш в миналото? Бърни е твоят баща.

Лойд не я оспори:

— Бърни Лекуит е бил всичко, което трябва да бъде един баща.

Дядо му кимна:

— Евреин, но добър човек, няма съмнение.

Явно смяташе, че проявява великодушие.

Лойд не повдигна въпроса.

— Все пак съм любопитен. Познавахте ли Теди Уилямс?

Дядо му изглеждаше ядосан.

— Не — отговори той. — Това ни наскърби.

Баба му продължи:

— Дойде в Тай Гуин като камериер на един от гостите. Не знаехме, че майка ти го обича, докато тя не отиде в Лондон да се омъжи за него.

— Тогава защо не сте отишли на сватбата им?

И двамата се умълчаха. После дядо му каза:

— Кажи му истината, Кара. От лъжите не идва нищо добро.

— Майка ти се поддаде на изкушението — започна баба му. — След като камериерът напусна Тай Гуин, тя разбра, че е бременна.

Лойд го беше подозирал и си каза, че може би това обяснява уклончивостта й.

— Дядо ти беше много ядосан — добави баба му.

— Прекалено ядосан — уточни дядо му. — Забравих думите на Христа: „Не съдете, и няма да бъдете съдени“.^[3] Нейният грях беше похот, ала моят беше гордостта.

Лойд се изненада от сълзите в светлосините очи на дядо си.

— Господ й прости, но не и аз; поне дълго време. Тогава зет ми беше мъртъв, убит във Франция.

Лойд беше още по-объркан от преди. Ето ти друга история с подробности, в някои отношения различна от историята на майка му и съвсем различна от теорията на Дейзи. Нима дядо му плачеше за някакъв зет, който не е съществувал?

Той продължи.

— Ами семейството на Теди Уилямс? Според майка ми той бил от Суонси. Вероятно е имал родители, братя, сестри…

Баба му продължи:

— Майка ти не говореше за семейството му. Мисля, че я е било срам. Независимо от причината, тя не искаше да се сближава с тях. Не беше наша работа да й се месим за това.

— Но аз може би имам баба и дядо в Суонси; чичовци, лели, братовчеди, които никога не съм виждал.

— Да — съгласи се дядо му. — Но ние не знаем.

— Е, майка ми знае.

— Предполагам, че знае.

— Тогава ще питам нея — заключи Лойд.

IV

Дейзи беше влюбена.

Вече знаеше, че не е обичала никого освен Лойд. Не бе обичала Бой наистина, въпреки че той я бе привлякъл. Що се отнася до горкия Чарли Фаркарсън, в най-добрия случай е била привързана към него. Тя беше смятала, че любовта е нещо, което може да дарява на когото си ще, като при това главната й отговорност е да избира разумно. Вече разбираше, че това не е било вярно. Умът нямаше нищо общо с това и тя нямаше избор. Любовта беше непредвидима като земетръсите.

Животът й бе празен, като се изключат двата часа с Лойд всяка вечер. Останалото време от деня минаваше в очакване, а нощта в спомени.

Лойд бе като възглавницата, на която тя отпуска глава. Той бе хавлията, с която тя се подсушаваше всеки път, когато излезеше от ваната. Той бе кокалчето на пръста й, което тя поставяше в устата си и замислено смучеше.

Как бе могла да не му обръща внимание четири години? Любовта на живота й се беше появила пред нея на бала на „Тринити“, а тя бе забелязала само това, че носеше дрехите на друг! Защо не го прегърна, не го целуна и не поиска да се оженят веднага?

Тя предполагаше, че той е знаел през цялото време. Трябва да се е влюбил в нея от началото. Беше я помолил да зареже Бой.

„Зарежи го“ — каза й той в нощта, когато посетиха мюзикхола Веселие. — „Стани моя приятелка.“

А тя му се беше изсмяла. Той обаче бе забелязал истината, за която тя е била сляпа.

И все пак някаква интуиция дълбоко вътре в нея й каза да го целуне там, на улицата в Мейфеър, в мрака между двете улични лампи. Тогава тя го възприемаше като някакъв каприз — а всъщност е било най-смисленото извършено от нея нещо, понеже вероятно е направило любовта му постоянна.

Понастоящем, в Тай Гуин, тя отказа да мисли по въпроса какво ще се случи по-нататък. Живееше от ден за ден, хвърчеше от радост и се усмихваше на всичко. Получи притеснено писмо от майка си в Бъфало — Олга беше разтревожена за здравето и умственото й равновесие след помятането. Дейзи й отговори с успокоително писмо. Майка й съобщи и някои новини — Дейв Рузрок починал в Палм Бийч, Мъфи Диксън се омъжила за Филип Реншоу, а съпругата на сенатора Дюър, Роза, написала бестселър със заглавието Зад кулисите в Белия дом; снимките били направени от Уди. Месец по-рано тези вести щяха да я накарат да тъгува за дома; сега само пробудиха в нея лек интерес.

Изпитваше тъга само при мисълта за изгубеното бебе. Болката бе отшумяла още на същия ден; кървенето бе спряло седмица по-късно; загубата я измъчваше. Вече не плачеше, но от време на време се усещаше как гледа в празното пространство и се пита дали е щяло да бъде момче или момиче и как е щяло да изглежда, тогава с ужас разбираше, че не е помръднала цял час.

Пролетта дойде и Дейзи излизаше на ветровития склон на хълма в непромокаеми ботуши и шлифер. Понякога, когато беше сигурна, че никой освен овцете няма да я чуе, тя викаше с цяло гърло:

— Обичам го!

Притесняваше се от реакцията му на въпросите й за неговите родители. Може би не постъпи добре, когато повдигна въпроса — това само го направи нещастен. Но обяснението й беше точно — рано или късно истината вероятно щеше да излезе наяве, а бе по-добре да разбереш това от някого, който те обича. Болезненото му объркване трогна сърцето й и я накара да го обикне още повече.

Тогава той й съобщи, че си е уредил отпуск. Отиваше в южното курортно градче Борнмут за ежегодната конференция на Лейбъристката партия през втория уикенд на май, по празника Света Троица.

Каза, че и майка му щяла да бъде там, та щял да може да я допита за родителите си; на Дейзи й се стори, че изглежда едновременно нетърпелив и уплашен.

Лаутър със сигурност щеше да му откаже разрешение, но още през март, когато го бяха зачислили към курса, Лойд беше говорил с полковник Елис-Джоунс. Полковникът или беше харесал Лойд, или симпатизираше на лейбъристите, или пък и двете; той му даде разрешение, и Лаутър не можеше да го отмени. Разбира се, ако немците нахлуеха във Франция, никой нямаше да може да излезе в отпуск.

