Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (6)

6.

Думата беше с около петнайсет сантиметра дължина, изписана хоризонтално на два-три сантиметра над пъпа на младата жена.

Въпреки че убиецът бе използвал не мастило, а отрова, възпалената и подпухнала рана беше лесна за разчитане.

— Така — измърмори Райм. — „Втория“. И тези орнаменти като мидени черупки. Чудя се за какво са.

— Кожата там не е подута, както около буквите — отбеляза Сакс. — Може би там няма отрова. Приличат на рани, а не на татуировки. Освен това, Райм, погледни буквите.

— Много са изпипани, това ли имаш предвид?

— Именно. Калиграфия. Той е добър. Разбира си от работата.

— И още нещо: трябвало му е доста време, за да ги изпише. Можеше да ги надраска набързо. Или просто да й инжектира отровата. Дори да я застреля за по-лесно. Каква му е играта на тоя тип?

На Сакс й хрумна още нещо:

— Това, че му е трябвало по-дълго време, означава, че по-дълго я е боляло.

— Е, да, вижда се гримасата от болката, но имам чувството, че това е станало по-късно. Едва ли е била в съзнание, докато е писал посланието си. Дори ако не се е съпротивлявала, едно неволно движение би развалило творението му. Не, по някакъв начин я е обездвижил. Има ли следи от травми на главата?

Сакс внимателно огледа главата на младата жена, също под блузата й, отпред и отзад.

— Не. И няма следи от електрошоково оръжие… Обаче, Райм, я виж това. — Тя посочи миниатюрна червена точица на врата на жертвата.

— Инжекция?

— Така мисля. Вероятно упойка, а не отрова. Няма следи от оток или друго раздразване, което може да е причинено от токсина.

— Ще разберем от кръвното изследване.

Амелия засне раната, после се наведе и внимателно обърса кожата наоколо с тампон, за да събере попаднали там частици. Обработи по същия начин останалата част от тялото и земята наоколо. От толкова старателен престъпник можеше да се очаква, че е носил ръкавици — но дори убиец, използващ всички възможни предпазни средства, лесно би могъл да остави микроследи върху жертвата или местопрестъплението.

Точно това гласи принципът на обмена, формулиран от френския криминалист Едмон Локар през миналия век: че при всяко престъпление се извършва пренос на улики между престъпника и местопрестъплението или престъпника и жертвата. Тези микроскопични веществени следи (които той наричаше „прах“) могат да са много трудни за откриване и събиране, но съществуват — за старателния и находчив криминалист.

— Има нещо странно, Райм.

— Странно ли? — В гласа му прозвуча леко презрение към тази твърде неясна дума. — Поясни.

— Използвам само един от прожекторите, оставени от първите пристигнали полицаи (другият е насочен към тунела). Но на земята има две сенки. — Тя погледна нагоре и бавно се завъртя, за да види по-добре. — Аха, близо до тавана има друга лампа, между онези две тръби. Прилича на фенерче.

— Не е ли оставена от първите пристигнали полицаи?

— Кой полицай или парамедик ще си остави фенерчето?

Дългите черни фенери, с които бяха снабдени всички полицаи и пожарникари, бяха безценни — отличен източник на светлина, да не говорим, че можеха да служат и като оръжие при ръкопашен бой.

Сакс обаче забеляза, че оставеното в тунела не е от скъпите модели. Това беше евтино пластмасово фенерче.

— Закрепено е за тръбата. С тиксо. Защо е трябвало да оставя фенерче тук, Райм?

— Аха, това обяснява как е станало.

— Кое?

— Как управителката на магазина е открила тялото. Благодарение на фенерчето. Извършителят е искал да бъде сигурен, че ще получим посланието от нашия спонсор.

Думата прозвуча малко неуважително на Сакс, но тя винаги бе подозирала, че в голямата си част грубото държане и сарказмът на Райм са защитен механизъм. Въпреки това се питаше дали не вдига бариерата на защитата по-високо от необходимото.

Тя предпочиташе да не прикрива чувствата си.

— Ще го прибера последно — каза на Райм. — Всяко допълнително осветление ще ме улесни.

След това започна да „обхожда мрежата“, както Линкълн наричаше процеса на търсене на улики. Методът на решетката е най-изчерпателният начин за оглеждане на местопрестъпление и оценка какво се е случило. Включва бавно обхождане на района по права линия, после обръщане, преместване с една стъпка наляво или надясно и връщане в обратната посока. Криминалистът прави това упражнение, докато обходи целия район. После се завърта на 90 градуса и обхожда местопрестъплението още веднъж, но перпендикулярно на първия оглед. Като да косиш ливада два пъти.

