Кен Фолет
Зимата на света (13)

II

Чък Дюър надзърна над рамото на лейтенант Боб Стронг, един от криптоанализаторите. Някои от тях създаваха около себе си пълен хаос, обаче Стронг беше от спретнатите. На бюрото му лежеше само лист хартия, на която той беше написал:

ЙО-ЛО-КУ-ТА-УА-НА

— Не разбирам — нервничеше Стронг. — Ако разшифроването е правилно, те са ударили йолокутауана. А това не означава нищо. Няма такава дума.

Чък зяпаше шестте японски срички. Убеден беше, че те би трябвало да му говорят нещо, макар да знаеше езика съвсем повърхностно. Не можа да разбере и се върна към работата си.

Атмосферата в Старата административна сграда беше мрачна.

В продължение на седмици след въздушното нападение Чък и Еди гледаха подутите трупове, които изплаваха от потъналите кораби в мазните води на Пърл Харбър. През това време разузнавателните данни, които обработваха, съобщаваха за нови опустошителни атаки на японците. Само три дни след удара над Пърл Харбър, японските самолети нападнаха американската база в Лусон във Филипините и унищожиха целия запас от торпеда на Тихоокеанския флот. В същия ден в Южнокитайско море те потопиха два британски бойни кораба — Репълс и Принц Уелски, като по този начин оставиха британците съвършено безпомощни в Далечния Изток.

Сякаш нищо не бе в състояние да ги спре. Лошите новини не секваха. През първите месеци на новата година Япония разгроми американските войски във Филипините и победи британците в Хонг Конг, Сингапур и Рангун, столицата на Бирма.

Много от топонимите бяха непознати дори за моряци като Чък и Еди. За американските граждани те звучаха като имена на далечни планети от фантастичен роман: Гуам, Уейк, Батаан. Ала всеки знаеше какво е оттегляне, отстъпление и предаване.

Чък беше замаян. Нима Япония наистина можеше да победи Америка? Направо не можеше да повярва.

До месец май японците постигнаха каквото искаха — империя, от която получаваха каучук, калай и най-важното, петрол. Прокрадваха се сведения, че те управляват тази империя с жестокост, от която и Сталин би се изчервил.

Но пред тях имаше едно препятствие. Това беше американският военноморски флот. Самата мисъл за флота изпълваше Чък с гордост. Японците се бяха надявали да унищожат Пърл Харбър напълно и така да установят контрол над Тихия океан, обаче не успяха. Американските самолетоносачи и тежките крайцери оцеляха. Разузнаването подсказваше, че японците са бесни, задето американците отказаха да легнат и да умрат. Щетите от нападението над Пърл Харбър оставиха Америка с по-малко хора и въоръжение, ала американците предпочетоха да не бягат и да не се крият. Те започнаха нападения над японските кораби, които не нанасяха големи вреди, но повдигнаха духа на Америка и оставиха у японците ясното усещане, че още не са победители. После, на двадесет и пети април, бомбардировачи, които излетяха от американски самолетоносачи, удариха центъра на Токио и жестоко накърниха гордостта на японските военни. Празненствата в Хавай по този повод бяха нечувани. Чък и Еди здравата се напиха.

Но предстоеше реванш. Всички хора, с които Чък разговаряше в Старата административна сграда, казваха, че Япония ще нанесе мощен удар в началото на лятото с цел да примами американския флот в едно последно сражение. Японците се надяваха, че несъмненото превъзходство на техния флот ще се окаже решаващо и ще унищожат целия американски Тихоокеански флот. На американците им оставаше само да са по-подготвени, да имат по-добро разузнаване и да действат по-бързо и по-умно.

През тези месеци в Станция ХИПО работеха денонощно по разбиването на ДжейЕн-25-бе, новия код на Имперските военноморски сили. До началото на май имаха известен напредък.

Американският флот разполагаше с подслушвателни станции по целия Тихоокеански хребет, от Сиатъл до Австралия. В тези станции мъжете, известни като Бандата на покрива, седяха със слушалки на главите пред приемниците и слушаха японския радиообмен. Сканираха вълните и записваха в бележниците си какво чуват.

Съобщенията бяха в морзовия код, обаче точките и тиретата на морските сигнали бяха преобразувани в петцифрени групи, всяка от които представляваше буква, дума или фраза от кодовата книга. Привидно случайните числа се предаваха по обезопасена линия до телетипа в мазето на Старата административна сграда. Следваше трудната част — разбиването на кода.

Винаги започваха от малките неща. Обикновено всяко съобщение завършваше с думата оуари, ще рече „край“. Криптоанализаторите търсеха на други места в даденото съобщение същата група цифри и пишеха над нея „КРАЙ?“

Японците им помогнаха, като допуснаха нетипична небрежност.

Доставката на кодовите книги за ДжейЕн-25-бе до някои отдалечени части на японската армия се забави. По тази причина в продължение на няколко съдбоносни седмици японското командване изпращаше някои съобщения и в двата кода. Тъй като американците до голяма степен бяха разбили стария код, те можеха да съпоставят дешифрираното съобщение с новия код и така да разберат значението на петцифрените поредици. Така известно време те напредваха доста бързо.

Първоначалният състав от осем криптоанализатори след Пърл Харбър беше попълнен с неколцина музиканти от оркестъра на потопения боен кораб Калифорния. По никому неизвестни причини музикантите бяха добри в декодирането.