Дейзи бе необяснимо уплашена от вероятността Лойд да напусне Абъроуен без тя да му е казала, че го обича. Не беше сигурна защо, но трябваше да му каже, преди той да замине.

Лейтенант Уилямс трябваше да тръгне в сряда и да се върне след шест дни. По съвпадение Бой съобщи, че ще я посети в сряда вечерта. Дейзи се радваше — не можеше да си обясни причината — че двамата няма да са едновременно в имението.

Тя реши да се обясни в любов на Лойд във вторник, преди да е отпътувал. Нямаше си и представа какво ще каже на съпруга си на следващия ден.

Докато си представяше разговора, който ще проведе с Лойд, тя разбра, че той сигурно ще я целуне; целунеха ли се, чувствата им щяха да ги обземат и щяха да се любят. След това щяха да прекарат цялата нощ в прегръдките си.

В този миг в мечтанията й се прокрадна мисълта, че е нужна дискретност. И за двамата беше по-добре никой да не вижда Лойд да излиза от апартамента й сутринта. Лаути вече имаше подозрения — тя можеше да го долови по отношението му към нея, едновременно неодобрително и нахално, като че ли смяташе, че тя е трябвало да хлътне по него, а не по Лойд.

Би било много по-добре, ако тя и Лойд можеха да се срещнат някъде другаде за съдбовния си разговор. Помисли си за неизползваните спални в западното крило и дъхът и спря. Той можеше да излезе по изгрев — ако някой го видеше, нямаше да разбере, че е бил с нея. Тя можеше да се появи по-късно, напълно облечена, и да се престори, че търси някакво загубено семейно притежание — например картина. „Всъщност“ — помисли си тя, докато доизпипваше евентуалната си лъжа — „може да занеса нещо от стаичката за вехтории и предварително да го оставя в спалнята та да може да го използвам като конкретно доказателство.“

В девет часа сутринта във вторник, докато курсантите бяха в час, тя крачеше из горния етаж с комплект шишенца за парфюм с потъмнели сребърни капачета и огледало с дръжка от същия вид. Вече изпитваше вина. Килимът бе вдигнат и стъпките й тропаха по паркета, сякаш съобщаваха за пристигането на някаква библейска блудница. За щастие, в спалните нямаше никой.

Отиде в апартамента Гардения — имаше смътния спомен, че в него са складирани завивки. Влезе вътре; в коридора нямаше никого. Бързо затвори вратата след себе си. Беше задъхана. Все още нищо не съм сторила, каза си тя.

Явно споменът й е бил точен — из цялата стая, опряни на тапетите с гардении на тях, си стояха спретнати купчини чаршафи, одеяла и възглавници, увити в грубо памучно платно и опаковани с канап като големи пощенски колети.

Стаята миришеше на мухъл, и тя отвори един прозорец. Старите мебели още си стояха вътре — леглото, гардеробът, скринът, писалището и бъбрековидната тоалетна масичка с три огледала. Остави шишенцата за парфюм на масичката и застла кревата с част от прибраните завивки. Чаршафите бяха хладни на допир.

„Сега вече направих нещо“, рече си тя. „Застлах леглото за себе си и за любовника си.“

Тя погледна белите възглавници и поръбените със сатен розови одеяла, и видя как двамата с Лойд са сплетени в прегръдка и се целуват страстно. Мисълта я предизвика толкова, че усети замайване.

Дочу стъпки отвън; чаткаха по паркета като нейните преди малко. Кой ли можеше да бъде? Може би Морисън, старият лакей, за да поправи някой пропускащ канал или пукнат прозорец? Тя чакаше; сърцето й биеше тежко от усещането за вина, докато стъпките доближаваха, а после отминаха.

Уплахата я успокои и отслаби огъня вътре в нея. Огледа стаята за последен път и излезе.

В коридора нямаше никого.

Тя потегли и обувките възвестяваха придвижването й; сега обаче изглеждаше напълно невинна, каза си тя. Можеше да отиде навсякъде — имаше повече право да бъде тук от всекиго; беше си у дома, а съпругът й щеше да наследи цялото имение.

Съпругът, когото внимателно планираше как да предаде.

Знаеше, че би трябвало да е парализирана от вина, но всъщност желаеше да го стори, обзета от страст.

Оставаше да съобщи на Лойд. Вчера вечерта, както обикновено, й беше дошъл на гости; тя не можеше да уговори срещата тогава, понеже той щеше да очаква обяснение; в този случай — тя нямаше съмнения — щеше да му каже всичко, да го привлече в кревата и да провали целия план. Тъй че се налагаше да му говори накратко днес.

Обикновено не го виждаше през деня, освен ако не се срещнеха случайно в приемната или в библиотеката. Как можеше да направи така, че да го срещне? Изкачи се по задното стълбище до таванския етаж. Курсантите не бяха по стаите си, но във всеки момент някой от тях можеше да се появи отново, за да вземе нещо, което е забравил. Следователно, тя трябваше да е бърза.

Влезе в стаята на Лойд. Ухаеше на него. Не можеше да определи точно съставките на аромата. Не видя шишенце с одеколон, но до бръснача му имаше бурканче с някакъв лосион за коса. Тя го отвори и помириса — да, точно това беше, цитрус и подправки. „Дали е суетен?“ — запита се тя. „Може би малко.“ Обикновено изглеждаше добре облечен дори и в униформа.

Щеше да му остави бележка. Върху тоалетната масичка имаше евтин бележник. Тя се огледа за нещо за писане. Знаеше, че има писалка с името му, гравирано на корпуса, но явно я беше взел със себе си, за да си води бележки в час. В горното чекмедже намери молив.

Какво можеше да напише? Трябваше да внимава, за да не го прочете някой друг. В края на листа просто написа: „Библиотеката“. Остави тефтерчето отворено на масичката, където нямаше как да не го забележи. После си излезе.

Никой не я видя.

„Вероятно в някакъв момент щеше да се прибере в стаята си“ — размишляваше тя — „може би, за да зареди писалката с мастило от шишето на тоалетната масичка.“ Тогава щеше да види бележката и да дойде при нея.

Отиде в библиотеката, за да чака.

