Кен Фолет
Зимата на света (3)

II

Лев Пешков бе най-добрият баща за едно момче — или щеше да бъде, ако се навърташе по-често наоколо. Бе богат и щедър, бе по-умен от всички, дори се обличаше добре. На по-млади години сигурно е бил хубавец, а жените му се хвърляха дори и сега. Грег Пешков го обожаваше и негодуваше единствено от това, че го вижда толкова рядко.

— Трябваше да продам смотаната леярна, когато имах възможност — обясняваше баща му, докато вървяха из мълчаливата и опустяла фабрика. — Губеше пари дори и преди проклетата стачка. Трябва да се държа за кината и баровете.

Господин Пешков размаха поучително пръст.

— Хората винаги купуват пиене и в добри, и в лоши дни. И ходят на кино дори и когато не могат да си го позволят. Не забравяй това.

Грег бе сигурен, че баща му не прави грешки в бизнеса, и попита:

— Защо тогава я държиш?

— Сантименти — отвърна баща му. — На твоите години работех на подобно място, „Машиностроителния завод на Путилов“ в Ленинград.

Огледа пещите, формите, лебедките, струговете и тезгяхите.

— Всъщност, беше много по-зле.

Металообработващият завод на Бъфало произвеждаше перки от всякакъв размер, включително и корабни витла. Грег бе напрано омаян от математиката на извитите остриета. Беше най-добрият математик в класа си.

— Ти инженер ли беше? — попита той.

Лев се засмя.

— Казвам го на хората, ако се налага да ги впечатля. Истината е, че наглеждах конете. Бях коняр. Никога не ме е бивало с машините. Това бе дарбата на брат ми Григорий. Метнал си се на него. Но да повторя — никога не купувай леярни.

— Няма.

Грег трябваше да прекара лятото в стъпките на баща си и да изучава бизнеса. Лев току-що се бе върнал от Лос Анджелис и уроците на Грег бяха започнали днес. Той обаче не искаше да се осведомява за леярната. Беше добър по математика, но го интересуваше властта. Щеше му се баща му да го вземе при някое от честите си пътувания до Вашингтон, където лобираше за филмовата индустрия. Там се вземаха истинските решения.

Очакваше с нетърпение обяда. Той и баща му щяха да се срещнат със сенатор Гас Дюър. Грег искаше да моли сенатора за услуга, но все още не бе уточнил нещата с баща си. Перспективата го изнервяше и вместо да говори за това, той попита:

— Чувал ли си нещо за брат си в Ленинград?

Лев поклати глава.

— Нищо от войната насам. Няма да се учудя, ако е мъртъв. Доста стари болшевики изчезнаха.

— Като си говорим за семейството, в неделя видях природената си сестра. Беше отишла на пикника на плажа.

— Прекарахте ли добре?

— Направо ти е бясна, знаеш ли?

— Сега пък какво съм направил?

— Казал си й, че ще я вземеш в Белия дом, а после си завел Гладис Анджелъс.

— Вярно е, забравих. Но исках и малко реклама за Страст.

До тях се доближи висок мъж с крещящо десениран, дори според сегашната мода, костюм. Той докосна ръба на шапката си:

— Добро утро, шефе.

Лев обясни на сина си:

— Джо Брехунов отговаря за сигурността тук. Джо, това е синът ми Грег.

— Приятно ми е — отвърна Брехунов.

Грег стисна ръката му. Както повечето фабрики, и леярната имаше собствена полицейска сила. Брехунов обаче приличаше повече на престъпник, отколкото на полицай.

— Спокойно ли е? — поинтересува се Лев.

— Малък инцидент през нощта — обясни Брехунов. — Двама машиностроители опитаха да изнесат петнадесетинчов винкел авиационна стомана. Хванахме ги, когато опитваха да го прехвърлят през оградата.

— Повикахте ли полицията? — попита Грег.

— Нямаше нужда — усмихна се Брехунов. — Поговорихме си малко за понятието за частна собственост и после ги изпратихме до болницата да си помислят хубаво за това.

Грег не се изненада, че хората от охраната на баща му бият крадците така, че ония да стигат до болница. Лев никога не бе посягал да удари него или майка му, но момчето усещаше, че насилието не се намира особено надълбоко под чаровната външност на баща му. Предположи, че е заради ранните му години в лошите квартали на Ленинград.

Иззад една от пещите се показа закръглен мъж в син костюм и работническо таке.

— Това е профсъюзният водач Брайън Хол — представи го Лев. — Добро утро, Хол.

— Добро утро, Пешков.

Грег повдигна вежди. Хората обикновено наричаха баща му господин Пешков.

Лев стоеше разкрачен, с ръце на кръста.

— Е, имате ли отговор за мен?

На лицето на Хол се появи упорито изражение.

— Хората няма да се върнат на работа с намаление в заплатата, ако това имате предвид.

— Но аз направих предложението си по-добро!

— Все си остава намаление на заплатата.

Грег започна да се нервира. Баща му не понасяше съпротива и можеше да избухне.

— Управителят ми казва, че не получаваме никакви поръчки, понеже не може да направи цените конкурентни при такива заплати.

— Това е заради остарелите машини, Пешков. Някои от струговете са отпреди войната! Трябва да купиш нови машини.

— Посред депресията? Да не си побъркан? Няма да хвърлям повече пари на вятъра.

— Е, така се чувстват и работниците ти — произнесе Хол с вида на човек, който вади асото от картите си. — Няма да ти дадат пари, когато самите те нямат достатъчно за себе си.

Грег си помисли, че работниците постъпват глупаво, като стачкуват по време на депресия, и бе раздразнен от самоконтрола на Хол. Мъжът говореше, сякаш е равен на Лев, а не негов служител.

Пешков продължи:

— Както сме я подкарали, всички губим пари. Има ли смисъл в това нещо?

— То вече е извън контрола ми — отвърна Хол. На Грег му прозвуча самодоволно. — Профсъюзът изпраща екип от центъра, за да вземат нещата в свои ръце.

Пълничкият човек извади голям стоманен часовник от джобчето на жилетката си.

— Влакът им трябва да пристигне до час.

Лицето на Лев потъмня:

— Не ни трябват външни натрапници, които да разбъркват нещата.

— Ако не искаш неприятности, не бива да ги предизвикваш.

Лев стисна ръка в юмрук, но господин Хол си излезе.

Тогава фабрикантът ядосано се обърна към Брехунов:

— Знаеше ли за тия от ръководството на профсъюза?

Началникът на охраната изглеждаше нервен.

— Заемам се веднага с тая работа, шефе.

— Разбери кои са и къде са отседнали.

— Няма да е трудно.

— И ги върни в Ню Йорк в някоя линейка.

— Остави го на мене, шефе.

Лев се обърна и Грег го последва. Ето това е властта, помисли си Грег с леко страхопочитание. Баща му се изказа, и профсъюзните началници ще бъдат пребити.

Излязоха от сградата и седнаха в колата на Лев — петместен Кадилак седан в новата обтекаема форма на дизайна. Дългите му извити калници напомняха на Грег за бедрата на момиче.

Лев подкара по улица „Портър“ към крайбрежната и паркира при Яхтклуба на Бъфало. Слънчевата светлина играеше красиво върху корабите в марината. Грег бе уверен, че баща му не е член на този елитен клуб. Гас Дюър със сигурност беше вътре.

Тръгнаха по кея. Сградата на клуба бе построена върху стълбове над водата. Лев и Грег влязоха и свалиха шапки. Грег веднага се почувства неловко, щом усети, че е гостенин на клуб, който няма да го приеме за свой член. Хората вътре вероятно си мислеха, че трябва да се чувства привилегирован, че са го допуснали. Пъхна ръце в джобовете и се понесе небрежно, за да им покаже, че въобще не е впечатлен.

— Някога бях член — обясни Лев. — Но през 1921 година председателят ми каза да напускам, понеже съм внасял незаконно алкохол. После ме помоли да му продам кашонче шотландско уиски.

— Защо сенатор Дюър иска да обядва с теб? — попита Грег.

— Ще научим.

— Имаш ли нещо против да му поискам услуга?

Лев се намръщи.

— Май че не. Какво искаш?

Преди Грег да успее да отвърне, баща му поздрави един шестдесетинагодишен мъж.

— Това е Дейв Рузрок — обясни той на Грег. — Той е главният ми съперник.

— Ласкаеш ме — намеси се мъжът.

Кинотеатри Роузрок бяха мрежа поовехтели киносалони из щата Ню Йорк. Собственикът им обаче изобщо не изглеждаше като за архива. Имаше патрицианско излъчване: висок, белокос, с орлов нос. Носеше син кашмирен блейзър с герба на клуба на лявото джобче. Грег каза:

— В събота имах удоволствието да гледам как дъщеря ви Джоан играе тенис.

Дейв бе поласкан:

— Добра е, нали?

— Много.

Лев се намеси:

— Радвам се, че те срещам, Дейв — мислех да ти се обадя.

— Защо?

— Кината ти се нуждаят от префасониране. Много са старомодни.

Дейв изглеждаше поразвеселен.

— Мислел си да ми звъниш, за да ми съобщиш тези новини?

— Защо не направиш нещо по въпроса?

По-старият му събеседник елегантно сви рамене.

— Защо да се занимавам? Изкарвам достатъчно пари. На моята възраст не искам да се товаря.

— Можеш да удвоиш печалбите си.

— Като вдигна цените на билетите. Не, благодаря.

— Ти си луд.

— Не всеки е обсебен от парите — отвърна Дейв с отсянка на презрение.

— Продай ми ги тогава — предложи Лев.

Грег бе изненадан. Не бе забелязал как стигнаха дотук.

— Ще ти дам добра цена — обясни Лев.

Дейв поклати глава.

— Харесва ми да имам киносалони. Те доставят удоволствие на хората.

— Осем милиона долара — продължи Лев.

Грег се смая и се попита: „Наистина ли току-що чух как баща ми предлага на Дейв осем милиона долара?“

— Цената е добра — призна Дейв. — Но няма да продавам.

— Никой друг няма да ти даде толкова — раздразнено контрира Лев.

— Знам — Дейв изглеждаше попреситен от натиска. Той обърна остатъка от питието си, произнесе „Приятно ми беше“ и се прехвърли от бара в салона.

Лев изглеждаше отвратен.

— „Не всеки е обсебен от парите“ — повтори той. — Прапрадядото на Дейв е дошъл тук от Персия преди сто години само с дрехите на гърба си и с шест килима. Той не би се отказал от осем милиона долара.

— Не знаех, че имаш толкова много пари — каза Грег.

— Нямам ги в наличност. Банките са за това.

— И щеше да теглиш заем, за да платиш на Дейв?

Лев отново вдигна показалеца си.

— Не харчи своите пари, когато можеш да харчиш парите на някой друг.

Влезе Гас Дюър, висока фигура с внушителна глава. Беше към средата на четиридесетте си години, и светлокестенявата му коса бе прошарена със сребро. Поздрави ги с хладна любезност, стиснаха си ръцете и той им предложи питиета. Грег веднага разбра, че Гас и баща му въобще не се харесват. Уплаши се, че затова сенаторът няма да даде услугата, която смяташе да му поиска. Може би трябваше да се откаже от идеята.

Гас беше важна клечка. Баща му е бил сенатор преди него — династична приемственост, която се струваше неамериканска на Грег. Сенаторът Дюър бе помогнал на Франклин Рузвелт да бъде избран за губернатор на Ню Йорк, а след това и за президент. Сега работеше във влиятелната Сенатска комисия за външна политика.

Синовете му Уди и Чък учеха в училището на Грег. Уди беше читанка, а Чък — спортист.

Лев започна:

— Президентът Ви е казал да уредите стачката при мен, сенаторе?

Гас се усмихна:

— Не, все още не.

Лев се обърна към сина си:

— При последната стачка в леярната — преди двадесет години — президентът Уилсън изпрати Гас да ме принуди да дам на хората повишение на заплатата.

— Спестих Ви пари — внимателно каза Гас. — Искаха един долар отгоре — а аз ги накарах да вземат половината.

— Точно петдесет цента над това, което аз смятах да дам.

Гас се усмихна и сви рамене:

— Да обядваме?

Влязоха в салона. След като поръчаха, сенаторът започна:

— Президентът бе доволен, че можа да отидеш на приема в Белия дом.

— Може би не трябваше да вземам Гладис — отвърна Лев. — Госпожа Рузвелт бе малко студена с нея. Май не одобрява филмовите звезди.

„Май не одобрява филмови звезди, които спят с женени мъже“, помисли си Грег, но си замълча.

По време на обеда Гас говореше за дреболии. Грег пък търсеше възможност да помоли за услугата си. Искаше да поработи едно лято във Вашингтон, да проучи механизмите на властта и да си изгради контакти. Баща му може би щеше да успее да му уреди стаж, но при някой републиканец, а те не бяха във властта. Грег желаеше да работи в кабинета на влиятелния и уважаван сенатор Дюър, личен приятел и съюзник на президента.

Запита се защо е притеснен, че ще иска нещо такова. Най-лошото, което Дюър можеше да направи, беше да каже „Не“.

Когато приключиха с десерта, Гас се зае с проблема:

— Президентът ме помоли да те питам за Лигата на свободата.

Грег бе чувал за тази организация — дясна група от противници на Новия курс.

Лев запали цигара и издуха дима:

— Трябва да сме нащрек срещу промъкването на социализма.

— Само Новият курс ни спасява от кошмара, който съществува в Германия.

— Лигата на свободата не е нацистка организация.

— Не е ли? Съставили са план за въоръжено въстание, за да отстранят президента. Разбира се, това не е реалистично — все още не.

— Смятам, че имам правото да се придържам към своето мнение.

— Тогава подкрепяш не когото трябва. Лигата няма нищо общо със свободата, знаеш го.

— Не ми говори за свобода — отвърна му Лев с гневна нотка. — На дванадесет години ленинградската полиция ме би с камшик, понеже родителите ми стачкуваха.

Грег не бе много наясно защо баща му каза това. Бруталността на царския режим изглеждаше като аргумент в подкрепа на социализма, а не срещу него.

Гас продължи:

— Рузвелт знае, че даваш пари на Лигата, и иска да спреш.

— Откъде знае на кого давам пари?

— Казали са му го от ФБР. Те проучват такива хора.

— Ние живеем в полицейска държава! А ти би трябвало да си либерал.

