Към текста

Метаданни

Данни

Серия
XX век (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter of the World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo

Издание:

Автор: Кен Фолет

Заглавие: Зимата на света

Преводач: Борис Шопов

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: Скала принт

Редактор: Мартина Попова

Художник: Стоян Атанасов

ISBN: 978-954-2908-50-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10102

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава
1942 година (III)

I

Грег Пешков завърши Харвард с най-високо отличие, summa cum laude[1]. Можеше без усилие да вземе докторат по физика, основния му предмет, и така да избегне военната служба. Ала той не искаше да става учен. Амбицията му беше да се сдобие с друг вид власт и след войната досието от армията щеше да е голям плюс за един изгряващ млад политик. Така че Грег постъпи във войската.

От друга страна обаче, не му се щеше наистина да влиза в сражение.

Следеше действията в Европа с растящ интерес и в същото време притискаше всички свои познати във Вашингтон — ще рече, много хора — да му уредят чиновническа работа в Департамента на войната.

Германската лятна офанзива беше започнала на двадесет и осми юни с бързо напредване в източна посока при сравнително слаба съпротива. Това продължи до достигането до Сталинград, някогашния Царицин, където германците бяха спрени от ожесточената руска отбрана. Сега не можеха да мръднат, бяха прекалено далеч от базите си, и изглеждаше все по-вероятно русите да са ги примамили в капан.

Грег едва беше започнал основното обучение, когато го привикаха в кабинета на полковника.

— Армейският инженерен корпус има нужда от някой умен млад човек във Вашингтон. Вие имате контакти там, но въпреки това не бих избрал първо Вас. Само се погледнете — та Вие дори не сте способен да пазите проклетата си униформа чиста. Обаче работата изисква познания по физика, а физиците са ни малко.

— Благодаря, господине.

— Изпробвайте подобен сарказъм и върху новия си началник и има да съжалявате. Ще бъдете помощник на полковник Гроувс. Учих в Уест Пойнт с него. Не познавам по-гаден кучи син — в армията и извън нея. Пожелавам Ви късмет.

Грег се обади на Майк Пенфолд в службата по печата на Държавния департамент и от него узна, че доскоро Лесли Гроувс е оглавявал строителството в цялата американска армия и е отговарял за изграждането на новата главна квартира на военните във Вашингтон — огромното петоъгълно здание, което вече започваха да наричат Пентагон. Но бил преместен в нов проект, за който никой не бил особено наясно. Някои говореха, че Гроувс е докачал началствата си толкова често, че на практика бил понижен, докато според други новата му роля била още по-важна от досегашната, обаче била напълно засекретена. Всички бяха единодушни — Гроувс е егоист, нагъл и безмилостен.

— Наистина ли всички го мразят? — попита Грег.

— О, не. Само тези, които го познават — отговори Майк.

Лейтенант Грег Пешков беше изпълнен с опасения, когато пристигна в кабинета на Гроувс в удивително новата сграда на Департамента на войната — бледожълтеникав палат на ъгъла на „Двадесет и първа улица“ и „Вирджиния авеню“. Грег веднага узна, че е част от група, наречена „Инженерно поделение Манхатън“. Под това умишлено мъгляво име се прикриваше екип, който опитваше да разработи нов вид бомба, използваща за експлозив урана.

Грег беше заинтригуван. Знаеше, че в лекия изотоп на урана — U-235 — е заключена неизмерима енергия и беше прочел някои статии по въпроса в научните издания. Ала новините за изследванията бяха секнали преди няколко години и днес Грег разбра причината.

Научи, че според президента Рузвелт проектът върви прекалено бавно и затова Гроувс е назначен да размаха камшика.

Грег пристигна шест дни след преназначаването на Гроувс. Първата задача на лейтенанта за новия му началник беше да помогне да прикачи звездите за якичката на униформата си в цвят каки: Гроувс току-що бе повишен в бригаден генерал.

— Преди всичко, за да впечатлявам разните му там цивилни учени, с които ни се налага да работим — излая Гроувс. — Имам среща в кабинета на секретаря по отбраната след десет минути. Най-добре елате с мен, ще Ви послужи за запознаване с работата.

Гроувс беше масивен човек. При височина шест фута без един инч, трябва да имаше към двеста и петдесет-триста паунда тегло. Униформените му панталони бяха препасани високо върху дебелия корем. Косата му беше кестенява и, ако я оставеше по-дълга може би щеше да е къдрава. Челото му беше тясно, бузите — дебели, а брадичката — месеста. Тънкият му мустак едва се забелязваше. Беше непривлекателен човек във всяко едно отношение, така че Грег не гореше от нетърпение да започне работа с него.

Гроувс и антуражът му, включително и Грег, излязоха от сградата и тръгнаха по „Вирджиния авеню“ към „Нешънъл Мол“. По пътя Гроувс се обърна към Грег с думите:

— Когато ме назначиха, казаха, че тази работа ще спечели войната. Не знам вярно ли е, обаче планирам да действам, все едно е вярно. Добре е и Вие да правите така.

— Слушам.

Секретарят на войната още не се беше преместил в недовършения Пентагон и главната квартира на Департамента засега се помещаваше в стария арсенал — дълга, ниска и старомодна „временна“ постройка на „Конститюшън авеню“.

Секретарят Хенри Стимсън беше републиканец, поканен в правителството от президента, за да може неговата партия да не подкопава военните усилия чрез препирни в Конгреса. Седемдесет и пет годишният Стимсън беше опитен държавник, спретнат старец с бели мустаци и умен блясък в сивите очи.

Срещата беше официална и помещението беше пълно с големи клечки, включително началник-щаба на армията Джордж Маршал. Грег се притесняваше и с възхищение установи, че Гроувс се държи забележително спокойно за човек, който до вчера е бил само полковник.

Първо той описа как смята да наложи ред сред стотиците цивилни учени и десетките лаборатории, които участваха в проекта „Манхатън“. Не направи опит да угодничи пред висшите военни, които може би смятаха, че би трябвало те да отговарят за задачата. Изложи плановете си, без да се затормозява с изрази от сорта на „Ваше позволение“ и „ако не възразявате“. Грег се зачуди дали Гроувс просто не се мъчи да ги накара да го уволнят.

Грег чуваше толкова много нови неща, че му се прииска да си води записки, обаче никой друг не го правеше и той прецени, че няма да изглежда уместно.

Когато Гроувс приключи, един от присъстващите го попита:

— Знам, че количеството уран е от основно значение за проекта. Разполагаме ли с достатъчно?