Сутринта беше дълга. Напоследък четеше викториански писатели — явно разбираха как се чувства тя точно сега — но днес госпожа Гаскел не можеше да задържи вниманието й, та прекара повечето време в гледане през прозореца. Навън беше май и в градините на Тай Гуин обикновено цъфтяха разкошни пролетни цветя; ала повечето от градинарите бяха в армията, а останалите отглеждаха зеленчуци вместо цветя.

Неколцина курсанти дойдоха в библиотеката преди единадесет и насядаха в зелените кожени кресла с бележници в ръце; Лойд не беше сред тях.

Тя знаеше — последната лекция за сутринта приключваше в дванадесет и половина. В същия миг хората станаха и излязоха от библиотеката, но Лойд не се появи.

„Сигурно щеше да отиде до стаята си“ — помисли си тя — „за да остави книжата и да си измие ръцете в банята.“

Минутите минаваха и гонгът иззвъня за обяд.

Той влезе и сърцето й подскочи.

Изглеждаше притеснен.

— Видях бележката ти — започна той. — Добре ли си?

Най-напред мислеше за нея. За него нейният проблем не бе пречка, а възможност да й помогне, от която не гледаше да се измъкне. Никой мъж не се бе отнасял така грижовно към нея, дори и баща й.

— Всичко е наред — каза тя. — Знаеш ли как изглежда гарденията?

Беше репетирала думите си цялата сутрин.

— Май да. Нещо като роза. Защо?

— В западното крило има един апартамент, наречен Гардения. На вратата има нарисувана бяла гардения, а вътре е пълно със завивки. Смяташ ли, че ще можеш да го намериш?

— Разбира се.

— Нека се срещнем там тази вечер, вместо в апартамента долу. В обичайното време.

Той я изгледа и опита да проумее какво става.

— Ще дойда — съгласи се той. — Но защо?

— Имам да ти казвам нещо.

— Колко вълнуващо — бе коментарът му; изглеждаше озадачен.

Можеше да предположи какво минава през ума му. Беше въодушевен от мисълта, че тя може би възнамерява да проведе романтична среща с него, и същевременно си казваше, че това е някаква безнадеждна мечта.

— Отивай да обядваш — подкани го Дейзи.

Лойд се поколеба.

Тя продължи:

— Ще те видя довечера.

— Нямам търпение — отговори той и излезе.

Тя се върна в апартамента си. Мейзи — не особено веща в готвенето — й беше направила сандвич от две филии хляб и резен свински бут от консерва. Стомахът й се бунтуваше — нямаше да може да го изяде, дори и да беше прасковен сладолед.

Легна да си почине. Мислите й за предстоящата нощ бяха толкова откровени, че се почувства неудобно. Беше научила доста за интимния живот от Бой, който явно имаше достатъчно опит с други жени, и вече знаеше доста по въпроса какво харесват мъжете. Желаеше да направи всичко с Лойд — да целуне всяка част на тялото му; да направят това, което Бой наричаше шестдесет и девет; да погълне семенната му течност. Всичко това бе толкова привлекателно, че й потрябва цялото усилие на волята, за да устои на порива да си достави удоволствие сама.

В пет часа си сипа кафе, после си изми косата и дълго стоя в банята; обръсна подмишниците си и оформи окосмяването на интимните си части, което беше твърде изобилно. Подсуши се и се натри с лосион за тяло, парфюмира се и започна да се облича.

Сложи си ново бельо. Изпробва всички рокли. Харесваше й фасонът на дрехата на бели и сини райета, но предната й страна бе заета от малки копчета, чието разкопчаване щеше да отнеме много време, а тя знаеше, че ще иска да се съблече бързо. „Мисля като някоя паднала жена“, каза си тя, и не знаеше дали това трябва да я забавлява или да я изпълва със срам. Най-накрая реши да си сложи проста наситенозелена кашмирена рокля до коленете, която разкриваше изящните й крака.

Огледа се внимателно в тясното огледало от вътрешната страна на вратата на гардероба. Изглеждаше добре.

Седна на ръба на кревата, за да обуе чорапите си, и в стаята влезе Бой.

Дейзи се почувства зле. Ако не седеше, щеше да падне. Погледна го невярващо.

— Изненада! — весело добави той. — Дойдох си ден по-рано.

— Да — изрече тя, когато най-накрая можеше да говори. — Изненада е.

Той се наведе и я целуна. Тя никога не бе харесвала особено езика му в устата си, понеже винаги имаше вкус на алкохол и пури. Той не обръщаше внимание на противенето й; всъщност явно му харесваше да се налага. Заради чувството си за вина, сега и тя отвърна на езика му.

— Брей! — изкоментира той, когато остана без дъх. — Много си весела.

„И идея си нямаш“, помисли си Дейзи; „поне се надявам да нямаш.“

— Изместиха учението с един ден напред — обясни той. — Нямах време да те предупредя.

— Тъй че си тук за вечерта — заключи тя.

— Да.

А Лойд си тръгваше сутринта.

— Не изглеждаш особено щастлива — отбеляза Бой. Погледна роклята й. — Да си планирала нещо?

— Като например? — отговори му тя. Трябваше да си върне самоконтрола. — Може би една вечер в кръчмата Двете корони? — въпросът й звучеше саркастично.

— Като стана дума за това, нека пийнем — и той излезе от стаята, за да намери някакво питие.

Дейзи зарови лице в дланите си. Как можеше да стане така? Планът й се беше провалил. Трябваше някак да предупреди Лойд. Не можеше да му се обяснява в любов с едно бързо нашепване на ухото, докато Бой е наблизо.

Каза си, че цялата работа просто ще бъде отложена. Ставаше дума за няколко дни — щеше да си дойде следващия вторник. Забавянето щеше да бъде агония, но тя щеше да го преживее, както щеше да направи и любовта й. И все пак, почти се разплака от разочарование.

Приключи обуването на чорапите и обувките си и отиде в малката всекидневна стая.

Бой беше намерил бутилка уиски и две чаши. Тя си сипа малко за да може да поддържа разговора. Той поде:

— Виждам, че момичето приготвя пай с риба за вечеря. Умирам от глад. Тя добре ли готви?

— Не, но ако си гладен, става за ядене.

— Нищо де, винаги има уиски — завърши той и си сипа още едно питие.

— Какво правихте? — тя отчаяно се стремеше да го разприказва, за да не й се налага да говори. — Летя ли до Норвегия?

Немците печелеха там първата сухопътна битка на войната.

— Слава Богу, не. Онова е истинска катастрофа. Тази вечер в Камарата на общините има голям дебат.

