Кен Фолет
Зимата на света (17)

II

Рано сутринта Томас Маке заведе младия Вернер Франк в затвора „Пльотцензее“ в западното предградие „Шарлотенбург“.

— Трябва да видите това — каза Маке. — И после да докладвате на генерал Дорн колко ефикасно работим.

Паркира на „Кьонигсдам“ и отведе Вернер в задната част на главната сграда на затвора. Влязоха в някакво помещение, дълго около двадесет и пет стъпки и почти наполовина широко. Вътре чакаше мъж с фрак, цилиндър и бели ръкавици. Вернер се смръщи на странния костюм.

— Това е господин Райххарт — обясни Маке. — Екзекуторът.

Вернер преглътна.

— Значи ще наблюдаваме екзекуция?

— Да.

С престорена небрежност Вернер полюбопитства:

— А защо е това облекло?

— Традиция — сви рамене Маке.

Помещението беше разделено на две от черна завеса. Маке дръпна завесата и разкри осем куки, закрепени на железен трегер на тавана.

— За бесене ли са? — попита Вернер.

Маке кимна.

Имаше и дървена маса с ремъци. На единия край на масата стоеше високо приспособление със специфична форма. На пода лежеше тежка кошница.

Младият лейтенант пребледня.

— Гилотина — продума той.

— Точно така — отговори Маке и си погледна часовника. — Няма да ни карат да чакаме дълго.

В помещението влязоха още хора. Неколцина кимнаха свойски на Маке. Той тихо заговори на ухото на Вернер:

— Правилата изискват присъствието на съдиите, съдебните служители и капелана.

Вернер пак преглътна. Маке виждаше, че всичко това не се нрави на младежа.

Пък и не това беше целта. Мотивът на Маке да доведе Вернер Франк тук нямаше нищо общо с опитите му да впечатли генерал Дорн. Всъщност Маке се тревожеше за Вернер. Нещо у него не му се струваше както трябва.

Франк работеше за генерал Дорн; по това нямаше съмнения. Лейтенантът придружи Дорн при визитата му в главната квартира на Гестапо, след която генералът написа нота, в която подчертаваше колко впечатляващо е берлинското контраразузнаване и споменаваше Маке лично. Седмици след това Маке вървеше, сгряван от зловонната си гордост.

Ала той не можеше да забрави как се държа Вернер преди около година, когато бяха на път да заловят един шпионин в изоставена фабрика край Източната гара. Младежът изпадна в паника. Но дали това бе истинска паника? Случайно или не, той предупреди пианиста и онзи успя да се измъкне. Маке не можеше да се отърве от подозрението, че пристъпът на паника бе престорен докато всъщност лейтенант Франк бе отправил хладнокръвно и преднамерено предупреждение към шпионина.

На Маке не му достигаше кураж да арестува и да измъчва Вернер. Това можеше да се направи, разбира се, но тогава генералът щеше да вдигне шум и така да се стигне до разпит на самия Маке. Началникът му, суперинтендант Крингелайн, който и без това не го харесваше особено, щеше да иска солидни доказателства срещу Вернер. А Маке не разполагаше с такива.

Но сега истината щеше да се разкрие.

Вратата се отвори отново и двама надзиратели въведоха млада жена на име Лили Маркграф.

Маке чу как Вернер дълбоко си поема дъх.

— Какво има? — попита комисарят.

— Не ми казахте, че ще е момиче.

— Познавате ли я?

— Не.

Маке знаеше, че Лили е на двадесет и две години, въпреки че изглеждаше по-млада. Днес сутринта светлите й коси бяха късо подстригани като на мъж. Тя куцаше и се превиваше сякаш има нараняване в корема. Беше облечена в проста синя рокля от плътна памучна материя с овално деколте, без якичка. Очите й бяха зачервени от плач. Надзирателите я държаха здраво за ръцете и не поемаха никакви рискове.

— Тази жена беше разобличена от свой роднина, който намерил укрита в стаята й кодова книга — обясни Маке. — Руският петцифров код.

— Защо върви така?

— Заради разпита. Обаче нищо не измъкнахме от нея.

Лицето на Вернер остана безстрастно.

— Жалко — каза той. — Можеше да ни доведе до други шпиони.

Маке не забеляза признаци за преструвка и отговори:

— Познавала колегата си само като Хайнрих, без фамилно име. Пък той и без това може да се е представил под псевдоним. Установих, че рядко имаме полза от арестуването на жени. Те не знаят достатъчно.