Грег установи, че в аргументите на баща му няма много логика. Той просто опитваше по всякакъв начин да постави Гас в неудобно положение и не се интересуваше дали не противоречи сам на себе си.

Гас остана спокоен.

— Опитвам се да направя така, че това да не стане работа за полицията — обясни той.

Лев се ухили.

— А президентът знае ли, че ти отмъкнах годеницата?

За Грег това беше нещо ново, но изглежда беше вярно, понеже баща му най-накрая изкара Гас от равновесие. Сенаторът изглеждаше шокиран, извърна погледа си и се изчерви. „Едно на нула за нас“, рече си Пешков-син.

Баща му му обясни.

— През 1915 година Гас беше сгоден за Олга. После тя промени решението си и се омъжи за мен.

Гас си върна самообладанието:

— Тогава всички ние бяхме ужасно млади.

Лев вметна:

— Май си забравил Олга доста бързо.

Дюър хладно изгледа събеседника си и не му остана длъжен:

— Като теб.

Грег видя, че баща му се оказа в неудобно положение. Ударът на Гас попадна в десетката.

Възцари се неловка тишина и сенаторът продължи:

— Ти и аз воювахме, Лев. Аз бях в един картечен батальон с приятеля си от училище Чък Диксън. Край едно малко френско градче с името Шато-Тиери той бе разкъсан на парчета пред очите ми.

Дюър говореше с обичайния си тон, но Грег се усети, че е затаил дъх. Сенаторът продължи:

— Имам амбицията на синовете ми да не им се налага да минават през това, през което сме минали ние. Ето защо групи като Лигата на свободата трябва да бъдат ликвидирани в зародиш.

И Грег видя своя шанс:

— И аз се интересувам от политиката, господин сенатор, и бих желал да науча повече. Би ли било възможно да ме вземете като стажант някое лято?

Момчето зачака.

Гас изглеждаше изненадан, но отговори:

— Винаги мога да използвам някой умен младеж, който желае да работи в екип.

Отговорът не беше нито „да“, нито „не“.

— Аз съм отличник по математика и съм капитан на отбора по хокей на лед — продължи да се препоръчва Грег. — Питайте Уди за мен.

— Добре — и Гас се обърна към Лев. — Ще вземеш ли предвид настояването на президента? Наистина е нещо много важно.

Гас сякаш предлагаше да си направят услуга един на друг. Но щеше ли Лев да се съгласи?

Пешков-старши се поколеба доста време, смачка фаса си и изрече:

— Мисля, че се разбрахме.

Събеседникът му се изправи:

— Добре. Президентът ще е доволен.

„Успях!“, каза си Грег.

Излязоха от клуба и тръгнаха към колите си.

Докато излизаха от паркинга, Грег се обърна към баща си:

— Благодаря ти, татко. Наистина съм ти благодарен за това, което направи.

— Ти избра момента добре — каза баща му. — Радвам се, че си толкова умен.

Комплиментът се хареса на Грег. В някои отношения той бе по-умен от баща си — със сигурност се оправяше по-добре в математиката и науките — но се притесняваше, че не е практичен и комбинативен като своя старец.

— Искам да бъдеш разумен — продължи Лев. — Не като някой от ония глупаци.

Грег си нямаше и представа кои ли ще да са те.

— Трябва да бъдеш постоянно напред. Това е начинът да се оправяш.

Лев стигна до кантората си, в някакъв модерен блок в центъра на града. Докато пресичаха мраморното фоайе, той произнесе:

— А сега ще дам един урок на оня глупак Дейв Рузрок.

В асансьора Грег се питаше как ли баща му ще направи това.

Студио Пешков заемаше най-горния етаж. Грег тръгна подир Лев по широкия коридор, после през приемната с двете хубави млади секретарки. Докато влизаха в кабинета, Лев се обърна към тях:

— Дайте ми Сол Стар на телефона, става ли?

После седна зад бюрото и обясни:

— Соли е собственик на едно от най-големите киностудиа в Холивуд.

Телефонът на бюрото иззвъня и бащата на Грег вдигна слушалката:

— Сол! Как е, а?

В продължение на минута-две Грег слушаше мъжки приказки, а после Лев премина към бизнеса.

— Един съвет за теб — започна той. — В щата имаме една овехтяла верига дупки под името Кинотеатри Роузрок… да, точно така… слушай ме, не им пращай най-добрите нови филми това лято — може и да не си получиш парите.

Грег осъзна, че това ще засегне Дейв тежко — без интересни нови филми, които да показва, приходите му щяха да се сринат.

— Само за разумните, нали? Соли, недей да ми благодариш, ти би направил същото за мен… Дочуване.

Още веднъж Грег се смая от властта на баща си. Той можеше да накара да пребият някого. Можеше да стресне един президент. Можеше да предложи осем милиона долара от парите на другите хора. Можеше да прелъсти нечия годеница. И можеше да разруши нечий бизнес с едно телефонно обаждане.

— Гледай да видиш — обърна се към него баща му. — След месец Дейв Рузрок ще ме моли да купя салоните му — за половината от това, което му предложих днес.

III

— Не знам какво му е на това кученце — рече Дейзи. — Не прави нищо от това, което му нареждам. Направо откачам.

Гласът й трепереше, в очите й имаше сълзи, и тя преувеличаваше само малко.

Чарли Фаркарсън проучи животното.

— Нищо му няма. Той е един симпатичен дребосък. Как се казва?

— Джак.

— Хммм.

Бяха седнали на градинските кресла в добре поддържаната двуакрова градина на дома на Дейзи. Ева поздрави Чарли и после тактично се оттегли, за да пише писмо до Берлин. В далечината градинарят Хенри окопаваше леха с виолетови и жълти теменужки. Жена му, прислужницата Ела, донесе кана лимонада и чаши и ги положи на сгъваемата маса.

Кутренцето беше мъничък Джак Ръсел териер, малък и силен, бял на светлокафяви петна. Имаше интелигентен вид, като че ли разбираше всяка дума, но явно нямаше желание да се подчинява. Дейзи го държеше в скута си и галеше носа му с изящните си пръсти по начин, който (надяваше се тя) ще бъде притеснителен за Чарли.

— Името не ти ли харесва?

— Малко очевидно може би?

Чарли се загледа в бялата й ръка на носа на кучето и смутено се размърда в стола си.

Дейзи не искаше да прекалява с работата. Разпалеше ли Чарли твърде много, той просто щеше да си отиде вкъщи. Това и беше причината на двадесет и пет години все още да е ерген — няколко момичета от Бъфало, сред тях Дот Реншоу и Мъфи Диксън, бяха установили, че е невъзможно да го уловиш в мрежата си. Но Дейзи бе различна.

— Тогава ти му дай име.

— Хубаво е да е двусрично, като в Бонзо, за да му е по-лесно да го разпознава.

Дейзи нямаше никаква представа какви имена се дават на кучетата.

— Как ти се струва Роувър?

— Много популярно. Ръсти може би ще е по-добре.

— Чудесно! — каза тя. — Ще бъде Ръсти.

Кучето с лекота се измъкна от прегръдката й и скочи на земята.

Чарли го хвана. Дейзи си отбеляза, че той има големи ръце.

— Трябва да покажеш на Ръсти, че ти командваш парада — обясни той. — Дръж го здраво и не му разрешавай да скача на земята, докато ти не го кажеш.

И той върна животното в скута й.

— Но той е толкова силен! А пък се и страхувам да не го нараня.

Чарли се усмихна снизходително.

— Не би могла да го нараниш, дори ако се опиташ да го направиш. Дръж каишката здраво — даже малко я усучи, ако трябва — и постави здраво другата си ръка на гърба му.

Дейзи последва инструкциите на Чарли. Кучето усети нарасналата сила в докосването й и остана спокойно, сякаш в очакване да види какво ще последва.

— Кажи му да седне и натисни задната част на тялото му.

— Седни — опита тя.

— Кажи го по-високо, и произнасяй буквата „и“ много отчетливо. Тогава натискай здраво надолу.

— Седни, Ръсти! — повтори тя и го натисна. Той седна.

— Готова си — обясни Чарли.

— Толкова си умен! — Дейзи изпадна във възторг.

Гостенинът й изглеждаше щастлив.

— Просто става дума за това да знаеш какво да правиш — скромно разясни той. — С кучетата винаги трябва да си ясна и решителна. Трябва почти да им лаеш.

Фаркарсън се облегна с доволен вид. Беше доста едър и изпълваше стола. Разговорът за нещо, в което има опит, го отпусна, точно както се беше надявала Дейзи.

Тя му беше позвънила същата сутрин.

— Отчаяна съм! Имам ново кученце и изобщо не мога да се оправя с него. Ще ме посъветваш ли нещо?

— Каква порода е?

— Джак Ръсел териер.

— О, любимите ми кучета — имам три такива!

— Ама че съвпадение!

Както се беше надявала Дейзи, Чарли пожела да я навести и да й помогне за дресирането на животното.

Ева произнесе скептично:

— Наистина ли смяташ, че Чарли е подходящ за теб?

— Шегуваш ли се? — отвърна й домакинята й. — Чарли е един от най-търсените ергени в Бъфало!

Сега изкоментира:

— Обзалагам се, че ще се оправяш наистина добре и с децата.

— А, не мога да кажа.

— Обичаш кучетата, но си твърд с тях. Сигурна съм, че ще действа и при децата.

— Нямам представа — и Чарли смени темата на разговора. — Планираш ли да отиваш в колеж през септември?

— Може и да се запиша в Оукдейл. Това е женски пансион с двегодишен курс. Освен ако…

— Освен ако какво?

Освен ако не се омъжа, помисли си тя, но продължи:

— Не знам. Освен ако не се случи нещо друго.

— Като например?

— Бих искала да видя Англия. Баща ми посети Лондон и се срещна с Уелския принц. Ами ти? Някакви планове?

— Винаги се е предполагало, че ще поема банката на баща си, но вече няма банка. Майка ми има малко пари от семейството й и аз се занимавам с тях, но иначе съм нещо като свободна птица.

— Ти трябва да отглеждаш коне — обясни Дейзи. — Знам, че ще го правиш много добре.

Самата тя бе добър ездач и като по-малка беше печелила награди. Представи си себе си и Чарли в парка, възседнали два сиви коня, и две деца, които ги следват на понита. Картината направо я стопли.

— Обичам конете — продължи Чарли.

— И аз! Искам да отглеждам състезателни коне.

На Дейзи не й се налагаше да изобразява въодушевлението от това. Мечтата й бе да отгледа поколение шампиони. За нея притежателите на състезателни коне бяха истинският световен елит.

— Чистокръвните животни струват много пари — скръбно констатира Чарли.

А Дейзи имаше много пари. Ако Чарли се оженеше за нея, повече нямаше да се тревожи за пари. Тя не го каза, но предположи, че събеседникът й си го мисли, и остави мисълта да виси неизречена във въздуха максимално дълго.

Най-накрая Чарли попита:

— Баща ти наистина ли е наредил да набият ония двама профсъюзни организатори?

— Що за странна идея!

Дейзи не знаеше дали Лев Пешков е извършил нещо такова, но всъщност това не би я изненадало.

— Хората от Ню Йорк, които дошли да оглавят стачката — продължи Чарли. — Настанили са ги в болница. Според Сентинел се сдърпали с лидерите на местния профсъюз, но всички са на мнение, че това е работа на баща ти.

— Никога не говоря за политика — весело му отговори Дейзи. — Кога си взе първото куче?

Чарли се впусна в продължително разказване. Дейзи размишляваше какво да прави по-нататък. „Доведох го“ — мина през ума й — „и го предразположих; вече трябва да го предизвикам.“ Но многозначителното галене на кучето го бе сплашило. Трябваше случаен физически контакт.

— Какво да правя с Ръсти по-нататък? — попита тя, щом Чарли приключи разказа си.

— Научи го да се подчинява — незабавно й отговори той.

— Как се прави?

— Имаш ли кучешки бисквити?

— Да.

Прозорците на кухнята бяха отворени, и Дейзи повиши глас, та прислужницата да я чуе.

— Ела, би ли ми донесла, моля те, кутията кучешки бисквити?

Чарли счупи една от бисквитките и взе кучето в скута си. Задържа парченце в свития си юмрук, остави Ръсти да го подуши, после отвори длан и позволи на кучето да изяде трохите. Взе още едно парче, и то така, че кучето да го види. Стана и постави животното на крака. Ръсти напрегнато загледа стиснатия юмрук на Чарли.

— Ела! — произнесе той и направи няколко крачки.

Кучето го последва.

— Добро момче! — продължи Чарли и даде на Ръсти бисквитата.

— Невероятно! — възхити се Дейзи.

— Много скоро няма да ти трябва бисквита — ще го прави само за едно потупване. Най-накрая ще започне да го прави автоматично.

— Чарли, ти си гений!

Той изглеждаше щастлив. Тя забеляза, че той имаше хубави кафяви очи, точно като на кучето.

— Сега опитай ти.

Тя повтори действията му и постигна същия резултат.

— Виждаш ли? — запита той. — Не е толкова трудно.

Дейзи се засмя възторжено.

— Трябва да започнем бизнес — Фаркарсън и Пешков, треньори на кучета.

— Хубава идея — обади се той и явно беше сериозен.

„Цялата работа се развиваше много добре“, рече си Дейзи.

Отиде до масата и наля две чаши лимонада.

Чарли застана до нея:

— Обикновено съм малко стеснителен с момичетата.

„Без майтап!“, мина през ума й, но устата й остана плътно затворена.

— Но с тебе се разговаря толкова лесно — продължи той. Явно смяташе, че това е някаква щастлива случайност.

Тя подхвана неумело чашата с лимонада и докато я подаваше, разля от течността върху дрехите му.

— О, колко съм непохватна! — проплака Дейзи.

— Нищо работа — изстреля Чарли, но напитката бе намокрила ленения му блейзър и белите памучни панталони. Той извади кърпичка и започна да попива.

— Остави на мен — прекъсна го Дейзи и взе кърпичката от едрата му ръка.

Застана твърде близо до него, та да почисти ревера му. Той замръзна, а тя разбираше, че усеща парфюма й Жан Нате — малко лавандула върху мускусна основа. Нежно забърса с кърпичката предницата на сакото, при все че там нямаше и капка.

— Почти готово — произнесе тя, сякаш съжаляваше, че е трябвало да спре толкова скоро.