После Бой се впусна в обяснения за грешките на британските и френските командири.

Вечерята беше готова и той слезе до избата, за да донесе вино. Дейзи видя възможност да предупреди Лойд. Но къде ли щеше да бъде той? Погледна часовника си. Беше седем и половина. В момента вечеряше в столовата. Не можеше да отиде там и да му зашепне в ухото, докато той седи на масата с останалите офицери — все едно щеше да обяви на всички, че са любовници. Нямаше ли начин да го изкара някак оттам? Напъваше си ума, но преди да е измислила каквото и да е, Бой триумфално се завърна с бутилка Дом Периньон от реколтата 1921 година.

— Първата им реколта — обясни той. — Историческа.

Седнаха на масата и опитаха пая с риба на Мейзи. Дейзи изпи чаша шампанско, но установи, че й е трудно да яде. Побутваше храната си из чинията, за да изглежда нормално. Бой си сипа втора порция.

За десерт Мейзи им поднесе компот от праскови и кондензирано мляко.

— Войната се отрази зле на британската кухня — установи Бой.

— Не че преди нея беше нещо особено — включи се Дейзи, която все още работеше върху това да изглежда нормално.

Лойд вече трябваше да е в апартамента Гардения. Какво ли щеше да направи, ако тя не можеше да му предаде съобщение? Щеше ли да остане през нощта в очакване с надеждата, че тя ще се появи? Или в полунощ щеше да се откаже и да се върне в лото си? Или щеше да слезе тук, за да я потърси? Това можеше да е неприятно.

Бой извади голяма пура и запуши с удоволствие, като от време на време топваше другия й край в чаша коняк. Дейзи опита да измисли извинение, с което да го остави и да се качи нагоре, но нищо не й дойде наум. Какъв ли претекст можеше да изтъкне, за да посещава помещенията на курсантите по това време на вечерта?

Все още не бе сторила нищо, когато той извади пурата си и каза:

— Е, време е за лягане. Искаш ли да минеш през банята най-напред?

Тя не знаеше какво да прави, стана и отиде в спалнята. Бавно съблече дрехите, които толкова внимателно беше подбирала за Лойд. Изми лицето си и постави най-обикновената си нощница. После влезе в леглото.

Когато се качи при нея, Бой беше умерено пийнал, но все още имаше желание. От мисълта за това й прилоша.

— Съжалявам — каза тя. — Доктор Мортимър забрани интимните контакти за три месеца.

Това не беше вярно. Мортимър й каза, че може, след като кървенето спре. Чувстваше се ужасно непочтена. Беше планирала да го направи с Лойд тази нощ.

— Какво? — гневно попита Бой. — Защо?

Тя импровизираше:

— Ако го направим много скоро, явно може да засегне възможността да забременея.

Това го убеди. Той много силно искаше наследник.

— Да, разбира се — отвърна той и се обърна на другата страна.

След една минута беше заспал.

Дейзи лежеше будна, а умът й направо бръмчеше. Можеше ли да се измъкне сега? Щеше да се наложи да се облече — явно не можеше да обикаля нагоре-надолу из имението по нощница. Бой спеше тежко, но често се будеше и отиваше до банята. Ами ако го направеше, докато тя не е тук, и я видеше как се връща облечена? Каква вероятна история би могла да разкаже? Всички знаеха, че има само една причина някоя жена да се разхожда из провинциално имение посред нощ.

Лойд щеше да му се наложи да се поизмъчи. И тя щеше да страда заедно с него, докато си мисли как той е сам и разочарован в мухлясалата стая. Щеше ли да легне и да заспи в униформа?

Щеше ли да се простуди, освен ако не издърпа някое одеяло, за да се завие. Щеше ли да си помисли, че нещо спешно е станало или просто щеше да си каже, че тя от разсеяност го е оставила да будува сам? Може би щеше да се чувства подведен и да й се ядоса.

По лицето й се стекоха сълзи. Бой хъркаше, тъй че нямаше да узнае.

Задряма в малките часове на нощта и засънува, че гони влака, но разни глупави дреболии непрестанно я бавеха — таксито я откара на грешното място, наложи й се да извърви пеша неочаквано дълго разстояние с куфар в ръка, не можеше да си намери билета, а когато стигна перона, видя, че за нея чака старомоден екипаж, на когото щяха да трябват дни, за да стигне до Лондон.

Когато се събуди, Бой беше в банята и се бръснеше.

Тя падна духом. Стана и се облече. Мейзи приготвяше закуската; Бой ядеше яйца, бекон и препечени филийки. Приключиха в девет часа. Лойд й бе казал, че тръгва в девет. Можеше да е в приемната с куфар в ръка.

Бой стана от масата и отиде в тоалетната с вестника. Дейзи познаваше сутрешните му навици — щеше да прекара там между пет и десет минути. Изведнъж апатията я напусна. Излезе от апартамента и изтича по стълбите нагоре към преддверието.

Лойд не беше там. Вече трябваше да е излязъл. Сърцето й помръкна.

Но му предстоеше да стигне до гарата пеш — само състоятелните или хората с крехко здраве поръчваха такси, което да ги вози една миля. Може би щеше да успее да го догони. Излезе през главната врата.

Видя го четиристотин ярда по-надолу по алеята — ходеше уверено и си носеше куфара — и сърцето й подскочи от радост. Заряза предпазливостта и хукна подире му.

Пред нея по алеята пърпореше леко армейско камионче от модела, който наричаха Тили. За нейна изненада машината забави ход покрай Лойд.

— Не! — каза тя, но лейтенант Уилямс бе твърде далеч, за да я чуе.

Той хвърли куфара си отзад и скочи в кабината до шофьора.

Тя не спря да тича, но работата беше безнадеждна. Малкото возило тръгна и ускори.

Дейзи спря. Стоеше и гледаше как Тили минава през портите на Тай Гуин и изчезва от погледа й. Опита да не плаче.

Миг по-късно се обърна и се върна в имението.

V

По пътя към Борнмут Лойд прекара една нощ в Лондон. Вечерта на същия ден, сряда, осми май, той беше в галерията за посетители на Камарата на общините и наблюдаваше дебата който щеше да реши съдбата на премиер-министъра Невил Чембърлейн.

Приличаше на театър — седалките бяха тесни и твърди; от гледката към драмата долу на човек му се завиваше свят. Тази нощ галерията беше претъпкана. Лойд и баща му Бърни си взеха билети трудно, само заради влиянието на майка му Етел, която седеше заедно с чичо му Били сред лейбъристките депутати в претъпканата камара.

