Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (33)

33.

— Внимателно. Моля — прошепна Били. Може би и друго, не беше сигурен.

— Моя територия — повтори Мечока.

Очевидно нямаше никакво намерение да внимава. Бръсначът стържеше еднодневната брада на Били. Звучеше му като автомобилна скоростна кутия.

— Ти — изръмжа мъжагата.

Били отново се замисли за родителите си, за леля си и чичо си, за другите роднини.

За Хубавото момиче, разбира се.

Така ли бе писано да умре? Безславно, трагично.

Мъжагата го стисна здраво.

— Ти ли си оня? Обзалагам се, че си ти. Кой друг, разбира се? Разбира се.

Какво се очакваше да отговори?

Най-важното — да не мърда. Били знаеше, че ако мръдне, ще почувства гъделичкаща болка под брадичката и после — замайване, докато кръвта шурти ли, шурти. И после щеше да престане да чувства каквото и да било.

— Слушай, аз съм от общината. Работя в общината. — Кимна към гащеризона си. — Не съм дошъл да те притеснявам. Само си върша работата.

— Не си ли репортер?

— От общината съм — повтори Били, като потупа гащеризона си (много внимателно с пръст). После реши да рискува: — Мразя репортери.

Това явно поуспокои Мечока, въпреки че той не се отпусна много. Все още държеше здраво бръснача с огромната си мръсна лапа. С другата продължаваше да притиска Били болезнено в стената на тунела.

— Джулиан? — попита Мечока.

— Какво?

— Джулиан?

Сякаш името беше кодова дума и се очакваше Били да отговори с парола. Ако сбъркаше, щеше да бъде обезглавен. Дланите му се потяха. Той пак реши да рискува.

— Не, не съм Джулиан.

— Не, не, не. Познаваш ли Джулиан Савич? — поясни Мечока, подразнен, че той не схваща.

— Не го познавам.

— Не, не? Дето писа оная книга.

— Абе, не го познавам. Честно.

Мечока се втренчи изпитателно в лицето му.

— Написа за мен. Не само за мен. За всички нас. Имам една бройка. С автограф. Някой от общината… — Вгледа се в емблемата на гащеризона. — Някой от общината го доведе тук. Доведе го на наша територия. Тук. На моя територия. Ти ли си бил този мръсник?

— Не съм аз… Не, аз дори не знам…

— Законът ми дава право да те заколя, ако се почувствам застрашен, и съдебните заседатели ще повярват, че наистина съм се почувствал застрашен. Не че съм бил застрашен. Че съм се почувствал застрашен. Схващаш ли разликата? Това ми е достатъчно. И си труп, мой човек.

Изреченията следваха едно след друго, бутаха се като вагони на внезапно набил спирачки товарен влак.

Били попита спокойно:

— Как се казваш?

— Нейтън.

— Моля те, Нейтън.

Бръсначът отново почегърта гърлото му и той млъкна.

Скръц, скръц…

— Тук долу ли живееш?

— Джулиан казва лоши неща за нас. Нарича ни с онази дума.

— Коя дума?

— Която не харесваме! Ти да не си от ония, дето го изпратиха тук? Някой от общината го доведе. Когато намеря тоя мръсник, ще го убия. Наричаше ни с онази дума.

— Коя дума?

Били реши, че това е правилният въпрос, който може да зададе и който няма да възбуди гнева на Мечока, макар да засягаше очевидно деликатна тема.

— „Хората къртици“ — изръмжа оня. — В книгата. За нас, които живеем тук. Хиляди хора. Повечето сме бездомници. Живеем в тунелите и подлезите. Той ни нарече „хора къртици“. На нас не ни харесва да ни викат така.

— На никого не би му харесало. Не, не съм водил никого тук. И не познавам Джулиан.

Бръсначът проблесна дори на оскъдната светлина — беше поддържан с любов. Това бе съкровището на Мечока и сега Били разбра гладкото избръсване, което не беше много разпространено сред бездомниците.

— Това хич не ни кефи — да ни наричат къртици — продължи другият, сякаш бе забравил, че го е казал вече. — Аз съм човек като теб и мен.

Е, това изречение не беше много смислено, но Били кимна в съгласие въпреки чувството, че ще повърне.

— Да, наистина. Виж какво, Нейтън, аз не познавам Джулиан. Тук съм, за да проверя тунелите. За безопасност, сещаш ли се?

Мечока се втренчи в него.

— Разбира се, че ще кажеш така. Обаче защо да ти вярвам, защо, защо, защо? — Думите се сляха в ръмжене.

— Не си длъжен да ми вярваш, но това е истината.

Били си помисли, че наистина ще умре сега. Замисли се за хората, които обичаше.