— Поне разполагате с кодовете й.

— Каквото и да струват сега. Редовно сменят ключовата дума, затова все още срещаме трудности да дешифрираме сигналите им.

— Съжалявам.

Един от присъстващите се прокашля и заговори на достатъчно висок глас, та всички да го чуят. Съобщи, че е председател на съда и после прочете смъртната присъда.

Надзирателите отведоха Лили до дървената маса. Дадоха й да легне по своя воля, обаче тя направи крачка назад и се наложи да я вдигнат със сила. Тя не се съпротивляваше. Положиха я по лице и я завързаха.

Капеланът подхвана молитва.

Лили проговори.

— Не, не — рече тя, без да повишава глас. — Не, моля ви, пуснете ме. Пуснете ме.

Тонът й беше разумен, сякаш просто молеше някого за услуга.

Мъжът с цилиндъра погледна председателя на съда, който поклати глава и каза:

— Още не. Молитвата не е свършила.

Тогава гласът на Лили се извиси и стана настойчив.

— Не искам да умра! Боя се да умра! Не ми причинявайте това, моля ви!

Екзекуторът отново погледна председателя. Онзи не му обърна внимание.

Маке изучаваше Вернер. Младежът видимо се чувстваше зле, но това важеше и за всички останали в помещението. Проверката не вършеше работа. Реакцията на Вернер показваше просто, че е чувствителен, но не и че е предател. Може би Маке трябваше да измисли нещо друго.

Лили започна да вика.

Дори Маке загуби търпение.

Пасторът претупа молитвата.

Когато рече „Амин“, Лили млъкна, сякаш разбираше, че всичко е свършило.

Председателят на съда кимна.

Екзекуторът помести някакъв лост и острието падна.

Със съскане сряза бледата шия на Лили. Остриганата й глава падна и рукна кръв. Главата се търкули в кошницата и силното тупване като че отекна в помещението.

Маке си задаваше абсурдния въпрос дали главата усеща болка.

III

Карла се натъкна на полковник Бек в коридора в болницата. Бек беше в униформа. Когато го погледна, Карла внезапно изпита страх. След като го изписаха, тя всеки ден живееше с уплахата че той я е предал и от Гестапо вече идват да я приберат.

Бек обаче с усмивка обясни:

— Идвам на преглед при доктор Ернст.

И това ли беше всичко? Забравил ли беше за техния разговор? Преструваше ли се, че е забравил? Дали навън не чакаше черният мерцедес на Гестапо?

Бек носеше зелена болнична папка.

В този момент се приближи един от онколозите в бяла престилка. Когато минаваше покрай Бек и Карла, тя лъчезарно се обърна към полковника:

— Как се справяте?

— По-здрав не мога да стана. Никога повече няма да поведа батальона в сражение, обаче мога да водя напълно нормален живот. Само без атлетически изпълнения.

— Радвам се да го чуя.

Край тях продължаваха да минават хора. Карла се опасяваше, че Бек няма да има възможността да й каже нищо насаме.

Той обаче не се притесняваше.

— Само исках да Ви благодаря за любезността и професионализма.

— За нищо.

— Довиждане, сестро.

— Довиждане, господин полковник.

Когато Бек си тръгна, зелената папка остана в ръцете на Карла.

Бързо се отправи към сестринската гардеробна. Нямаше никого. Карла здраво запъна вратата с пета, за да не може да се отвори.

В болничната папка имаше голям плик от евтината бежова хартия, която се ползваше във всички държавни учреждения. Карла го отвори. Вътре имаше няколко напечатани на машина листа. Карла погледна първия, без да го вади от плика. Заглавието гласеше:

Оперативна заповед №9

Кодово име „Цитадела“

Документът представляваше бойния план за лятната офанзива на източния фронт. Сърцето на Карла запрепуска. Полученото беше чисто злато.

Тя трябваше да предаде плика на Фрида. За нещастие, днес бе нейният почивен ден. На Карла й хрумна да излезе веднага, по средата на смяната, и да отиде у приятелката си, но бързо се отказа от идеята. По-добре да се държи нормално, да не привлича внимание.

Пъхна плика в чантата, която висеше до палтото й. Зави го със синьо-златното шалче, което винаги носеше, за да крие разни вещи. Остана за малко в гардеробната, за да нормализира дишането си. После се върна в отделението.

