Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (5)

5.

Чудесно. Просто чудесно.

Застанала в подземието на бутика в Сохо, откъдето е била отвлечена Клоуи Мур, Амелия Сакс се наведе и надникна намръщено в килерчето. Тесен тунел водеше от малкото помещение към същинското местопрестъпление — по-широката галерия, в която бе убито момичето.

Тялото се виждаше в далечината, ярко осветено от прожекторите, монтирани от първите пристигнали полицаи.

Дланите й се изпотиха при вида на тясната дупка, през която трябваше да се провре.

Прекрасно!

Върна се една крачка в мазето на бутика и вдиша два-три пъти вонящия на плесен и бензин въздух. Преди години Линкълн Райм бе създал база данни с планове на нюйоркските подземия, събрани от Строителната агенция и други общински служби. Сакс беше качила една от тези схеми на айфона си и сега с ужас я заразглежда.

„Откъде идват фобиите? — питаше се Сакс. — От някоя детска травма или генетична заложеност, която ни спира да не пипаме змии или да не се разхождаме по ръба на планински пропасти.“

Змиите и височините не бяха проблем за нея — проблемът й бяха тесните помещения. Ако вярваше в задгробния живот (а тя не вярваше), можеше да си помисли, че в някой минал живот е била погребана жива. Или ако следваше логиката на кармата — че е била отмъстителна кралица, която бавно е заравяла противниците си, докато напразно са я молели за милост.

Сакс, близо метър и осемдесет висока, се втренчи в схемата на най-големия си ужас: тунела с диаметър около метър между килерчето и по-широкия транспортен тунел — мястото на убийството. Тесният проход, който според плана бе седем метра дълъг.

„Един кръгъл ковчег“ — помисли си тя.

Мястото на убийството бе достъпно и през улична шахта на десетина метра от там, където се намираше тялото. Това вероятно беше мястото, през което убиецът бе проникнал, но Сакс знаеше, че трябва да се провре през по-тесния тунел, събирайки улики по пътя си, защото от там беше влязъл в мазето на бутика, за да отвлече Клоуи.

— Сакс? — чу се гласът на Райм през пращенето на радиостанцията. Тя подскочи и намали силата на звука. — Къде си? Не виждам нищо.

Предавателното устройство, което носеше, бе снабдено не само с микрофон и слушалка, а също с изключително чувствителна видеокамера. Тя току-що го беше сложила и още не беше включила образа.

Сакс натисна копчето на изненадващо малката камера — с размера на средна батерия — и чу от слушалката:

— Добре. — После Райм измърмори: — Все още е твърде тъмно.

— Защото е тъмно. Намирам се в подземие и след малко ще се навра в тунел с размерите на кош за хляб.

— Никога не съм бил в кош за хляб. Дори не съм сигурен, че съществуват. — Линкълн винаги бе в добро настроение, когато предстоеше оглед на местопрестъпление. — Добре, хайде да действаме. Да видим какво имаме.

Сакс често носеше тази екипировка, когато правеше оглед. Райм даваше идеи — напоследък доста по-малко, отколкото по времето, когато започнаха да работят заедно и тя беше все още неопитна. Освен това той обичаше да следи за сигурността й, макар че не го признаваше. Настояваше, че огледът трябва да се извършва от един човек — иначе имаше твърде много отвличащи вниманието фактори. Добрият криминалист се свързваше психологически с местопрестъплението. Той се превръщаше в жертвата, превръщаше се в престъпника — и благодарение на това откриваше улики, които иначе би пропуснал. Тази връзка не можеше да се осъществи или се осъществяваше по-трудно, когато не извършваш огледа сам. Но беше рисковано да си сам. Изненадващо бе колко често положението ставаше напечено: ако извършителят се е върнал или е останал на местопрестъплението и нападне криминалиста. Дори имаше случаи, когато извършителят отдавна си е тръгнал и нападателят е съвсем различен човек. Веднъж Сакс бе нападната от клошар — шизофреник, който си беше помислил, че е дошла да открадне въображаемото му куче.

