Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (47)

47.

Докато оглеждаше задната врата на къщата на Райм, облечената с гащеризон за огледи, Амелия Сакс заключи: „Мръсникът определено умее да отваря ключалки“.

Извършител 5–11 бе оставил само една едва забележима драскотина при влизането си в къщата, за да сипе отрова в бутилката уиски на етажерката на Райм — след което хитро я бе поставил така, че криминалистът да може да я вземе. Сакс не се изненадваше, че престъпникът умее да отваря заключени врати — талантът му в татуирането свидетелстваше за голяма сръчност.

Вятърът навяваше мокър сняг навсякъде. До момента всякакви улики в задната уличка и около вратата вероятно бяха заличени. Отвътре, където би трябвало да има следи от обувки, тя откри само отпечатъци от калцуни.

Стратегията на нападението беше ясна: Извършител 5–11 бе вдигнал фалшива тревога за опит за изнасилване в Сентръл Парк, близо до къщата. Когато Райм и останалите бяха отишли на главния вход, за да видят какво става, убиецът се беше промъкнал отзад, намерил бутилката уиски, сипал отрова вътре и избягал незабелязано.

Сакс направи оглед по маршрута му от задния вход до стълбите, после през коридора от кухнята до салона. Райм имаше алармена система, но я изключваха, когато в къщата имаше хора. Главният и задният вход се наблюдаваха с камери, но можеха да се гледат само на момента; не записваха.

Сакс се почувства като насилена. Някой бе нахълтал в нейната крепост, някой бърз и ловък. И носещ смърт. Том вече беше уредил ключалките да бъдат сменени и да се сложат резета на двете врати, но влезе ли някой в жилището ти, никога няма да го почувстваш отново чисто и неопетнено. И винаги ще се тревожиш, че може отново да се случи.

Най-сетне Сакс се върна в лабораторията и подаде събраните микроследи на Мел Купър.

Линкълн Райм се обърна с количката от масата, където разглеждаше уликите, и попита:

— Е? Има ли нещо?

— Не много — отговори Сакс. — Почти нищо.

Райм не беше изненадан.

От Извършител 5–11 всичко можеше да се очаква.

Тя го погледна внимателно, сякаш все пак бе отпил от отровеното уиски.

А може би се тревожеше, защото престъпникът бе проникнал в къщата, сипал отрова в бутилката и избягал, без никой да го забележи.

Райм със сигурност се тревожеше. Но повече го беше яд, защото не се беше досетил, че уискито е отровено, въпреки че сега, като премисляше всички факти, виждаше, че е трябвало да разбере. Очевидно беше, че Том никога не би оставил бутилка четирийсетградусов алкохол на достъпно за шефа си място. И това — в комбинация с фактите, че Лон Селито и Сет Макгуин бяха станали мишена, а пред къщата имаше полицейска акция — идеалното отвличане на вниманието; да, Райм трябваше да се досети.

Но не, той се беше спасил благодарение на обаждане от 911. Минувач по страничната улица видял подозрителен мъж да се измъква от сервизния проход зад къщата на Райм и да прибира спринцовка.

— Изглеждаше съмнително — бе докладвал добрият самарянин. — Може да е нещо с наркотици или да се кани да обере някого.

Диспечерите се обадиха и Райм веднага разбра, че поставеното не на мястото му „Гленморанги“ е като ябълката на Снежанка.

Погледна чашата в ръката си и осъзна, че секунди са го делели от много неприятна смърт — и по-неприятна за околните, отколкото за него, предвид факта, че нямаше да усети много от мъчителната болка, причинена от отровата.

Бързо обаче прогони мислите за смъртта, защото от години бе готов да я приеме — по своя воля или не. Здравословното му състояние — квадриплегията — вървеше с доста екстри, които можеха да го изпратят в ковчега за часове: дисрефлексия и сепсис например.

Затова — опит за отравяне? Добре дошло, ако питаха него. Така можеха да открият още улики и да се доближат малко повече до разкриването на духовния наследник на Колекционера на кости.