Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (77)

77.

— Видях новините — продължи Часовникаря. — Пуснал си снимката ми. Или по-точно фоторобота, който сте съставили по описанието на Дейв Уелър. Не е зле. Компютърна обработка, предполагам. Дебел и слаб, с коса и без коса, с мустаци и обръснат. Не си ли впечатлен как изобразителното изкуство се съчетава с компютърната наука, Линкълн?

Говореше за прессъобщението, което Райм бе принудил началниците в Нюйоркското полицейско управление да публикуват.

— Значи рисунката е точна? — попита криминалистът. — Моят човек не беше сигурен, че си е спомнил достатъчно добре формата на бузите.

— Онзи младеж, Пуласки — изрече развеселено Часовникаря. — Наблюденията му са само в една плоскост, а изводите му са прибързани. И двамата с теб знаем какви са рисковете от това. Предполагам, че е по-добър като криминалист, отколкото като ченге под прикритие. Огледите на местопрестъпления изискват по-малко импровизация. Мозъчна травма, предполагам.

— Да. Точно така.

— Имаше късмет, че го дадох на Бюрото за разследване, а не на някои от моите хора. Тогава щеше да е мъртъв.

— Предполагам — бавно изрече Райм. — Той има добра интуиция. И не е лош стрелец. Както и да е, той бе единственият, когото можех да изпратя при тогавашните обстоятелства. Всички други бяха заети с разкриването на един превъртял татуировчик.

Сега, когато знаеше със сигурност, че Часовникаря е избягал от затвора и е жив, Райм си спомни последния път, когато го беше видял лично преди няколко години. Да, като се замисли, имаше прилики с адвоката, когото Пуласки бе описал за съставянето на фоторобота — черти, които сега си спомняше, макар да имаше някои ключови разлики.

— Изменил си лицето си по нехирургичен начин — отбеляза сега, докато говореше с престъпника. — Сложил си силикон или памук в бузите си. И косата — ножици за изтъняване и бръснарско ножче — добре си докарал вид на естествено оплешивяване. Използвал си и малко грим. Повечето филмови студия не умеят да го използват добре. А пък телосложението — сложил си костюм с подплънки, нали? Никой не може да качи двайсет и пет килограма за четири дни. Тенът сигурно е от бутилка.

— Да. — Часовникаря се изкиска. — Може би. Или от козметично студио. В Ню Йорк има около четиристотин. Може да изпратиш хора да разпитват. При малко късмет до Коледа ще научиш в кое точно съм отишъл.

— Обаче сега пак си се променил, нали? Или модифицирал, така да се изразя. Заради снимките, които публикувах.

— Разбира се. Слушай, Линкълн, любопитно ми е защо пусна информацията за мен в медиите. Така рискуваш да се дегизирам пак и да се скрия. Което и направих.

— Имаше шанс някой да те е забелязал. Бяхме готови да действаме бързо още при първия сигнал.

— Бюлетин за всеобщо издирване, а?

В прессъобщението, което Райм принуди полицейските началници да разпространят, се казваше, че Ричард Логан, известен още като Часовникаря или Дейв Уелър, е избягал преди няколко дни от федерален затвор в Уестчестър. Бяха добавени и рисунките от фоторобота и информация, че вероятно симулира южняшки акцент.

— Но безуспешно — отбеляза Часовникаря. — Никой не ме е издал. Защото съм все още… където съм.

— О, и между другото, не правя опити да проследя обаждането ти. Знам, че използваш пренасочване и проксита. Освен това обискирахме адвокатската кантора на Уелър.

Логан отново се изкиска:

— Гласовата поща, пощенската кутия, уебсайтът?

— Хитро — призна Райм. — Специализирането в дела за смърт, причинена по небрежност, ми се стори малко жестоко.

— Случайно се получи. Това бе първото, което ми хрумна.

— Да те попитам още нещо, от любопитство… Ричард Логан не е истинското ти име, нали? Това е един от многото ти псевдоними.

— Да.

Часовникаря не каза истинското си име и Райм не смяташе да го пита.

— Как се досети, че съм избягал?

— Както става много често в това, което правя — което двамата правим — допуснах.

— Предчувствие?