Тя отново погледна в помощното помещение, за да го покаже на Райм, после за кратко надникна в тунела на кошмарите си.

— Аха — каза той, разбирайки вече притесненията й, — кош за хляб.

Сакс оправи за последен път облеклото си. Носеше бял гащеризон „Тайвек“, качулка и калцуни. Тъй като за убийството бе използвана отрова, имаше също противогаз N95. Според първите пристигнали полицаи токсичното вещество беше инжектирано чрез машинка за татуиране и нямаше опасност въздухът да е отровен. Въпреки това защо да рискуват?

Зад нея се чуха стъпки. Някой идваше от мухлясалото, влажно мазе на „Ше Нор“.

Сакс погледна красивата криминалистка, която помагаше при огледа на бутика. С Джейн Ийгълстън се познаваха отдавна — тя беше една от звездите в Отдела по криминалистика. Ийгълстън бе разпитала управителката на магазина, която беше открила тялото. Сакс искаше да разбере дали е навлязла в самото местопрестъпление — където лежеше тялото на Клоуи — за да провери дали служителката й е жива.

— Не — отговори Ийгълстън. — Видяла, че вратата е отворена, погледнала в килерчето и видяла жертвата. Това й било достатъчно. Не е влизала по-навътре.

Постъпката на управителката бе съвсем разбираема, помисли си Сакс. Дори ако човек не страда от клаустрофобия, кой би се заврял в пуст тунел с мъртъв човек вътре, при положение че убиецът може би все още е там?

— Как е видяла жертвата? — попита Райм, който бе чул разговора. — Стори ми се, че забелязах прожектор, оставен от медиците. Тогава не е ли било тъмно?

Сакс предаде въпроса, но колежката й не знаеше:

— Управителката каза само, че я е видяла.

— Добре, рано или късно ще разберем — измърмори Райм.

— Единствените други хора, които са се доближавали до местопрестъплението, са един полицай и един от хората на патолога — добави Ийгълстън. — Но те са се изтеглили веднага щом е била установена смъртта. Чакаха ни. Взех проби от обувките им, за да елиминираме отпечатъците им. Казаха, че не са пипали нищо друго освен жертвата, за да проверят състоянието й. И медикът е бил с ръкавици.

Следователно замърсяването на местопрестъплението — попадането на улики, несвързани със самото престъпление или извършителя — беше минимално. Това бе едно от предимствата на убийство, извършено в адска дупка като тази. При местопрестъпление на улицата можеше да има десетки замърсители, от навят от вятъра прах, проливен дъжд или киша (като днес) до случайни минувачи и дори ловци на сувенири. Сред най-лошите замърсители са другите полицаи, особено някой началник, дошъл да се перчи, ако присъстват репортери, нетърпелив да извоюва ефирно време в двайсет и четири часовия новинарски цикъл.

Сакс още веднъж погледна кръглия ковчег.

„Добре — помисли си. — Юмручно време…“

Това бе израз на баща й, патрулиращ полицай във Втори участък — Мидтаун Саут, във времето, когато Таймс скуеър беше като Дивия запад през деветнайсети век. „Юмручно време“ означава онези моменти, в които човек трябва да се изправи срещу собствените си страхове.

Кош за хляб…

Сакс се върна при вратата и се провря през нея в обслужващото помещение под мазето. Пое от колежката си сака с екипировката за събиране на веществени доказателства.

— Ще направиш ли оглед на мазето, Джейн?

— Веднага ще се заема — увери я Ийгълстън. — И после ще кача всичко в микробуса.

Бяха направили бърз оглед на мазето, но беше ясно, че извършителят е прекарал минимално време там. Бе хванал Клоуи, беше я обезвредил по някакъв начин и я бе извлякъл през помощната врата (виждаха се следи от токчетата й).