Всеки сигнал се съхраняваше и всяка дешифровка се завеждаше в архива. Сравняването помежду им беше от огромно значение за работата. Някой анализатор можеше да изиска всички сигнали от даден ден или всички сигнали, пратени до даден кораб, или всички сигнали, в които се споменаваше Хавай. Чък и останалите чиновници създаваха все по-сложни системи за индексиране, с чиято помощ да предоставят на анализаторите необходимото.

Отделът предвиди, че в първата седмица на месец май японците ще атакуват Порт Морзби, базата на Съюзниците в Папуа. Оказаха се прави и американският флот пресрещна нападателите в Коралово море. И двете страни претендираха за победата, но все пак японците не успяха да превземат Порт Морзби. А адмирал Нимиц, главнокомандващият на Тихоокеанския флот, започва да се доверява на своите дешифровчици.

Японците не ползваха истинските имена на местата в Тихия океан. Всяко важно място имаше обозначение от две букви — всъщност, две кани от японската азбука, макар че дешифровчиците обикновено ползваха еквивалентите им на латиница. Хората в мазето се мъчеха да разгадаят значението на всяка от тези двойки кани. Напредваха бавно — МО беше Порт Морзби, АХ беше Оаху, но много си оставаха неизвестни.

През май бързо се натрупаха данни за очаквано японско нападение над място, обозначено като АФ.

Най-вероятно това означаваше Мидуей, атол в западния край на дългата хиляда и петстотин мили верига острови, която почва от Хавай. Мидуей бе по средата на пътя между Лос Анджелис и Токио.

Разбира се, предположението не беше достатъчно. Предвид численото превъзходство на японския флот, адмирал Нимиц трябваше да знае.

Ден след ден колегите на Чък изграждаха застрашителна картина на японския боен план. На самолетоносачите се доставяха нови самолети. На корабите се качи „окупационна армия“ — японците планираха да задържат завладяното.

Явно предстоеше нещо голямо. Но къде щяха да ударят?

Екипът в мазето особено се гордееше с декодирането на сигнал от японския флот до Токио, който гласеше „Спешна доставка на маркуч за гориво“. Бяха доволни от специализирания език и преди всичко от това, че сигналът предполагаше предстоящ далечен маньовър в открито море.

Но американското главно командване беше на мнение, че противникът ще нападне Хавай, а армията се боеше от инвазия на западния бряг на Съединените щати. Екипът в Хавай пък имаше притеснителното подозрение, че може би става дума за остров Джонстън на хиляда мили южно от Мидуей, където имаше самолетна писта.

Налагаше се да са напълно сигурни.

Чък имаше някаква представа как може да се постигне това, обаче се колебаеше да прави предложения. Криптоанализаторите бяха толкова умни, докато той не беше. Никога не се беше справял добре в училище. В трети клас един съученик му измисли прякора Чъки Тиквата. Чък се беше разплакал, а това гарантираше, че прякорът ще остане. Все още се смяташе за Чъки Тиквата.

По обед двамата с Еди си взеха кафе и сандвичи от лавката и седнаха на дока, загледани в пристанището. То се връщаше към нормалната си работа. Повечето петрол беше изчезнал и някой отломки бяха разчистени.

Докато Чък и Еди се хранеха, край Хоспитъл Пойнт мина повреден самолетоносач. Бавно влезе в пристанището, оставяйки подире си петролна следа, която се провлече далеч в морето. Чък разпозна самолетоносача Йорктаун. Корпусът му бе почернял от сажди, а на палубата за самолетите зееше грамадна дупка, навярно от попадение на японска бомба при сражението в Коралово море. От пристанището прозвучаха сирени и свирки, които поздравяваха приближаващия кораб. Събраха се влекачите, които да го вкарат през отворените вече врати на сух док №1.

— Чувам, че има нужда от тримесечни поправки — рече Еди. Той работеше в същата сграда като Чък, обаче във военноморското разузнаване на горния етаж, така че знаеше повече клюки. — Въпреки това ще отплава след три дни.

— И как ще успеят?

— Вече са започнали. Главният инженер излетя да посрещне кораба и сега е на борда със своя екип. Пък и я погледни какво става в сухия док.

Чък видя, че там вече гъмжи от хора и техника. Не можеше да преброи заваръчните машини на кея.

— Все едно — продължи Еди. — Само ще го позакърпят. Ще оправят дока, ще се погрижат да може да отплава, а останалото ще чака.

Нещо, свързано с името на самолетоносача, не даваше мира на Чък. Не можеше да се отърве от неприятното усещане. Какво означаваше Йорктаун? Обсадата на този град бе последното важно сражение във Войната за независимост. Имаше ли това някакво значение?

Капитан Вандърмиър мина край тях и подхвърли:

— Хайде, женчовци, връщайте се на работа.

Еди промърмори:

— Тия дни смятам да го опердаша.

— След войната, Еди — рече Чък.

Когато се върна в мазето и съгледа Боб Стронг, Чък осъзна, че е решил проблема му.

Надзърна над рамото на анализатора и видя същия лист със същите шест срички на японски:

ЙО-ЛО-КУ-ТА-УА-НА

Тактично се постара да изглежда, че самият Стронг е решил въпроса:

— Капитане, та Вие сте открили какво е!

— Така ли? — разсеяно отвърна Стронг.