После застана на едно коляно, сякаш се молеше пред него. Започна да попива влажните петънца по панталона му с почти недоловима лекота. Щом докосна бедрото му, постави на лицето си израз на съблазнително престорена невинност и погледна нагоре. Той я съзерцаваше омаян и дишаше тежко през отворената си уста.

IV

Уди Дюър нетърпеливо проверяваше дали хлапетата бяха привели в плавателно състояние яхтата Спринтьор — четиридесет и осем футов състезателен кеч, дълъг и тънък като кама. Дейв Рузрок го беше дал за временно ползване на Барабите, клуба на Уди, в който вземаха синовете на безработните от Бъфало на езерото Ери и ги учеха на основите на мореплаването. Синът на сенатора Дюър с удоволствие установи, че въжетата за привързване на дока и фендерите са поставени, платната са скатани, фаловете са отвързани, а останалите въжета са спретнато навити.

Четиринадесетгодишният му брат Чък, година по-малък от него, вече беше на пристанището и се закачаше с две черни хлапета. Непринуденото му държание му позволяваше да общува с всякакви хора. Уди, който искаше да последва баща им в политиката, завиждаше на неангажиращия чар на брат си.

Момчетата бяха само по къси гащета и сандали; и тримата бяха изтъкани от сила и жизненост. Ако носеше апарата си, Уди щеше да ги снима — обичаше фотографията и си беше пригодил тъмна стаичка вкъщи, за да може да проявява и отпечатва снимките си.

Доволен, че оставят Спринтьор в състоянието, в което я бяха заварили сутринта, Уди скочи на дока. Около една дузина момчетии си тръгваха заедно от пристанището — обрулени от вятъра, изгорени от слънцето, приятно уморени от усилията, те се смееха, като изживяваха отново грешките, издънките и шегите от деня.

Пропастта между двамата богати братя и сбирщината бедни момчета бе изчезнала, докато бяха сред водата, всичките заети да контролират яхтата, но отново се появи на паркинга на Яхтклуба на Бъфало. Там стояха един до друг два автомобила — Крайслър Еърфлоу на сенатора Дюър с униформения шофьор зад волана за Уди и Чък; и пикапът Шевролет Роудстър с две дървени скамейки отзад за останалите. Уди се почувства конфузно, докато казваше „довиждане“ и шофьорът отваряше вратата пред него, но на момчетата явно не им пукаше, благодариха и му отвърнаха:

— До следващата събота!

Докато караха по авеню „Делауеър“, Уди започна:

— Беше забавно, макар че не съм сигурен доколко помага.

Чък бе изненадан:

— Защо?

— Е, та ние не помагаме на бащите им да си намерят работа, а това е единственото нещо, което наистина има значение.

— Може и да помогне на синовете да си намерят работа до няколко години.

Бъфало беше пристанищен град — в нормална обстановка имаше хиляди работни места по курсиращите из Големите езера търговски кораби, а и на увеселителните съдове.

— Стига президентът да съумее да задвижи отново икономиката.

Чък вдигна рамене:

— Тогава отивай да работиш за Рузвелт.

— Защо не? Баща ни е работил за Удроу Уилсън.

— Ще си остана при корабоплаването.

Уди погледна часовника си:

— Ще имаме време колкото да се преоблечем за бала.

Щяха да ходят на вечеря с бал в Тенисклуба. Очакването накара сърцето му да бие по-ускорено.

— Искам да бъда в компанията на хора, които имат нежна кожа, тънки гласове и розови рокли.

— Хм — присмехулно изкоментира Чък. — Джоан Рузрок никога не носи розово.

Уди направо се слиса. Беше си мечтал за Джоан по цял ден и нощ в продължение на няколко седмици, но как бе разбрал брат му?

— Какво те кара да мислиш, че…?

— О, я стига — пренебрежително се обади Чък. — Когато тя дойде на плажа в полата за тенис, ти направо загуби ума си. Всички можаха да видят, че си луд по нея. За щастие, тя май не забеляза.

— Защо пък това да е нещо хубаво?

— За Бога, та ти си на петнадесет, а тя е на осемнадесет. Неудобно е! Тя си търси съпруг, а не гимназист.

— О, да, забравих какъв експерт по жените си ти.

Чък се изчерви. Досега не бе имал приятелка:

— Не е нужно да си експерт, та да видиш нещо, което е под носа ти.

Те винаги си говореха така. В това нямаше злоба — просто бяха напълно откровени един с друг; бяха братя, тъй че нямаше нужда от любезности.

Стигнаха вкъщи — сграда в псевдоготически стил, построена от покойния им дядо, сенатора Кам Дюър. Влязоха тичешком, за да вземат душ и да се преоблекат.

Уди вече бе висок колкото баща им и сложи един от старите му официални костюми — малко поизносен, но това не бе проблем. По-малките момчета щяха да са по училищни униформи или в блейзъри, но колежаните — в смокинги, а Уди много искаше да изглежда по-голям. Тази вечер ще танцувам с нея, мислеше си той, докато си приглаждаше косата с брилянтин. Щеше да я държи в ръцете си. Дланите му щяха да усещат топлината на кожата й. Щеше да погледне в очите й, когато тя се усмихва. Гърдите й щяха да докосват сакото му по време на танците.

Когато слезе долу, родителите му чакаха в приемната — баща му пиеше коктейл, а майка му беше запалила цигара. Сенаторът бе висок и слаб, приличащ на закачалка за дрехи в двуредния си смокинг; съпругата му бе красива, въпреки че имаше само едно око — била е родена така. Днес изглеждаше невероятно в роклята си до пода — черна дантела върху червена коприна и късо черно кадифено сако.

Бабата на Уди дойде последна. На шестдесет и осем години тя беше изпълнена с достойнство, елегантна и слаба като сина си, но дребничка. Проучи роклята на майка му и рече:

— Роза, изглеждаш прекрасно, скъпа моя.

Винаги бе мила към снаха си. С всички останали се държеше язвително.

Гас й направи коктейл, без да я пита. Уди криеше нетърпението си, докато тя си пиеше питието. Баба не можеше да бъде препирана. Тя смяташе, че ни едно светско събитие няма да започне преди пристигането й — та нали беше доайенът на висшето общество в Бъфало, вдовица на един сенатор и майка на друг такъв, матриарх на едно от най-старите и най-издигнати семейства на града.

Уди се запита кога ли е хлътнал по Джоан. Познаваше я през по-голямата част от живота си, но винаги беше смятал момичетата за скучната публика на вълнуващите момчешки приключения — докато преди две или три години момичетата изведнъж не се превърнаха в нещо по-интересно дори от колите и моторните лодки. Но дори тогава се интересуваше повече от момичета на неговата възраст или от малко по-малки. Джоан винаги го беше третирала като дете — умно дете, с което може да се говори от време на време, но не и евентуален приятел. Това лято обаче, без никаква видима причина, той внезапно започна да я вижда като най-съблазнителното момиче на света. За съжаление, чувствата й към него не се бяха променили по сходен начин.

Все още не.

Баба му се обърна с въпрос към брат му:

— Как върви училището, Чък?

— Ужасно, бабо, както ти е много добре известно. Аз съм кретенът на семейството, крачка назад към маймунските ни предци.

— Доколкото ми е известно, кретените не използват фрази като „Маймунските ни предци“. Наистина ли си напълно сигурен, че и мързелът не играе някаква роля?

Роза се намеси:

— Мамо, учителите на Чък твърдят, че той работи много упорито в училище.

Гас добави:

— А ме бие и на шах.

— Тогава питам какъв е проблемът — настоя баба им. — Ако продължава така, няма да отиде в Харвард.

Чък се обади:

— Просто чета бавно, това е всичко.

— Странно — продължи тя. — Свекър ми, твоят прадядо по бащина линия, беше най-успелият банкер от своето поколение, а едва четеше и пишеше.

— Не знаех това — каза Чък.

— Вярно е — отговори му баба му. — Но не го използвай като оправдание. Работи по-здраво.

Гас погледна часовника си.

— Мамо, ако си готова, по-добре да тръгваме.

Най-накрая влязоха в колата и отидоха в клуба. Баща им бе запазил маса за вечерта и беше поканил семейство Реншоу и потомството им — Дот и Джордж. Уди се огледа, но за свое разочарование не видя Джоан. Погледна плана с масите, поставен на един триножник във фоайето, и с ужас установи, че не е отбелязана маса на семейство Рузрок. Нима нямаше да дойдат? Това щеше да унищожи вечерта му.

Разговорът над раците и пържолите се въртеше около събитията в Германия. Според Филип Реншоу Хитлер вършел добра работа. Бащата на Уди съобщи:

— Според днешния брой на Сентинел са вкарали в затвора един католически свещеник затова, че е критикувал нацистите.

— Да не сте католик? — изненадано запита господин Реншоу.

— Не, аз съм от Епископалната църква.

— Не става дума за религията, Филип — твърдо се намеси Роза. — Говорим за свобода.

На млади години тя била анархистка и все още си оставаше свободолюбива по сърце.

Някои хора пропускаха вечерята и идваха по-късно направо за танците; докато поднасяха десерта на Дюърови, прииждаха още гости. Уди се озърташе за Джоан. В съседната зала оркестърът започна Континентал — хит от миналата година.

Не можеше да каже какво в нея го е привлякло толкова. Повечето хора не биха я определили като голяма красавица, въпреки че определено беше забележителна. Приличаше на някоя царица на древните ацтеки — с високи скули и с орловия нос на баща си Дейв. Имаше гъста черна коса и кожа с маслинова отсянка — несъмнено заради персийските си предци. В нея имаше някаква всепоглъщаща напрегнатост — затова Уди копнееше да я опознае по-добре, да я накара да се отпусне и да я чуе как говори тихо за незначителни неща. Усещаше, че силното й присъствие показва способност за изпитване на дълбока страст. Тогава си каза: „Е, кой претендира да е експерт по женската част?“

— Търсиш ли някого, Уди? — баба му не пропускаше почти нищо.

Чък се изкикоти нарочно.

— Просто се питам кой ли ще дойде за танците — небрежно отвърна Уди, но се изчерви.

Още не я бе забелязал, когато майка му стана и те напуснаха масата. Безутешен, той отиде в балната зала под звуците на Лунен блясък на Бени Гудман — и там беше Джоан; явно е дошла, докато той не е гледал. Уди бе окрилен.

Джоан носеше сребристосива копринена рокля с проста кройка и остро деколте, която подчертаваше фигурата й. Тя беше страхотна и в полата за тенис, която разкриваше дългите й кафяви крака; това бе още по-предизвикателно. Докато се носеше грациозно и уверено из залата, гърлото на Уди пресъхна.

Той се насочи към нея, но балната зала се бе изпълнила и той изведнъж стана дразнещо популярен — всеки искаше да си поговори с него. Пробивайки си път през тълпата, с изненада видя скучния Чарли Фаркарсън да танцува с жизнената Дейзи Пешкова. Не можеше да си спомни да е виждал Чарли да танцува с някого, особено с хубавица като Дейзи. Какво ли бе сторила, за да го извади от черупката му?

Когато достигна Джоан, тя беше в най-отдалечения от оркестъра край на залата и за негово разочарование бе затънала в спор с няколко момчета, с четири-пет години по-големи от него. За щастие, беше по-висок от повечето от тях, та разликата не биеше толкова на очи. Всички държаха чаши с кола, но Уди можа да подуши уиски — някой трябва да носеше плоско шише в джоба си.

Присъедини се към тях и чу думите на Виктор Диксън:

— Никой не одобрява линчуването, но трябва да разбереш проблемите, които имат хората в Юга.

Уди знаеше, че сенаторът Вагнер е съставил законопроект за наказване на шерифите, които позволяват линчувания — но президентът Рузвелт отказа да го подкрепи.

Джоан бе вбесена.

— Как можеш да говориш така, Виктор? Линчуването е убийство! Не трябва да разбираме проблемите им, трябва да ги спрем да не убиват хора!

Уди с удоволствие разбра колко много Джоан споделя политическите му убеждения, но за съжаление моментът не бе подходящ да я покани на танц.

— Не става, мила ми Джоан — отвърна й Виктор. — Негрите от Юга всъщност не са цивилизовани.

„Може и да съм млад и неопитен,“ — помисли си Уди — „но не бих допуснал грешката да говоря толкова снизходително с нея.“

— Нецивилизовани са хората, които извършват линчуванията! — възрази тя.

Уди реши, че е настъпил мигът да се намеси в спора.

— Джоан е права — произнесе той. Говореше с по-плътен глас, за да звучи като по-голям човек.

— Имало е линчуване в родния град на Джо и Бети, нашите прислужници, които са отгледали мен и брат ми от бебешка възраст. Братовчедът на Бети бил съблечен гол и опърлен с горелка пред очите на тълпата. После го обесили.

Виктор го изгледа ядно, разсърден на това хлапе, което отклонява вниманието на Джоан, но останалите го слушаха с израз на отвратен интерес.

— Не ме интересува какво престъпление е извършил — каза Уди. — Белите, които са извършили това нещо, са диваци.

Виктор го контрира:

— Любимият ти президент Рузвелт не подкрепи законопроекта срещу линчуването, нали?

— Не, и това е голямо разочарование — отвърна Уди. — Знам защо е направил така — страхувал се е, че ядосаните южни конгресмени ще си го върнат, като саботират Новия курс. Независимо от това, щеше ми се да им каже да вървят по дяволите.

— Какво знаеш ти? Та ти си дете — бе реакцията на Виктор. Той извади едно плоско сребърно шише от джоба на сакото и допълни чашата си.

Джоан се намеси:

— Политическите идеи на Уди са по-зрели от твоите, Виктор.

Уди направо засия:

— Политиката е нещо като наш семеен бизнес.

После се подразни от нечие бутане по лакътя си. Твърде учтив да го пренебрегне, той се обърна и видя Чарли Фаркарсън да си отдъхва от напрежението на дансинга.

— Може ли да говоря за малко с теб? — попита го Чарли.

Уди устоя на изкушението да му каже да се разкара. Чарли бе симпатичен човек, който не бе сторил зло никому. Беше си за съжаление, с такава майка.

— За какво става дума, Чарли? — запита той с всичката благост, която можа да събере.

— За Дейзи.

— Видях ви да танцувате.

— Не е ли тя отличен танцьор?

Уди не бе обърнал внимание, но, за да е учтив, каза:

— Разбира се!

— Отлична е във всичко.

— Чарли — продължи Уди и опита да потисне недоверчивостта в гласа си. — Ти и Дейзи заедно ли ходите?

Чарли погледна стеснително.