Освен това при всяка стъпка извършващият огледа спира, за да погледне нагоре, надолу, наляво и надясно.

Много важно е и да подушиш местопрестъплението, макар че в сегашния случай Сакс усещаше само вонята на повърнатото от Клоуи. Нямаше миризма на гнило или изпражнения, което я изненада, имайки предвид, че една от тръбите в тунела беше на градската канализация.

При огледа не се откриха много неща. Каквито и инструменти да бе използвал престъпникът, явно си ги беше отнесъл със себе си — освен фенерчето и тиксото. Все пак Сакс намери още нещо — смачкана на топче леко пожълтяла хартийка.

— Какво е това, Сакс? Не го виждам много ясно.

Тя обясни.

— Остави я така. Ще я разгънем тук. Вътре може да има частици. Интересно дали не е от нея.

„Нея“. „Жертвата.“

Клоуи Мур.

— Или от извършителя, Райм. Под ноктите й намерих частици, които приличат на остатъци от хартия.

— О, това може да е добре. Борили ли са се? Дали е хванала нещо негово? Дали той е искал нещо нейно и го е изтръгнал от пръстите й, докато тя се е опитвала да го задържи? Въпроси, въпроси, въпроси.

Сакс продължи търсенето с други ролки за косми и малка портативна прахосмукачка. След като прибра и надписа пробите, използва друга прахосмукачка и ролка, за да събере частици възможно най-далече от мястото, където лежеше Клоуи и където бе стъпвал извършителят. Това щяха да са контролни проби — частици, които по принцип се срещаха в този район. Ако например в лабораторията откриеха глинеста почва около отпечатъците от обувките на извършителя, можеха да направят извода, че живее или работи на място, където има много глина. Би било една стъпка към разкриването на убиеца — малка, но все пак стъпка.

— Не виждам много следи от обувки, Сакс.

Тя гледаше земята около мястото, където бе стоял или ходил убиецът.

— Различавам няколко отпечатъка, но няма да ни свършат работа. Носил е калцуни.

— Пфу — измърмори криминалистът.

— Ще мина с ролката за частици, но няма смисъл да вземаме електростатичен отпечатък.

Сакс имаше предвид метода за снемане на следи от обувки с помощта на найлоново фолио по същия начин, както се снемат пръстови отпечатъци. Полученият отпечатък можеше да подскаже не само номера, който е носил извършителят, а и да съвпадне с някоя проба от голямата база данни със следи от подметки, която Райм бе създал в Нюйоркската полиция преди години и все още поддържаше.

— Май и той е носил ролка за косми. Изглежда, че е почистил след себе си.

— Мразя умните извършители — заяви Линкълн.

„Не, не ги мразиш“ — помисли си тя. Той мразеше глупавите извършители. Умните престъпници бяха предизвикателство и беше много по-забавно да ги разследваш. Сакс се усмихна под газовата маска.

— Ще изключа звука, Райм. Сега ще проверя пътищата за достъп и оттегляне. Уличната шахта.

Тя извади фенерчето си „Маглайт“, включи силния лъч и продължи по тунела към металната стълба, водеща към изхода на шахтата отгоре. Не чувстваше нито следа от артритните болки, които я измъчваха десетилетия наред — операцията, на която се беше подложила наскоро, бе сторила чудеса. Сянката й, образувана от силния прожектор зад гърба й, се проточи напред като разкривен силует на марионетка. Земята под шахтата беше влажна. Това подсказваше, че извършителят най-вероятно е влязъл и излязъл от там. Сакс регистрира този факт и продължи към по-тъмната част на тунела.

С всяка стъпка ставаше все по-неспокойна. Този път не заради клаустрофобията — тунелът бе неприятен, но широк в сравнение с онзи, през който беше влязла. Не, безпокойството й бе заради деянието на убиеца, което бе видяла току-що: татуировката, раните, отровата. Комбинацията от хитрост, пресметливост и извратения избор на оръжие подсказваше, че може би е готов да остане на местопрестъплението и да се опита да спре преследвачите си.

С фенерче в лявата ръка и дясната готова да грабне пистолета, Сакс продължи навътре в мрака, ослушвайки се за стъпки, за дишане на евентуалния нападател, за изщракване от зареждане на оръжие или сваляне на предпазител.