— Има хиляда двеста и петдесет тона пех-бленда — рудата, която съдържа урановия оксид — в един склад на Стейтън Айлънд.

— Хубаво ще е да вземем част от него.

— Закупих цялото количество в петък, господине.

— В петък? В деня, след като Ви назначиха?

— Точно така.

Секретарят на войната прикри усмивката си. Изненадата на Грег от арогантността на Гроувс започна да прераства във възхищение от твърдостта му.

Един адмирал се обади:

— Какво става с повишаването на приоритета на този проект? Трябва да се разберете с Управлението на военната промишленост.

— В събота се срещнах с Доналд Нелсън, господине — отговори Гроувс. — Помолих го да повиши нашия приоритет.

— И той какво отговори?

— Отказа.

— Това е проблем.

— Вече не е. Обясних му, че ще се наложи да препоръчам на Президента да прекратим проекта „Манхатън“, защото Управлението на военната промишленост отказва да съдейства. Тогава той ни даде приоритет ААА.

— Хубаво — каза секретарят по отбраната.

Грег отново беше впечатлен. Гроувс беше голяма работа.

Стимсън продължи:

— И така, над Вас ще стои деветчленна комисия, която ще отговаря пред мен. Деветте члена бяха предложени…

— По дяволите, не — прекъсна го Гроувс.

— Какво казахте? — изуми се секретарят.

„Естествено“, рече си Грег, „Гроувс отиде твърде далеч.“

— Не мога да докладвам пред деветчленна комисия, господин секретар — обясни Гроувс. — Никога няма да успея да ги накарай да ми се махнат от главата.

Стимсън се усмихна. Очевидно беше достатъчно опитен, та да не се обижда от подобни отговори, затова отвърна:

— Каква бройка бихте препоръчали, генерале?

Грег забеляза, че Гроувс иска да каже „Нито един“, обаче отговори:

— Трима ще е отлично.

— Добре — съгласи се Стимсън за удивление на Грег. — Нещо друго?

— Ще ни трябва много място, около шестдесет хиляди акра, за фабриката за обогатяване на урана и за съпътстващата техника. Има подходящ парцел в Оук Ридж, Тенеси. Представлява долина, така че ако стане авария, експлозията ще е ограничена.

— Авария ли? — попита генералът. — Възможно ли е?

Гроувс не можа да скрие, че намира въпроса за глупав.

— Ние произвеждаме експериментална бомба, за Бога. Бомба, която обещава да изравни със земята среден по големина град с един удар. Ще излезем адски тъпи, ако пренебрегнем вероятни аварии.

Адмиралът като че ли се канеше да възрази, обаче Стимсън се намеси:

— Продължавайте, генерале.

— В Тенеси земята е евтина. Електричеството също е евтино, а нашата фабрика ще използва огромни количества електричество.

— Значи предлагате да купим земята.

— Предлагам да я разгледаме днес — отговори Гроувс и си погледна часовника. — Всъщност, вече трябва да тръгвам, за да взема влака до Ноксвил.

Той се изправи и додаде:

— Ако ме извините, господа, не искам да губя повече време.

Присъстващите бяха смаяни. Дори Стимсън изглеждаше изумен. Никой във Вашингтон не би и сънувал да си излезе от кабинета на министър, без да му подскажат, че са привършили с него. Това беше небивало нарушаване на етикета. Обаче Гроувс явно не го беше грижа.

И му се размина.

— Отлично — заяви Стимсън. — Нека не Ви задържаме.

— Благодаря, господине — отговори Гроувс и излезе.

Грег изхвърча подире му.

II

Най-хубавата цивилна секретарка в новата сграда на Департамента на войната беше Маргарет Каудри. Имаше големи тъмни очи и широка, чувствена уста. Когато седеше пред пишещата машина и вдигнеше поглед към някого, той имаше чувството, че вече прави любов с нея.

Баща й беше превърнал пекарството в голяма индустрия: „Курабийките на Каудри са хрупкави като мамините!“. На Маргарет не й се налагаше да работи, но така тя даваше своя принос във войната. Преди да я покани на обяд, Грег се беше постарал тя да разбере, че и той е милионерски син. Богатите наследнички обикновено предпочитаха да излизат с богати момчета — така можеха да са сигурни, че не ги ухажват заради парите.

Вече беше октомври и времето беше студено. Маргарет беше стилна във вталеното тъмносиньо палто с подплънки на раменете. Баретата й подхождаше на палтото и имаше военен фасон.

Отидоха в „Риц-Карлтън“, но Грег видя, че баща му обядва тук с Гладис Анджелъс. Не искаше да се присъединяват към тях. Когато обясни на Маргарет, тя отговори:

— Няма проблем. Ще обядваме в Университетския дамски клуб. Точно зад ъгъла е. Членувам в него.

Грег никога не беше ходил там, но му се стори, че знае нещо за това място. Порови в паметта си, но мисълта му убягваше и той се отказа.

В клуба Маргарет свали палтото и разкри наситеносиня кашмирена рокля, която съблазнително подчертаваше фигурата й. Подобно на всички възпитани дами, остана с шапка и ръкавици.

Както обикновено, Грег се наслаждаваше на усещането да отиде някъде с красиво момиче под ръка. В Университетския дамски клуб имаше малко мъже, но всички му завидяха. Грег никога не би признал, обаче това му доставяше почти толкова голямо удоволствие, колкото сексът.

Поръча бутилка вино. По френски маниер, Маргарет смеси своето с минерална вода и обясни:

— Не искам целият ми следобед да премине в поправяне на печатни грешки.

Грег й разказа за генерал Гроувс.

— Наистина решителен мъж. Прилича на зле облечена версия на баща ми.

— Всички го мразят — каза Маргарет.

Грег кимна и додаде:

— Държи се с хората все едно глади котка обратно на косъма.

— И баща ти ли е такъв?

— Понякога. Обаче обикновено използва очарованието си.

— И моят баща е същият! Може би всички преуспели мъже са еднакви.

Сервираха им скоро. Обслужването във вашингтонските ресторанти се беше забързало. Страната бе във война и всички имаха спешна работа.

Една сервитьорка им поднесе менюто с десертите и Грег с изумление разпозна Джаки Джейкс.

— Здравей, Джаки!

— Здрасти, Грег! — отвърна тя в опит да прикрие нервността си с фамилиарност. — Как я караш?

Грег си спомни — детективът му беше казал, че Джаки работи в този клуб. Тъкмо това му се беше изплъзнало от паметта преди малко.

— Добре съм — отговори той. — Ами ти?

— Отлично.