Постара се да довърши смяната, облече палтото, излезе от болницата и тръгна към спирката. Загледа надрасканото на стената на сграда, разрушена от бомба. Някой отчаян патриот беше написал „Стените може и да се рушат, но не и сърцата ни“. Друг иронично беше довършил с предизборния лозунг на Хитлер от тридесет и трета — „Дайте ми четири години и няма да познаете Германия“.

Карла си купи билет до спирката на зоопарка.

В трамвая се чувстваше като чужденка. Всички пътници бяха добри германци, а тя носеше в чантата си тайна, която щеше да предаде в Москва. Чувството не й харесваше. Никой не я гледаше, ала това само засилваше усещането, че хората умишлено отклоняват очи от нея. Едва дочакваше да предаде плика на Фрида.

Спирката беше в края на „Тийргартен“. Сега дърветата в парка изглеждаха ниски в сравнение с огромната кула на противовъздушната артилерия. В Берлин имаше три такива. Тази представляваше бетонен блок с височина над сто стъпки. В ъглите на покрива бяха разположени четири 128-милиметрови противовъздушни оръдия, всяко от които тежеше по двадесет и пет тона. Бетонът беше боядисан в зелено в отчаян опит грамадата да стане по-малко дразнеща за погледа.

Колкото и да беше грозна, берлинчани я харесваха. Когато бомбите падаха, грохотът на нейните оръдия уверяваше хората, че някой отвръща на огъня.

Все още пренапрегната, Карла тръгна от спирката към дома на Фрида. Беше ранен следобед и вероятно семейство Франк нямаше да е вкъщи — Луди може би във фабриката, а Моника — на гости у приятелка, сигурно майката на Карла. Мотоциклетът на Вернер беше паркиран на алеята.

Един камериер отвори вратата.

— Госпожица Фрида е навън, но няма да се бави. Отиде до „Ка Де Ве“ за ръкавици. Господин Вернер е на легло с тежка простуда.

— Ще почакам Фрида в нейната стая, както обикновено.

Карла си свали палтото и се качи на горния етаж с чанта през рамо. Когато влезе в стаята на Фрида, изрита обувките си, изтегна се на леглото и зачете плана на Операция „Цитадела“. Чувстваше се пренавита като часовникова пружина, ала щом предадеше откраднатия документ, щеше да й стане по-леко.

Карла дочу хлипане от съседната стая.

Изненада се. Това беше стаята на Вернер. На Карла й беше трудно да си представи този плъзгав женкар разплакан.

Но плачът определено беше мъжки, а мъжът неуспешно се мъчеше да го сподави.

Противно на волята си, Карла изпита жалост към Вернер. Каза си, че някоя оправна женичка го е изхвърлила и то вероятно с основание. Но не можа да не откликне на истинското страдание, което чуваше в плача.

Стана от леглото, прибра плана в чантата си и излезе в коридора.

Застана пред вратата на Вернер. Оттук хлипането се чуваше още по-ясно. Карла беше достатъчно мекосърдечна, та да не може да се престори, че не го забелязва. Отвори вратата и влезе.

Вернер седеше на ръба на леглото, заровил глава в ръцете си. Когато чу вратата да се отваря, сепнато вдигна очи. Лицето му беше червено и обляно в сълзи. Връзката му беше разхлабена, а яката на ризата — разкопчана. Отправи на Карла изпълнен с отчаяние поглед. Беше смазан, опустошен и толкова тъжен, че не го беше грижа кой ще разбере.

Карла не можеше да се преструва.

— Какво има?

— Повече не мога да правя това — отговори Вернер.

Карла затвори вратата.

— Какво се е случило?

— Екзекутираха Лили Маркграф, а аз трябваше да гледам.

Карла зяпна.

— Какви ги говориш, за Бога?

— Лили беше на двадесет и две.

Вернер извади носна кърпичка и изтри лицето си. После продължи:

— Ти вече си в опасност, обаче ако ти разкажа това, ще стане още по-зле.

Умът на Карла се изпълни с удивителни изводи.

— Струва ми се, че мога сама да се досетя, но все пак ми кажи.

Вернер кимна.

— И без това скоро ще разбереш. Лили помагаше на Хайнрих да излъчва радиосигнали за Москва. Много по-бързо става, ако някой ти чете кодираните групи числа. А колкото по-бързо работиш, толкова по-малка е вероятността да те хванат. Но братовчедката на Лили била в нейния апартамент за няколко дни и намерила кодовете. Нацистка кучка.