— Името е на английски и японците го предават фонетично.

— Нима Йолокутауана е английско име?

— Тъй вярно. Така японците произнасят Йорктаун.

— Моля? — недоумяваше Стронг.

В един ужасен миг Чъки Тиквата се запита дали не е схванал всичко погрешно.

И тогава Стронг възкликна:

— Боже мой! Прав сте! Йолокутауана е Йорктаун с японско произношение.

Доволно се разсмя и додаде с възторжен глас:

— Благодаря! Отлична работа!

Чък се поколеба. Имаше още една идея. Трябваше ли да каже на капитана какво му се върти в ума? Не беше негова работа да разбива кодове. Но Америка беше на косъм от разгрома. Може би той не трябваше да пропуска възможността.

— Може ли да направя още едно предложение?

— Стреляйте.

— Става дума за обозначението АФ. Имаме нужда от категорично потвърждение, че това е Мидуей, нали?

— Аха.

— Не можем ли да пуснем някакво съобщение за Мидуей — такова, каквото японците да се принудят да препредадат кодирано? И тогава, щом прехванем техния сигнал, ще узнаем как са кодирали това име.

Стронг се поумисли.

— Може. Сигурно ще се наложи да пратим съобщението си без код, за да сме сигурни, че ще разберат.

— Можем. Трябва да е нещо не дотам секретно от рода на „На Мидуей има взрив на венерическите заболявания, пратете лекарства“.

— И защо им е притрябвало на японците да излъчват това?

— Добре де, нека е нещо военно, но не строго секретно. Нещо за времето например.

— Сега и метеорологичните прогнози са секретни.

Анализаторът от съседното бюро се включи:

— Какво ще кажете за недостиг на вода? Японците планират окупация на острова, значи това ще е важно за тях.

— По дяволите, ще свърши работа — развълнува се Стронг. — Да речем, от Мидуей съобщават на Хавай — без кодиране — че инсталацията за обезсоляване на водата е повредена.

— А Хавай отговаря, че праща баржа с вода — додаде Чък.

— Японците ще се погрижат да излъчат това, ако планират да ударят Мидуей. Ще им се наложи да планират собствените си доставки на прясна вода там.

— И ще кодират съобщението, за да не надушим намеренията им за Мидуей.

Стронг се изправи и покани Чък:

— Елате с мен. Да изложим идеята на шефа и да видим какво мисли той.

Предаването бе излъчено същия ден.

На другия ден японците съобщиха за недостиг на вода на АФ. Целта им беше Мидуей.

Адмирал Нимиц се зае да им заложи клопка.

III

Същата вечер, докато повече от хиляда работници пъплеха по повредения самолетоносач Йорктаун и го поправяха на светлината на прожектори, Чък и Еди отидоха в Околожката, бар на една тъмна уличка в Хонолулу. Както винаги барът беше претъпкан с моряци и местни. Почти всички посетители бяха мъже, но имаше и няколко двойки медицински сестри. Чък и Еди харесваха бара, понеже другите мъже бяха като тях. Лесбийките пък го харесваха, понеже останалите гости не ги закачаха.

Разбира се, нямаше нищо явно. За хомосексуални действия човек можеше да се прости с флота и да се озове в затвора. Въпреки това, мястото си го биваше. Водачът на оркестъра носеше грим, хавайската певица беше толкова убедителна в роклята си, че някои гости не разбираха, че е мъж. Съдържателят беше толкова мъжествен, колкото е истинска тридоларовата банкнота. Мъжете можеха да танцуват заедно и да поръчват вермут, без никой да им се подиграва.

След смъртта на Джоан Чък заобича Еди още повече. Той, естествено, знаеше на теория, че Еди може да загине, но тази опасност никога не му се беше струвала истинска. Ала след нападението над Пърл Харбър не минаваше ден, без Чък да си представи красивото момиче, което лежи на земята, обляно в кръв, и сломения Уди, който плаче край нея. Можеше и Чък да коленичи до тялото на Еди, обзет от същата непоносима мъка. На седми декември Чък и Еди надиграха смъртта, но сега страната беше във война и човешкият живот стана евтин. Всеки ден с другия се превърна в скъпоценност, защото можеше и да е последен.

Чък се беше облегнал на бара с бира в ръка, а Еди седеше на високо столче. Веселеше ги пилотът Тревър Паксман — Трикси — който разказваше как пробвал да прави секс с момиче.

— Ужасих се! Мислех, че там долу ще е хубаво и сладко. Като момичетата на картините. Оказа се, че тя има повече косми от мене!

Последва бурен смях.

— Приличаше на горила!

В този момент Чък съгледа масивната фигура на капитан Вандърмиър, който влизаше в бара.

Малцина офицери ходеха в баровете за войници. Не беше забранено — просто беше неразумно и неподходящо. Все едно да влезеш с кални ботуши в Риц-Карлтън. Еди се обърна с гръб с надеждата Вандърмиър да не ги забележи.

Нямаха този късмет. Вандърмиър дойде право при тях с думите:

— Добре, добре, всички момиченца са тук, а?

Трикси се извърна и потъна в навалицата.

— Къде изчезна тоя? — поинтересува се Вандърмиър. Вече беше пил доста и заваляше думите.

Чък забеляза как лицето на Еди потъмнява и официално се обърна към Вандърмиър:

— Добър вечер, капитане, мога ли да Ви почерпя с една бира?