— Няколко пъти сме били на езда в парка и тъй нататък.

— Значи ходите заедно.

Уди беше изненадан. Не му се виждаха подходящи един за друг. Чарли бе твърде скучен, а Дейзи — същинска кукличка.

Чарли продължи:

— Тя не е като другите момичета. С нея се говори толкова леко! А и обича кучета и коне. Само дето хората мислят, че баща й е гангстер.

— Смятам, че е гангстер, Чарли. По време на сухия режим всички са купували пиенето си от него.

— Това казва и майка ми.

Уди не бе изненадан и отговори:

— Според мен майка ти не харесва Дейзи.

— Харесва я. Не харесва семейството й.

Уди бе посетен от още по-изненадваща мисъл.

— Да не би да мислиш да се жениш за Дейзи?

— Да, Бога ми — отговори Чарли. — И мисля, че тя може да каже „да“, ако я попитам.

Е, рече си Уди, Чарли има класа, а няма пари, докато Дейзи е обратният случай, та може би се допълваха един друг.

— И по-странни неща са се случвали — бе коментарът му. Това определено беше интересно, но вече му се щеше да се съсредоточи върху собствения си сърдечен живот. Огледа се да провери дали Джоан още е наоколо.

— Защо ми обясняваш това? — запита той събеседника си. Двамата не бяха големи приятели.

— Майка ми може и да промени мнението си, ако госпожа Пешкова бъде поканена да стане член на Дамския клуб на Бъфало.

Уди не бе очаквал това.

— Е, та това е най-затвореният клуб в града!

— Именно. Ако Олга Пешкова е член, как би могла майка ми да има нещо против Дейзи?

Уди нямаше представа дали този план ще проработи, но нямаше място за съмнение в искрената топлина на чувствата на Чарли.

— Може би си прав — каза той.

— Би ли говорил с баба си заради мен?

— Охо! Чакай малко. Старата госпожа Дюър си е направо дракон. Не бих я помолил за услуга за себе си, та камо ли за теб.

— Уди, послушай ме. Знаеш, че тя е истинският командор на оная малка клика. Ако поиска някого, той влиза — а ако не, той излиза.

Това си беше истина. Клубът имаше председател, секретар и касиер, но Урсула Дюър го ръководеше като своя лична собственост. Независимо от това внукът й не гореше от желание да я моли за нещо. Тя можеше и да му откъсне главата.

— Не знам — извинително произнесе той.

— О, хайде, Уди, моля те. Ти просто не разбираш — и Чарли сниши глас. — Не знаеш какво означава да обичаш някого толкова много.

„Напротив, зная“ — помисли си Уди и това измени намеренията му. — „Ако Чарли се чувства толкова зле, колкото и аз, как да му откажа? Надявам се някой друг да направи същото за мен, ако то означава по-добър шанс с Джоан.“

— Окей, Чарли. Ще говоря с нея.

— Благодаря ти! Чакай — тя е тук, нали? Можеш ли да говориш с нея тази вечер?

— А, не. Зает съм с други неща.

— Да, разбира се… но кога?

Уди сви рамене:

— Утре.

— Това е приятелска постъпка!

— Недей да ми благодариш. Най-вероятно ще каже „не“.

И Уди се обърна да говори с Джоан, но тя си бе отишла.

Той започна да я търси, но се спря. Не биваше да изглежда отчаян. Ако не друго, знаеше, че един мъж с проблеми не е привлекателен.

По задължение танцува с няколко момичета: Дот Реншоу, Дейзи Пешкова и с нейната немска приятелка Ева. Взе си една кола и излезе навън, където някои от момчетата пушеха. Джордж Реншоу сипа малко уиски в колата на Уди; това подобри вкуса й, но той не искаше да се напива. Беше го правил преди и не му бе харесало.

Синът на Гас Дюър вярваше, че Джоан ще желае мъж, който има интелектуални интереси като нея — и че това изключва Виктор Диксън. Уди я беше чувал да говори за Карл Маркс и Зигмунд Фройд. В градската библиотека бе чел Комунистическия манифест, но писанието звучеше просто като политическа декламация. По-приятно бе прекарал над страниците на Проучване на хистерията на Фройд — там психичното заболяване ставаше на нещо като детективска история. Искаше някак между другото да покаже на Джоан, че е чел тези книги.

Беше твърдо решен да танцува с нея поне веднъж тази вечер, и след малко тръгна да я търси. Нямаше я в балната зала или в бара. Беше ли пропуснал шанса си? Не се ли бе държал твърде пасивно от желание да не показва отчаянието си? Не можеше да понесе мисълта, че балът може би ще свърши, без дори да се е докоснал до рамото й.

Отново излезе навън. Беше тъмно, но я видя почти веднага. Отдалечаваше се от Грег Пешков и изглеждаше леко зачервена, като че ли е спорила с него.

— Може би си единственият човек тук, който не е проклет консерватор — обърна се тя към Уди. Звучеше леко подпийнала.

Уди й се усмихна.

— Благодаря за комплимента.

— Знаеш ли за похода утре? — запита го рязко тя.

Той знаеше. Стачкуващите работници от Металообработващия завод на Бъфало планираха протестна демонстрация срещу побоя над профсъюзните организатори от Ню Йорк. Уди предположи, че спорът й с Грег е бил за това — баща му бе собственик на фабриката.

— Смятах да отида — отговори той. — Може да направя снимки.

— Чудесно! — каза тя и го целуна.

Уди толкова се изненада, че почти не й отвърна. В продължение на една секунда стоеше неподвижно, докато устните й допираха неговите, и усети вкуса на уискито върху кожата й.

После се посъвзе. Сключи ръце около нея и притисна тялото й до своето; усети как гърдите и бедрата й се допират и го изпълват с наслада. Частица от него се боеше, че тя ще се засегне, ще го отблъсне и ядно ще го обвини в грубиянство; нещо по-надълбоко в него му говореше, че е стъпил на сигурна почва.

Имаше нищожен опит в целуването с момичета и никакъв в целувките с осемнадесетгодишни жени, но толкова хареса усещането от меките й устни, че придвижи своите с мънички присвивания към нейните; удоволствието беше изключително, и той бе възнаграден от тихия й стон.

Смътно разбираше, че ако някой по-възрастен човек мине покрай тях, сцената би била смущаваща, но беше твърде възбуден, за да занимава ума си с това.

Джоан отвори уста и той усети езика й. Това усещане беше ново за него — неколцината момичета, които беше целувал, не го бяха правили. Уди предположи, че тя знае какво върши, а и му хареса; направи същото със своя език. Беше много съкровено и още по-засилващо страстта. Явно това бе трябвало да стори, защото тя отново простена.

Той се осмели да постави дясната си ръка на лявата й гръд, нежна и тежка под коприната на роклята. Докато я галеше, усети малка издатина и възторжено разбра, че това е зърното й. Потърка го с палеца си.

Тя се отдръпна от него изведнъж:

— Боже милостиви! Какво правя?

— Целуваш ме — доволно й отвърна той и постави ръцете си на закръглените й бедра. Долавяше топлината на кожата й през копринената рокля. — Да продължим още малко.

Тя отблъсна ръцете му.

— Загубила съм си ума. Та това е Тенисклубът, за Бога!

Уди разбираше, че магията се е развалила и че няма да има повече целувки тази вечер. Огледа се.

— Не се притеснявай — успокои я той. — Никой не ни е видял.

Изпитваше удоволствието да се усеща като заговорник с някого.

— По-добре да се прибирам вкъщи, преди да съм направила нещо още по-глупаво.

Той опита да не се засяга:

— Може ли да те изпратя до колата ти?

— Да не си полудял? Влезем ли вътре заедно, всеки ще предположи какво сме правили — особено с тая глупава усмивка на лицето ти.

Уди опита да спре да се усмихва.

— Защо не влезеш вътре, а аз ще почакам малко навън?

— Добра идея — и тя се отдалечи.

— До утре — изпрати я той.

Тя не се обърна.

V

Урсула Дюър имаше своите малки покои в старата викторианска къща на авеню „Делауеър“ — спалня, баня и будоар. След смъртта на съпруга си тя превърна неговата стая в малка приемна. През повечето време цялата къща бе на нейно разположение — Гас и Роза прекарваха много време във Вашингтон, а Уди и Чък учеха в пансион. Когато се прибираха вкъщи, тя прекарваше голяма част от деня в своето царство.

Уди отиде да говори с нея в неделя сутринта. След целувката на Джоан направо хвърчеше от радост, въпреки че половината от нощта мина в опити да разгадае какво ли би могла да означава тя; можеше да бъде всичко — от истинска любов до истинско пиянство. Бе убеден само в едно — нямаше търпение да види госпожица Рузрок отново.

Влезе в стаята на баба си след прислужницата Бети и подноса със закуската. Бе доволен, че Джоан се разяри от историята за начина, по който бяха се отнесли с роднините на Бети на Юг. Уди смяташе, че стойността на безстрастните аргументи в политиката е надценена. Хората трябваше да бъдат гневни по отношение на жестокостта и несправедливостта.

Баба му вече седеше в леглото си, наметната с дантелен шал върху светлокафявата си копринена нощница.

— Добро утро, Удроу! — поздрави го изненадано тя.

— Бих желал да пия чаша кафе с теб, ако може, бабо — вече беше помолил Бети да донесе две чаши.

— Това си е истинска чест — изкоментира Урсула.

Бети бе петдесетинагодишна жена с посивяла коса, с фигура от вида, който понякога наричаха закръглен. Тя постави таблата пред госпожа Дюър и Уди сипа кафе в чашите от майсенски порцелан.

Той бе премислил какво смята да каже и бе подготвил аргументите си. Сухият режим е приключил и Лев Пешков вече е законен бизнесмен. Освен това, не е справедливо Дейзи да бъде наказвана, затова че баща й е бил престъпник — особено след като повечето от уважаваните семейства в Бъфало са купували контрабандния му алкохол.

— Познаваш ли Чарли Фаркарсън? — започна той.

— Да.

Разбира се. Тя познаваше всяко семейство в Синята книга на Бъфало.

— Искаш ли препечена филийка?

— Не, благодаря — вече закусих.

— На момчетата на твоя възраст яденето никога не им достига — изгледа го преценяващо тя. — Освен ако не са влюбени.

Явно тази сутрин беше във форма.

Уди продължи:

— Чарли е, да го кажем, под чехъла на майка си.

— Тя държеше и съпруга си там — сухо изрече Урсула. — За него смъртта бе единственият начин да се освободи.

Тя отпи от кафето и започна да яде грейпфрута си с вилица.

— Вчера Чарли дойде при мен и ме помоли да поискам нещо от теб.

Тя повдигна вежда, но не каза нищо.

Уди пое дълбоко дъх.

— Той иска ти да поканиш госпожа Пешкова да стане член на дамския клуб на Бъфало.

Баба му изпусна вилицата си и среброто леко иззвънтя върху тънкия порцелан.

За да прикрие вълнението си, тя го помоли:

— Налей ми още малко кафе, Уди.

Той го направи и запази мълчание. Не можеше да си припомни някога да я е виждал извадена от релси.

Тя отпи и попита:

— Защо, за Бога, Чарлз Фаркарсън или който и да е ще иска Олга Пешкова да стане член на Клуба?

— Иска да се ожени за Дейзи.

— Вярно?

— И се притеснява, че майка му няма да се съгласи.

— За това е прав.

— Но мисли, че може да я уговори…

— Ако аз приема Олга в Клуба.

— Тогава хората може и да забравят, че баща й е бил гангстер.

— Гангстер?

— Е, добре де, контрабандист.

— А — изхъмка пренебрежително баба му. — Не е това.

— Така ли? — на свой ред Уди се изненада. — А какво е?

Госпожа Урсула Дюър се замисли. Мълча толкова дълго, та внук й се зачуди дали не е забравила, че е при нея. Най-накрая тя произнесе:

— Баща ти беше влюбен в Олга Пешкова.

— Господи!

— Не бъди вулгарен.

— Извинявай, бабо, ти ме изненада.

— Бяха сгодени.

— Сгодени? — той бе смаян. Поразмишлява малко и продължи: — Предполагам, че съм единственият човек в Бъфало, който не знае тази работа.

Тя му се усмихна.

— Има някаква особена смесица на мъдрост и невинност, която се наблюдава само при юношите. Спомням си я много добре при баща ти и я виждам и при теб. Да, всички в Бъфало знаят, макар че твоето поколение несъмнено гледа на това като на отегчителна стара история.

— Добре де, какво е станало? — попита Уди. — Искам да кажа, кой е развалил годежа?

— Тя — когато забременя.

Уди направо зяпна.

— От татко?

— Не, от шофьора си — Лев Пешков.

— Той е бил шофьор?

Изненадите следваха непрекъснато. Уди мълчеше и опитваше да възприеме всичко това.

— По дяволите, татко трябва да се е чувствал пълен глупак.

— Баща ти никога не е бил глупав — рязко произнесе баба му. — Единственото глупаво нещо, което е извършил за целия си живот, беше предложението към Олга.

Уди си припомни своята мисия.

— Както и да е, бабо, това е било ужасно отдавна.

— Искаш да кажеш, много. Подбирай наречията. Но преценката ти е по-точна от граматическите ти познания. Много отдавна беше.

Думите й звучаха обнадеждаващо.

— Значи ще го направиш?

— А как мислиш, че ще се почувства баща ти?

Уди се замисли. Не можеше да измамиш Урсула — щеше да го усети за секунда.

— Дали ще се засегне? Може би ще се чувства неудобно, ако Олга е наблизо като постоянно напомняне за някакъв унизителен епизод от младостта му.

— Предположението ти е вярно.

— От друга страна, той се е посветил на това да се отнася справедливо с хората. Не обича несправедливостта. Няма да иска да наказва Дейзи за нещо, извършено от майка й. Още по-малко ще иска да наказва Чарли. Татко има доста широко сърце.

— По-широко от моето, искаш да кажеш.

— Нямах това предвид, бабо. Но се обзалагам, че ако го попиташ, той няма да има нищо против Олга да стане член на Клуба.

Урсула кимна:

— Съгласна съм. Само се чудя дали си разбрал кой в действителност стои зад молбата?

Уди разбра накъде биеше тя.

— А, искаш да кажеш, че Дейзи е накарала Чарли? Няма да бъда изненадан, но има ли това някаква връзка с измеренията на проблема?

— Мисля, че не.

— Ще го направиш ли?