Разказът потвърди изумителните заключения, до които Карла вече беше достигнала.

— Ти знаеш за шпионажа?

— Аз отговарям за това — рече Вернер с иронична усмивка.

— Мили Боже!

— Затова се наложи да зарежа цялата история с убитите деца. От Москва ми наредиха. И бяха прави. Ако бях загубил работата си в Министерството на въздухоплаването, нямаше да имам достъп до секретни документи, както и до хора, които да ми съобщават разни тайни.

Карла имаше нужда да поседне. Намести се на крайчеца на леглото до Вернер.

— Защо не ми каза?

— Работим с презумпцията, че всеки проговаря, щом го подложат на мъчение. Ако нищо не знаеш, не можеш да предадеш никого. Бедната Лили беше измъчвана, но тя познаваше само Володя, който вече е в Москва, и Хайнрих. За Хайнрих не знаеше нищо, дори и фамилията му.

Карла изстина. Всеки проговаря, щом го подложат на мъчение.

Вернер довърши.

— Дори аз не познавам всички. Така е по-добре. Съжалявам, че ти казах, но след като ме видя в това състояние, щеше бездруго да се досетиш за всичко.

— Значи съм те преценила напълно погрешно.

— Вината не е твоя. Аз умишлено те подведох.

— Въпреки това се чувствам като глупачка. В продължение на две години те презирах.

— А през това време аз отчаяно исках да ти кажа истината.

Карла го прегърна.

Вернер взе ръката й, целуна я и попита:

— Можеш ли да ми простиш?

Карла не беше сигурна какво изпитва към него, но не искаше да го отблъсква в толкова тежък момент, и отговори:

— Да, разбира се.

— Горката Лили — прошепна Вернер. — Толкова я бяха били, че едва стигна до гилотината. И молеше да я пощадят, чак до края.

— Ти как се озова там?

— Сприятелих се с един човек от Гестапо, инспектор Томас Маке. Той ме заведе.

— Маке ли? Помня го. Той арестува баща ми.

Карла живо си спомняше кръглоликия Маке с черните мустачки. Отново преживя гнева от арогантната власт, която му позволи да отведе баща й, и мъката заради смъртта му в резултат от мъченията, на които го беше подложил същият този Маке.

— Мисля, че ме подозира. С тази екзекуция той искаше да ме изпита. Вероятно очакваше да не успея да се овладея и да опитам да се намеся. Все едно. Струва ми се, че преминах изпитанието.

— Ако те бяха арестували…

— Всеки проговаря.

— А ти знаеш всичко.

— Всеки агент, всеки код… Не знам единствено откъде излъчват. Оставям сами да изберат мястото и те не ми казват.

Държаха се за ръце и помълчаха. След малко Карла каза:

— Дойдох да дам нещо на Фрида, но мога да го дам и на теб.

— Какво?

— Плана за Операция „Цитадела“.

Вернер настръхна.

— Та аз от седмици се мъча да го докопам! Откъде го взе?

— От един офицер от Генералния щаб. Сигурно не трябва да ти казвам името му.

— Точно така. Документът истински ли е?

— По-добре виж сам.

Карла отиде в стаята на Фрида и се върна с бежовия плик. Никога не й бе минавало през ума, че планът може да е подправен.

— Струва ми се, че е наред, но какво знам аз?

Вернер взе плана. След минута възкликна:

— Истински е. Фантастично!

— Толкова се радвам.

Вернер стана.

— Трябва веднага да го отнеса на Хайнрих. Трябва да го шифроваме и предадем по радиото още тази вечер.

Карла усети разочарование от твърде краткия миг на близост, въпреки че не можеше да определи какво точно е очаквала. Последва Вернер. Взе чантата си от стаята на Фрида и слезе по стълбите.

С ръка на дръжката на вратата, Вернер рече:

— Толкова съм щастлив, че отново сме приятели.

— Аз също.

— Смяташ ли, че ще успеем да забравим времето, в което се бяхме отчуждили един от друг?

Карла не разбра какво иска да й каже. Дали иска пак да станат любовници, или тъкмо обратното?

— Струва ми се, че можем да го оставим зад гърба си — отговори тя неопределено.

— Добре.

Вернер се приведе и бързичко я целуна в устата. После отвори вратата.

Излязоха заедно и Вернер яхна мотоциклета.

Карла се отправи по улицата към спирката. След миг Вернер мина край нея, махна й и натисна клаксона.