— Скоч с лед.

Чък му поръча. Вандърмиър отпи и рече:

— Та така. Чувам, че веселбата тук е отзад, нали?

Погледна Еди.

— Нямам представа — хладно отвърна Еди.

— Ау, я стига. Неофициално.

И потупа Еди по коляното.

Еди рязко се изправи и отблъсна столчето.

— Не ме докосвайте.

— Спокойно, Еди — намеси се Чък.

— Няма точка в устава, която да казва, че съм длъжен да понасям тоя дърт педал!

— Как ме нарече? — пиянски изломоти Вандърмиър.

— Ако пак ме пипне, кълна се, че ще му отнеса главата — заяви Еди.

— Господин капитан — обади се Чък — знам много по-добро заведение от това. Искате ли да идете там?

— Какво? — обърка се Вандърмиър.

Чък импровизира:

— По-малко, по-тихо — като това, обаче по-интимно. Разбирате ли ме?

— Звучи добре! — откликна капитанът и пресуши чашата.

Чък хвана Вандърмиър за дясната ръка и направи знак на Еди да го хване за лявата. Изведоха пияния капитан навън.

За щастие, в сумрака на уличката чакаше такси. Чък отвори вратата на колата.

В този миг Вандърмиър целуна Еди.

Капитанът го обхвана с ръце, притисна устните си до неговите и каза:

— Обичам те.

Сърцето на Чък се изпълни със страх. Тази работа не можеше да свърши добре.

Еди здраво удари Вандърмиър в стомаха. Капитанът изръмжа и зина за въздух. Еди го удари отново, този път в лицето. Чък застана между тях. Преди Вандърмиър да успее да падне, Чък го набута на задната седалка на таксито.

Наведе се през прозореца и даде на шофьора банкнота от десет долара.

— Закарайте го вкъщи и задръжте рестото — заръча той.

Таксито тръгна.

Чък изгледа Еди.

— Ох, момче. Сега я загазихме.

IV

Но срещу Еди Пари не беше повдигнато обвинение, че е нападнал офицер.

Капитан Вандърмиър се появи на другата сутрин в Старата административна сграда с насинено око, но не повдигна обвинение. Чък предположи, че кариерата на капитана би се съсипала, ако признае, че се е сбил в Околожката. Всички обаче обсъждаха синината. Боб Стронг каза:

— Вандърмиър твърди, че се подхлъзнал на локвичка масло в гаража и се праснал в косачката. Мене ако питате, жена му го е пердашила. Виждали ли сте я? Прилича на Джак Демпси.

В същия ден криптоанализаторите от подземието съобщиха на адмирал Нимиц, че японците ще нападнат Мидуей на четвърти юни. Още по-конкретно — японските сили щяха да се намират на сто седемдесет и пет мили северно от атола в седем часа сутринта.

Бяха почти толкова уверени, колкото звучаха.

Еди беше мрачен.

— Какво можем да направим? — реторично попита той, докато обядваха заедно с Чък. И той работеше във военноморско разузнаване и имаше представа за силата на японците, както я показваха дешифровчиците.

— Японците имат двеста кораба на вода — практическия целият им флот. А колко имаме ние? Тридесет и пет!

Чък не беше толкова песимистичен.

— Ударната им сила обаче е само четвърт от общата им численост. Останалото са окупационните части, диверсионните поделения и резервът.

— Е, и? Четвърт от тяхната сила все още е повече от целия ни Тихоокеански флот!

— В действителност, ударните сили на японците разполагат само с четири самолетоносача.

— Но ние имаме само три — Еди насочи сандвича си с шунка към опушения самолетоносач в сухия док, полазен от работниците. — Един от тях е и разнебитеният Йорктаун.

— Добре де, ние знаем, че те идват, а те не знаят, че ние ги очакваме.

— Надявам се това да е толкова важно, колкото се струва на Нимиц.

— И аз.

Чък се върна в мазето и му съобщиха, че повече не работи тук. Беше преназначен на Йорктаун.

— Вандърмиър ме наказва по този начин — просълзено рече Еди същата вечер. — Смята, че ще загинеш.

— Не бъди песимист — ободри го Чък. — Може и да спечелим войната.

Няколко дни преди атаката японците въведоха нови шифри. Хората в мазето въздъхнаха тежко и отново започнаха от нулата, но преди битката предоставиха малко разузнавателна информация. Нимиц трябваше да се оправя с наличното и да се надява че японците няма да променят целия план в последната минута.

Те очакваха да превземат Мидуей с изненада и да преодолеят отбраната му с лекота. Надяваха се, че тогава американците ще атакуват с пълните си сили, за да си възвърнат атола. В този момент щеше да удари японският резервен флот и да помете целия американски флот. Япония щеше да владее Пасифика.

А САЩ щяха да молят за преговори.

Нимиц планираше да унищожи плана в зародиш, като направи засада на ударната сила, преди да успее да превземе Мидуей.

Чък беше част от засадата.

Събра си багажа, целуна Еди за сбогом и двамата отидоха до доковете.

Натъкнаха се на Вандърмиър.

— Нямаше време да се ремонтират херметическите отделения — заяви той. — Торпилират ли кораба, ще отиде на дъното като оловен ковчег.

Чък постави ръка на рамото на Еди и попита:

— Как е окото Ви, господин капитан?

Устата на Вандърмиър се сви злобно:

— Късмет, педал такъв.