— Всичко ли си върви по старому?

Грег се питаше дали баща му продължава да плаща издръжка на Джаки.

— Горе-долу.

Грег предположи, че някой от адвокатите на баща му й изпраща парите и Лев съвсем е забравил за това.

— Това е добре — каза той.

Джаки си припомни служебните задължения.

— Мога ли да ви предложа десерт?

— Да, благодаря.

Маргарет поръча плодова салата, а Грег — сладолед.

Когато Джаки се отдалечи, Маргарет каза:

— Много е хубава.

И загледа Грег очаквателно.

— Май да.

— Няма венчална халка.

Грег въздъхна. Жените бяха толкова схватливи.

— Чудиш се как така съм приятел с красива чернокожа сервитьорка, която не е омъжена. Мога да ти кажа истината. Когато бях на петнадесет години, имах връзка с нея. Надявам се това да не те шокира.

— Шокира ме, разбира се. Аз съм морално отвратена.

Не личеше дали се шегува или говори сериозно. Нещо по средата. Грег беше сигурен, че тя не е истински скандализирана, обаче вероятно не й се щеше да го оставя с впечатлението, че е лекомислена по отношение на секса. Поне не и при първия им обяд.

Джаки поднесе десертите и попита ще желаят ли кафе. Нямаха време — в армията не вярваха в дългите обедни почивки — и затова Маргарет поиска сметката.

— Тук не се позволява на гостите да плащат — обясни тя.

Когато Джаки си тръгна, Маргарет каза:

— Хубавото е, че толкова я харесваш.

— Наистина ли? — изненада се Грег. — Предполагам, че имам приятни спомени. Нямам нищо против пак да съм на петнадесет години.

— И въпреки това тя се бои от тебе.

— Няма такова нещо!

— Ужасява се.

— Не мисля така.

— Вярвай ми. Мъжете са като слепци, обаче жените забелязват такива неща.

Грег се вгледа внимателно в Джаки, когато тя донесе сметката, и осъзна, че Маргарет има право. Джаки още се боеше. Всеки път, щом видеше Грег, тя си спомняше Джо Брехунов и неговия бръснач.

Това разгневи Грег. Момичето имаше право да живее спокойно.

Той щеше да направи нещо по въпроса.

Маргарет беше проницателна и отбеляза:

— Мисля, че знаеш защо тя се бои.

— Баща ми я заплаши. Той се притесняваше, че мога да се оженя за нея.

— Баща ти страшен ли е?

— Обича да постига своето.

— Моят баща е същият. Сладък като черешов пай, докато не му противоречиш. Тогава става зъл.

— Много се радвам, че разбираш.

Върнаха се на работа. Грег беше ядосан цял следобед. Проклятието на баща му още лежеше като петно върху живота на Джаки. И какво можеше да направи той?

А какво би направил баща му? Ето така беше правилно да се зададе въпросът. Лев щеше да преследва своето напълно целенасочено и без да се притеснява дали няма да засегне някого. Генерал Гроувс щеше да се държи по същия начин. „И аз мога да съм такъв“, помисли Грег, „аз съм син на баща си.“

В ума му започна да се очертава план.

Прекара следобеда в четене и резюмиране на междинен доклад от металургичната лаборатория на Чикагския университет. Сред тамошните учени беше и Лео Силард, човекът, който пръв беше установил верижната ядрена реакция. Силард беше унгарски евреин, учил в Берлинския университет до съдбовната 1933 година. Изследователският екип в Чикаго се водеше от Енрико Ферми, италиански физик. Ферми, чиято съпруга беше еврейка, бе напуснал Италия, когато Мусолини обнародва своя Манифест за расата.

Грег се питаше дали фашистите си дават сметка колко много блестящи учени са избягали при враговете им заради техния расизъм.

Той разбираше отлично физиката. Теорията на Ферми и Силард беше, че когато един неутрон се сблъска с ураниевия атом, ударът ще породи два неутрона. Тези два неутрона после ще се сблъскат с други ураниеви атоми и ще породят четири неутрона, после осем и така нататък. Силард беше нарекъл този процес верижна реакция — гениално.

Така един тон уран би могъл да произведе енергия, равна на енергията от три милиона тона въглища. На теория.

На практика, това така и не бе направено.

Ферми и екипът му строяха реактор на Стагфийлд, неизползван футболен стадион, собственост на Чикагския университет. За да предотвратят спонтанната експлозия на материала, те то обвиваха в графит, който поглъщаше неутроните и прекъсваше верижната реакция. Целта беше много плавно да повишават радиоактивността до момент, в който повече се произвежда, отколкото се поглъща — доказателство, че верижната реакция съществува — после бързо да прекъснат, преди да са взривили реактора, стадиона, университетския кампус и може би по-голямата част от Чикаго.

Засега нямаха успех.

Грег написа благоприятно резюме, помоли Маргарет Каудри веднага да го напечата и го отнесе на генерал Гроувс.

Генералът прочете първия параграф и попита:

— Ще проработи ли?

— Хммм, господине…

— Вие сте проклетият учен тук. Ще проработи ли?

— Да, господине, ще проработи.

— Добре тогава — отговори Гроувс и хвърли резюмето в коша.

Грег се върна зад бюрото си и поседя така, вторачен в Периодичната таблица, окачена на отсрещната стена. Беше уверен, че ядреният реактор ще свърши работа. Повече се тревожеше как да накара баща си да не застрашава Джаки.

По-рано беше преценил, че трябва да се справи с проблема така, както би го направил Лев. Сега започна да обмисля детайлите. Трябваше да заеме драматична поза.

Планът му започна да добива по-ясна форма.

Ала стигаше ли му смелост да се сблъска с баща си?

В пет Грег излезе от работа.

По пътя към дома спря в магазин за бръснарски принадлежности и купи един прав бръснач, от сгъваемите.

— С брада като Вашата ще видите, че е по-добър от самобръсначките — увери го продавачът.

Грег обаче не смяташе да го ползва по предназначение.

Живееше в постоянно запазения за баща му апартамент в „Риц-Карлтън“. Когато се прибра, Лев и Гладис пиеха коктейли.

Припомни си първата среща с Гладис преди седем години — в същата стая, където тя седеше на същия тапициран в жълта коприна диван. Днес беше още по-прочута. Лев беше уредил участието й в цяла серия безсрамно войнолюбиви филми, в които тя побеждаваше високомерните нацисти, надхитряше садистичните японци и грижите й възстановяваха здравето на американски пилоти с мъжествени брадички. Грег забеляза, че далеч не беше толкова красива, колкото на двадесет години. Кожата на лицето й вече не беше така съвършено гладка; косата й не изглеждаше толкова лъскава; при това носеше корсет, вещ, която по-рано несъмнено би отхвърлила с презрение. Но тъмносините й очи все още бяха неустоимо примамливи.