Останала сама, вече можеше да поразсъждава върху откритието си. Как се чувстваше тя сега? Последните две години мразеше Вернер, но в същото време не беше създала сериозна връзка. Дали пък не си беше останала влюбена в него? Най-малкото, в дълбините на сърцето си тя таеше привързаност към него въпреки всичко. Днес, когато го чу как страда, цялата й враждебност се стопи. Сега изпитваше топлина към Вернер.

Още ли го обичаше?

Не знаеше.

IV

Маке и Вернер седяха на задната седалка на черния мерцедес. Маке беше преметнал през врата си чанта като на ученик, само че я държеше отпред. Чантата беше достатъчно малка, та да я скрие под закопчаното си палто. От нея излизаше тънка жичка, която завършваше със слушалка в ухото на комисаря.

— Това е последната новост — обясни той. — Когато се приближаваш към мястото на радиоизлъчването, звукът се усилва.

— По-дискретно е от фургона с голямата антена на покрива — отговори Вернер.

— Налага се да използваме и двете. С антената установяваме района, а с този апарат — точното място.

Маке беше в беда. Операция „Цитадела“ се бе превърнала в катастрофа. Още преди началото на офанзивата, Червената армия нападна летищата, където се съсредоточаваха самолетите на Луфтвафе. Операцията беше прекратена след седмица, но въпреки това на германската армия бяха нанесени невъзстановими щети.

Германското правителство винаги бързаше да обвинява болшевишко-юдейските конспиратори за всеки свой провал. В случая имаше право. Изглежда, Червената армия бе запозната предварително с целия план на Операция „Цитадела“. А по мнение на суперинтендант Крингелайн, това беше по вина на Томас Маке. Той беше началник на контраразузнаването в Берлин. Кариерата му беше заложена на карта. Очакваше го уволнение и дори нещо по-лошо.

Сега единствената му надежда беше да направи страхотен удар, да залови всички заговорници, които подкопават военните усилия на Германия. Ето защо тази вечер Маке беше заложил капан на Вернер Франк.

Комисарят не знаеше какво ще прави, ако Франк се окаже невинен.

На предната седалка на колата изпука радиостанция. Пулсът на Маке се ускори. Шофьорът взе слушалката.

— Говори Вагнер.

Той запали двигателя.

— Тръгваме. Прието и край.

Започна се.

— Къде отиваме? — попита Маке.

— В „Кройцберг“.

Кройцберг беше гъсто населен евтин квартал южно от центъра на града.

Тъкмо когато потегляха, прозвуча сирената за въздушна тревога. Маке погледна през прозореца. Прожекторите се включиха и се завъртяха като гигантски жезли. Маке предполагаше, че понякога те наистина намират самолетите, ала не го беше виждал лично. Когато воят на сирените стихна, комисарят долови тътена на приближаващите се бомбардировачи. В началото на войната британските мисии се състояха от по няколко десетки самолета — което само по себе си беше достатъчно лошо — ала сега прииждаха със стотици. Още преди да пуснат бомбите, шумът беше ужасяващ.

— Дали да не отложим тазвечершната си задача? — предложи Вернер.

— Не, по дяволите — тросна се Маке.

Ревът на самолетите се засили.

Докато Мерцедесът се приближаваше към квартала „Кройцберг“, от небето почнаха да се сипят сигнални ракети и запалителни бомби. „Кройцберг“ беше типична цел за бомбардировките при новата стратегия на Кралските ВВС да изтребва възможно най-голям брой фабрични работници. Със смайващо лицемерие Чърчил и Атли твърдяха, че нападат само военни цели, а цивилните жертви са само печален страничен ефект. Берлинчани знаеха по-добре от тях.

Вагнер караше бързо по осветените от пламъците на пожарите улици. Навън бяха останали само служебни лица — всички цивилни бяха задължени по закон да слизат в скривалищата при въздушна тревога. Освен мерцедеса на Маке, по улиците имаше само линейки и коли на пожарната и полицията.

Маке тайно разглеждаше Вернер. Младежът беше напрегнат, направо не го свърташе, тревожно се взираше през прозореца и несъзнателно тропаше с крак.

Комисарят беше споделил подозренията си само със своите най-близки сътрудници. Щеше да му е трудно да признае, че е демонстрирал операциите на Гестапо пред човек, когото сега смята за шпионин. Това щеше да го отведе на разпит в собствената му стая за мъчения в мазето. Значи, нямаше да признава нищо, докато не е напълно сигурен. Можеше да му се размине, само ако успееше да представи на началството заловения шпионин.