Лойд още не бе имал шанс да попита за истинските си баща и майка — всички бяха прекалено заети с политическата криза. Лойд и Бърни искаха Чембърлейн да подаде оставка. Умиротворителят на фашизма не беше убедителен като военен водач, а разгромът в Норвегия само го подчертаваше още повече.

Дебатите бяха започнали още предната вечер. Според Етел Чембърлейн бил подложен на яростни нападки — не само от лейбъристите, но и от своите. Консерваторът Лио Еймъри се беше обърнал към него с думите на Кромуел: „Достатъчно дълго бяхте тук за доброто, което сте сторили. Вървете си, казвам ви, и нека свършим с вас. За Бога, вървете си!“

Думите бяха жестоки, тъй като идваха от съпартиец, и нараняваха още повече заради възгласите „Слушайте!“, които се разнасяха и от двете страни на камарата.

Майката на Лойд и останалите жени-депутати се бяха събрали в стаята си в Уестминстър и решиха да прокарат вот на недоверие. Мъжете не можеха да ги спрат и се присъединиха към тях. Когато това беше съобщено в сряда, дебатите прераснаха в балотаж за кабинета на Чембърлейн. Премиер-министърът прие предизвикателството и — Лойд прецени това като белег на слабост — призова приятелите си да застанат до него.

През вечерта нападките продължиха. Лойд им се наслаждаваше. Той не обичаше Чембърлейн заради испанската му политика. В продължение на две години, от 1937 до 1939, той налагаше „ненамеса“ от английска и френска страна, докато Германия и Италия подпомагаха армията на метежниците с оръжие и хора, а американски ултраконсерватори продаваха петрол и камиони на Франко. Ако имаше някой британски политик, който носи вина за извършваните понастоящем от Франко масови убийства, то той беше Невил Чембърлейн.

— И все пак — обърна се Бърни към Лойд по време на едно прекъсване — Чембърлейн не е истинският виновник за фиаското в Норвегия. Уинстън Чърчил е Първи лорд на адмиралтейството, а според майка ти той е настоявал за десанта. След стореното от Чембърлейн — Испания, Австрия, Чехословакия — ще бъде забавно, ако падне от власт заради нещо, което не е негова грешка.

— Все пак, това си е грешка на министър-председателя — възрази Лойд. — Ето какво означава да си лидер.

Бърни се усмихна кисело и Лойд знаеше какво минава през ума му — младежите виждат нещата твърде опростено. Баща му обаче не го каза.

Дебатите бяха шумни, но камарата се умълча, когато се изправи бившият министър-председател Дейвид Лойд Джордж. Лойд беше кръстен на негово име. Седемдесет и седем годишен, белокос старши държавник, той говореше с авторитета на човека, спечелил Голямата война.

Беше безмилостен.

— Въпросът не е в това кои са приятелите на министър-председателя — започна той и съобщи очевидното с убийствен сарказъм. — Въпросът е много по-важен.

Още веднъж Лойд се окрили от одобрителните възгласи и от консервативните, и от опозиционните скамейки.

— Той призова към жертви — продължи Лойд Джордж, а носовият му северноуелски акцент сякаш заточваше острието на неговото презрение. — В тази война нищо не може да допринесе повече за победата от това той да се откаже от заеманата длъжност.

Опозицията изрази одобрението си с викове; Лойд можеше да види как майка му аплодира.

Чърчил приключи дебатите. Като оратор той бе равен на Лойд Джордж, и Лойд се боеше, че неговото дар слово може да спаси Чембърлейн. Камарата обаче бе настроена срещу него — прекъсваха го и му се подиграваха, понякога толкова високо, че гласът му не можеше да бъде чут над шумотевицата.

Той седна на мястото си в единадесет часа вечерта и гласуването започна.

Системата за гласуване беше тромава. Вместо да вдигат ръце или да отбелязват гласа си на листче хартия, депутатите трябваше да излизат от Камарата и да бъдат броени, докато минават през една от двете врати за „да“ и „не“. Процесът отне петнадесет или двадесет минути. Етел казваше, че това може да бъде измислено само от хора, които нямат достатъчно работа за вършене и беше сигурна, че скоро процедурата ще бъде осъвременена.

Лойд чакаше като на тръни. Падането на Чембърлейн щеше да му достави истинско удоволствие, но въобще не беше гарантирано.

За да се поразсее, той си помисли за Дейзи — както винаги, приятно занимание. Последните му двадесет и четири часа в Тай Гуин бяха много странни — първо бележката „Библиотеката“; после бързият разговор с изкушаващото предложение за среща в апартамента Гардения; после чакането цялата нощ, премръзнал, отегчен и изненадан, очакващ една жена, която не се появи. Беше останал там до шест часа сутринта, окаян, но твърдо решен да оставя надежда, до мига, в който трябваше да се измие, обръсне, да се преоблече и да си събере багажа за пътуването.

Явно нещо се беше объркало или пък тя беше променила мнението си, но най-важното бе — какви всъщност са били намеренията й? Каза, че искала да му съобщи нещо. Дали е планирала да изрече нещо разтърсващо, та да си струва целия драматизъм? Или пък нещо толкова тривиално, че е забравила и за него, и за срещата? Трябваше да чака до следващия вторник, за да я попита.

Не беше казал на семейството си, че Дейзи е в Тай Гуин. Това щеше да наложи да обясни какви са отношенията им в момента, а не можеше да го направи, понеже самият той наистина не го разбираше. Беше ли влюбен в една омъжена жена? Не знаеше. Какви бяха чувствата й към него? Не знаеше. През ума му минаваше, че той и Дейзи са двама добри приятели, които са пропуснали любовта си, но просто не искаше да го признава пред никого, понеже изглеждаше непоносимо окончателно.

И той попита Бърни:

— Кой поема поста, ако Чембърлейн се оттегли?

— Залаганията са за Халифакс.

Лорд Халифакс бе външният министър.

— Не! — ядосано произнесе Лойд. — Не можем да имаме граф за министър-председател в такъв момент. На всичкото отгоре той е умиротворител, точно като Чембърлейн!

— Вярно е — съгласи се Бърни. — Но тогава кой?

— Чърчил?

— Знаеш ли какво е казал Стенли Болдуин за Чърчил? — Болдуин, консерватор, беше премиерът преди Чембърлейн. — Когато Уинстън се родил, много орисници се събрали край люлката му с дарове — въображение, красноречие, усърдие, талант. Тогава дошла още една орисница и казала: „Никой няма правото на толкова много дарове“; взела го, и така го раздрусала, че го лишила от разсъдък и мъдрост.