Сакс остави тежката чанта на пода и я отвори. Засне и събра улики от килерчето, макар че и тук, както в мазето на магазина, жертвата и извършителят бяха престояли кратко време (той е искал да я завлече в тунела възможно по-скоро). Прибра и надписа микроследите и остави пластмасовите и хартиените опаковки в мазето, за да могат колегите й да ги вземат и да ги занесат в лабораторния микробус.

Накрая застана пред тясната шахта и се втренчи в нея, както би гледала дулото на пистолет в ръката на отчаян престъпник.

Кош за хляб…

Стоеше като вцепенена. Чуваше ударите на сърцето си.

— Сакс — чу се гласът на Райм от слушалката в ухото й.

Тя не отговори.

— Разбирам те — добави той нежно. — Но…

Тоест: „Размърдай си задника!“.

Прав беше.

— Разбрах, Райм. Нямаш грижи.

Юмручно време…

„Не е много дълъг — опита да се успокои. — Седем-осем метра. Това не е нищо.“ Но въпреки това потрепери при мисълта, че тунелът може да не е седем, а осем метра. Когато се приближи, дланите й започнаха да се потят силно; главата й — също, и я засърбя повече от обичайното. Прииска й се да се почеше, да забие нокти в кожата си. Нервен тик. Проявяваше се, когато не бе в състояние да помръдне — във всички отношения: физически, емоционално, умствено.

Неподвижност — как мразеше това състояние.

Дишането й се учести и стана по-повърхностно.

Докато се ориентираше, докосна глока на хълбока си. Имаше лек риск от замърсяване от оръжието, въпреки че не се налагаше да стреля, но това също бе от мерките за безопасност. Ако престъпникът планираше да нападне полицай на местопрестъплението, тя бе подготвена.

Сакс закачи чантата с нещата за събиране на улики с найлоново въженце за колана си, за да я издърпа след себе си.

Тръгна. Спря пред входа. Коленичи и пропълзя в шахтата. Искаше да изгаси челния си фенер — да вижда тунела я плашеше повече, отколкото ако се концентрираше само върху целта в другия му край — но се опасяваше да не пропусне улики.

Щрак.

В халогенната светлина металният ковчег сякаш се свиваше и стягаше около нея.

„Продължавай!“

Извади от джоба си лепкава ролка за събиране на кучешки косми и я прокара по пода на тунела, преди да продължи. Ако убиецът и жертвата са се борили в това тясно пространство, имаше голяма вероятност да са останали улики, затова тя обръщаше специално внимание на цепнатините и неравностите, където можеше да са се задържали частици.

Спомни си един виц, който бе чула преди години: „Отидох в болницата да си направя скенер. Исках да разбера дали имам клаустрофобия“.

Хуморът и съсредоточаването върху задачата обаче не й помагаха да преодолее паниката.

Бе пропълзяла едва една трета от разстоянието, когато страхът като с леден нож прониза корема й.

„Бягай, бягай, бягай!“

Зъбите й затракаха въпреки жегата.

— Отлично се справяш, Сакс — чу гласа на Райм от слушалките.

Тя беше благодарна за опита да я успокои, но не й трябваше чужда помощ. Намали звука на радиостанцията.

Още няколко педи напред. „Дишай, дишай. Съсредоточи се върху задачата.“

Сакс се опитваше. Но ръцете й се разтрепериха и тя изпусна ролката. Издрънчаването на дръжката върху металния под на тунела спря дъха й.

Изведнъж лудостта на страха я обхвана. Представи си, че убиецът е зад нея. Че някак я е издебнал хванат за тавана на обслужващото помещение и сега се е спуснал. „Защо не погледна нагоре, когато влезе? Нали винаги оглеждаш тавана, когато изследваш местопрестъпление. По дяволите!“

Нещо я подръпна.

Тя се вцепени.

Това — дали беше чантата с екипировка? Не — извършителят! Искаше да я върже тук. И после да запълни тунела с пръст, бавно, започвайки откъм краката й. Или да го наводни. Тя бе чула капането на вода в помощното помещение; имаше тръби. Той щеше да махне тапата, да отвори някоя клапа. Щеше да се удави, крещейки от ужас в издигащата се вода, неспособна да помръдне напред или да се върне.