И той отмина.

Чък стисна ръката на Еди и се качи на борда.

Веднага забрави за Вандърмиър, понеже най-после желанието му се изпълни — плаваше с кораб, и то с един от най-големите, построявани някога.

Йорктаун беше флагманът на самолетоносачите. Беше по-дълъг от две футболни игрища, а екипажът беше над две хиляди души. Носеше деветдесет самолета — старите торпедоносци Дъглас Девастейтър със сгъваеми криле; по-новите пикиращи бомбардировачи Дъглас Донтлес; изтребителите Груман Уайлдкет, които да ескортират бомбардировачите.

Почти всичко беше разположено отдолу, с изключение на острова, стърчащ на тридесет фута над самолетната площадка. На него се намираше командният и комуникационен център на кораба — с мостика, с радиорубката точно под него, картотеката с картите и стаичката на дежурната смяна авиатори. Зад тях беше огромният комин с три фунии в редичка.

Някои от работниците още бяха на борда и си довършваха работата, когато корабът излезе от сухия док и отплава от Пърл Харбър. Чък трепереше от тътена на огромните двигатели, когато влязоха в открито море. Когато достигнаха дълбоките води и започнаха да се люлеят нагоре-надолу върху вълните на Тихия океан, струваше му се, че танцува.

Назначиха го в радиорубката — разумно решение, при което можеше да е от полза опитът му в работата с кодирани съобщения.

Самолетоносачът вървеше към уреченото място североизточно от Мидуей; заварените му кръпки скърцаха като нови обуща.

Корабът имаше автомат за газирана вода — наричаха го Гедънк — където човек можеше да си вземе и прясно приготвен сладолед. Още първия следобед там Чък се натъкна на Трикси Паксман, когото видя за последно в Околожката. Зарадва се, че има приятел на борда.

На трети юни, сряда — денят преди атаката — излязъл на разузнаване западно от Мидуей хидроплан забеляза конвой японски транспортни съдове. Вероятно превозваха окупационните части, които да завземат атола след битката. Новината бе предадена до всички американски кораби; в радиорубката на Йорктаун Чък бе един от първите, които я узнаха. Това беше сериозно доказателство, че приятелите му в мазето са били прави. Чък се почувства облекчен. Даде си сметка, че е иронично — нямаше да е изложен на такава опасност, ако те бяха сбъркали и японците се намираха някъде другаде.

Служеше във флота от година и половина, но досега не беше влизал в бой. Набързо ремонтираният Йорктаун щеше да бъде мишена за японските торпеда и бомби. Корабът се движеше към хората, които щяха да направят всичко по силите си да го потопят, а заедно с него и Чък. Усещането беше странно. През повечето време беше странно спокоен, но от време на време го обземаше желанието да скочи от борда и да заплува обратно към Хаваите.

Същата нощ писа на родителите си. Ако загинеше утре, и той, и писмото вероятно щяха да потънат с кораба, но все пак го написа. Не каза нищо по въпроса защо са го назначили на Йорктаун. През ума му мина да признае, че е хомосексуалист, но бързо се отказа. Каза, че ги обича и че е благодарен за всичко, което са сторили за него. Написа: „Ако загина в бой за една демократична страна срещу жестока военна диктатура, животът ми няма да е бил пропилян“. Когато го прочете отново, му прозвуча малко надуто, но го остави.

Нощта бе кратка. Вдигнаха летците за закуска в един и половина след полунощ. Чък отиде да пожелае късмет на Трикси Паксман. Като компенсация за ранното ставане летците ядяха пържола и яйца.

Самолетите им бяха вдигнати от подпалубните хангари с огромните елеватори на кораба; после ги закараха ръчно на местата им на палубата, за да ги заредят с гориво и муниции. Неколцина пилоти излетяха в търсене на неприятеля. Останалите седяха в летателни костюми в стаята и чакаха за новини.

Чък застъпи на смяна в радиорубката. Точно преди шест сутринта получи сигнал от разузнавателен хидроплан:

МНОГО ВРАЖЕСКИ САМОЛЕТИ ПОСОКА МИДУЕЙ.

Минути по-късно получи частично съобщение:

ВРАЖЕСКИ САМОЛЕТОНОСАЧИ.

Започна се.

При получаването на пълното съобщение след минута японската ударна сила бе разположена почти точно там, където бяха предположили криптоанализаторите. Чък изпита гордост и страх.

Трите американски самолетоносача — Йорктаун, Ентърпрайз и Хорнет — поеха курс, който щеше да постави самолетите им в положение да нанасят удари по японските кораби.

На мостика стоеше дългоносият адмирал Франк Флечър, петдесет и седем годишен ветеран, декориран е Кръста за храброст на флота по време на Първата световна война. Докато носеше съобщение за мостика, Чък го чу да казва:

— Все още не сме видели японски самолет. Това означава, че японците още не знаят, че сме тук.

Чък беше наясно, че това е единственото преимущество на американците — предимството на по-добрата разузнавателна информация.

Японците несъмнено се надяваха да сварят Мидуей неподготвен — повторение на сценария с Пърл Харбър — но благодарение на криптоанализаторите това нямаше да се случи. Американските самолети на Мидуей не бяха неподвижни мишени, паркирани на пистите. При появата на японските бомбардировачи всичките щяха да са във въздуха и да търсят битка.