Райм се замисли за Сакс, която често го упрекваше за презрението му към тази дума, и се усмихна.

— Както искаш го наречи.

— Което по-късно си проверил емпирично. И какво беше това допускане?

— В раницата на Били Хейвън намерихме тетрадка, озаглавена „Модификацията“ — подробно ръководство за това, как да вкара ботулинов токсин в питейната вода на Ню Йорк. Изключително елегантен план. Беше като инженерна схема, изпипана до най-малката подробности, с точност до минутата. Усъмних се, че Стантънови или Били са способни да създадат толкова сложен план: сериен убиец, който да отвлече вниманието на полицията от мним бомбен атентат срещу водопроводната система, замислен като начин за прикриване на истинската цел — отравянето на водата. Намерил си също начин да направиш токсина устойчив на хлор, за да може да се използва като оръжие. Впечатляващ удар, трябва да призная.

— Намерили сте тетрадката? — В гласа на Часовникаря прозвуча разочарование. — Казах на Били да я кодира във файл и да го сложи някъде на компютър с достъп през Интернет. После да унищожи оригинала. — Замълча за момент. — Но не се изненадвам. Цялата тая банда от Южен Илинойс изглеждаше доста аналогова. И да, не особено интелигентна. Като при токсините, които Били реши да използва. Препоръчах му химикали, които могат да се намерят по магазините, но той беше особено привързан към растенията. Сигурно като малък е скитал много по горите да ги рисува. Тежко е, когато родителите ти са убити от федералните власти, а моралните ти възгледи се формират в неонацистка групировка.

— „Модификацията“. Ти ли измисли заглавието?

— Да, аз. Макар че ме вдъхнови занаятът на Били. Телесни модификации. Подхождаше на апокалиптичните им възгледи. Всъщност имах някои опасения. Връзката беше прекалено директна. Но на тях им хареса.

— И ти си издиктувал целия план на Били?

— Да. На него и на леля му. Но той записваше. Дойдоха при мен в затвора. Прикритието беше, че Били иска да пише книга за живота ми. — Часовникаря замълча за момент. — Представихме го, сякаш умирам от желание да разкажа историята си, но не съм намерил подходящ слушател. Мисля, че ще го оцениш, Линкълн. След като му изложих целия план и той записа всичко, казах: „Поверявам ти всичко, Моисей. Действай“. Били и Хариет не ме разбраха. Знам, че си запознат с теологичната концепция за Бог като часовникар.

Когато са разсъждавали за вселената, Исак Нютон, Рене Декарт и другите основоположници на съвременната наука през седемнайсети и осемнайсети век са разсъждавали, че ако има творение, трябва да има създател. Щом нещо толкова сложно като часовника не може да съществува без майстор на часовници, човекът — който е много по-сложно творение от един часовник — не би могъл да съществува без Бог.

— Наложи се да им обясня, че предвид на прякора ми това, че им диктувам „Модификацията“, е както когато Бог е дал Десетте заповеди на Моисей. Казах го като шега. Но те го приеха сериозно. Започнаха да наричат плана „Заповедите на модификацията“. — Часовникаря изцъка с език. — Жал ми е за тези, които не оценяват иронията. Но да се върнем на въпроса: как разбра за мен… Ако си склонен да споделиш.

— Разбира се.

— Намерил си бележника. Но почеркът не беше мой, а на Били. Нямаше отпечатъци и ДНК. Никога не съм го докосвал. Е, да, имаше споменато колко важно е да се улучи точният момент — кога да се вкара отровата и къде при убийствата за отвличане на вниманието, кога Джошуа да вкара прожекторите с батериите в тунелите, колко минути след като някой се е обадил на спешния телефон, може да се очаква, че ще пристигнат ченгета. Всичко е във времето, разбира се. Но от това да се досетиш, че съм избягал от затвора?

Райм се запита къде е застанал Часовникаря, каква поза е заел. Дали беше навън, на студа? Или пак на открито, но някъде с по-топъл, приятен климат? „Проклятие“ не беше точен термин, да не говорим, че бе твърде мелодраматичен. Но Райм си позволяваше да мисли за Часовникаря като за своето проклятие.

— От уликите.

— Това не ме изненадва, Линкълн. Но кои?