ЕЛА

ЛИАМ

Започна да се моли.

Мечока (не Къртица) го сграбчи по-силно. Бръсначът не помръдваше.

— Знаеш ли, някои от нас не живеят тук по свой избор. Ние не искаме да живеем тук. Не ти ли е хрумвало? Предпочитаме да имаме собствени домове в Уестчестър. Някои от нас предпочитат да имат жена, която да чукат всеки четвъртък вечер и да я карат при тъстовете си в хубавите пролетни дни. Но нещата не стават така, както сме планирали, нали?

— Не, не стават, Нейтън. Така е.

И Били, отчаяно опитващ се да установи някаква близост с Мечока, почти му разказа за трагедиите, сполетели родителите му и Хубавото момиче. Обаче не. Човек няма нужда от Заповедите на модификацията, за да му напомнят да не прави глупости.

— Не съм дошъл да помагам на журналисти да пишат за вас. Дошъл съм, за да се уверя, че тунелите няма да се срутят и че няма изтичане на вода или газ — каза и посочи тръбите, преминаващи по тавана на тунела.

— Какво е това? — попита Нейтън, като подръпна ръкава му; гледаше стоножката със захласнато изражение като на малко дете.

— Татуировка.

— Аха. Хубава е. Доста е добра.

Мечока отдръпна малко бръснача. Но не го сгъна. Боже, дланта му беше огромна.

— Това ми е хоби.

— Ти ли си я правил? Сам ли се татуира?

— Да, сам. Не е толкова трудно. Харесва ли ти?

— Ами… да.

— Мога да ти направя татуировка, Нейтън. Ако ти обещая, ще махнеш ли бръснача от гърлото ми?

— Каква татуировка?

— Каквато поискаш.

— Няма да се кача горе — заяви Мечока, сякаш Били му предлагаше да се разходят из вътрешността на ядрен реактор.

— Няма нужда да се качваме. Мога да те татуирам тук. Искаш ли?

— Ами… може.

Били кимна към раницата си:

— Нося си машинката. Татуировките са ми хоби. Ще ти направя една. А мога да ти дам и някакви кинти. Искаш ли и дрехи? Само махни бръснача и ме пусни.

Леле, тоя тип бе адски силен. Как можеше да е толкова як човек, който живее в тунелите? Нейтън можеше да го убие с голи ръце, дори не му трябваше бръсначът.

Мъжагата сбърчи вежди.

Размърда пръсти и стисна по-силно бръснача. Острието се движеше насечено и неравномерно като изреченията на Мечока.

— Нейтън?

Мъжагата не отговори.

— Нейтън, изобщо нямах представа, че това е твоя територия. Само си вършех работата, проверявах тръбите, клапите и такива неща. Искам да е безопасно за хората тук долу.

Острието потрепери.

Мечока вдиша дълбоко и се втренчи в стоножката. В червеното мастило. В лицето, челюстите и членчетата на тялото.

В безстрастните очи.

— Нейтън? — прошепна Били. — Татуировка. Искаш ли татуировка?

Защото къде другаде ще срещнеш служител от поддръжката на инфраструктурата, който си носи машинка „Американ Ийгъл“ и татуира всеки, когото си хареса?

— Ще ти направя най-хубавата си татуировка. Искаш ли? Като подарък. Ще ти дам пари и дрехи, а? Сто кинта.

— Няма ли да боли?

— Малко щипе. Но не много силно. Хайде сега да си взема раницата. Там са парите и дрехите. И машинката за татуиране. Може ли да си взема раницата?

— Може — прошепна Нейтън.

Били придърпа раницата и извади частите на машинката.

— Можеш да седнеш тук. Става ли?

Бръсначът не беше далеч и все още бе отворен. Всеки момент Бог или Сатаната, или духът на Ейбрахам Линкълн можеше да каже на Нейтън да убие натрапника. Били се движеше много бавно.

Хъм… Нейтън май наистина получаваше телеграми отгоре.

Изкиска се и изръмжа неразбираема поредица от срички.

Най-сетне седна с кръстосани крака и се ухили:

— Добре. Ще седя тук. Татуирай ме.

Били също клекна и едва тогава дишането му се нормализира и пулсът му се позабави.

Под бдителния поглед на Нейтън бавно сглоби машинката. Извади няколко шишенца и ги остави на земята. Провери машинката. Тя избръмча.

— Само внимавай — предупреди заплашително Мечока, като леко вдигна острието.

— Какво?

— Само не къртица. Да не ми татуираш къртица.

— Няма да ти татуирам къртица, Нейтън. Обещавам.

Мечока сгъна бръснача и го прибра.