Офицерите и матросите в радиорубката на Йорктаун напрегнато слушаха пропукващия трафик на съобщенията от Мидуей и от японските кораби; нямаше съмнение, че над малкия атол се води жесток въздушен бой, но не знаеха кой побеждава.

Скоро след това американските самолети от Мидуей нападнаха неприятеля и атакуваха японските самолетоносачи.

Доколкото Чък можеше да го разбере, и в двете битки зенитната артилерия надделяваше. Базата в Мидуей пострада леко, а повечето хвърлени срещу японския флот торпеда не уцелиха; и в двата сблъсъка много самолети бяха свалени.

Резултатът изглеждаше равен, но това притесняваше Чък, понеже японските резерви бяха повече.

Точно преди седем часа Йорктаун, Ентърпрайз и Хорнет завиха на югоизток. Курсът ги отдалечаваше от неприятеля, но самолетите им трябваше да излитат по посока на югоизточния вятър.

Всяко ъгълче на огромния Йорктаун се тресеше от гърма на самолетите, докато двигателите им развиваха пълна мощност. Те се понасяха по палубата и излитаха във въздуха. Чък забеляза как Уайлдкет постоянно издига повече дясното си крило и поднася наляво, докато ускорява по палубата — пилотите много се оплакваха от тази особеност.

Към осем и половина трите самолетоносача бяха изпратили сто петдесет и пет американски самолета срещу японската ударна сила.

Първите пристигнаха в обозначената зона точно навреме — когато японците презареждаха с гориво и муниции завърналите се от Мидуей свои самолети. Палубите бяха претъпкани със сандъци с муниции, омотани от горивни шлангове — всичкото готово да гръмне веднага. Щеше да бъде касапница.

Само че не се получи.

Почти всички американски самолети от първата вълна бяха унищожени.

Девастейтър бяха остарели машини. Ескортиралите ги Уайлдкет бяха по-добри, но не можеха да се сравняват с бързия и маневрен японски Зеро. Оцелелите самолети не можаха да хвърлят бомбите си, понеже бяха унищожени от зенитния огън от самолетоносачите.

Хвърлянето на бомба от движещ се самолет по движещ се кораб; или хвърлянето на торпедо там, където ще удари кораба, беше извънредно трудно, особено за пилот, подложен на обстрел и отгоре, и отдолу.

Повечето от летците загинаха при нападението.

Никой от тях не улучи.

Нито една американска бомба или торпедо не попадна в целта. Първите три вълни самолети — по една от всеки американски самолетоносач — не причиниха никакви щети на японците. Мунициите на палубите им не експлодираха, а горивните маркучи не се възпламениха. Не понесоха загуби.

Чък се отчая, докато слушаше радиото.

Още веднъж оцени гениалността на атаката срещу Пърл Харбър отпреди седем месеца. Американските кораби бяха на котва, статични мишени, наблъскани един до друг и сравнително лесни за уцелване. Изтребителите, които можеха да ги защитят, бяха унищожени на летищата. А когато американците бяха въоръжили и разположили зенитната си артилерия, нападението беше почти приключило.

Тази битка обаче продължаваше и не всички американски самолети бяха достигнали обозначеното място. Чък чу някакъв офицер от авиацията на Ентърпрайз да вика: „Атакувай, атакувай!“, и лаконичния отговор на пилота: „Прието, щом успея да намеря копелетата“.

Добрите новини — японският командващ все още не беше изпратил авиация срещу американските кораби. Придържаше се към плана си и беше съсредоточен върху Мидуей. Може би беше съобразил, че е атакуван от самолетоносачи, но вероятно не беше сигурен в местоположението на американските кораби.

Въпреки горното предимство американците не побеждаваха.

После обстановката се промени. Ескадра от тридесет и седем пикиращи бомбардировачи Донтлес забеляза японците. Охраняващите корабите Зеро бяха слезли почти на морското равнище в битката си с предишните нападатели. Бомбардировачите се оказаха над изтребителите и можеха да се спуснат върху тях откъм страната на слънцето. Минути по-късно още осемнадесет Донтлес от Йорктаун достигнаха зоната. Трикси беше един от пилотите.

Радиото избухна от оживени приказки. Чък затвори очи и се съсредоточи — опитваше да осмисли изкривените звуци. Не можеше да разпознае гласа на Трикси.

И тогава, като фон на разговорите, той долови типичния звук на пикиращите бомбардировачи. Атаката започна.

Изведнъж — за пръв път — пилотите завикаха триумфално.

— Ударих те, копеленце!

— Мамка му, усетих как избухна!

— На ви, мръсници такива!

— В десятката!

— Виж как корабът гори!

Мъжете в радиорубката крещяха диво, но не бяха сигурни какво става.

Приключи за няколко минути, но измина доста време, докато се получи ясен доклад. Пилотите направо не можеха да говорят членоразделно от радост заради победата. Постепенно картината се изясни — те се успокоиха и се насочиха обратно към корабите си.

Сред оцелелите беше и Трикси Паксман.

Повечето от бомбите им не бяха улучили — както и предишния път — но имаше десетина преки попадения с ужасяващи щети. Три от огромните японски самолетоносачи горяха неудържимо — Кага, Сорю и флагманът Акаги. Само един беше останал на неприятеля — Хирю.

— Три от четири! — възторжено рече Чък. — И те все още не са доближили корабите ни!