— Тетродотоксинът. — Свръхотровата от рибата фугу. — Намерихме следи.

— Ох… — Часовникаря въздъхна. — Казах на Били да унищожи всички остатъци.

— Сигурен съм, че се е опитал. Имаше нищожно количество на едно от местопрестъпленията. — Райм най-добре от всички знаеше колко е трудно да унищожиш всички следи от някое вещество. — Не намерихме никакви следи от отровата в тайната му квартира, тъй че откъде се беше взела? Проверихме в базата данни на полицията и разбрахме, че никой не я е използвал за престъпления през последните години. И така, какво би могъл да прави Били с тетродотоксин? Тогава се сетих: отговорът беше в другото име, под което е известен — зомбираща дрога. Използва се за симулиране на сърдечен арест и смърт.

— Точно така — призна Часовникаря. — Били ми достави известно количество, скрито между страниците на една книга. В затвора проверяват за ножчета и хероин, не за милиграми от рибешки яйчници. Използвах го, за да симулирам сърдечен удар, и ме преместиха в болницата в Уайт Плейнс.

Дали това, което се чу като фон, беше крясък на чайка? И после корабна сирена? Не, сирена за мъгла. Интересно. Сега, в епохата на радарите и джипиесите, рядко се използваха. Райм си каза, че това е важна следа. Мониторът на компютъра му светна. Бе получил съобщение от Родни Сарнек, експерта по компютърни престъпления. Докладваше, че не е успял да проследи обаждането на Часовникаря — сигналът бе отклонен през анонимно прокси в Казахстан.

Райм бе излъгал, че не се опитват да засекат обаждането.

Е, помисли си, нищо не рискуваха и нищо не печелеха. Отново насочи вниманието си към разговора.

— Това, което окончателно ме убеди, беше една грешка, която си допуснал.

— Така ли? Каква?

— Когато си бил на улицата с Пуласки, си споменал опита за атентат срещу един висш полицейски служител в Мексико. Убийството, което беше планирал преди няколко години.

— Да. Исках да спомена нещо конкретно. За да се хванете.

— Аха, само че това разследване беше засекретено. Ако беше истински адвокат, който никога не се е срещал с Ричард Логан, за какъвто се представяше, нямаше откъде да знаеш за операцията в Мексико Сити.

Кратко мълчание.

— Засекретено ли?

— Явно Държавният департамент и мексиканското Министерство на правосъдието не са били никак доволни, че ти — един американец — за малко не си очистил техен висш полицай. Предпочели са да действат, сякаш не се е случило. Медиите не бяха уведомени.

— О… — реагира разочаровано Часовникаря.

— Сега ти ми отговори на един въпрос — каза Линкълн.

— Добре.

— Как се свърза със Стантънови и СВАС?

— Реших, че е време да се измъкна от затвора. Потърсих хора, които са били свързани с терористичния инцидент отпреди няколко години, когато с теб се срещнахме. Спомняш ли си?

— Разбира се.

— Те ме свързаха със СВАС — една от многото расистки милиции. Казах им, че мога да направя така, че светът да разбере за тях. Хариет и Били ме посетиха в затвора и аз им разказах плана. Между другото, виждал ли си ги заедно тези двамата? Леля и племенник. Странна връзка има между тях. Придава съвсем ново значение на името „Върховенство на американското семейство“.

Райм не коментира. Това наблюдение, вярно или не, не го интересуваше.

Часовникаря продължи:

— Искаха да се проявят. Затова обсъдихме възможните начини. Аз дадох идеята за ботулинов токсин в питейната вода. Научих, че Били прави татуировки. Предложих да татуира жертвите с някакво послание от Стария завет. Някоя апокалиптична тема. Те адски харесаха тази риторика. Да нанесат удар срещу обществото в името на идиотските си ценности. Много им хареса и когато предложих да използват отрова като оръжие за убийство. Възмездие за малцинствата и социалистите, които тровят обществото и така нататък, и така нататък. Налапаха примамката като шарани. Е, най-вече Матю. Били и Хариет изглеждаха по-умерени. Знаеш ли, Линкълн, глупавите хора са най-опасни.

Невинаги, каза си криминалистът, мислейки си за човека, с когото говореше в момента.