Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (7)

7.

Докато се връщаше към студиото си в района на Канал стрийт, Били Хейвън отново си мислеше за Хубавото момиче. Спомените за лицето, гласа и докосването му й бяха оживели по време на татуировъчната сесия с госпожица Клоуи Снобарката.

Мислеше си също за думата, която бе изписал: „втория“. За рамката от вълнообразни линии отгоре и отдолу.

Да, добро изпълнение.

Тату „Били“.

Беше сменил гащеризона, който вероятно бе замърсен с отрова (защо да рискува?). Пъхна го в найлонов плик и го метна в един контейнер далеч от бутика. Отдолу носеше обикновени дрехи: черни дънки, кожени ръкавици — също черни. Тъмносиво вълнено палто. Беше късо — до средата на бедрата. Достатъчно топло, но не твърде дълго, тъй че да може да бяга, ако се наложи — а това, съзнаваше той, бе много вероятно да се случи в близките дни.

Носеше скиорската маска вдигната над лицето като шапка. Изглеждаше като обикновен младеж от Манхатън, който се прибира в апартамента си в леденостудения дъжд, превит на две в студа.

Хубавото момиче…

Били си спомни, когато я видя за първи път преди години. Всъщност бе видял нейна снимка, не самото Хубаво момиче. Но веднага се влюби — да, да, от пръв поглед. Скоро след това леля му отбеляза: „О, какво хубаво момиче. По-хубаво трудно ще намериш“.

Били веднага хареса това име за любимата си.

Момичето имаше прекрасна кожа, бяла като абанос.

Той присви очи срещу отвратителния вятър, шибащ лицето му с ледени кристалчета и леденостудени капки, и плътно се загърна с палтото. Внимаваше много да избягва заледените места. Това беше трудно.

Няколко часа бяха минали, откакто свърши с Клоуи в тунела под бутика. Беше останал в района, за да види какво ще прави полицията. Някой се беше обадил на спешния телефон пет минути след като Били излезе през шахтата на Елизабет стрийт. Ченгетата дотичаха масово и той започна да наблюдава. Запомняше какво правят и по-късно щеше да си запише. Заповедите на Модификацията не бяха като библейските, разбира се. Но ако бяха, една от тях щеше да бъде: „Опознай врага си като себе си“.

Били вървеше внимателно. Беше млад и в добра форма, сръчен, но не можеше да си позволи да падне на леда. Едно счупване на ръката би било катастрофа.

Студиото му не беше далеч от мястото на атаката, но той се прибираше вкъщи по заобиколен маршрут, за да е сигурен, че никой не го е видял покрай капака на шахтата и не го е проследил.

Заобиколи квартала веднъж, после втори път, за всеки случай, и се върна при грозния, широк четириетажен бивш склад, сега служещ като полужилищна сграда. Тоест полузаконно. Или може би направо незаконно. Ставаше дума за недвижима собственост в Ню Йорк все пак. Той плащаше кеш за краткосрочен наем — много кеш. Агентът само се усмихна, когато взе парите, и нищо не каза.

Не че имаше значение. Били имаше готова история, включително с фалшиви документи.

„Помни наизуст всяка история за прикритие.“

След като се увери, че тротоарът е празен, Били слезе по късото стълбище до входната си врата. Три изщраквания на три ключалки, и беше вътре, сменяйки саундтрака от гневното свирене на клаксони в Китайския квартал с грохота и свиренето на спирачки от влаковете на метрото, минаващи точно под него.

Звуци от подземния свят. Успокояващо.

Натисна един ключ и анемични крушки осветиха единственото помещение с размери седем на осем метра — комбинация от дневна, спалня, кухня и всичко останало. Стаята имаше малко атмосфера на средновековна тъмница. Едната стена бе от голи тухли, другите — долнопробен гипсокартон. Били имаше друго наето жилище, по̀ на север, и то беше основната му тайна квартира, където възнамеряваше да прекарва повече време, отколкото тук, по време на мисията си за Модификацията, но студиото се оказа по-удобно от апартамента, който се намираше на оживена улица, населена с хора, каквито той най-много мразеше.

Работната маса беше пълна със стъклария, книги, спринцовки, части за татуировъчни машинки, найлонови пликчета, инструменти. Десетки четива за отрови и хиляди файлове, свалени от Интернет, някои — по-информативни, други — по-малко. „Полевият определител на отровните растения“ бе богато илюстрован, но не даваше достатъчно полезна информация, както нелегалния блог, озаглавен: „Натръшкай ги всичките: Дванайсет смъртоносни рецепти за деня, когато ще дойде революцията и ще трябва да се отбраняваме!!“.

Всичко това бе прилежно подредено в работното му пространство — точно както в татуировъчното му студио у дома. Единият ъгъл на помещението бе озарен от ултравиолетовите лампи, които осветяваха осем терариума. Той отиде при тях и разгледа растенията вътре. Листата и цветята му действаха успокояващо, напомняха му за дома. Розово, бяло, виолетово, зелено, в хиляди нюанси. Цветовете се опълчваха срещу сивотата на града, чийто омразен дух тровеше сърцето на Били Хевън всяка минута. Имаше куфари с дрехи и тоалетни принадлежности. В един сак държеше няколко хиляди долара, сортирани по номинал, но намачкани, стари и невъзможни за проследяване.

Той поля растенията и отдели няколко минути да скицира едно от тях — интересна конфигурация на листа и клонки. Като човек, който е рисувал цял живот, Били се чудеше откъде идва този импулс. Понякога само трябваше да вземе молива или пастела и да превърне нещо от тленния свят в нещо непреходно. Безсмъртно.