А ако подозренията му се оправдаеха, той можеше да арестува не само Вернер, но и семейството и приятелите му и да обяви, че е разрушил цяла шпионска организация. Това щеше да промени картината и дори да доведе до повишение на Маке.

Въздушният рейд продължаваше с друг вид бомби и комисарят чу дълбокото бумтене на бризантните взривове. След като осветяха целта си, британските пилоти пускаха запалителни бомби, за да започнат пожар, и бризантни бомби, за да вкарат повече въздух в пламъците и така да попречат на спасителните служби на земята. Маке знаеше, че и в Луфтвафе използват същата жестока техника за бомбардиране.

Докато колата на Гестапо се движеше предпазливо по една улица с пететажни постройки, в слушалката на Маке се появи шум. Този участък от квартала беше тежко бомбардиран и няколко сгради бяха разрушени току-що. Вернер се обади с треперлив глас:

— Та ние се намираме в средата на бомбардираната зона, за Бога!

Маке обаче не го беше грижа. Тази вечер и без друго за него беше на живот и смърт, затова отвърна:

— Още по-добре. Така пианистът ще си въобрази, че няма защо да се притеснява за Гестапо в разгара на въздушната тревога.

Вагнер спря колата до една обхваната от пламъци черква и посочи в пряката улица:

— Натам.

Маке и Вернер изскочиха навън.

Двамата закрачиха бързо по улицата, следвани от Вагнер. Вернер попита:

— Сигурни ли сте, че е шпионин? На може ли да е нещо друго?

— Че какво друго може да излъчва радиосигнали? — възрази Маке.

Маке все още долавяше звук в слушалката си, но слабо заради какофонията на самолетите, бомбите, оръдията на противовъздушната отбрана, тътена от срутващите се сгради и рева на огромните пожари.

Подминаха една конюшня — животните цвилеха от ужас. Шумът в слушалката на Маке се засили. Вернер тревожно се озърташе наоколо. Ако беше шпионин, би трябвало да се безпокои, че след малко един от колегите му ще бъде арестуван от Гестапо и да се пита какво, по дяволите, може да направи по въпроса. Щеше ли да повтори номера от фабриката или щеше да измисли нов начин за предупреждение? А ако не беше шпионин, целият фарс беше загуба на време.

Маке свали слушалката и я подаде на Вернер.

— Слушайте — нареди той и продължи да крачи.

— Засилва се — потвърди Вернер и върна слушалката. Очите му бяха направо трескави.

„Уверен съм — пипнах те“, победоносно си помисли Маке.

Тъкмо бяха подминали една сграда, когато върху нея със страшен трясък падна бомба. Обърнаха се и видяха как пламъците подхващат стените над разбитите прозорци на някаква пекарна.

— Боже, съвсем близо — възкликна Вагнер.

Тримата приближиха едно училище — ниска тухлена постройка с просторен асфалтов двор.

— Според мен е тук — заяви Маке.

Качиха се по няколко стъпала до входа. Вратата не беше заключена. Влязоха.

Озоваха се в началото на широк коридор. В края му се виждаше голяма врата, навярно водеща към салона.

— Право напред — изкомандва Маке.

Извади деветмилиметровия си Люгер.

Вернер не беше въоръжен.

Чуха трясък, тътен и рев на експлозия — всички звуци бяха ужасяващо близки. Всички прозорци в училищния коридор се строшиха и по плочите на пода заваляха стъкла. Явно бомбата беше паднала на игрището навън.

— Всички вън! Сградата ще се срути! — изкрещя Вернер.

Маке обаче виждаше, че няма такава опасност. Това беше просто хитрост, с която Вернер искаше да предупреди пианиста.

Вернер побягна, ала вместо да се насочи към вратата на сградата, той се понесе към салона.

За да предупреди приятелите си, заключи Маке.

Вагнер извади пистолета си, но Маке го спря:

— Не! Не стреляйте!

Вернер стигна до края на коридора и със замах отвори вратата на салона.

— Бягайте! — изкрещя той. Сетне млъкна и се закова на място.

В салона колегата на Маке, електроинженерът Ман, тракаше безсмислици на портативно радио.

До него с извадени пистолети стояха Шнайдер и Рихтер.

Маке се усмихваше триумфално. Сега младият Франк падна в капана.

Вагнер излезе напред и опря дулото на пистолета си в челото на Вернер.