Лойд се усмихна:

— Остроумно, но дали е вярно?

— Има нещо вярно в това. По време на последната война той отговаряше за Дарданелската операция, която беше страшно поражение за нас. Сега ни натика в норвежката авантюра — още един провал. Чудесен оратор е, но фактите показват, че има наклонност да взема желаното за действително.

Лойд възрази:

— Беше прав за нуждата от превъоръжаване през тридесетте години — когато всички останали бяха против това, включително лейбъристката партия.

— Чърчил ще призовава за превъоръжаване и в рая, когато лъв ще лежи до агнето.^[4]

— Според мен ни трябва човек с нападателна жилка; министър-председател, който ще лае, а няма да скимти.

— Е, желанието ти може и да е изпълнено. Преброителите се връщат.

Обявиха подадените гласове — двеста и осемдесет „за“ и двеста „против“. Чембърлейн бе спечелил. В камарата се надигна рев. Поддръжниците на премиера се радваха, но другите му викаха да подаде оставка.

Лойд беше силно разочарован.

— Как може да искат да го задържат след всичко?

— Не бързай със заключенията — посъветва го Бърни, когато министър-председателят напусна и шумът намаля. Той правеше някакви изчисления с молив в полето на Ивнинг Нюз.

— Правителството обикновено има мнозинство от около двеста и четиридесет гласа. Спаднало е до осемдесет. — Той дращеше цифри, събираше и изваждаше. — Като държим сметка за приблизителния брой на отсъстващите депутати, стигам до извода, че около четиридесет от поддръжниците на правителството са гласували срещу Чембърлейн, а други шестдесет са се въздържали. За един министър-председател това е ужасен удар — сто човека от неговата партия му нямат доверие.

— Достатъчно ли е да го застави да се оттегли? — нетърпеливо попита Лойд.

Бърни безпомощно разпери ръце и каза:

— Не знам.

VI

На следващия ден Лойд, Етел, Бърни и Били отидоха до Борнмут с влак.

Композицията беше пълна с делегати от цяла Британия. Денят на всичките мина в обсъждане на последните парламентарни дебати и на бъдещето на министър-председателя на всевъзможни акценти — от твърдия говор на Глазгоу до провлачвания кокни. И този път Лойд нямаше възможност да повдигне пред майка си тормозещия го въпрос.

Подобно на повечето делегати, и те не можеха да си позволят луксозните хотели по скалистите хълмове, тъй че останаха в един пансион в покрайнините. Вечерта и четиримата отидоха на кръчма, седнаха в един спокоен ъгъл и Лойд видя своя шанс.

Бърни донесе питиетата. Етел се чудеше какво ли става с приятелката й Мод в Берлин — нямаше повече новини, понеже войната сложи край на пощенските връзки между двете страни.

Лойд отпи от своята пинта бира и попита решително:

— Бих искал да знам повече за истинския си баща.

Етел му отвърна остро:

— Бърни е твоят баща!

Отново измъкване! Лойд потисна мигновено надигналия се в него гняв.

— Не е нужно да ми го казваш — отговори й той. — Също така не е нужно да казвам на Бърни, че го обичам като баща, защото той вече го знае.

Господин Лекуит го тупна по рамото — недодялан, но искрен израз на привързаност.

Лойд настоя:

— Любопитен съм за Теди Уилямс.

Били го прекъсна:

— Трябва да говорим за бъдещето, а не за миналото — във война сме.

— Точно така — съгласи се Лойд. — Затова искам да получа отговори на въпросите си сега. Не искам да чакам, понеже скоро ще вляза в битка и не желая да умра в незнание.

Етел му каза:

— Знаеш всичко, което е за знаене.

Но не смееше да го погледне в очите.

— Не, не е така — възрази той и се насили да бъде търпелив. — Къде са другите ми дядо и баба? Имам ли чичовци, лели и братовчеди?

— Теди Уилямс беше сирак.

— В кое сиропиталище е бил отгледан?

— Защо си толкова упорит? — раздразнено запита тя.

Лойд си позволи същия тон:

— Защото приличам на теб!

Бърни не можа да потисне усмивката си:

— Това си е вярно!

Лойд обаче не беше в добро настроение:

— Кое сиропиталище?

— Може и да ми е казал, но не помня. Мисля, че в Кардиф.

Били се намеси:

— Лойд, момчето ми, вече докосваш болно място. Пий си бирата и остави тая работа.

Лойд му отговори ядосано:

— Много ти благодаря, чичо Били, но и аз си имам болно място. Писнало ми е от лъжи.

— Хайде, хайде — обади се Бърни. — Хайде да не говорим за лъжи.

— Извинявай, тате, но трябваше да бъде казано — Лойд вдигна ръка, за да не го прекъсват. — Последния път, когато попитах мама ми каза, че семейството на Теди Уилямс било от Суонси, но много пътували насам-натам заради работата на баща му. Сега ми казва, че бил отгледан в някакво сиропиталище в Кардиф. Една от двете истории е лъжа — освен ако и двете не са лъжливи.

Най-накрая Етел го изгледа в очите:

— Бърни и аз те хранихме, обличахме те, пращахме те на училище и в университета — гневно проговори тя. — Нямаш от какво да се оплакваш.

— И винаги ще ви бъда благодарен и ще ви обичам — отговори Лойд.

Били попита:

— Е, тогава защо е цялата тази история?

— Заради нещо, което някой ми каза в Абъроуен.

Майка му не отговори, но в очите й светкавично се отрази страх. „Някой в Уелс знае истината“, каза си Лойд.

Той продължи неумолимо.

— Казаха ми, че през четиринадесета година Мод Фицхърбърт може би е забременяла, че бебето й е било представено за твое, за което ти си получила къщата на „Нътли“.

Етел издаде презрителен звук.

Лойд вдигна ръка.

— Това обяснява две неща — заяви той. — Първо, невероятното приятелство между теб и лейди Мод.

После бръкна в джоба си.

— Второ, тази моя снимка с бакенбарди.

И им показа фотографията.

Майка му я гледаше, без да говори.

— Може и да съм аз, нали? — каза той.

Били сприхаво го пресече:

— Да, Лойд, би могъл. Но очевидно не си, тъй че спри да го усукваш и ни кажи кой е.

— Бащата на граф Фицхърбърт. Сега вие спрете да го усуквате — ти, чичо Били, и ти, мамо. Аз син на Мод ли съм?