Хиляди пъти бе рисувал Хубавото момиче.

Моливът изведнъж увисна в ръката му и той остави скицата на клончето недовършена. Хвърли блокчето настрани.

Хубавото момиче…

Винаги когато си помислеше за нея, си спомняше сърдития глас на чичо си:

— Били, трябва да ти кажа нещо. — Чичо му го хвана за ръката и го погледна в очите. — Случи се нещо лошо.

Ето с тези прости, ужасни думи той научи, че нея вече я няма.

Родителите на Били също ги нямаше вече, но това се беше случило преди години и той бе преодолял загубата.

Но тази на Хубавото момиче. Не, никога!

Тя щеше да бъде вечната му спътничка. Щеше да бъде неговата жена, майката на децата му. Тя щеше да бъде тази, която ще го спаси от миналото, от всички злини, от Олеандровата стая.

Изведнъж да изчезне — просто така…

Днес обаче Били не мислеше толкова за ужасната новина, не мислеше за несправедливостта, която го бе сполетяла — макар че случилото се беше адски несправедливо.

Не мислеше за жестокостта — макар че случилото се бе жестоко.

Не, в момента, след като току-що бе татуирал Клоуи, той си мислеше, че вече е тръгнал по пътя, който щеше да сложи край на болката.

Модификацията бе започнала.

Били седна до паянтовата маса в кухнята на сутеренния апартамент и извади от джобчето на ризата си страниците от книгата, която бе намерил тази сутрин.

Бе научил за това заглавие преди няколко седмици и веднага си даде сметка, че има нужда от една бройка, за да завърши плана си за Модификацията. Беше изкупена, но в Интернет можеше да се намери втора ръка. Били обаче не можеше да поръча с кредитна карта и доставка по пощата. Нюйоркската градска библиотека имаше две бройки, но той не ги намери на рафтовете, където трябваше да бъдат — нито във филиала в Централен Манхатън, нито в сателитния клон в Куинс.

Обаче опита още веднъж. Просто му хрумна и по-рано днес отиде в библиотеката на Пето авеню.

И тя беше там — върната и надлежно поставена на място. Той взе книгата от полицата, скри се между шкафовете и я прелисти.

Бе написана на доста лош стил, прецени от няколкото пасажа, които прочете. И имаше абсурдна сензационна корица в черно, бяло и червено. Стилът и оформлението обясняваха бързото й изчерпване. Но съдържанието! Точно това, което му трябваше. Информацията в нея попълваше празните места в плана му идеално, както запълващите игли оцветяват участъците между очертанията на татуировка.

Отначало Били се притесняваше как ще изнесе книгата от библиотеката — нямаше да я вземе по установения ред, разбира се. Освен това при ксерокса имаше камери. В крайна сметка реши да отреже страниците от главата, която му трябваше, с ножче. Сряза ги в основата им и скри книгата внимателно, та никой да не я намери. Знаеше, че вероятно има скрит чип в гърба, който щеше да активира алармата на изхода, ако се опиташе да я изнесе цялата. За всеки случай прегледа всички страници, които бе откраднал, за да провери за втори чип. Нямаше такъв и той излезе от библиотеката необезпокояван.

Сега нямаше търпение да прочете написаното внимателно, за да дооформи плана си за Модификацията. Но когато ги разстла пред себе си, се намръщи. Какво беше това? Първата страница бе повредена, с откъснато ъгълче. Били бе сигурен, че ги отдели от гърба на книгата цели. Погледна джобчето на ризата си и видя, че и то е скъсано. Спомни си, че Клоуи раздра гащеризона му, докато се съпротивляваше. Ето какво се беше случило. Бе скъсала и дрехата, и страницата.

Листът обаче не беше много повреден, само едно малко парченце липсваше. Били внимателно прочете всичко. Веднъж, два пъти. Третия път си записа някои неща и прибра страниците при Заповедите.

Полезно. Много добре. Страшно полезно.

Остави страниците настрани, отговори на няколко текстови съобщения, получи няколко. Поддържаше връзка с околния свят.

Никой не осъзнаваше значението на микробите и вирусите повече от татуировчика. Били изобщо не се тревожеше, че ще зарази жертвите си — това беше самата цел на Модификацията — но се притесняваше да не зарази себе си с онова, което носеха клиентите му, и най-вече, с прекрасните вещества, които използваше вместо мастило.

Отиде при умивалника и отвори раницата си. Сложи си дебели гумени ръкавици, извади татуировъчната машинка и я разглоби. Изпразни тръбичките и ги изплакна в две отделни кофи, после ги подсуши. Водата изсипа в една дупка, която бе пробил в пода, за да се попие в почвата под сградата. Не искаше да я излива в канализацията. Пак заради веществените доказателства.

Това промиване обаче бе само началото. Той почисти всяка част на машинката със спирт (който само обеззаразява, но не стерилизира). Сложи ги в ултразвукова баня с дезинфектанти. После ги запечата в пликчета и ги сложи в автоклава — един вид тенджера за стерилизиране. Обикновено иглите се ползват еднократно, но тези бяха много специални и трудно се намираха. Той сложи и тях.

Разбира се, тези процедури бяха само отчасти за да се предпази от отровите и от заразяване. Имаше и друга причина: какъв по-добър начин да унищожиш всяка връзка между себе си и жертвите, от опичането на 130 градуса по Целзий?

Разбива на пух и прах дори вашата теория за „праха“, не мислите ли, мосю Локар?