Грег прие едно мартини и седна. Наистина ли щеше да въстане срещу баща си? Не беше го сторил през седемте години, изминали след първата среща с Гладис. Може би вече бе време.

„Ще го направя по неговия начин“, помисли Грег.

Отпи от мартинито и остави чашата на тънкокрака помощна масичка. После небрежно заговори на Гладис:

— Когато бях на петнадесет години, баща ми ме запозна с една актриса на име Джаки Джейкс.

Лев се ококори.

— Не мисля, че я познавам — отвърна Гладис.

Грег извади бръснача от джоба си, но не го отвори. Държеше го в ръка, като че опитваше тежестта му.

— Аз се влюбих в нея.

— Защо измъкваш тази стара история сега? — попита Лев.

Гладис усети напрежението и се разтревожи.

— Татко се боеше, че може да се оженя за нея — продължи Грег.

Лев се изсмя подигравателно.

— За тази евтина проститутка?

— Такава ли беше? Аз пък си мислех, че е актриса — отговори Грег и хвърли поглед към Гладис.

Тя пламна от неизречената обида.

— Татко я посети, като взе и своя колега Джо Брехунов. Срещала ли си го, Гладис?

— Не ми се вярва.

— Късметлийка си. Джо има ето такъв бръснач — Грег отвори бръснача и острието проблесна.

Гладис пое дълбоко дъх.

Лев проговори:

— Не знам какви игрички си въобразяваш, че играеш…

— Имай малко търпение — прекъсна го Грег. — Гладис иска да чуе историята докрай.

Грег се усмихна на Гладис. Тя изглеждаше ужасена.

— Татко каза на Джаки, че ако тя отново се срещне с мен, Джо ще нареже лицето й с бръснача.

Лекичко завъртя острието и Гладис изписка.

— Върви по дяволите — изруга Лев и пристъпи към сина си. Грег вдигна ръката, в която държеше бръснача, и Лев спря.

Младежът не знаеше дали е способен да нарани баща си, ала и Лев не знаеше.

— Джаки живее тъкмо тук, във Вашингтон — съобщи Грег.

— И пак ли я чукаш? — грубо попита баща му.

— Не. Нито пък която и да е друга, макар че имам планове за Маргарет Крауди.

— Пекарската наследничка ли?

— Защо питаш? Да не би да искаш Джо да заплаши и нея?

— Не ставай глупак.

— Джаки сега е сервитьорка. Тя така и не получи филмовата роля, за която се надяваше. Понякога я срещам на улицата. Днес тя ми сервира в един ресторант. Всеки път, щом ме види, тя мисли, че Джо ще отиде пак при нея.

— Трябва да се е побъркала — рече Лев. — Бях забравил всичко за нея допреди пет минути.

— Мога ли да й предам това? Мисля, че вече отдавна е заслужила спокойствие.

— По дяволите, кажи й каквото искаш. За мен тя не съществува.

— Това е прекрасно. Тя ще го чуе с удоволствие.

— Сега прибери проклетия бръснач.

— Още нещо. Едно предупреждение.

Лев видимо се разгневи:

— Ти предупреждаваш мен?

— Ако нещо лошо се случи с Джаки, каквото и да е… — и Грег леко размърда бръснача.

— Не ми казвай, че ще накълцаш Джо Брехунов — презрително отвърна Лев.

— Не.

Лев като че се поуплаши.

— Да не би да нападнеш мен?

Грег поклати глава.

— Какво, за Бога, ще направиш? — ядосано попита Лев.

Грег погледна Гладис.

На нея й трябваше секунда да разбере. Тогава се сгърчи в канапето и покри страните си с длани, сякаш искаше да ги предпази. Пак изписка, този път малко по-силно.

— Ах, ти, малък мръсник — рече Лев.

— Ти би постъпил по същия начин, татко — отговори Грег.

После излезе.

Тръшна вратата и се облегна на стената. Дишаше тежко, все едно беше тичал. Никога през живота си не бе изпитвал такъв страх. Но се чувстваше като победител. Изправи се срещу стария, използва собствената му тактика срещу него, даже малко го постресна.

Тръгна към асансьора и прибра бръснача в джоба си. Дишането му се успокои. Той погледна назад по коридора, сякаш очакваше баща му да се завтече след него. Но вратата на апартамента остана затворена. Грег слезе с асансьора във фоайето.

Влезе в бара и си поръча сухо мартини.

III

В неделя Грег реши да посети Джаки.

Искаше да й съобщи добрата новина. Помнеше адреса — единствената информация, за която някога беше плащал на частен детектив. Ако не се беше преместила, би трябвало да живее точно от другата страна на „Юниън стейшън“. Беше й обещал да не ходи там, но днес можеше да й обясни, че подобна предпазливост вече е излишна.

Отиде с такси. Докато прекосяваше града, Грег си каза, че ще се радва да тегли чертата под аферата с Джаки. Първата му любовница му беше мила, но той не искаше да участва в живота й по какъвто и да е начин. Щеше с облекчение да освободи съвестта си от нея. И тогава, при следващата им случайна среща, тя вече нямаше да изглежда уплашена до смърт. Можеха да се поздравят, да си побъбрят и да си продължат по пътя.

Таксито го отведе в беден квартал с едноетажни къщи с ниски телени огради около малки дворчета. Грег се питаше как ли живее Джаки напоследък. Какво прави през вечерите, които толкова държеше да запази за себе си? Несъмнено гледаше кино с приятелки. Ходеше ли на футболните мачове на вашингтонските Редскинс, следеше ли игрите на бейзболния отбор Натс? Когато я питаше дали има приятел, тя винаги се държеше загадъчно. Или пък беше омъжена, но не можеше да си позволи пръстен. Според изчисленията на Грег, Джаки трябваше сега да е на двадесет и четири години. Ако търсеше подходящия жених, би трябвало вече да го е открила. Но тя никога не беше споменавала пред него за съпруг. Детективът — също.

Плати на шофьора и слезе пред спретната къщичка с цветя в саксии в настлано с цимент предно дворче. По-уютно, отколкото бе очаквал. Когато отвори портичката, Грег веднага чу кучешки лай. Логично: една жена, която живее сама, би се чувствала в по-голяма безопасност с куче. Грег застана на верандата и натисна звънеца. Лаят се усили. Звучеше като голямо куче, но Грег знаеше, че това може и да е заблуда.