Етел започна:

— Приятелството между мен и Мод беше преди всичко политически съюз. Развалихме го, когато се разделихме по въпроса за стратегията на движението за политически права на жените, после го подновихме. Харесвам я много, а и тя ми даде хубави възможност в живота, но няма нещо тайно, което да ни обвързва. Тя не знае кой е баща ти.

— Добре, мамо — отговори синът й. — Бих могъл да повярвам на това. Но тази снимка…

— Обяснението за това сходство… — тя се задави.

Лойд нямаше намерение да я остави да се измъкне.

— Давай — безмилостно изрече той. — Кажи ми истината.

Били се намеси отново:

— Сбъркал си адреса, момче.

— Нима? Ами тогава насочи ме към верния адрес, а?

— Това вече не е моя работа.

Това практически беше признание.

— Значи сте лъгали.

Бърни изглеждаше смаян. Той попита Били:

— Искаш да кажеш, че историята с Теди Уилямс не е истина?

Явно беше вярвал във въпросната история точно като Лойд.

Били не му отговори.

Всички загледаха Етел.

— Ох, да върви по дяволите — отрони тя. — Баща ми казваше: „Знай, че греховете ти ще те намерят“. Е, искахте истината и ще я имате, макар че няма да ви хареса.

— Опитай — безгрижно произнесе Лойд.

— Ти не си дете на Мод — обясни майка му. — Ти си дете на Фиц.

VII

На следващия ден — петък, десети май — Германия нахлу в Холандия, Белгия и Люксембург.

Лойд чу новините по радиото, докато закусваше с родителите си и с чичо си Били в пансиона. Не беше изненадан — всички в армията бяха уверени, че офанзивата предстои.

Много повече го смаяха откровенията от предишната вечер. През нощта не мигна часове наред, ядосан, че са го подвеждали толкова време, стреснат от това, че е син на аристократ и умиротворител от дясното крило; на всичкото отгоре той беше и свекър на очарователната Дейзи.

— Как си могла да хлътнеш по него? — бе попитал той майка си в кръчмата.

Тя му отвърна остро:

— Не бъди лицемерен. Ти беше направо пощурял по богатата си американка, а пък тя беше с такива политически убеждения, че се омъжи за фашист.

Лойд искаше да спори, че е различно, но бързо схвана, че не е. Каквито и да бяха отношенията му с Дейзи сега, нямаше съмнение, че някога беше влюбен в нея. Любовта не бе логична. Ако той можеше да се поддаде на една ирационална страст, то и майка му е можела да й се поддаде; всъщност и двамата са били на една и съща възраст, когато това се е случило — двадесет и една години.

Тогава я упрекна, че е трябвало да му съобщи истината от самото начало, но тя имаше доводи и по този въпрос:

— Как щеше да реагираш като малко момче, ако ти бях казала, че си син на богат човек, на един граф? Колко време щеше да изтраеш, преди да се похвалиш на останалите момчета в училище? Я си помисли как щяха да се подиграват те на детската ти фантазия. Помисли си и колко щяха да те ненавиждат, задето си по-нависоко от тях.

— Но по-късно…

— Не знам — уморено произнесе тя. — Сякаш никога нямаше подходящ момент.

Най-напред Бърни направо побледня от изненада, но скоро се стегна и се върна към обичайното си флегматично състояние. Заяви, че разбира защо Етел не му е казвала:

— Споделена тайна не е тайна.

Лойд пък се питаше за отношенията на майка си с графа.

— Сигурно го виждаш непрекъснато в Уестминстър.

— От време на време. Перовете си имат свое крило в двореца, свои ресторанти и барове и обичайно се срещаме с тях по уговорка.

През нощта Лойд беше твърде изненадан и смутен, за да си даде сметка какви чувства изпитва. Баща му беше Фиц — аристократ, тори, бащата на Бой и свекърът на Дейзи. Трябваше да е тъжен, ядосан или пък да се потисне? Признанието беше толкова смазващо, че се усещаше вцепенен. Приличаше на тежка травма, при която най-напред няма болка.

Сутрешните новини му дадоха нова храна за размисъл.

В малките часове германската армия бе извършила светкавичен удар в западна посока. Въпреки че го предвиждаха, Лойд знаеше — и най-сериозните опити на съюзническото разузнаване не бяха могли да установят точната дата; армиите и на трите малки държави бяха напълно изненадани. Въпреки това те се биеха храбро.

— Това сигурно е вярно — изкоментира чичо Били — но Би Би Си така и така ще го каже.

Министър-председателят Чембърлейн бе свикал заседание на кабинета, което течеше в момента. Френската армия пък, подсилена от десетте разположени във Франция британски дивизии, отдавна бе разработила план за пресрещане на такова нахлуване и той бе автоматично задействан. Съюзническите войски пресякоха френската граница с Холандия и Белгия от запад и напредваха, за да се срещнат с немците.

Притиснати от съдбоносните новини, семейство Уилямс взеха автобуса от центъра на града и отидоха до Павилиона, където се провеждаше партийната конференция.

Там научиха и новостите от Уестминстър. Чембърлейн се вкопчил във властта. Били разбра, че премиерът е помолил председателя на Лейбъристката партия Клемънт Атли да стане министър, та по този начин правителството да стане коалиция на трите водещи партии.

И тримата бяха ужасени от перспективата. Чембърлейн, умиротворителят, щеше да остане начело на кабинета, а лейбъристите щяха да са длъжни да го подкрепят като коалиционни партньори. Самата мисъл за това беше трудно поносима.

— Какво е казал Атли? — попита Лойд.

— Че ще трябва да се консултира с Националния изпълнителен комитет — отговори Били.

— Тоест с нас — Лойд и Били бяха членове на комитета; заседанието му беше насрочено за четири часа следобеда.

— Така — добави Етел. — Хайде да се хващаме за работа и разберем каква подкрепа може да има планът на Чембърлейн в Изпълнителния ни комитет.

— Мен ако питаш, никаква — каза Лойд.

— Не бъди толкова сигурен — спря го майка му. — Ще има хора които искат на всяка цена да не допуснат Чърчил във властта.

За Лойд следващите няколко часа минаха в непрекъснати политически ходове — разговори с членовете на Комитета, с техните приятели и сътрудници, из кафенетата и баровете на Павилиона и покрай морския бряг. Не хапна нищо за обяд, но изпи толкова чай, та му се стори, че може да потъне.