— Арестуван си, долен болшевик! — обяви Маке.

Вернер реагира бързо. Извърна глава от пистолета, сграбчи Вагнер за ръката и го завлече в салона. За кратко тялото на Вагнер пазеше Вернер от оръжията на мъжете вътре. После Вернер отблъсна нападателя си и го стовари на пода; светкавично излезе от салона и затръшна вратата.

Остана сам с Маке в коридора.

Тръгна към комисаря.

— Спри или ще стрелям! — насочи пистолета си Маке.

— Няма — отвърна Вернер и се приближи още. — Трябва да ме разпитате, за да узнаете кои са другите.

Маке се прицели в коляното на младежа.

— Мога да те разпитам и с куршум в коляното — рече той и стреля.

Не уцели.

Вернер се хвърли към него и изби ръката, в която беше оръжието. Люгерът падна. Докато Маке го вземе, Вернер вече бягаше.

Маке вдигна пистолета.

Вернер стигна до вратата. Маке се прицели внимателно в краката му и стреля.

Първите три изстрела пропуснаха целта и Вернер успя да излезе.

Маке прати още един куршум през отворената врата и сега Вернер извика и падна.

Комисарят се понесе по коридора. Чу зад гърба си как колегите му излизат от салона.

Тогава покривът на сградата се разпадна с трясък, последва шум като от тупване и в училището плисна течен огън. Маке изрева от ужас, а след миг — и от болка, когато пламъците подхванаха дрехите му. Падна. Обгърна го тишина, а след нея — мрак.

V

Във фоайето на болницата лекарите групираха пациентите. Онези, които бяха само охлузени и порязани, ги пращаха в чакалнята под грижите на младшите сестри. Те почистваха раните и раздаваха аспирин. Тежките случаи биваха третирани на място, във фоайето, откъдето ги насочваха при специалистите на горния етаж. Мъртвите изнасяха на двора. Там ги полагаха на студената земя и ги оставяха, докато някой не ги разпознае и прибере.

Доктор Ернст прегледа един от крещящите обгорели пациенти и предписа морфин.

— Сега му свалете дрехите и намажете изгорелите места с мехлем.

И премина на следващия пациент.

Карла напълни спринцовката, а Фрида сряза овъглените дрехи на пациента. Той беше тежко обгорял отдясно, обаче отляво не беше толкова зле. Карла намери здрав участък на левия хълбок на мъжа. Тъкмо щеше да го инжектира, когато вдигна поглед към лицето му и застина.

Разпозна тлъстата физиономия с мустачки като мръсно петно под носа. Преди две години същият човек беше нахълтал в дома й и беше арестувал нейния баща. Следващия път, когато Карла видя баща си, той вече умираше. А пациентът беше Томас Маке, комисар от Гестапо.

„Ти погуби баща ми“, рече си Карла.

„Сега аз мога да те убия.“

Би било лесно. Карла можеше да му даде например четири пъти повече от предписаната доза морфин. Никой нямаше да забележи, особено в нощ като днешната. Маке щеше да изпадне в безсъзнание веднага и да умре след няколко минути. Лекарят вече почти заспиваше прав и щеше да заключи, че сърцето на пациента не е издържало. Никой нямаше да се усъмни в диагнозата и никой нямаше да задава скептични въпроси. Просто една от хилядите жертви на масираното въздушно нападение. Лека му пръст.

Карла знаеше за опасенията на Вернер, че Маке го подозира. При това положение Вернер можеше да бъде задържан всеки момент. Всички проговарят. Вернер също — щеше да предаде Фрида, Хайнрих и останалите. И Карла. В този миг тя можеше да ги спаси.

Но се поколеба.

Запита се защо. Маке беше мъчител и убиец. Заслужаваше да умре хиляди пъти.

Карла беше убила Йоахим, или поне беше помогнала за убийството. Но онзи случай й се виждаше различен. Тогава имаше бой; Йоахим риташе Мод и щеше да я убие, затова Карла го удари по главата. А сега не беше така.

Маке беше пациент.

Карла не беше кой знае колко религиозна, обаче вярваше, че някои неща са свещени. Тя беше медицинска сестра и пациентите й поверяваха живота си. Знаеше, че Маке не би се поколебал да я измъчва и да я убие. Но Карла не бе като него. Днешното решение нямаше нищо общо с Маке. То бе свързано със самата Карла.