Никой не дойде да отвори.

Когато кучето спря, за да си поеме дъх, Грег разпозна характерната за празна къща тишина.

На верандата имаше дървена пейка. Грег седна и почака няколко минути. Никой не излезе, а и нямаше дружелюбни съседи, които да му кажат, че Джаки е излязла за малко, за цял ден или за две седмици.

Той измина няколко пресечки, купи си неделното издание На Уошингтън поуст и се върна на пейката да го прочете. През това време кучето продължаваше да лае — знаеше, че той още е там. Беше първи ноември и Грег беше доволен, че е взел зеления шинел и кепето, понеже времето беше мразовито. Във вторник предстояха междинни избори и вестникът предсказваше, че демократите ще паднат заради Пърл Харбър. Нападението над Пърл Харбър беше преобразило Америка и Грег с изненада си даде сметка, че всъщност това стана преди по-малко от година. Днес американци на неговата възраст загиваха на един остров, за който никой не беше и чувал — Гуадалканал.

Грег чу портичката да тропва и вдигна очи.

Отначало Джаки не го забеляза и той имаше малко време да я разгледа. Изглеждаше старомодна и достопочтена в тъмното палто и простата филцова шапка. Носеше в ръка подвързана в черно книга. Ако не я познаваше добре, Грег би помислил, че тя се прибира от черква.

Джаки водеше за ръка момченце в палто от туид и таке.

Детето първо забеляза Грег и каза:

— Виж, мамо! Един войник!

Джаки погледна Грег и рязко закри устата си с длан.

Когато майката и момчето се качиха по стъпалата към входната врата, Грег стана. Дете! Тя го бе пазила в тайна. Това обясняваше защо някога трябваше да се прибира у дома вечер. Грег никога не бе и помислил подобно нещо.

— Казах ти никога да не идваш тук — рече Джаки и вкара ключа в ключалката.

— Исках да ти кажа, че повече не е нужно да се боиш от баща ми. Не знаех, че имаш син.

Джаки и момчето влязоха в къщата. Грег стоеше на прага в очакване. Кучето, немска овчарка, му изръмжа и после вдигна поглед към Джаки за указания. Джаки гневно изгледа Грег — очевидно обмисляше дали да не затръшне вратата под носа му, обаче след малко въздъхна уморено и се обърна. Остави вратата отворена.

Грег влезе и подаде на кучето свитата си в юмрук лява ръка. Кучето внимателно го подуши и даде предварително одобрение. Грег последва Джаки в малка кухничка.

— Днес е денят на Вси светии — каза той. Не беше вярващ, но в училище му бяха втълпили всички християнски празници. — Затова ли сте ходили на черква?

— Ходим всяка неделя — отвърна Джаки.

— Денят е пълен с изненади — промърмори Грег.

Джаки свали палтото на момченцето, сложи го да седне на масата и му наля чаша портокалов сок. Грег седна срещу детето и го попита:

— Как се казваш?

— Джорджи.

Детето отговори тихо, но уверено — не беше срамежливо. Грег се зае да го изучава. Джорджи беше красив като майка си, със същата извита уста, но кожата му бе по-светла — като кафе със сметана — а очите му бяха необикновено зелени. Малко напомни на Грег за неговата полу-сестра Дейзи. В същото време и Джорджи го гледаше настойчиво, почти заплашително.

— На колко години си, Джорджи?

Детето потърси майка си за помощ. Тя изгледа Грег някак особено и каза:

— Той е на шест години.

— На шест! Ти си много голямо момче, нали? Защо…

Удивителна мисъл мина през ума на Грег и той млъкна. Джорджи е роден преди шест години. Грег и Джаки бяха любовници преди седем години. Сърцето му прескочи.

Той се втренчи в Джаки.

— Със сигурност не.

Тя обаче кимна.

— Роден е през тридесет и шеста — подчерта Грег.

— През май. Осем месеца и половина, след като си тръгнах от онзи апартамент в Бъфало.

— Баща ми знае ли?

— Не, по дяволите. Това би му дало още по-голяма власт над мен.

Враждебността й бе изчезнала. Сега тя просто изглеждаше крехка. В очите й Грег прочете молба, но не можа да разбере за какво.

Погледна по-иначе Джорджи — светлата кожа, зелените очи, странната прилика с Дейзи. „Мой ли си?“, питаше се той. „Може ли да е истина?“

Ала знаеше, че е истина.

Непознати чувства изпълниха сърцето му. Внезапно Джорджи се видя ужасно уязвим, безпомощен младенец в жестокия свят и Грег изпита потребност да се грижи за него, да се постарае детето никога да не пострада. Прииска му се да го прегърне, но предположи, че така може да го уплаши, и се въздържа.

Джорджи остави чашата със сок. Слезе от столчето, заобиколи масата и застана близо до Грег. Погледна го прямо и попита:

— А ти кой си?

„Можеш да разчиташ на едно дете да ти зададе най-трудния въпрос“, помисли Грег. И какво можеше да отговори? Истината би се оказала твърде много за шестгодишно момче. „Аз съм само бивш приятел на майка ти“, каза си той, „просто минавах край вашата врата и реших да се отбия да кажа «здрасти». Не съм някой специален човек. Може да се видим пак, но по-вероятно няма да стане.“

Грег погледна Джаки и видя как умолителното изражение става по-настойчиво. Разбра какво мисли тя — отчаяно се бои той да не отхвърли Джорджи.

— Виж сега — каза Грег и взе детето на коленете си, — защо не ми казваш чичо Грег?

IV

Грег трепереше от студ в неотопляваната галерия на един корт за скуош. Тук, под западната трибуна на неизползвания стадион в края на кампуса на Чикагския университет, Ферми и Силард бяха изградили своя атомен реактор. Грег бе впечатлен и уплашен.

Реакторът представляваше куб от сиви тухли, висок почти до тавана на корта, и се издигаше край далечната стена, която още беше нашарена на точки от стотиците удари с топката за скуош. Реакторът струваше един милион долара и можеше да вдигне във въздуха целия град.

От графита се правеха моливи, така че мърляв прах покриваме пода и стените. Всички, които бяха прекарали известно време тук, имаха черни лица като въглекопачи. Нито една чиста лабораторна престилка.