Беше разочарован, че не всички споделят възгледите му за Чембърлейн и Чърчил. Имаше останали неколцина пацифисти от предишната война, които искаха мир на всяка цена и одобряваха политиката на премиера. От друга страна, уелските депутати все още мислеха за Чърчил като за вътрешния министър, изпратил военни части да потушат една миньорска стачка в Тонипанди. Това е било преди тридесет години, но Лойд научаваше, че в политиката спомените могат да траят дълго.

В три и половина Лойд и Били минаха под свежия бриз по морския бряг и влязоха в хотела Хайклиф, където щеше да се проведе заседанието. Смятаха, че мнозинството е против предложението на Чембърлейн, но не можеха да бъдат напълно сигурни, и Лойд все още се тревожеше за резултата.

Влязоха в залата и седнаха на дългата маса заедно с останалите членове на Комитета. Точно в четири влезе председателят на партията.

Клемънт Атли беше слаб, спокоен, непретенциозен човек, спретнато облечен, плешив и с мустаци. Приличаше на адвокат — баща му е бил такъв — и хората обикновено го подценяваха. Със своя сух и неемоционален маниер той обобщи пред Комитета събитията от последните двадесет и четири часа, включително предложението на Чембърлейн за коалиционен кабинет.

След това попита:

— Трябва да ви задам два въпроса. Първият е — ще служите ли в коалиционно правителство с министър-председател Невил Чембърлейн?

Хората около масата високо извикаха „Не!“, по-силно, отколкото Лойд беше очаквал. Той се зарадва. Чембърлейн, приятелят на фашистите, предателят на Испания, бе свършен. На света имаше някаква справедливост.

Лойд си отбеляза и как ловко ненастоятелният Атли контролираше заседанието. Той не повдигна въпроса за общо обсъждане; не попита — какво да правим? Не остави на хората възможност да показват неувереност и колебливост. По скромния си начин изправи всички до стената и ги застави да избират. И Лойд разбираше, че полученият отговор е бил неговото желание.

Атли попита отново:

— Тогава вторият въпрос е — ще служите ли в коалиция под управлението на друг министър-председател?

Отговорът не беше толкова звучен, но беше „Да“. Лойд се огледа и му стана ясно, че почти всички насядали на масата хора бяха „за“. Дори и да имаше хора на противното мнение, те не поискаха гласуване.

— В този случай — продължи Атли — аз ще съобщя на Чембърлейн, че партията ни ще участва в коалиционно правителство, но само ако той подаде оставка и бъде назначен друг министър-председател.

Около масата се понесе одобрителен шепот.

Лойд обърна внимание колко внимателно Атли избягна да ги пита кой според тях трябва да бъде новият премиер.

Господин Атли заключи:

— Отивам да проведа телефонен разговор с „Даунинг“ №10.

И излезе от стаята.

VIII

Същата вечер, в съгласие с традицията, Уинстън Чърчил беше повикан в Бъкингамския дворец и кралят го помоли да стане министър-председател.

Лойд възлагаше големи надежди на Чърчил, въпреки членството на последния в Консервативната партия. През уикенда новият премиер взе решението си. Той сформира петчленен Военен кабинет, в който влизаха Клемънт Атли и Артър Грийнуд, съответно председателят и заместник-председателят на Лейбъристката партия. Профсъюзният водач Ърнест Бевин стана министър на труда. Лойд бе на мнение, че Чърчил възнамерява да създаде наистина многопартийно правителство.

Лойд опакова багажа си, за да може да хване влака за Абъроуен. Стигнеше ли там, очакваше бързо да го разпределят, вероятно за Франция. Но на него му трябваха само час или два. Отчаяно искаше да узнае причината за поведението на Дейзи от миналия вторник. Знаеше, че скоро ще я види и това само засилваше нетърпението му и желанието му да разбере.

Междувременно германската армия се придвижваше през Холандия и Белгия и преодоляваше ожесточената съпротива с бързина, която смайваше Лойд. В неделя вечерта Били говори по телефона със свой познат в Министерството на войната; след това той и Лойд взеха стар училищен атлас от собственичката на пансиона и проучиха картата на Северозападна Европа.

Показалецът на Били тегли черта от Дюселдорф през Брюксел и Лил.

— Немците удрят по най-уязвимата част на френската отбрана — северната част от границата с Белгия — пръстът му продължи да се движи по страницата. — Южна Белгия свършва в Ардените — широка зона хълмист и горист терен, практически непроходим за модерните механизирани армии. Така твърди приятелят ми във Военното министерство.

Пръстът поднови движението си.

— Но по на юг, френско-немската граница е защитена от фортификационна система, известна като Линията Мажино — тя достига до Швейцария.

Показалецът се завърна в горната част на страницата.

— Но между Белгия и Северна Франция няма укрепления.

Лойд беше изненадан.

— Никой ли не е помислил по този въпрос досега?

— Разбира се, че е било помислено. Имаме и стратегия за случая — Били понижи глас. — Нарича се План „Д“. Повече не можем да го считаме за секретно, понеже вече го прилагаме на практика. Най-добрите части от френската армия плюс целият Британски експедиционен корпус навлизат в Белгия през границата. Те ще установят здрава отбранителна линия по реката Дил. Това ще спре немското настъпление.

Това не успокои Лойд.

— Тоест ние отделяме половината си сили за План „Д“?

— Трябва да сме сигурни, че ще проработи.

— По-добре да проработи.

Прекъсна ги собственичката на пансиона — тя връчи на господин лейтенанта телеграма.

Трябва да беше от армията. Той беше оставил на полковник Елис-Джоунс адреса, преди да излезе в отпуск; даже се изненада, че не е получил съобщението по-рано. Скъса плика. Телеграмата гласеше:

„НЕ СЕ ВРЪЩАЙТЕ В АБЪРОУЕН ТЧК ЯВЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО В ДОКОВЕ В САУТХАМПТЪН ТЧК A BIENTOT^[5] ЕЛИС-ДЖОУНС.“

Нямаше да се връща в Тай Гуин. Саутхамптън беше едно от най-големите британски пристанища, обичайна точка за дебаркиране на континента; намираше се на брега само на няколко мили от Борнмут, може би на един час с влак или автобус.

С болка в сърцето Лойд разбра, че няма да види Дейзи утре. Може би така и нямаше да научи какво искаше да му каже тя.

Сбогуването A BIENTOT на полковник Елис-Джоунс утвърждаваше очевидното.

Лойд отиваше във Франция.