— Радвам се, че имам добросърдечен внук — макар и да подозирам, че го използва едно умно и амбициозно момиче.

Уди се усмихна.

— Това означава ли „да“, бабо?

— Знаеш, че не мога да гарантирам нищо. Ще го предложа на комитета.

Всички се отнасяха към предложенията на Урсула като към кралски разпоредби, но Уди не каза нищо.

— Благодаря ти. Толкова си добра.

— А сега ме целуни и се приготвяй за църква.

Уди се измъкна.

Бързо забрави за Чарли и Дейзи. Докато седеше в катедралната църква „Св. Павел“ на площад „Шелтън“, не слушаше проповедта — за Ной и Потопа — а си мислеше за Джоан Рузрок. Родителите й бяха на църква, но не и тя. Наистина ли щеше да отиде на демонстрацията? Ако го направеше, той щеше да я покани на среща. Щеше ли тя да приеме?

„Твърде е умна, за да обръща внимание на разликата във възрастта“, рече си той. Със сигурност знае, че има повече общо с Уди, отколкото с тъпанари като Виктор Диксън. А целувката! Още пламтеше от нея. Какво направи тя с езика си — другите момичета така ли правеха? Искаше да опита отново при първата възможност.

Продължи да мисли. Ако се съгласеше да излязат заедно, какво щеше да стане през септември? Той знаеше, че тя отива в колежа Вазар в градчето Поукипси. Той пък отиваше в училището си и нямаше да я види до Коледа. Вазар беше женски колеж, но в Поукипси има и други мъже. Щеше ли да излиза с тях? Ето че вече я ревнуваше.

Вън от църквата каза на родителите си, че няма да се връща вкъщи за обеда, а отива на протестната демонстрация.

— Добре правиш — каза майка му. На младини е била редактор на Бъфало Анархист. Тя се обърна към мъжа си.

— И ти трябва да отидеш, Гас.

— Профсъюзът е завел дело — отговори й той. — Знаеш, че не мога да предрешавам резултата от съдебен случай.

Тя се обърна към Уди.

— Само гледай да не те набият гангстерите на Лев Пешков.

Уди извади фотоапарата си от багажната чанта на бащината кола. Машинката беше Лайка III, толкова малка, че можеше да я носи на ремък на врата си; скоростта на затвора й обаче беше една петстотна от секундата.

Измина няколко пресечки до площад „Ниагара“, където трябваше да започне походът. Лев Пешков опита да убеди градската управа да забрани демонстрацията, защото щяла да доведе до насилие, но профсъюзът твърдеше, че всичко ще бъде мирно. Явно бяха спечелили, понеже няколкостотин души се въртяха пред сградата на Кметството. Много носеха украсени флагове, червени знамена и плакати с надписа „НЕ“ НА ГЛАВОРЕЗИТЕ НА ШЕФА. Уди се огледа за Джоан, но не я видя.

Времето беше чудесно, а настроението — ведро, и той направи няколко снимки — работници в неделните си костюми и с шапки; окичена със знамена кола; млад полицай си гризе ноктите. Още нямаше и следа от Джоан, и той започна да мисли, че тя няма да дойде. Може би имаше главоболие.

Шествието трябваше да започне по обяд. Най-накрая потеглиха минути преди един часа. По пътя имаше много полиция, отбеляза си Уди. Той беше в средата на колоната.

Докато излизаха на юг по улица „Вашингтон“ и се насочваха към индустриалното сърце на града, той видя Джоан да се включва към процесията няколко ярда по-напред, и сърцето му подскочи. Носеше панталони с мъжка кройка, които подчертаваха фигурата й. Той забърза, за да се изравни е нея.

— Здрасти — поздрави я той радостно.

— Здрасти, та ти си в добро настроение — отвърна му тя.

Изказването й беше сдържано — той направо преливаше от щастие.

— Махмурлук?

— Или това, или направо съм хванала черната чума. Според теб какво е?

— Имаш ли обрив, чумата е. Да са ти се появили петна?

Уди явно не си даваше много сметка какво приказва.

— Не съм лекар, но с удоволствие бих те прегледал.

— Стига с тая твоя неудържимост. Знам, че е очарователно, но не съм в настроение.

Той опита да се поукроти.

— Нямаше те в църквата. Проповедта беше за Ной.

За негово смайване тя избухна в смях.

— О, Уди. Много ми харесва, когато се държиш забавно, но те моля да не ме разсмиваш днес.

Той си каза, че забележката може би е добронамерена, но въобще не беше сигурен в това.

Забеляза отворена бакалница на една от пресечките.

— Трябват ти течности — каза той. — Ей сега се връщам.

Изтича до магазина и купи две бутилки кола, леденостудени от хладилника. Помоли продавача да ги отвори и се върна при протестиращите. Даде едното шише на Джоан и тя му благодари:

— Ти ми спаси живота.

После допря стъклото до устните си и отпи дълга глътка.

Уди сметна, че поне засега върви добре.

Настроението на похода беше добро въпреки злощастния инцидент, за който протестираха. Групичка по-възрастни мъже пееха политически и традиционни песни. Имаше и няколко семейства с деца. В небето нямаше нито едно облаче.

— Чела ли си Проучване на хистерията? — попита я той, докато вървяха напред.

— За пръв път чувам за него.

— О, това е книга от Зигмунд Фройд. Мислех, че си негова почитателка.

— Идеите му са ми интересни. Но не съм чела книгите му.

— Трябва. Проучване на хистерията е фантастична книга.

Тя го изгледа с любопитство.

— Какво те е накарало да прочетеш книга като тази? Бас ловя, че в скъпото ти старомодно училище не преподават психология.

— О, не знам. Май те чух да говориш за психоанализата и реших, че звучи наистина изключително. И то е изключително.

— В какъв смисъл?

Уди имаше усещането, че тя го изпитва, за да разбере дали наистина е проумял книгата или само се преструва.

— С идеята, че някое шантаво действие, като маниакалното разсипване на мастило по покривката на масата, може да има своята неявна логика.

Тя кимна.

— Да, така е.

Шестото му чувство му каза, че тя не разбира нещото, за което говори той. Вече я бе надминал с познанията си за Фройд, но й беше неудобно да си го признае.

— Какво обичаш да правиш най-много? — попита я той. — Да ходиш на театър? На концерти с класическа музика? Мисля си, че отиването на кино не е нещо особено за някой, чийто баща притежава стотина киносалона.

— Защо ме питаш?

— Е… — той реши да е честен. — Искам да те поканя да излезем заедно и затова реших да те изкуша с нещо, което наистина обичаш. Кажи какво е и ще го направим.

Тя му се усмихна, но не с усмивката, на която се беше надявал — приятелска, но само израз на симпатия; това му съобщаваше, че новините няма да са добри.

— Уди, не бих имала нищо против, но ти си петнадесетгодишен.

— Както сама каза вчера, аз съм по-зрял от Виктор Диксън.

— Аз няма да изляза и с него.

Гърлото на Уди май започна да се стяга и гласът му излезе пресипнал:

— Отказваш ли ми?

— Да, твърдо. Не искам да излизам с момче, което е с три години по-малко от мен.

— Мога ли тогава да те поканя за след три години? Тогава ще сме на същата възраст.

Тя се засмя и отговори:

— Спри с остроумията, боли ме главата.

Уди реши да не прикрива болката си. Какво можеше да загуби? Страдаше и я запита:

— А какво беше тогава това снощи?

— Нищо.

Той печално поклати глава.

— За мен беше нещо, най-хубавата целувка, която съм изпитвал.

— О, Боже, знаех си, че е грешка. Виж, просто аз малко се позабавлявах. Да, хареса ми — можеш да се чувстваш поласкан, имаш право. Ти си симпатично хлапе, много си умен, но една целувка не е обяснение в любов, Уди, без значение колко ти е харесала.

Бяха близо до челото на демонстрацията и той видя право пред тях целта на похода им — високата стена около Металообработващия завод на Бъфало. Портата бе затворена и охранявана от около дузина хора от фабричната полиция — мъже с вид на гангстери в светлосини ризи, имитиращи полицейски униформи.

— А и бях пияна — добави Джоан.

— Да, аз също бях пиян — каза Уди.

Последното беше жалък опит да запази достойнството си, но тя милостиво се направи, че му вярва.

— Тогава и двамата сме направили нещо глупаво и просто трябва да го забравим.

— Да — съгласи се Уди и погледна на другата страна.

Вече бяха пред фабриката. Хората начело на марша спряха при вратите и някой започна да държи реч през рупор. Като се загледа, Уди установи, че ораторът е местният организатор на профсъюза Брайън Хол. Бащата на Уди го познаваше и го харесваше — някога, много отдавна, двамата бяха работили заедно, за да уредят една стачка.

Останалите от процесията продължиха да прииждат и насред улицата настана стълпотворение. Фабричната полиция продължаваше да не допуска никого до входа, въпреки че той бе затворен. Уди забеляза, че са въоръжени с палки като полицейските. Един от тях се провикна:

— Не доближавайте вратите! Това е частна собственост!

Синът на сенатора вдигна апарата си и направи снимка.

Но хората в края на протеста избутваха напред онези в началото му. Уди хвана Джоан за ръката и опита да я измъкне от фокуса на напрежението. Беше трудно — тълпата се бе сгъстила и никой не искаше да се отмести. Противно на волята си, той се приближаваше към вратите на сградата и към охранителите с палките.

— Ситуацията не е добра — обърна се той към Джоан.

Тя обаче преливаше от въодушевление:

— Тия мръсници не могат да ни задържат!

Един мъж до нея се обади:

— Така е, дявол го взел!

Множеството все още беше на десет ярда, че и повече, от портите, но изведнъж фабричната полиция започна без нужда да изблъсква протестиращите. Уди отново снима.

Брайън Хол крещеше през рупора си за главорезите на шефа и сочеше с пръст към полицаите на фабриката, но смени тона и започна да призовава към спокойствие:

— Моля ви, братя, отдръпнете се от портите. Отдръпнете се, без грубости.

Уди видя как един от пазачите бутна някаква жена толкова силно, че тя се препъна; не падна на земята, но извика високо и мъжът с нея каза на другия:

— Момче, давай по-кротко, а?

— Май опитваш да започнеш нещо? — предизвикателно го запита охранителят.

— Я не се бутай! — изкрещя жената.

— Отдръпвайте се, отдръпвайте се! — извика той и вдигна палката си. Жената изпищя.

Когато палката се стовари, Уди направи снимка.

Джоан каза:

— Гадината удари жената! — и пристъпи напред.

Но повечето от хората започнаха да се изнасят в обратната посока, да се отдалечават от завода. Тогава охраната тръгна след тях, буташе, риташе и удряше с оръжията си.

Брайън Хол извика:

— Няма нужда от насилие! Фабричната полиция да отстъпи! Не използвайте тояги!

Един от охраната му избута мегафона от ръцете.

Някои от по-младите мъже отвръщаха на ударите. Неколцина от истинските полицаи навлязоха в тълпата и не опитаха да спрат фабричната охрана, но започнаха да арестуват всеки, който отговаряше на ударите им.

Охранителят, който започна всичко, падна на земята и двама демонстратори го заритаха.

Уди снима и това.

Джоан изрева бясно, хвърли се върху един фабричен полицай и издра лицето му. Той протегна ръка, за да я отблъсне; случайно или не, опакото на дланта му силно я удари по носа. Тя падна, а от ноздрите й течеше кръв. Мъжът замахна с палката си. Уди грабна спътницата си през кръста и я дръпна назад. Парчето дърво я пропусна.

— Хайде! — извика й Уди. — Трябва да се махаме оттук!

Ударът по лицето бе намалил гнева й, та тя не се противи, докато той я издърпа и изнесе максимално бързо от заводските врати; апаратът се бе усукал около врата му. Многолюдието бе обзето от паника — хора падаха, други стъпваха върху тях, докато опитваха да избягат.

Уди беше висок и успя да остане на крака и да задържи Джоан. Пробиваха си път през блъсканицата и изпреварваха палките. Най-накрая тълпата се разреди. Джоан се освободи от прегръдката му и двамата се затичаха.

Зад тях шумът от боя чезнеше. Завиха няколко пъти и след минута се намериха на опустяла улица, застроена с фабрики и складове, всичките затворени заради неделния ден. И двамата забавиха ход и успокоиха дъх. Джоан се засмя:

— Беше толкова вълнуващо!

Уди не можа да сподели ентусиазма й:

— Беше гадно! А можеше да стане и още по-зле.

Беше я спасил и все още се надяваше, че това може да промени решението й за среща с него.

Тя обаче не смяташе, че му дължи кой знае какво.

— Е, хайде сега — пренебрежително изрече тя. — Нали няма загинали.

— Пазачите направо провокираха безредиците!

— Разбира се! Пешков иска профсъюзните членове да изглеждат лошите момчета.

— Да, но ние знаем истината — Уди потупа фотоапарата си. — Аз мога да го докажа.

Повървяха половин миля, той видя едно такси и го спря. Даде на шофьора адреса на дома на семейство Рузрок.

Седна на задната седалка и извади от джоба си носна кърпичка:

— Не искам да те водя при баща ти в такъв вид.

Разгъна квадратчето бял памучен плат и внимателно попи кръвта от горната й устна.

Това беше много интимно действие, и на него му се стори изпълнено с взаимно привличане, но тя не му остави много време.

След секунда се обади:

— Достатъчно.

Взе кърпичката от ръката му и се почисти сама.

— Справих ли се?

— Пропуснала си малко — излъга той и взе отново кърпичката.

Устата й бе широка, имаше равни бели зъби и устните й бяха очарователно пълни. Уди се направи, че под долната й устна има още нещо. Избърса го нежно и каза:

— Така е по-добре.

— Благодаря ти.

Изгледа го странно — донякъде с обич, донякъде с досада. Той се усети, че е разбрала лъжата му за кръвта на брадичката и се чуди да му се ядоса ли, или не.

Таксито спря пред дома й.

— Не идвай — каза тя. — Ще излъжа родителите си къде съм била и не желая да им издрънкаш истината.

Уди прецени, че вероятно той е по-дискретният от двамата, но не го каза:

— Ще ти се обадя по-късно.

— Окей.

Джоан излезе от таксито и нехайно закрачи по алеята.

— Истинска кукличка — заключи шофьорът на таксито. — Ама е много голяма за тебе.

— Закарайте ме на авеню „Делауеър“ — прекъсна го Уди и му даде номера и пресечката. Нямаше да обсъжда Джоан с някакъв таксиджия.