Графитът не беше експлозив — обратното, той трябваше да потиска радиоактивността. Но някои от тухлите бяха пробити и дупчиците бяха натъпкани с ураниев оксид. Това вещество излъчваше неутроните. През реактора минаваха десет канала за контролните пръти. Това бяха тринадесет парчета кадмий, метал който поглъщаше неутроните по-жадно и от графита. Сега прътите поддържаха всичко в пълно спокойствие. Изтеглеха ли ги от реактора, забавната част щеше да започне.

Уранът вече излъчваше своята смъртоносна радиация, но графитът и кадмият я поглъщаха. Броячите, които я отчитаха, тракаха злокобно, докато рекордерът милостиво мълчеше. Редицата измервателни уреди до Грег в галерията бяха единственият източник на топлина.

Грег пристигна в Чикаго в сряда, втори декември. Студът хапеше и беше ветровито. Днес за пръв път реакторът щеше да започне нормална работа. Грег присъстваше, за да наблюдава експеримента от името на своя началник, генерал Гроувс. На всички, които се интересуваха, той весело намекваше, че генералът се бои от експлозия и праща Грег да поеме риска вместо него. Всъщност мисията му беше по-потайна. Трябваше да направи първоначална оценка на учените, за да се определи кой представлява опасност за сигурността.

А сигурността в проекта „Манхатън“ беше кошмарна. Най-добрите учени бяха чужденци. Повечето от останалите бяха с леви убеждения — или те самите бяха комунисти, или бяха либерали с приятели комунисти. Ако уволняха всички подозрителни, в проекта почти нямаше да останат учени. Затова Грег се мъчеше да разбере кои са най-рискови.

Енрико Ферми беше на четиридесетина години. Дребен оплешивяващ мъж с дълъг нос. Усмихваше се мило, докато надзираваше страховития експеримент. Беше елегантно облечен в костюм от три части. Сутринта вече беше към средата си, когато Ферми нареди изпитанието да започне.

Инструктира един техник да изтегли от реактора всички пръти без един.

— Какво? Всички едновременно ли? — възкликна Грег. Това му се стори опасно и необмислено.

Застаналият до него изследовател, Барни Мак Хю, отговори:

— Снощи го направихме. Работи.

— Радвам се да го чуя.

Брадатият и закръглен Мак Хю беше далеч назад в списъка на заподозрените на Грег. Беше американец, не се интересуваше от политика. Единствената черна точка беше съпругата му — британка. Лош знак, но сам по себе си не доказва измяна.

Грег допускаше, че прътите се вкарват и изкарват от реактора посредством някакъв сложен механизъм, но се оказа по-просто. Техникът подпря една стълба на реактора, покатери се до средата и извади прътите.

Мак Хю свойски заговори:

— Първоначално смятахме да направим това в гората Аргън.

— Къде се намира?

— На двадесет мили южно от града. Доста изолирано. По-малко жертви.

Грег потръпна.

— И защо се отказахте и решихте да задействате реактора тук, на „Петдесет и седма улица“?

— Наетите от нас строители започнаха стачка и се наложи да строим тая проклетия сами, а не можехме да се отдалечаваме прекалено от лабораториите.

— Така сте поели риска да изтребите цялото население на Чикаго.

— Не мислим, че това ще стане.

И Грег беше на същото мнение, но днес, когато стоеше на няколко стъпки от реактора, вече не се чувстваше толкова уверен.

Ферми сравняваше данните от мониторите с предварително подготвените от него изчисления за нивото на радиацията на всеки етап от експеримента. Очевидно първият етап вървеше по план, понеже той нареди и последния прът да бъде изтеглен наполовина.

Имаше и известни предпазни мерки. Един прът беше окачен под такъв ъгъл, че автоматично да влезе в реактора, ако радиацията се повиши прекомерно. В случай че това не свърши работа, друг такъв прът беше привързан за парапета на галерията с въже. До него с брадва в ръка стоеше някакъв млад физик, готов да съсече въжето при нужда. Младият човек явно се чувстваше малко глупаво. Накрая, трима други учени, известни като „отрядът самоубийци“, бяха разположени високо под покрива, на платформата на елеватор, използван по време на строителството. Те държаха големи съдове с кадмиев сулфат, които да изсипят върху реактора, все едно гасят огън.

Грег знаеше, че генерирането на неутроните се умножава за хилядни части от секундата. Ферми обаче твърдеше, че на някои неутрони им е нужно повече време, вероятно няколко секунди. Ако Ферми бе прав, нямаше да има проблеми. Грешеше ли обаче, „самоубийците“ и младежът с брадвата щяха да се изпарят, преди да успеят да мигнат.

Грег чу как тиктакането се ускорява. Притеснено погледна Ферми, който пресмяташе нещо на логаритмичната линийка. Изглеждаше доволен. „Все едно“, рече си Грег, „ако работите се оплескат, навярно това ще стане толкова бързо, че нищо няма да разберем.“

Тиктакането стана равномерно. Ферми се усмихна и нареди прътът да се изтегли с още шест инча.

Прииждаха още учени. Катереха се по стъпалата към галерията в тежките си зимни дрехи — палта и шапки, шалове и ръкавици, подходящи за чикагската зима. Грег се отврати от липсата на мерки за сигурност. Никой не проверяваше документите. Всеки от присъстващите можеше да е японски шпионин.

Грег разпозна великия Лео Силард, висок и масивен, с обло лице и гъста къдрава коса. Лео Силард бе идеалист, който си въобразяваше, че ядрената енергия ще освободи човешкия род от тегобите на труда. Беше влязъл в екипа, разработващ атомната бомба, с натежало сърце.

Още шест инча и ново ускоряване на тиктакането на броячите.

Грег погледна часовника си. Единадесет и половина.

Изведнъж се разнесе силен трясък. Всички подскочиха. Мак Хю изруга.

— Какво става? — обади се Грег.

— А, разбрах — отговори Мак Хю. — Нивото на радиацията активира обезопасителния механизъм и той спусна пръта. Това е всичко.

Ферми обяви с тежкия си италиански акцент:

— Гладен съм. Хайде да обядваме.

Как можеха да мислят за храна? Обаче никой не възрази.

— Никога не знаеш колко може да продължи даден експеримент — обясни Мак Хю. — Може да се проточи и цял ден. Най добре да ядеш, когато можеш.

Грег беше готов да изкрещи.

Прътите бяха върнати в реактора и наместени. Всички хора излязоха.