Не!

Това, че подобен сценарий е невъзможен, беше без значение. Страхът правеше невероятното, дори невъзможното, да изглежда повече от постижимо. Страхът сега бе с нея в тунела — дишаше, целуваше я, пипаше я, обгръщаше тялото й с подобни на червеи ръце.

„Стига глупости! Най-реалната опасност е, ако някой стреля по теб, когато излезеш от другия край, а не да се задушиш, погребана от въображаем престъпник с въображаема лопата — смъмри се Сакс. — Няма риск тунелът да се срути и да те смачка като мишка в смъртоносната прегръдка на боа. Това — няма — как — да — стане.“

Но точно тази представа — змия, стиснала мишка — се загнезди в главата й и паниката се засили.

„По дяволите! Губя контрол. Губя шибаното си самообладание!“

Краят на тунела бе на около три метра и тя изпита непреодолимо желание да хукне натам. Но не можеше. Нямаше достатъчно място, за да се придвижва по друг начин, освен с пълзене. Освен това знаеше, че всеки опит да бърза може да бъде катастрофален. Първо, можеше да пропусне улики. Освен това бързането щеше да подхрани страха й и той да се засили лавинообразно.

И накрая, ако се опиташе да се измъкне по-бързо от тунела, дори да можеше, би било поражение.

Личната й мантра — която също бе научила от баща си — беше: „Когато се движиш, не могат да те хванат“.

Но понякога, както сега, можеха да те хванат, ако се движиш.

„Затова спри!“ — заповяда си тя.

И спря. Остана напълно неподвижно. И почувства как извратените ръце на тунела я обхващат още по-здраво.

Паниката се надигаше на вълни. Паниката я пробождаше като нож от лед.

„Не мърдай — каза си. — Не бягай от страха. Изправи се срещу него. Преодолей го.“ Стори й се, че Линкълн Райм й говореше нещо; гласът му звучеше като далечен шепот — объркан или загрижен, или нетърпелив. Вероятно всичко това едновременно. Тя намали звука на радиостанцията до нула.

„Дишай.“

Пое си дълбоко въздух. Отвори очи и се втренчи в светлото кръгче отпред, в така далечното спасение. „Не, не това! Улики. Търси улики. Това ти е работата.“ Тя се вгледа в металната обвивка на сантиметри пред нея.

Паниката започна да намалява. Не изчезна напълно, но я поотпусна.

Добре. Продължи през тунела — да събира частици, да търси отломки; нарочно се движеше по-бавно отпреди.

Най-сетне главата й се показа от другата страна, после раменете.

Сякаш отново се роди. Амелия Сакс се изсмя мрачно и примигна.

Бързо излезе в по-широкия тунел — в сравнение с първия беше като концертна зала. Надигна се в приклекнало положение и вдигна пистолета.

Нямаше обаче нападател, който да се цели в нея, поне не в непосредствена близост. Прожекторите, осветяващи трупа, бяха ослепителни и в мрака зад тях може би имаше опасност, но Сакс веднага насочи фенерчето си натам. Всичко беше чисто.

Изправи се и издърпа чантата от тунела. Огледа се и се увери, че схемата от базата данни на Райм е точна. Този тунел приличаше на минна галерия. Краят му се губеше в тъмнината. Сакс знаеше, че преди век е използван за превозване на колички със стоки от и към фабрики и складове. Сега влажният, плесенясал подземен коридор служеше само на нюйоркската инфраструктура. Под тавана имаше дебели железни тръби, а също по-тънки, алуминиеви и пластмасови, в които вероятно имаше електрически кабели и свързващи очукани стари метални табла. По-новите проводници излизаха от яркожълти кутии, заключени с масивни катинари. На тях бяха щамповани буквите IFON. Сакс нямаше представа какво означава това. Железните тръби бяха надписани NYC DS и NYC DEP — отделите по хигиена и екология към общината, които отговаряха съответно за отходната канализация и за водоснабдяването на града.