Размишляваше върху факта, че го отхвърлиха. Не биваше да се изненадва — всички, от брат му до шофьора на таксито, казваха, че е твърде млад за нея. И въпреки това беше болезнено. Чувстваше се, все едно повече не знае какво да прави с живота си. Как ли щеше да изкара остатъка от деня?

Вкъщи родителите му се наслаждаваха на ритуалната си следобедна дрямка. Чък твърдеше, че тогава правели секс. Според Бети самият той отишъл да плува с неколцина приятели.

Уди отиде в тъмната стаичка и прояви филма от фотоапарата си. Наля топла вода във ваничката, за да доведе химикалите до необходимата температура, после постави филма в черна торбичка, за да го прехвърли във ваничката.

Това беше дълга, изискваща търпение работа, но той изпитваше щастие да седи в тъмната стаичка и да мисли за Джоан. Тя не се влюби в него след съвместното прекарване на един сблъсък с полицията, но събитието ги сближи. Беше уверен, че поне ще започне да го харесва повече. Може би отказът й не беше окончателен. Може би трябваше да бъде постоянен. Със сигурност не го интересуваха други момичета.

При прозвъняването на таймера прехвърли филма в спирателна вана, за да прекъсне химичната реакция, а после във фиксационната вана, за да запечата образа върху хартията. Най-накрая изми и изсуши филма и погледна черно-белия негатив на макарата.

Образите му се сториха съвсем добри.

Наряза филма на кадри и постави първия в увеличителния апарат. Върху основата му постави фотографска хартия с размер десет на осем, включи светлината и откри хартията за образа от негатива, докато броеше секундите. После постави хартията във ваната с проявителя.

Това беше най-хубавата част от целия процес. Върху бялата хартия бавно започнаха да се появяват сиви петна и да се очертава заснетото. Това винаги му приличаше на чудо. Първата снимка показваше негър и бял мъж, и двамата в неделни костюми и с шапки, издигнали транспарант с надписа БРАТСТВО. Когато кадърът се проясни, той постави хартията във ваничка с фиксатор, изми я и я изсуши.

Той отпечата целия филм, взе го със себе си и разстла снимките на масата в трапезарията. Изпитваше задоволство: бяха живи, раздвижени образи, които показваха последователността на събитията. Чу как родителите му изкачват стълбите и повика майка си. Преди брака си тя бе работила като журналист и продължаваше да пише книги и статии за списанията.

— Какво ще кажеш? — попита я той.

Тя внимателно разгледа работата му с едното си око и след малко каза:

— Мисля, че са добри. Трябва да ги занесеш в някой вестник.

— Наистина? — попита той. Започна да се вълнува. — В кой вестник?

— За жалост всичките са консервативни. Може би в Бъфало Сентинел. Редакторът е Питър Хойл — работи там от памтивека. Познава добре баща ти и вероятно ще те приеме.

— Кога да му покажа снимките?

— Сега. Демонстрацията е гореща новина. Ще излезе във всички утрешни вестници. Снимките им трябват тази вечер.

Уди усети прилив на енергия.

— Отлично — каза той, сграбчи лъскавите парчета хартия и ги нареди в спретната пачка. Майка му измъкна картонена папка от кабинета на мъжа си. Уди целуна Роза и излезе от къщи.

Качи се на един автобус за центъра на града.

Главният вход за канцелариите на Сентинел бе затворен и за миг го обзе ужас, но после разсъди, че репортерите трябва да могат да влизат и да излизат, ако искаха сутрешният брой за понеделник да излезе, и наистина намери страничен вход.

— Нося снимки за господин Хойл — обясни той на мъжа зад вратата и го упътиха нагоре по стълбите.

Намери кабинета на редактора, секретарката взе името му и минута по-късно си стискаха ръцете с Питър Хойл. Редакторът беше висок, внушителен, белокос мъж с черни мустаци. Явно приключваше работна среща с по-млад колега. Говореше високо, сякаш опитваше да надвика шума на печатарска преса.

— Джак, историята за шофьорите, които избягали, след като ударили хората, е отлична, но въведението въобще не струва — думите бяха произнесени с поставена на рамото на мъжа властна ръка, която го отпращаше към вратата. — Сложи ново. Постави заявлението на кмета по-нататък и започни с осакатените деца.

Джак излезе и Хойл се обърна към Уди.

— Какво носиш, момче? — запита той без встъпление.

— Днес бях на демонстрацията.

— Искаш да кажеш — на сблъсъците.

— Нямаше сблъсъци, докато фабричната охрана не започна да удря жени с палките си.

— Чувам, че протестиращите опитали да нахлуят във фабриката и че фабричната полиция ги отблъснала.

— Не е вярно, сър, и снимките го доказват.

— Покажи ми ги.

Уди ги бе подредил, докато се возеше в автобуса. Постави първата на бюрото на редактора.

— Започна мирно.

Хойл отмести снимката и каза:

— Това не е нищо.

Уди извади снимката, направена пред фабриката:

— Пазачите чакаха на портата. Можете да видите палките им.

Следващата му снимка беше от момента, в който започнаха да избутват хората.

— Протестиращите бяха поне на десет ярда от вратите, тъй че нямаше нужда охранителите да опитват да ги избутат обратно. Беше си преднамерена провокация.

— Окей — съгласи се Хойл и не отмести снимките.

Уди извади най-добрата си снимка — охранителят бие жената с палка.

— Видях целия инцидент — обясни той. — Жената просто му казваше да спре да я блъска, а той я удари ето така.

— Хубава снимка — прокоментира Хойл. — Още имаш ли?

— Една — обясни Уди. — Повечето от демонстрантите избягаха веднага, щом почна сбиването, но неколцина отвърнаха на ударите.

Той показа на редактора снимката на двамата демонстранти, които ритат падналия на земята фабричен полицай.

— Тези го върнаха на охранителя, който удари жената.

— Добра работа, млади Дюър — продължи Хойл. Той седна зад бюрото си и измъкна квитанция от една табла. — Двадесет долара стават ли?

— Искате да кажете, че ще публикувате снимките ми?

— Предполагам, че за това си ги донесъл тук.

— Да, сър, благодаря Ви, двадесет долара е окей, искам да кажа, много добре. Искам да кажа — отлично.

Хойл надраска нещо на квитанцията и се подписа:

— Занеси това на касиера. Секретарката ми ще ти каже къде да отидеш.

Телефонът на бюрото иззвъня. Редакторът го вдигна и излая:

— Хойл.

Уди разбра, че е освободен, и излезе от стаята.

Направо ликуваше. Заплащането беше нещо фантастично, но повече го вълнуваше, че вестникът ще използва снимките му. Последва указанията на секретарката до една малка стаичка с щанд и прозорче и си получи двадесетте долара. Прибра се вкъщи с такси.

Родителите му бяха във възторг от успеха му и дори брат му изглеждаше радостен. По време на обяда баба му произнесе:

— Става, но не бива да гледаш на журнализма като на кариера. Би било под достойнството ти.

Всъщност Уди си беше мислил, че може да се захване с репортерска фотография вместо с политика, и с изненада установи, че баба му не одобрява това.

Майка му се усмихна и възрази:

— Урсула, скъпа, та нали и аз бях журналист.

— Различно е, понеже ти си момиче — последва отговорът. — Удроу трябва да стане изтъкнат мъж, като баща си и дядо си.

Майка му не се засягаше от такива забележки. Тя обичаше баба му и търпеливо се забавляваше с праволинейните й изказвания.

Чък обаче се дразнеше от традиционния фокус върху по-големия син и се намеси:

— А аз какво трябва да стана, да се забия в пета глуха ли?

— Не бъди вулгарен, Чарлз — пресече го баба му. Както обикновено, последната дума беше нейна.

През нощта Уди дълго време лежа буден. Не можеше да се стърпи да чака появата на снимките си във вестника. Чувстваше се като дете на Бъдни вечер — очакването му за сутринта не му позволяваше да спи.

Мислеше и за Джоан. Не беше права да го смята за толкова малък. Беше напълно подходящ за нея. Тя го харесваше, имаха много общи неща, а беше харесала и целувката. Все още смяташе, че може и да спечели сърцето й.

Най-накрая заспа; събуди се по светло. Наметна халата върху пижамата си и изтича надолу по стълбите. Икономът Джо винаги излизаше рано, за да купи вестниците, и те вече бяха подредени на страничната маса в стаята за закуски. Родителите на Уди бяха там — баща му ядеше бъркани яйца, а майка му посръбваше от кафето си.

Уди грабна броя на Сентинел — работата му се мъдреше на първата страница.

Само че не беше това, което бе очаквал.

Бяха използвали само една от неговите снимки — последната. На нея се виждаше падналият на земята фабричен пазач, ритан от двама работници. Заглавието гласеше: СТАЧКУВАЩИТЕ МЕТАЛУРЗИ СЕ БУНТУВАТ.

— О, не! — отрони той.

Прочете репортажа и не вярваше на очите си. Там беше написано, че демонстрантите опитали да нахлуят във фабриката и били доблестно отблъснати от фабричната полиция, като няколко от хората й получили дребни наранявания. Кметът, началникът на полицията и Лев Пешков осъждаха поведението на работниците. В дъното на статията, като след дъжд качулка, следваше заявлението на говорителя на профсъюза Брайън Хол — той отричаше цялата история и обвиняваше охраната за насилието.

Уди постави вестника пред майка си:

— Аз казах на Хойл, че охранителите започнаха безредиците, и му дадох снимките, за да го докажа! — ядосано изрече той. — Защо печата неверните неща?

— Защото е консерватор — обясни му тя.

— Вестниците трябва да казват истината! — продължи Уди; гласът му се извиси до яростно негодувание. — Не могат просто да фабрикуват лъжи!

— Могат! — възрази му тя.

— Но това не е справедливо!

— Добре дошъл в света, такъв, какъвто е наистина — завърши майка му.

VI

Грег Пешков и баща му бяха във фоайето на вашингтонския Риц-Карлтън, когато се натъкнаха на Дейв Рузрок.

Той носеше бял костюм и сламена шапка. Изгледа ги с омраза. Лев го поздрави, но конкурентът му презрително се обърна на другата страна и не отговори.

Грег знаеше причината. Дейв беше на загуба цялото лято, защото Кинотеатри Роузрок не можеха да вземат премиерните хитове. Собственикът на кинотеатрите трябва да се бе усетил, че по някакъв начин Лев е отговорен за това.

Миналата седмица Пешков му бе предложил четири милиона долара за кината — половината от първото предложение — и Дейв отново отказа.

— Цената пада, Дейв — беше го предупредил Лев.

Грег запита:

— Какво ли търси тук?

— Има среща със Сол Стар. Ще го пита защо не му дава хубави филми.

Бащата на Грег очевидно беше наясно с всичко.

— Какво ще направи господин Стар?

— Ще го избудалка.

Грег се смая от умението на баща му да е осведомен за всичко и да остава в течение на променящата се ситуация. Винаги беше с един ход напред в играта.

Качиха се в асансьора. Пешков-син за пръв път посещаваше постоянния апартамент на баща си в хотела. Майка му Марга не беше идвала тук.

Лев прекарваше много време във Вашингтон, понеже правителството постоянно се намесваше в киноиндустрията. Хората, които считаха себе си за морални водачи, бяха много загрижени за показваните неща на големия екран и притискаха държавата да цензурира филмите. За Лев това си беше пазарлък — той виждаше и живота по същия начин — като постоянната му цел бе да избягва формалната цензура и да следва някои неписани правила. Зад тази стратегия стояха Сол Стар и повечето от важните клечки в Холивуд.

Бащата и синът влязоха в крайно луксозно обзаведена всекидневна — много по-луксозна от просторния апартамент на Грег и майка му в Бъфало, който самият Грег винаги бе смятал за връх на разкоша. Стаята бе пълна с мебели с източени крака — Грег реши, че са френски; имаше тежки светлокафяви кадифени завеси по прозорците и голям фонограф.

За своя изненада той видя кинозвездата Гладис Анджелъс, седнала посред всекидневната на облечено в жълта коприна канапе.

Говореше се, че била най-голямата красавица на света.

Грег можеше да установи защо. Тя излъчваше сексапил — от съблазняващите тъмносини очи до кръстосаните под прилепналата пола дълги крака. Тя протегна ръка за поздрав, червените й устни се усмихнаха и облите й гърди примамливо помръднаха под пухкавия пуловер.

Той се поколеба за част от секундата преди да стисне ръката й. Чувстваше се нелоялен към майка си Марга. Тя никога не бе споменавала името на Гладис Анджелъс — сигурен белег, че знае за приказките за нея и Лев. Грег си рече, че се сприятелява с врага на майка си. През ума му мина, че тя ще се разплаче, ако разбере за това.

Бяха го сварили неподготвен. Беше ли предупреден, имаше ли време да обмисли реакцията си, можеше да подготви и да отрепетира едно любезно измъкване. Не можеше обаче да се застави да бъде нарочно груб с тази изключително красива жена.

Тъй че той пое ръката й, погледна я в невероятните очи и произведе това, което наричаха „измъчена усмивка“.

Тя задържа ръката му в своята и произнесе:

— Много се радвам най-накрая да се запознаем. Баща ти ми е казал всичко за теб, но не и колко си хубав!

В това имаше нещо неприятно собственическо, като че тя беше някой от семейството, а не уличницата, заела мястото на майка му. И все пак той се поддаде на очарованието й и неумело произнесе:

— Филмите Ви ми харесват.

— О, стига, не бива да казваш такива неща — прекъсна го тя, но Грег си рече, че й харесва да ги чува.

— Седни до мен — продължи госпожица Анджелъс. — Бих желала да се опознаем.

Той направи каквото му казаха. Не можеше да се застави да постъпи иначе. Гладис го заразпитва в какво училище учи, и докато й обясняваше, телефонът зазвъня. Грег смътно дочу как баща му говори в апарата:

— Предполагаше се, че ще е утре… окей, ако трябва, можем да го ускорим… остави го на мен, аз ще се заема с работата.

Лев окачи слушалката и прекъсна Гладис:

— Стаята ти е покрай хола, Грег — каза той и му подаде ключа. — Ще намериш и подарък от мен. Настанявай се и се забавлявай. Ще се видим за вечеря в седем часа.

Беше внезапно и Гладис изглеждаше объркана, но понякога Лев можеше да бъде безапелационен, като в подобен случай най-доброто беше да го слушаш. Грег взе ключа и излезе.