Повечето се отправиха към университетския стол. Грег получи печен сандвич със сирене и седна до един мрачен физик на име Вилхелм Фрунце. Повечето учени се обличаха зле, ала Фрунце беше направо плачевен в зеления си костюм, поръбен с жълт велур на илиците, яката, лактите и капаците на джобовете. Той заемаше високо място в списъка на заподозрените. Беше германец, напуснал страната и заминал за Лондон в средата на тридесетте години. Беше противник на нацистите, обаче не бе комунист, а социалдемократ. Съпругата му беше американка, художничка. Докато разговаряха по време на обеда, Грег не откри основания за подозрение — Фрунце изглежда харесваше живота в Америка и не се интересуваше почти от нищо извън работата си. Но човек никога не можеше да е сигурен кому са верни чужденците в крайна сметка.

След обеда Грег стоеше в западналия стадион, гледаше хилядите празни зрителски места и мислеше за Джорджи. Не беше казал на никого, че има син. Дори и на Маргарет Каудри, с която напоследък бяха в приятни плътски отношения. Ала гореше от желание да сподели с майка си. Чувстваше се горд, без да има причина за това — не беше допринесъл за раждането на Джорджи, само беше правил любов с Джаки, което бе може би най-лесното нещо в живота му. Чувстваше се най-вече развълнуван. Предстоеше му някакво приключение. Джорджи щеше да порасне, да се учи, да се променя и един ден да стане мъж, а Грег щеше да е там, да го наблюдава и да се диви.

Учените се събраха отново в два часа. Сега в галерията с измервателните уреди бяха струпани около четиридесет души. Експериментът беше старателно подновен от фазата, в която бе прекъснат, а Ферми непрестанно проверяваше апаратурата. После той нареди:

— Този път изтеглете прътите на дванадесет инча.

Тиктакането се ускори. Грег чакаше изравняването, но то така и не дойде. Вместо това тиктакането ставаше все по-бързо и по-бързо и се превърна в непрестанен рев.

Грег осъзна, че радиацията е по-висока, отколкото уредите могат да отчетат. В този момент той забеляза, че вниманието на всички е приковано върху рекордера. Скалата му беше подвижна и се променяше с всяко повишаване на нивото на радиацията.

Ферми вдигна ръка. Всички млъкнаха.

— Реакторът работи — каза той. Усмихна се и не направи нищо повече.

Грег искаше да изкрещи „Изключете тогава проклетото нещо!“ Но Ферми продължи да мълчи и нищо да не прави. Само наблюдаваше писеца на рекордера. Авторитетът му беше такъв, че никой не му възрази. Ферми остави реактора да работи минута, после още една.

— Иисусе Христе — продума Мак Хю.

Грег не искаше да умре. Искаше да стане сенатор. Искаше отново да спи с Маргарет. Искаше да види как Джорджи постъпва в колеж. „Още не съм изживял и половината от живота си“, помисли той.

Най-сетне Ферми нареди да върнат прътите на място.

Шумът от броячите отново се превърна в тиктакане, което постепенно се забави и спря.

Грег задиша нормално.

Мак Хю ликуваше:

— Доказахме го! Верижната реакция съществува!

— И по-важното е, че тя е контролируема — обади се Грег.

— Да, предполагам, че от практическа гледна точка това е по-важно.

Грег се усмихна. Още от Харвард той знаеше, че учените са си такива — за тях теорията беше реалност, а истинският свят беше някакъв нескопосан модел.

Отнякъде измъкнаха бутилка италианско вино в сламена кошница и няколко картонени чаши. Всички учени пийнаха по мъничко. Ето още една причина Грег да не стане учен — те не умееха да се забавляват.

Някой помоли Ферми да се подпише върху кошницата; после и всички останали се подписаха.

Техниците угасиха мониторите. Всички започнаха бавно да се изнасят. Грег остана да наблюдава. По някое време се оказа в галерията само с Ферми и Силард. Видя как двамата титани си стискат ръцете. Силард беше едър и кръглолик; Ферми — дребен и тънък. За миг Грег доста неуместно ги оприличи на Лаурел и Харди.

После чу как Силард казва:

— Приятелю, мисля, че това е черен ден в историята на човешкия род.

„Какво, по дяволите, има предвид пък сега“, учуди се Грег.

V

Грег искаше неговите родители да приемат Джорджи.

Нямаше да е лесно. Несъмнено те щяха да се нервират, когато им кажеше, че имат внук, който е бил укриван от тях в продължение на шест години. Може би щяха да се ядосат. Да погледнат с презрение на Джаки. „Нямаха право да заемат морализаторски пози“, помисли с ирония Грег — той самият бе техен незаконен син. Но хората не бяха рационални.

Не беше сигурен какво значение има, че Джорджи е чернокож. Родителите на Грег не се интересуваха от расата и никога не говореха злостно за чернилки или негра, както правеха други хора от тяхното поколение. Но можеха да се променят, когато научеха, че в семейството им има негър.

Грег предположи, че ще му е по-трудно да съобщи на Лев, затова първо сподели с майка си.

По Коледа получи няколко дни отпуск и отиде в дома й в Бъфало. Марга имаше просторен апартамент в най-красивото здание в града. През повечето време живееше сама, обаче имаше готвачка, две прислужници и шофьор. Сейфът й беше пълен с бижута, гардеробът й бе с размерите на двуместен гараж. Но нямаше съпруг.

Лев бе в града, но по традиция посрещаше Коледа с Олга. Технически още беше женен за нея, макар от години да не беше нощувал в нейната къща. Доколкото Грег знаеше, Олга и Лев се ненавиждаха, ала по някаква причина се срещаха веднъж годишно.

Тази вечер Грег и майка му вечеряха заедно в апартамента. Той беше сложил смокинг, за да й достави удоволствие.

— Обичам моите мъже да са добре облечени — често казваше Марга.

За вечеря имаха рибена супа, печено пиле и любимия на Грег от детинство — прасковен пай.

— Майко, имам новини за теб — нервно подхвана Грег, докато прислужницата наливаше кафе. Боеше се, че тя ще се ядоса. Не се страхуваше за себе си, а за Джорджи. Чудеше се това ли е да си родител — да се тревожиш за друг, повече отколкото за теб самия.

— Добри новини ли? — полюбопитства Марга.

Напоследък бе понатежала, но и на четиридесет и шест си оставаше красавица. И да имаше посивели коси, фризьорът й умело ги прикриваше. Тази вечер носеше семпла черна рокля и диамантно колие.

— Много добри новини, но малко изненадващи, така че не се гневи, моля те.

Марга повдигна вежда, но замълча.

Грег извади от джоба си снимка — Джорджи на велосипед с панделка на дръжките. На задното колело бяха прикрепени помощни колелца. На лицето на детето бе изписан възторг. До него беше приклекнал гордият Грег.

Той подаде фотографията на майка си.