Сакс осъзна, че е прекалено тихо, и увеличи звука на радиостанцията.

— … по дяволите, какво става?

— Извинявай, Райм. Трябваше да се концентрирам.

Той замълча за момент. Явно разбра — нейната борба със страха в коша за хляб.

— Добре. Хайде. Местопрестъплението чисто ли е, доколкото можеш да прецениш?

— Поне в непосредствена близост, да. — На изток тунелът беше зазидан, но тя отново се вгледа в мрака на запад.

— Я насочи прожектора натам. Ще заслепи нападателя, ако някой се цели в теб. И ще го видиш преди той теб.

Първите пристигнали полицаи бяха донесли две халогенни лампи на стативи, свързани с големи акумулатори. Сакс насочи едната в посоката, в която я посъветва Райм, и се вгледа с присвити очи към губещия се в далечината край на тунела.

Нямаше видима опасност.

Тя се надяваше, че няма да се наложи да стреля. Дебелата тръба над главата й с надпис DEP изглеждаше наскоро поставена, от масивно желязо. Куршумите от глока й — с кухи върхове — нямаше да я пробият. Но ако имаше нападател, той можеше да използва бронебойни куршуми, способни да преминат през метала. Поради огромното налягане на водата вътре едно спукване би създало взрив като от избухването на голям заряд пластичен експлозив.

Но дори противникът й да има обикновени куршуми, рикошетите от металните, каменните и тухлените стени можеха да я убият или ранят със същия успех, както пряко попадение.

Сакс отново се вгледа в тунела и не видя движение.

— Чисто е, Райм.

— Добре. Хайде тогава да действаме — нетърпеливо я подкани той.

Сакс беше готова. Искаше час по-скоро да се махне от тук.

— Започни с трупа.

„Тя не е просто труп, Райм — помисли си Амелия. — Тя си има име. Клоуи Мур. Била е двайсет и шест годишна продавачка в бутик за дрехи. Работела е за минимална заплата, защото е била обсебена от Ню Йорк. От актьорството. От това, че е била на двайсет и шест. Нека Бог да я благослови за това. И не е заслужавала да умре. Най-малкото по този начин.“

Сакс надяна ластици на обувките си, за да може да различава следите си от тези на извършителя и първите пристигнали полицаи — чиито подметки щеше да фотографира по-късно за контролни проби.

Приближи се до трупа. Клоуи лежеше по гръб, с блуза, вдигната до под гърдите. Сакс забеляза, че дори в смъртта лицето й е изкривено в гримаса, с напрегнати мускули. Това бе свидетелство за болката, която е изпитвала — болката, постоянно усилвала се до смъртта. От устата й бе излязла пяна. И беше повръщала обилно. Вонята бе ужасна. Сакс се абстрахира от това.

Ръцете на Клоуи бяха вързани под тялото й с евтини белезници. Сакс ги отвори с универсален ключ и ги махна. Глезените на жертвата бяха стегнати с тиксо. Тя го преряза с хирургическа ножица и прибра в пликче прашните сиви ленти. Остърга частици изпод ноктите на полилавелите пръсти на Клоуи, като забеляза влакна и някакви белезникави люспици. Може би жертвата се беше съпротивлявала, в който случай можеше да има ценни следи, дори парченца кожа — ако убиецът бе регистриран в базата данни за ДНК „Кодис“, щяха да установят самоличността му за броени часове.

— Искам да видя татуировката, Сакс.

Тя забеляза малка синя татуировка на врата на Клоуи, до самото рамо, но тя беше стара. Освен това направената от убиеца се виждаше съвсем ясно. Сакс коленичи и насочи погледа си — и камерата — към корема на Клоуи.

— Ето я, Райм.

Криминалистът прошепна:

— Неговото послание. Е, част от посланието му. Какво означава според теб?

— Така — измърмори Райм. — „Втория“. И тези орнаменти като мидени черупки. Чудя се за какво са.

Имайки предвид твърде малкото букви, Сакс осъзна, че въпросът му е риторичен.