В коридора стоеше широкоплещест мъж в евтин костюм. Напомняше на Грег за Джо Брехунов, началник на охраната в Металообработващия завод на Бъфало. Грег кимна и мъжът отвърна:

— Добър вечер, сър.

Вероятно беше хотелски служител.

Грег влезе в стаята. Беше хубава, макар и не с разкоша на бащиния му хотелски апартамент. Не видя споменатия подарък, но куфарът му беше там и той започна да си вади багажа, а мислите му бяха фокусирани върху Гладис. Беше ли нелоялен към майка си, стискайки ръката на бащината си любовница? Разбира се, Гладис просто правеше същото като Марга навремето — спеше с женен мъж. Независимо от това, Грег се чувстваше болезнено неудобно. Щеше ли да каже на майка си, че се е запознал с Гладис? Не, по дяволите.

Докато окачаше ризите си, чу потропване. То идваше от някаква врата, която може би водеше до съседната стая. В следващия миг вратата се отвори и през нея влезе едно момиче.

Беше по-голяма от Грег, но не с много. Кожата й беше с цвят на тъмен шоколад, бе облечена в рокля от плат на точки и носеше малка чантичка. Усмихна се широко, показа бели зъби и поздрави:

— Добър ден, аз съм в съседната стая.

— Предположих — отвърна Грег. — Коя сте Вие?

— Джаки Джейкс — и момичето протегна ръка. — Актриса.

За втори път в продължение на един час Грег си стискаше ръката с хубава актриса. Джаки имаше закачлив вид, който повече му хареса от непреодолимия магнетизъм на Гладис. Устата й изглеждаше като тъмнорозова извивка.

Грег продължи:

— Баща ми спомена, че ми бил оставил подарък. Да не би да сте Вие?

Тя се изкиска.

— Предполагам, че да. Каза ми, че ще те харесам. Ще ме вкара във филмите.

Грег си изясни нещата. Баща му е предположил, че може да се почувства зле заради запознанството с Гладис. Джаки беше възнаграждението, задето няма да вдига шум. Помисли си, че вероятно би трябвало да отхвърли подобен подкуп, но не можеше да устои:

— Ти си много хубав подарък — каза той.

— Баща ти наистина е добър с теб.

— Прекрасен е — съгласи се Грег. — Ти също.

— Наистина си сладък — тя остави чантата си на тоалетната масичка, пристъпи към него, изправи се на пръсти и го целуна в устата. Устните й бяха меки и топли.

— Харесвам те — продължи тя. Постави ръце върху раменете му. — Силен си.

— Играя хокей на лед.

— Това ме кара да се чувствам спокойна.

Тя постави ръце върху бузите му и отново го целуна, този път по-дълго, въздъхна и каза:

— Е, мисля, че ще се позабавляваме.

— Наистина ли?

Вашингтон си беше южен град, все още сегрегиран. В Бъфало белите и черните можеха да посещават едни и същи ресторанти и барове, но тук беше различно. Грег не беше сигурен какви са законите, но бе уверен, че съвместното излизане на бял мъж с чернокожа жена ще предизвика проблеми. Фактът, че Джаки заемаше стая в този хотел, си беше изненада — Лев трябва да го е уредил. Със сигурност обаче нямаше начин Грег и Джаки да се разкарват нагоре-надолу из града с Лев и Гладис. Тъй че какво си мислеше новата му познайница за това какво щяха да правят, за да се забавляват? През ума му мина смайващата мисъл, че тя може би е готова да легне с него.

Той постави ръце на кръста й, за да я притегли за още една целувка, но тя го отблъсна:

— Трябва да взема душ. Дай ми няколко минути.

Обърна се, излезе през междинната врата и я затвори.

Грег седна на леглото и опита да възприеме цялата ситуация. Джаки искаше да участва във филмите и явно бе готова да си служи със секса, за да подпомогне кариерата си. Нямаше да бъде първата актриса — черна или бяла — която следва такава стратегия. Гладис вършеше същото, като спеше с Лев. Грег и баща му бяха облагодетелстваните.

Той видя, че е оставила чантата си, взе я и опита да отвори вратата. Не беше заключена и той пристъпи напред.

Тя беше облечена в розов халат и говореше по телефона:

— Да, готин, няма проблеми.

Сега гласът й звучеше по различен начин, по-зряло, и той схвана, че с него е използвала неестествения тон „мъничко сексапилно момиченце“. Тогава тя го видя, усмихна се, върна се към момичешкия гласец и произнесе в слушалката:

— Моля, задръжте обажданията ми. Не желая да бъда обезпокоявана. Благодаря. Дочуване.

— Беше забравила това — каза й Грег и подаде чантата.

— Ти просто искаше да ме видиш по халат — кокетно му отвърна тя. Предницата на дрехата не скриваше напълно гърдите й и той можа да види очарователната извивка на безупречната кафява кожа.

Усмихна се:

— Не, но ми беше приятно.

— Върни се в стаята си. Трябва да си взема душ. По-нататък може и да те оставя да видиш още.

— Боже мой! — беше неговата реакция.

Върна се в стаята си. Това беше невероятно.

— „По-нататък може и да те оставя да видиш още“ — повтори той на себе си на висок глас. Момиче да произнася такива думи!

Възбуди се, но не искаше да си помага, когато истинската работа изглеждаше толкова близко. За да разсее ума си, той продължи да вади багажа си. Имаше скъпи принадлежности за бръснене — самобръсначка и четка със седефени дръжки, подарък от майка му. Нареди нещата в банята и се питаше дали ще направят впечатление на Джаки, ако тя ги види.

Стените бяха тънки и той чуваше шума на течащата вода от съседната стая. Мисълта за нейното голо и влажно тяло го обзе напълно. Опита да се съсредоточи върху подреждането на бельото и чорапите си в чекмеджето.

Тогава я чу да пищи.

Замръзна. За миг беше твърде изненадан, за да се движи. Какво беше това? Защо тя пищеше така? Тогава тя изкрещя отново и шокът го раздвижи. Рязко отвори междинната врата и влезе в стаята й.

Джаки беше гола. Грег никога не бе виждал гола жена. Гърдите й бяха остри, с тъмнокафяви върхове. На слабините имаше твърди черни косми. Беше се свила до стената и несръчно опитваше да прикрие голотата си с ръце.

Пред нея стоеше прав Дейв Рузрок, с две драскотини на аристократичното лице, вероятно причинени от лакираните в розово нокти на Джаки. По широкия ревер на двуредното му бяло сако имаше кръв.

Джаки извика:

— Махнете го от мен!

Грег замахна с юмрук. Дейв беше един инч над него, ала беше стар човек; противникът му бе атлетичен тийнейджър. Ударът попадна в брадичката на господин Рузрок — повече късмет, отколкото изчисление — той залитна и падна на пода.

Вратата на стаята се отвори.

Влезе широкоплещестият хотелски служител, когото Грег срещна по-рано. „Сигурно има шперц“, помисли си Грег.

— Аз съм Том Кранмър, детективът на хотела — представи се той. — Какво става тук?

Момичето се обади:

— Той опита да ме изнасили!

Дейв с мъка се изправи на краката си:

— Не е вярно — обясни той. — Бях поканен в тази стая за среща със Сол Стар.

Джаки се разхълца:

— Той ще излъже!

Кранмър се обърна към нея:

— Моля, госпожице, облечете нещо.

Тя навлече розовия халат.

Детективът взе телефона, набра някакъв номер и каза:

— Обикновено на ъгъла има полицай. Доведете го веднага във фоайето.

Дейв гледаше внимателно Грег:

— Ти си копелето на Пешков, нали?

Младежът беше на път да го удари още веднъж.

Дейв простена:

— О, Господи, това е нагласена история.

Забележката сащиса Грег. Той усети, че Дейв Рузрок говори истината, и отпусна юмрука си. Стана му ясно, че цялата сцена трябва да е била изготвена и режисирана от баща му. Дейв Рузрок не изнасилваше жени. Джаки се преструваше. Самият Грег беше просто актьор във филма. Чувстваше се зашеметен.

— Моля, сър, последвайте ме — произнесе Кранмър и здраво хвана възрастния човек за ръката. — Вие двамата също.

— Не можете да ме арестувате — възрази Дейв.

— Напротив, сър, мога — отговори му Кранмър. — И ще Ви предам на служител на полицията.

Грег се обърна към Джаки:

— Искаш ли да се облечеш?

Тя кимна бързо и решително. Момчето разбра, че според плана тя трябваше да се появи именно по халат.

Хвана я за ръката и последваха Кранмър по коридора и в асансьора. Във фоайето ги чакаше полицаят. Грег предположи, че и двамата са замесени в заговора.

Кранмър започна:

— Чух писък от стаята й и намерих възрастния мъж вътре. Тя казва, че опитал да я насили. Хлапето е свидетел.

Дейв изглеждаше объркано — сякаш мислеше, че е попаднал в лош сън. Грег изпита съжаление към него. Бяха му нагласили жесток капан. Явно Лев беше по-безжалостен, отколкото си го бе представял синът му. Част от Грег се възхищаваше на Лев; другата част се питаше дали такава безмилостност наистина е необходима.

Полицаят щракна белезниците на Дейв:

— Готово, да вървим.

— Къде? — запита Рузрок.

— В центъра на града — отговори му полицаят.

Грег се намеси:

— Всичките ли трябва да дойдем?

— Да.

Кранмър тихо му обясни:

— Не се притеснявай, синко. Свърши отлична работа. Ще отидем до участъка, ще дадем показанията си, а след това можеш да се забавляваш с нея чак до Коледа.

Полицаят поведе Дейв към вратата и останалите го последваха.

Щом излязоха, един фотограф изтрещя с магнезиевата си лампа.

VII

Уди Дюър получи копие от фройдовото Проучване на хистерията по пощата, поръчано при един нюйоркски продавач на книги. За вечерта на бала на Яхтклуба — най-важното събитие на летния светски сезон в Бъфало — той я опакова спретнато в кафява хартия и върза червена панделка.

— Бонбони за някое щастливо момиче? — попита майка му, докато минаваше покрай него в хола. Може и да имаше само едно око, но забелязваше всичко.

— Книга — отговори синът й. — За Джоан Рузрок.

— Тя няма да дойде на бала.

— Зная.

Роза спря и го изгледа изучаващо. След малко каза:

— Ти си сериозен за нея.

— Предполагам. Но тя ме смята за твърде малък.

— Вероятно и гордостта й играе роля. Приятелките й ще я питат защо не може да си намери някой на нейната възраст, за да излиза с него. Момичетата са жестоки за такива неща.

— Възнамерявам да не се отказвам, докато не стане по-зряла.

Майка му се усмихна.

— Обзалагам се, че я разсмиваш.

— Разбира се. Това е най-силната ми карта.

— Какво пък, и аз чаках баща ти доста време.

— Наистина ли?

— Обикнах го още при първата ни среща. После въздишах по него с години. Трябваше да го гледам как хлътва по оная плиткоумна крава, Олга Вялова — тя бе недостойна за него, но и двете и очи си бяха на местата. Слава Богу, че нейният шофьор й наду корема.

Езикът на майка му можеше да стане малко грубичък, особено когато баба му я нямаше наоколо. Лошите й навици идваха от годините работа за вестниците.

— После отиде на война. Трябваше да го последвам във Франция, преди да мога да го заведа пред олтара.

Уди можеше да усети как носталгията в спомените й се смесва с болката:

— Но той е разбрал, че ти си подходяща за него.

— Най-накрая го разбра.

— Може би и с мен ще стане така.

Майка му го целуна:

— Пожелавам ти късмет, синко.

Къщата на Рузрок беше на по-малко от миля от Дюърови и Уди отиде пеша. Никой от семейството им нямаше да дойде в Яхтклуба тази вечер. Вестниците разнесоха Дейв след някакъв неясен инцидент в хотела Риц-Карлтън във Вашингтон. Типичните заглавия бяха в стила КИНОМАГНАТ ОБВИНЕН ОТ НАЧИНАЕЩА АКТРИСА. Напоследък по-големият от синовете на сенатора Дюър се беше научил да не вярва на вестниците. Наивните хора обаче твърдяха, че нямало дим без огън — иначе защо полицията щяла да арестува Дейв?

От случката насетне нито домашните на Дейв, нито той самият ходеха по светски събития.

Пред къщата Уди бе спрян от въоръжен телохранител.

— Семейството не приема посетители — рязко изрече мъжът.

Уди си рече, че човекът сигурно доста време е отпъждал репортерите, та не се разсърди за нелюбезния тон. Припомни си името на прислужницата на Рузрок.

— Моля Ви, помолете госпожица Естела да съобщи на Джоан, че Уди Дюър й носи една книга.

— Можете да ми я оставите — предложи мъжът и протегна ръката си.

Уди не пусна книгата:

— Не, благодаря.

Охранителят изглеждаше раздразнен, но придружи младежа по алеята и натисна звънеца. Естела отвори вратата и веднага го поздрави:

— Здравейте, господин Уди, заповядайте — Джоан много ще се радва да Ви види!

Уди си позволи да погледне тържествуващо охраната и влезе.

Естела го покани в някакъв празен салон и му предложи мляко и бисквити, като че все още беше дете; той й отказа учтиво. Джоан влезе минута по-късно. Лицето й беше изпито, а маслиновата кожа изглеждаше излиняла, но му се усмихна приятно и седна да поговори с него.

Книгата й хареса.

— Сега ще трябва да прочета доктор Фройд, вместо само да говоря за него. Ти ми влияеш положително, Уди.

— Ще ми се да ти влияех отрицателно.

Тя пропусна забележката му.

— Няма ли да ходиш на бала?

— Имам билет, но ако ти няма да си там, въобще не ме интересува. Искаш ли вместо това да отидем на кино?

— Не, наистина не, благодаря ти.

— А можем просто да излезем за вечеря. На някое наистина спокойно място — ако нямаш нищо против да се возиш с автобуса.

— О, Уди, разбира се, че нямам нищо против автобуса, но ти си твърде малък за мен. Освен това лятото почти свърши. Скоро отново ще тръгнеш на училище, а аз отивам във Вазар.

— Където ще ходиш по срещи, предполагам.

— Надявам се да е така!

Уди се изправи:

— Окей, ще дам обет за безбрачие и ще отида в манастир. Моля те, не идвай да ме посещаваш, ще разсейваш останалите от братството.

Тя се засмя.