Тя умислено я разгледа. След минута каза:

— Предполагам, че си подарил на това момченце колело за Коледа.

— Точно така.

Марга вдигна поглед.

— Да не би да ми казваш, че имаш дете?

Грег кимна.

— Името му е Джорджи.

— Женен ли си?

— Не.

Марга захвърли снимката и гневно възкликна:

— За Бога! Какво ви има на вас, Пешкови?

Грег се смая.

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Още едно незаконно дете! Още една жена, която отглежда детето си сама!

Грег разбра, че майка му приема Джаки за по-млада версия на самата себе си.

— Майко, аз бях на петнадесет години…

— Защо не можете да сте нормални?! — фучеше Марга. — Боже милостиви, какво лошо има в това да създадете нормално семейство?

Грег сведе очи.

— Нищо лошо няма.

Грег се почувства засрамен. Досега беше гледал на себе си като на пасивна страна в тази драма, даже като на жертва. Всичко му бе причинено от баща му и от Джаки. Ала майка му не виждаше нещата така и сега той разбра, че е права. Не беше се подвоумил, преди да спи с Джаки; не беше полюбопитствал, когато тя безгрижно му каза да не се притеснява за предпазни мерки; не се изправи срещу баща си, когато Джаки си отиде. Беше много млад, да. Но ако беше достатъчно голям да прави секс, то беше достатъчно голям и да си понесе последиците.

Марга продължаваше да се гневи.

— Не помниш ли ти как я караше? „Къде е татко? Защо не спи тук? Защо не можем да идем с него в къщата на Дейзи?“ А после, сбиванията в училище, когато момчетата те наричаха „копеле“? О как се ядоса, когато ти отказаха достъп до проклетия яхтклуб?

— Помня, разбира се.

Марга стовари отрупания си с пръстени юмрук върху масата и кристалните чаши потрепериха.

— Тогава как можеш да подложиш друго момченце на подобни мъки?

— Допреди два месеца не знаех за детето. Татко подплаши майка му и я прогони.

— Коя е майката?

— Казва се Джаки Джейкс. Сервитьорка е — отговори Грег и извади друга фотография.

Майка му въздъхна.

— Красива негърка.

Беше почнала да се успокоява.

— Надяваше се да стане актриса. Предполагам, че се е отказала, когато Джорджи се е появил.

Марга кимна.

— Една бременност проваля кариерата по-бързо и от гонорея.

Грег забеляза, че според майка му явно една актриса трябва да спи само с подходящите мъже, за да се издигне. Откъде, по дяволите, би могла да знае? Всъщност, била е певица в нощен клуб, когато се е запознала с баща му…

Грег не искаше да се задълбочава в тази посока.

— А ти какво й подари за Коледа? — попита Марга.

— Здравна застраховка.

— Добър избор. По-добре от плюшено мече.

Чуха се стъпки във фоайето. Лев беше дошъл. Грег припряно рече:

— Майко, ще се запознаеш ли с Джаки? Ще приемеш ли Джорджи за свой внук?

Марга притисна устата си с ръка.

— Божичко! Аз съм баба!

Не знаеше дали трябва да е потресена или поласкана.

Грег се приведе към нея.

— Не искам татко да го отхвърли. Моля те!

Преди тя да успее да отговори, влезе Лев.

Марга го посрещна:

— Здравей, скъпи. Как премина вечерта ти?

Лев начумерено седна на масата.

— Е, обясниха ми в най-пълни подробности какви недостатъци имам. Така че, да, прекарах отлично.

— Бедничкият. Храната достатъчна ли беше? Мога за минутка да ти направя омлет.

— Храната беше добра.

Фотографиите бяха на масата, но Лев още не ги забелязваше.

Прислужницата влезе и попита:

— Ще желаете ли кафе, господине?

— Не, благодаря.

Марга заръча:

— Донесете водка, ако господин Пешков поиска питие по-късно.

— Да, госпожо.

Грег отбеляза колко внимателно майка му се грижеше за удобството и удоволствието на Лев. Предположи, че затова той нощува тук, а не у Олга.

Прислужницата донесе бутилка и три малки чашки на сребърен поднос. Лев още пиеше водката по руски маниер, топла и неразредена.

— Татко, познаваш Джаки Джейкс… — подхвана Грег.

— Пак ли тя? — раздразнено попита Лев.

— Да, защото има нещо, което не знаеш за нея.

Това привлече вниманието на стария Пешков. Той ненавиждаше самата мисъл, че другите могат да знаят нещо, което не му е известно.

— Какво?

— Тя има дете — съобщи Грег и побутна снимките по полираната маса.

— Твое ли е?

— На шест години е. Ти как мислиш?

— Не е вдигнала абсолютно никакъв шум.

— Боеше се от тебе.

— Какво си мислеше, че мога да направя — да сваря детето и да го изям?

— Не знам, татко — ти си специалистът по плашенето на хората.

— И ти се учиш — изгледа го тежко Лев.

Имаше предвид сцената с бръснача. „Може и да е вярно“, помисли си Грег.

— Защо ми показваш тези снимки? — попита баща му.

— Предположих, че би искал да знаеш за внука си.

— Да, от някаква си второкласна актриса, която се надяваше да върже някой богат мъж!

Марга се намеси:

— Скъпи! Моля те, спомни си, че и аз бях второкласна певица, която се надяваше да върже някой богат мъж.

Лев беше бесен. Свирепо изгледа Марга. После изражението му се промени.

— Знаеш ли какво? Всъщност си права. Кой съм аз да съдя Джаки Джейкс?

Грег и Марга го зяпаха, учудени от внезапното му смирение.

Лев продължи.

— Та аз съм също като нея. Аз бях само един безпаричен келеш от питерските бордеи, докато не се ожених за Олга Вялова, дъщерята на моя шеф.

Грег и майка му се спогледаха и Марга едва доловимо сви рамене, сякаш искаше да каже: „човек никога не знае“.

Лев пак разгледа снимките.

— Като оставим настрани цвета, момчето прилича на брат ми Григорий. Ето ти изненада. Досега си мислех, че всички негърчета са еднакви.

Грег едва можеше да си поеме дъх.

— Ще се срещнеш ли с него, татко? Ще дойдеш ли с мен да се запознаеш с внука си?

— Да, по дяволите.

Лев отвори бутилката, наля водка и подаде чашките на Марга и Грег. После попита:

— Впрочем, как се казва момчето?

— Джорджи.

Лев вдигна наздравица:

— За Джорджи!

Тримата отпиха.

Бележки

[1] С пълно отличие (бел. р.).