Тя вярваше, че ако убие пациент, ще се наложи да изостави професията си и никога вече нямаше да дръзне да се грижи за болни. Щеше да е като банкер, който краде пари или политик който взима подкупи, или като свещеник, който опипва дошлите за причастие момичета. Щеше да предаде себе си.

— Какво чакаш? — обади се Фрида. — Не мога да го намажа с лекарството, докато не се успокои.

Карла заби иглата в хълбока на Маке и той спря да вика.

Фрида започна да маже обгорялата му кожа с мехлем.

— Този има само сътресение — каза доктор Ернст за следващия пациент. — Обаче има куршум в гърба.

После повиши глас и заговори на ранения:

— Как Ви простреляха? Куршумите май бяха единственото нещо, което англичаните ни спестиха тази нощ.

Карла се обърна да погледне. Пациентът лежеше по корем. Панталоните му бяха срязани и се виждаха задните му части. Мъжът имаше бяла кожа и тънки руси косми. Беше замаян, обаче успя да измърмори нещо.

— Какво казвате? Че пистолетът на някакъв полицай е гръмнал по грешка? — уточни Ернст.

— Да — отговори пациентът малко по-ясно.

— Ще извадя куршума. Ще боли, обаче морфинът ни е малко, а имаме по-тежки случаи от Вас.

— Действайте.

Карла почисти раната. Доктор Ернст взе дълъг и тънък форцепс и нареди:

— Захапете възглавницата.

Вкара форцепса в раната. От пациента долетя приглушен болезнен вик.

— Постарайте се да не напрягате мускулите. Така само си утежнявате положението — обясни лекарят.

Карла си рече, че това е доста глупаво. Никой не може да се отпусне, докато ровичкат в раните му.

Пациентът изруга гръмко.

— Хванах го — заяви доктор Ернст. — Помъчете се да не мърдате!

Пациентът легна неподвижно и Ернст извади куршума и го пусна в някакъв тас.

Карла почисти кръвта от раната и положи превръзка.

Раненият се обърна.

— Недейте — каза Карла. — Трябва да лежите по…

И млъкна. Пациентът беше Вернер.

— Карла?

— Аз съм. Превързвам те — отговори тя радостно.

— Обичам те.

Карла се хвърли да го прегръща най-непрофесионално и отговори:

— И аз те обичам, най-любими мой.

VI

Томас Маке бавно идваше на себе си. Първоначално беше в някакво сънно състояние; после обаче умът му се поизбистри и той установи, че е в болница и е упоен. Знаеше и защо е тук — кожата го болеше много, особено в долната дясна част на тялото. Прецени, че лекарствата облекчават болката, но не я премахват напълно.

Постепенно си припомни как се е озовал тук. Беше попаднал под бомба. Щеше да е мъртъв, ако не преследваше беглец и не се беше изтеглил подире му от мястото на попадението. Колегите след него със сигурност бяха загинали — Ман, Шнайдер, Рихтер и младият Вагнер, целият му екип.

Но той беше хванал Вернер.

Наистина ли? Помнеше, че го простреля и Вернер падна. После дойде бомбата. Маке беше оцелял, значи и Вернер можеше да е жив.

Сега Маке бе единственият, който знаеше, че Вернер Франк е шпионин. Трябваше да говори с началника си, суперинтендант Крингерлайн. Опита да седне, ала установи, че няма сила да се движи. Реши да повика някоя сестра, но когато отвори уста, от нея не излезе звук. Усилието го изтощи и той отново заспа.

Когато отново се събуди, установи, че вече е нощ. Болницата беше стихнала, нямаше никакво движение. Маке отвори очи и видя нечие лице, надвесено над него.

Вернер.

— Сега ще си тръгнете оттук — рече Вернер.

Маке опита да извика за помощ, но отново откри, че не може да говори.

— Ще отидете на ново място. Вече няма да бъдете мъчител. Всъщност там Вие ще бъдете подложен на мъчения.

Маке зина да извика.

Върху лицето му се спусна възглавница. Тя затисна здраво устата и носа му. Маке усети, че не може да диша. Опита да се съпротивлява, но крайниците му бяха безсилни. Опита да диша, но нямаше въздух. Обзе го паника. Успя да помести глава наляво-надясно, обаче възглавницата го затисна още по-здраво. Най-сетне успя да произведе звук — просто гърлен хленч.

Целият свят се превърна в светъл кръг, кръгът бавно се сви и стана точка.

После светлината изчезна.