— Благодаря ти, че отвлече ума ми от проблемите на семейството.

За пръв път споменаваше нещо за случилото се с баща й. Гостът й не беше планирал да повдига въпроса, но след като тя го направи, каза:

— Знаеш, че всички сме на твоя страна. Никой не вярва на историята на тази актриса. Всички в града са наясно, че това е нагласено от оная свиня Лев Пешков, и направо сме бесни от цялата работа.

— Знам — отговори му тя. — Ала дори само обвинението е твърде долно нещо, за да може баща ми да го понесе. Смятам, че родителите ми ще отидат във Флорида.

— Много съжалявам.

— Благодаря ти. Хайде, отивай на бала.

— Може би ще го направя.

Тя го изпрати до вратата.

— Мога ли да те целуна за довиждане? — попита я той.

Тя се наведе напред и целуна устните му. Не беше същото като предишната целувка, а и инстинктът го спря да я сграбчи и да притисне устата си до нейната. Целувката бе нежна — устните й се спряха върху неговите само за един сладък миг, по-кратък от дихание. После тя се отдръпна и му отвори вратата.

— Лека нощ — пожела Уди на излизане.

— Всичко хубаво — отговори му Джоан.

VIII

Грег Пешков бе влюбен.

Той разбираше, че Джаки направо е била купена от баща му като награда за съучастието в залагането на капана за Дейв Рузрок, и въпреки това наистина я обичаше.

Той загуби девствеността си няколко минути след завръщането им от полицейския участък; двамата прекараха по-голямата част от седмицата в кревата в Риц-Карлтън. Тя му каза, че нямало нужда да използват контрацептиви, понеже вече била „екипирана“. Грег имаше много смътна представа какво значи това, но й повярва.

През целия си живот не се бе чувствал толкова щастлив и направо я обожаваше, особено когато тя заряза преструвките в стил „малко момиченце“ и показа остър ум и хапливо чувство за хумор. Призна си, че е прелъстила Грег по нареждане на баща му и че се е влюбила в него впоследствие. Истинското й име беше Мейбъл Джейкс; въпреки твърдението й, че е на деветнадесет, всъщност беше едва шестнадесетгодишна, само с няколко месеца по-голяма от Грег.

Лев й обещал роля във филм, но казал, че още се оглеждал за нещо подходящо. Тя съвършено изимитира остатъчния му руски акцент:

— Ама не мисля, че си дава много зор.

— Май няма много роли за черни артисти — допълни Грег.

— Ясно ми е, че ще играя прислужницата, ще въртя очи и ще казвам: Оле, Божке! В пиесите и филмите има африканци — Клеопатра, Ханибал, Отело — но обикновено ги играят бели актьори.

Баща й, вече покойник, бил преподавател в негърски колеж, и тя познаваше литературата по-добре от Грег.

— Както и да е, защо негрите трябва да играят само черни? Ако Клеопатра може да бъде играна от бяла актриса, защо пък Жулиета да не може да бъде черна?

— Хората ще го намерят странно.

— Хората ще свикнат. Хората свикват с всичко. Да не би да се налага Иисус да бъде игран от евреин? Това не вълнува никого.

„Права е“, рече си Грег, „но това никога няма да стане“.

Когато Лев обяви, че се връщат в Бъфало — както обикновено в последния момент — синът му беше смазан. Попита дали Джаки може да дойде в Бъфало, но в отговор баща му се засмя и каза:

— Синко, човек не вади нищо друго там, където си вади хляба. Можеш да я видиш при следващото си идване във Вашингтон.

Въпреки това Джаки отиде в Бъфало ден по-късно и се нанесе в евтин апартамент близо до улица „Канал“.

През следващите няколко седмици Лев и Грег бяха заети с придобиването на Кинотеатри Роузрок. Най-накрая Дейв ги продаде за два милиона — четвърт от първоначалното предложение — и възхищението на Грег от баща му нарасна още повече. Джаки бе оттеглила обвиненията си и намекна пред вестниците, че е приела парична компенсация. Грег направо изпитваше страхопочитание пред твърдостта на баща си.

И имаше Джаки. Казваше на майка си, че излиза всяка вечер с приятели, но всъщност прекарваше цялото си свободно време заедно с Джаки. Развеждаше я из града, излизаха на пикник на плажа, даже успя да я разходи с взета назаем моторна лодка. Никой не я свърза с доста размазаната вестникарска снимка на момиче, което излиза от Риц-Карлтън по халат. Но двамата прекарваха топлите летни вечери, отдадени най-вече на самозабравено любене, и направо усукваха износените чаршафи на тесния креват в малкото й апартаментче. Решиха да се оженят веднага, щом пораснат достатъчно.

Тази вечер щеше да я води на бала на Яхтклуба.

Намирането на билети беше изключително трудно, но Грег подкупи един приятел от училище.

Беше купил на Джаки нова рокля от розов сатен. Марга му даваше пари с щедра ръка, а и Лев обичаше постоянно да му оставя по петдесет долара, та винаги имаше повече пари, отколкото му трябваха.

Но едно нещо не му даваше мира. Джаки щеше да бъде единствената негърка на бала, която няма да поднася напитки. Тя много се колебаеше дали да отиде, но Грег я уговори. Младите мъже щяха да му завиждат, но по-възрастните можеха и да бъдат враждебни — с това беше наясно. Щеше да има приказки. Усещаше, че красотата и чарът на Джаки щяха да победят много от предразсъдъците — кой би могъл да не я хареса? Ако някой глупак се напиеше и я обидеше, Грег щеше да му даде хубав урок с два юмрука.

Докато това минаваше през ума му, чу гласа на майка си, която му казва да не оглупява от любов. Само че никой не можеше да се оправя в живота, следвайки съветите на майка си.

Вървеше по улица „Канал“ издокаран с бяла вратовръзка и фрак и мислеше как ще я види в новата рокля и може би ще коленичи, за да оправи подгъва, та да може да съзре чорапите и лентата на жартиера й.

Влезе в сградата — стара къща, разделена на апартаменти. По стълбите се стелеше изтъркана червена пътека; носеше се миризмата на силно подправено ястие. Влезе в апартамента със собствения си ключ.

Беше празно.

Странно. Къде ли би излязла без него?

Със страх в сърцето отвори гардероба. Розовата сатенена бална рокля си висеше самичка. Останалите й дрехи ги нямаше.

— Не! — произнесе той на висок глас. Как би могло да се случи?

На разнебитената чамова масичка имаше плик. Той го взе и видя името си, написано с ясния ученически почерк на Джаки. Обзе го ужасно чувство.

Отвори плика с разтреперани ръце и прочете краткото писмо.

Скъпи Грег,

Последните три седмици бяха най-щастливите за целия ми живот.

Със сърцето си разбирах, че не можем да се оженим, но беше приятно да си мислим обратното.

Ти си прекрасно момче и ще станеш чудесен мъж, ако не заприличаш твърде много на баща си.

Дали Лев не бе узнал, че Джаки живее тук и не я бе накарал да си тръгне? Не би направил това — или напротив?

Сбогом и не ме забравяй.

Твоят подарък,

Джаки.

Грег смачка листа хартия и заплака.

IX

— Изглеждаш прекрасно — каза Ева Ротман на Дейзи Пешкова. — Ако бях момче, щях да се влюбя в теб на минутата.

Дейзи се усмихна. Ева вече си беше малко влюбена в нея. А и самата Дейзи наистина изглеждаше прекрасно в светлосиня бална рокля от муселин, която подсилваше синевата на очите й. Полите на роклята бяха с набран подгъв — отпред стигаше до глезена, но отзад само до средата на прасеца и откриваше изкушаващ изглед към краката на Дейзи, обути във фини чорапи.

Носеше една сапфирена огърлица на майка си.

— Баща ти ми я купи някога, когато все още от време на време беше мил с мен — обясни Олга. — Побързай, Дейзи, закъсняваме заради теб.

Олга носеше внушително тъмносиньо, а Ева беше в червено, което подхождаше на тъмната й коса.

Дейзи слезе по стълбите сред облак от щастие.

Излязоха от къщата. Градинарят Хенри, тази вечер по съвместителство и шофьор, отвори вратите на лъскавия стар черен Стътц.

Това бе голямата вечер за Дейзи. Днес Чарли Фаркарсън щеше да й направи официално предложение. Щеше да й поднесе семейния диамантен пръстен — тя го бе видяла и харесала; халката бе стеснена, за да й стане. Тя щеше да приеме предложението му и двамата щяха да съобщят за годежа на всички гости на бала.

Влезе в колата като Пепеляшка.

Само Ева изказа определени съмнения:

— Мислех си, че ще се омъжиш за някого, който ти подхожда повече.

— Искаш да кажеш, за мъж, който няма да ме оставя да го командоря? — попита я Дейзи.

— Не — за някой като теб, хубав, очарователен и привлекателен.

Това бе необичайно остро изказване за Ева — означаваше, че Чарли е грозноват, няма чар и блясък. Дейзи се слиса и не знаеше какво да отговори.

Спаси я майка й. Олга рече:

— Омъжих се за хубав, очарователен и привлекателен мъж и той ме направи нещастна.

Ева не каза нищо повече.

Докато приближаваха Яхтклуба, Дейзи се закле да се сдържа. Нямаше да показва усещането си за тържество. Ще се държи, сякаш няма нищо неочаквано в поканата към майка й да стане член на Дамския клуб на Бъфало. Докато показва на останалите момичета огромния диамант на пръстена, ще бъде дотам изискана, та да каже, че не заслужава такъв прекрасен човек като Чарли.

В плановете й влизаше да го направи още по-прекрасен. Веднага след медения месец двамата щяха да започнат да отглеждат състезателни коне. До пет години щяха да участват на най-престижните конни надбягвания по света: Саратога Спрингс, Лоншан, Аскот.

Лятото преминаваше в есен и колата спря на кея по здрач.

— Тази вечер може и да закъснеем много, Хенри — закачливо се обърна към него Дейзи.

— Няма проблем, госпожице Дейзи — отвърна й градинарят. Той я обожаваше. — Забавлявайте се от сърце.

На вратата Дейзи забеляза Виктор Диксън да влиза след тях. Добронамерена към всички тази вечер, тя се обърна към него:

— Виктор, сестра ти е била представена на краля на Англия. Поздравления!

— Мда — проточи той смутено.

Влязоха в клуба. Най-напред видяха Урсула Дюър, която се беше съгласила да приеме Олга в снобския си клуб. Дейзи й се усмихна сърдечно и я поздрави:

— Добър вечер, госпожо Дюър.

Госпожата изглеждаше разсеяна.

— Извинете ме за момент — произнесе тя и се понесе из фоайето. Има се за кралица, рече си Дейзи, но значеше ли това, че няма нужда да се държи възпитано? Един ден Дейзи щеше да владее висшето общество на Бъфало, но щеше да бъде любезна с всички, отново се зарече тя.

Трите дами влязоха в тоалетната и се огледаха да не би нещо да се е разместило за двадесетте минути, откакто излязоха от къщи. Влезе Дот Реншоу, изгледа ги и си излезе.

— Глупаво момиче — изкоментира Дейзи.

Майка й обаче се разтревожи.

— Какво става? — запита се тя. — Тук сме едва от пет минути, и вече трима души се държат крайно грубо с нас!

— Завист — обясни дъщеря й. — Дот искаше да се омъжи за Чарли.

Олга възрази:

— Смятам, че Дот Реншоу вече е достигнала момента, в който би се омъжила практически за когото и да е.

— Хайде стига, нека се забавляваме — сложи точка дъщеря й и ги поведе напред.

При влизането им в балната зала ги поздрави Уди Дюър.

— Най-после някой да се държи като джентълмен! — възкликна Дейзи.

Той й обясни тихо:

— Само искам да кажа, че не е хубаво да ви обвиняват за нещо, което би могло да бъде сторено от баща ти.

— Особено когато всички са купували пиенето си от него! — съгласи се тя.

И тогава видя бъдещата си свекърва в розова рокля с рюшове, която никак не помагаше на мършавата й фигура. Нора Фаркарсън не изпадна във възторг от избора на сина си, но прие Дейзи и се държа очарователно с Олга, когато двете си размениха визити.

— Госпожо Фаркарсън! — започна Дейзи. — Каква чудесна рокля!

Нора Фаркарсън обърна гръб и излезе.

Ева ахна.

Дейзи бе обзета от ужас и се обърна към Уди:

— Не е заради контрабандата на пиене, нали?

— Не.

— Тогава за какво?

— Трябва да питаш Чарли. Ето го и него.

Чарли се потеше, въпреки че не бе горещо.

— Какво става? — попита го Дейзи.

— Всички ме гледат накриво!

Беше ужасно изнервен.

— Хората са ужасно ядосани на семейството ти.

— За какво? — проплака тя.

Неколцина от гостите чуха извисения й глас и се заоглеждаха, но не я беше грижа.

Чарли продължи:

— Баща ти разори Дейв Рузрок.

— Говориш ми за оная история в Риц-Карлтън? Какво общо има това с мен?

— Всички харесват Дейв, нищо, че е персиец или нещо такова. И не вярват, че би посегнал да насилва когото и да е.

— Не съм казвала нищо такова!

— Зная — отвърна й Чарли; агонията му беше очевидна.

Хората вече ги зяпаха открито: Виктор Диксън, Дот Реншоу, Чък Дюър.

Дейзи се обърна към Чарли:

— Ще обвинят мен. Така ли е?

— Баща ти е извършил нещо отвратително.

Дейзи я полазиха студени тръпки от страх. Нима можеше да изпусне триумфа си в последната минута?

— Чарли — започна тя. — Какво ми казваш? Говори направо, за Бога.

Ева прегърна Дейзи през кръста.

Чарли поде отново:

— Според майка ми това е непростимо.

— Какво означава това — непростимо?

Изгледа я нещастно. Не можеше да се насили да говори.

Но от това нямаше и нужда. Тя разбираше какво щеше да съобщи той.

— Всичко свърши, нали? — каза тя. — Зарязваш ме.

Чарли кимна.

Олга каза:

— Дейзи, да си ходим.

Беше просълзена.

Дъщеря й се огледа. Вирна брадичка и изгледа всички отвисоко: Дот Реншоу, изпълнена със злобно удоволствие; Виктор Диксън, възхитен; Чък Дюър, зяпнал от изненада; брат му Уди, който ги гледаше със съчувствие.

— Вървете по дяволите — произнесе тя високо. — Отивам в Лондон да танцувам с краля!