Това скоро се промени.

Адмирал Флечър изпрати десет самолета Донтлес, за да търсят оцелелия японски самолетоносач. Само че радарът на Йорктаун засече приближаващи се самолети в полет на петдесет мили вероятно от Хирю. По обяд Флечър изпрати дванадесет машини Уайлдкет, за да пресрещнат нападателите. Останалите самолети също бяха вдигнати в полет, за да не бъдат уязвими при атаката. Едновременно с това, горивните проводи на Йорктаун бяха запълнени с въглероден двуокис като предпазна мярка против пожар.

Нападателите бяха четиринадесет самолета Вал — пикиращи бомбардировачи Аичи Д3А и ескортиращите ги изтребители Зеро.

„Ето го“, помисли си Чък — „първото ми сражение.“ Искаше да избяга. Преглътна трудно.

Преди самолетите да се видят, артилеристите на Йорктаун откриха огън. Корабът имаше четири двойки големи зенитни оръдия с цеви пет инча в диаметър; те можеха да изпращат снарядите си на няколко мили. Артилерийските офицери изчислиха положението на японците с помощта на радара и изпратиха по посока на приближаващите самолети залп от гигантски петдесет и четири фунтови снаряди; взривателните им механизми бяха нагласени да произведат експлозия в момента, когато целта бъде достигната.

Уайлдкет се издигнаха над нападателите и според съобщенията на пилотите свалиха шест бомбардировача и три изтребителя.

Чък изтича до флагманския мостик със съобщението, че останалите от японците пикират. Адмирал Флечър произнесе хладно.

— Е, сложил съм си каската — нищо повече не мога да направя.

Чък погледна през прозореца и видя как пикиращите самолети с вой се спускат срещу него от небето под толкова остър ъгъл, че направо падаха. Удържа се да не се просне на пода.

Корабът внезапно зави наляво. Струваше си да се опита всичко, което може да отклони вражеската авиация от курса й.

Палубата на Йорктаун имаше и четири „чикагски пиана“ — по-малки четирицевни зенитни оръдия с малък обсег. Те откриха огън; същото направиха и оръдията на крайцерския ескорт на самолетоносача.

Докато Чък гледаше напред от мостика, ужасен и неспособен да направи каквото и да е, за да се защити, един от артилеристите на палубата улучи самолет Вал. Самолетът сякаш се счупи на три парчета. Две паднаха в морето, а третото се удари в кораба. Тогава избухна още един Вал. Чък извика радостно.

Оставаха още пет.

Йорктаун внезапно зави дясно на борд.

Японците не обърнаха внимание на смъртоносния огън на палубните оръдия и продължиха след кораба.

Когато се доближиха още повече, откриха огън с картечниците по пътеките от двете страни на палубата. Оръдията на Йорктаун изпълняваха смъртоносна симфония — ниските звуци на петинчовите цеви, средните на чикагските пиана; картечниците тракаха припряно.

Чък видя първата бомба.

Много японски бомби бяха със забавено детониране. Вместо да експлодират при удара, те го правеха секунда или две по-късно. Идеята беше да пробият палубата, да гръмнат във вътрешността на кораба и да причинят максимални щети.

Бомбата обаче се затъркаля по палубата на Йорктаун.

Чък гледаше, хипнотизиран от ужас. За миг изглеждаше, че сякаш няма да направи нищо. После избухна с гърмеж и пламък. Двете чикагски пиана в близост до мястото бяха унищожени веднага. На палубата и по кулите се появиха малки огньове.

За изненада на Чък, хората около него останаха спокойни, като че ли присъстваха на военна игра в някоя зала за съвещания. Адмирал Флечър издаваше заповеди дори и когато се олюляваше на нестабилната палуба на мостика. Секунди след това аварийните екипи търчаха по палубата с противопожарни маркучи; санитарите прибираха ранените и ги сваляха по стръмните стълбища до превързочните пунктове.

Нямаше големи пожари — въглеродният двуокис в шланговете не го позволи. На палубата нямаше и натоварени с бомби самолети, които да експлодират.

Миг след това още един Вал се спусна срещу Йорктаун и бомбата му удари комина. Експлозията разлюля огромния кораб. От отверстията избълва огромно кълбо мазен черен пушек. Чък си даде сметка, че бомбата трябва да е повредила двигателите, понеже корабът веднага забави ход.

Повече бомби пропуснаха целите си, паднаха в морето и образуваха гейзери; водата от тях плисваше на палубата и се смесваше с кръвта на ранените.

Йорктаун спря. Когато осакатеният кораб застина във водата японците му нанесоха трети удар — бомба проникна през предния елеватор и се взриви някъде долу.

Тогава изведнъж всичко свърши и оцелелите японски самолети се издигнаха в яркосиньото небе на Пасифика.

„Още съм жив“ — помисли си Чък.

Корабът не беше загубен. Пожарните команди се захванаха за работа още преди японците да се изгубят от поглед. Инженерите долу в машинното заявиха, че могат да задействат котлите до един час. Ремонтните екипи затвориха дупката на палубата с чамови дъски.

Радиоустройствата обаче бяха унищожени и адмирал Флечър оглуша и ослепя. Заедно с щаба си се прехвърли на крайцера Астория и предаде тактическото командване на Спруанс на Ентърпрайз.

Чък си прошепна тихичко:

— Майната ти, Вандърмиър — останах жив.

Каза го твърде рано.

Двигателите оживяха. Вече под командата на капитан Бъкмайстър Йорктаун отново захвана да пори вълните на Тихия океан. Някои от самолетите вече се бяха преместили на Ентърпрайз, но други още летяха, тъй че корабът се обърна по посока на вятъра; самолетите започнаха да кацат и да презареждат. Понеже нямаха работещо радио, Чък и колегите му се превърнаха в семафорна команда — разменяха сигнали с останалите кораби чрез старомодните флагчета.

В два и половина радарът на ескортиращия крайцер показа нисколетящи самолети от запад — вероятно нападение от Хирю. Крайцерът предаде съобщението на самолетоносача. Бъкмайстър изпрати дванадесет Уайлдкет, за да ги пресрещнат.

Сигурно не бяха успели да спрат нападението — появиха се десет бомбардировача-торпедоносци. Те леко докосваха вълните и се насочиха право към Йорктаун.

Чък можеше ясно да различи самолетите — Накаджима Б5Н, наричани от американците „Кейт“. Всеки носеше окачено под фюзелажа торпедо — то бе дълго почти колкото половината самолет.

Четирите тежки ескортиращи крайцера засипаха със снаряди морето около самолетоносача и издигнаха завеса от разпенена вода, но японските пилоти не се плашеха толкова лесно и прелетяха точно през нея.

Чък видя как първият самолет пуска торпедото си. Дългата бомба плясна във водата и се насочи към Йорктаун.

Самолетът прелетя толкова близо покрай тях, че Чък видя лицето на пилота. Носеше превръзка в бяло и червено освен авиаторския си шлем. Триумфиращо размаха юмрук към моряците на палубата. После изчезна.

Профучаха още самолети. Торпедата бяха бавни и понякога корабите успяваха да им се измъкнат, но осакатеният Йорктаун беше твърде тромав, за да се движи на зигзаг. Чу се страхотен трясък и корабът се разтърси — торпедата бяха няколко пъти по-мощни от обикновените бомби. На Чък му се стори, че е била ударена кърмата от лявата страна. Веднага последва друга експлозия — всъщност тя разтърси кораба и събори половината екипаж на палубата. Веднага след това мощните двигатели спряха.

И сега аварийните екипи заработиха преди нападателите да са се отдалечили. Този път обаче хората не можеха да насмогнат. Чък отиде при екипите на помпите и видя, че стоманеният корпус на кораба е разкъсан като отворена консервена кутия. През дупката навлизаше ниагарски водопад от морска вода. Само след минути Чък усети, че палубата се е наклонила. Йорктаун се накренваше наляво.

Помпите не можеха да се справят с покачването на водата — предимно защото херметичните отделения бяха повредени в Коралово море и не бяха поправени при бързите ремонти.

Колко време щеше да мине, преди да се обърне?

В три часа Чък чу заповедта:

— Напускайте кораба!

Моряците спуснаха въжета през края на наклонилата се палуба. На хангарната палуба мъжете дръпнаха прикрепящите въжета, освободиха хилядите хванати за тавана спасителни жилетки и те заваляха като дъжд. Ескортиращите съдове се доближиха и спуснаха лодките си. Екипажът на Йорктаун изу обущата си и се стълпи на едната страна. По някаква причина наредиха обувките си в спретнати редички на палубата — стотици чифтове като някаква ритуална жертва. Сваляха ранените на носилки в очакващите ги китобойни лодки. Чък се оказа във водата и заплува с всички сили, за да се отдалечи от Йорктаун, преди да се е обърнал. Вълната го изненада и отнесе шапката му. Радваше се, че е в топлия Пасифик — Атлантикът можеше да го убие със студа си докато чакаше да го спасят.

Прибра го една спасителна лодка. Тя продължи да изважда хора от морето. Десетки други лодки вършеха същото. Много хора слизаха от главната палуба — разположена по-ниско от самолетната. Корабът някак успяваше да се задържи над водата.

Когато екипажът беше в безопасност, качиха ги на бордовете на ескортиращите съдове.

Чък стоеше на палубата и гледаше как слънцето залязва заедно с бавно потъващия Йорктаун. През ума му мина, че целия ден не е видял и един японски кораб. Сражението бе проведено от авиацията. Зададе си въпроса дали това не е първата морска битка от нов тип. Ако беше така, в бъдеще самолетоносачите щяха да са най-важните кораби. Нищо друго не можеше да се сравни с тях.

До него застана Трикси Паксман. Чък така се зарадва да го види жив, че го прегърна.

Трикси му съобщи, че при последния полет на пикиращите бомбардировачи Донтлес от Ентърпрайз и Йорктаун подпалили и унищожили Хирю, оцелелия японски самолетоносач.

— Значи и четирите японски самолетоносачи са извън строя — обобщи Чък.

— Точно така. Унищожихме ги всичките, а загубихме само един от нашите.

— Значи ли това, че спечелихме? — попита Чък.

— Да — отвърна му Трикси. — Мисля, че това значи.

V

След сражението при Мидуей стана ясно, че войната в Тихия океан ще бъде спечелена от базирани на кораби самолети. Япония и САЩ организираха интензивни програми за бързото строителство на самолетоносачи.

През 1943 и 1944 година Япония произведе седем от тези огромни и скъпи плавателни съдове.

За същото време САЩ произведоха деветдесет.