Не чу нищо такова — само бръмченето на едно или повече от таблата с надпис IFON, каквото и да имаше в тях. И тихото капане от тръбата.

После — шумолене, нещо се стрелна в мрака.

Тя извади глока, стисна фенерчето и същевременно подпря дясната си ръка с лявата, за да я стабилизира за стрелба. Дулото следваше лъча. Тя го въртеше бавно, оглеждаше.

Къде?

Отново я обля пот, сърцето й се разтуптя.

Това обаче много се различаваше от разтуптяващата сърцето паника на клаустрофобията. Не беше чист страх. Бе очакване. Възбудата от лова. Това беше чувството, заради което Амелия Сакс живееше.

Беше готова с пръст на спусъка, но съвсем леко допрян — глокът може да гръмне и от докосване с перце.

Оглеждаше, взираше се…

Къде? Къде?

Щрак…

Тя приклекна.

Плъхът излезе нехайно иззад една колона, погледна жената без особена загриженост, обърна се и се отдалечи.

„Благодаря“ — помисли си полицайката и последва животинчето към другия край на тунела. Щом гризачът се разхождаше толкова спокойно, едва ли трябваше да очаква засада. Тя продължи. След шейсетина метра стигна до стена. Тук нямаше следи от обувки — със или без калцуни — следователно извършителят не беше идвал насам. Сакс се върна при стълбата.

Извади мобилния си телефон — пъхнат в найлонов калъф, за да се избегне замърсяване — и отвори на дисплея джипиес карта. Забеляза, че се намира под Елизабет стрийт, на изток, близо до бордюра.

Увеличи звука на радиостанцията.

— Намирам се под шахтата, Райм.

Обясни, че това вероятно е мястото, откъдето извършителят е влязъл, защото долу беше доста мокро. Според изчисленията й капакът на шахтата е бил отварян през последния час.

— Кално е. — Въздъхна. — Но няма отпечатъци. Естествено. Кажи на Лон да изпрати хората си да разпитат в близките магазини и апартаменти. Може някой да е видял убиеца.

— Ще му се обадя. И ще поискам записи от охранителните камери.

Райм беше скептично настроен към очевидците. Бе убеден, че в повечето случаи те по-скоро пречат, отколкото да помагат. Наблюденията им бяха грешни, не си спомняха добре — неволно или умишлено — и се страхуваха да се забъркват. На кадрите от видеокамера можеше много повече да се вярва. Сакс не споделяше напълно това мнение.

Изкачвайки се, тя събра частици от стъпалата с помощта на парченца тиксо, които прибираше в пликчета.

Качи се горе и насочи към долната част на капака малък алтернативен източник на светлина. Този вид лампи използват различни цветове от видимия спектър (като синьо или зелено) в комбинация с филтри, за да разкриват следи, които иначе не биха се видели под обикновена крушка или на слънчева светлина. Алтернативните източници излъчват също невидими лъчи, например ултравиолетови, под които някои вещества флуоресцират.

При този оглед, разбира се, Сакс не откри никакви отпечатъци или други следи от извършителя. Тя пробва тежестта на капака — можеше да го помести, но едва-едва. Сигурно тежеше петдесетина килограма. Трудно беше да се вдигне, но не беше невъзможно за силен мъж.

Отгоре се чуваше уличното движение, свистенето на гумите в кишата. Сакс насочи светлината нагоре, надникна в дупката, служеща за повдигане на капака. Дали нямаше да намери следи, по които да установят какъв инструмент престъпникът е използвал, за да го отвори. Нищо.

Изведнъж в дупката се появи око.

Боже! Сакс се вцепени.

На сантиметри от нея, на улицата горе, някой беше клекнал и надничаше през дупката. За момент не се случи нищо; после окото се присви, сякаш човекът — мъж, както й подсказваше интуицията — се взираше в нея. Може би усмихнат, може би разтревожен, може би любопитен какъв е този лъч светлина, излизащ през дупката на уличен капак в Сохо.

Сакс се отдръпна, за да не би мъжът да допре дуло на пистолет в дупката и да започне да стреля. Хвана се с две ръце за най-горното стъпало, за да не падне, и изпусна фенера.

— Райм!

— Какво? Какво става? Много бързо се движиш.

— Върху капака на шахтата има някой. Обади ли се на Лон?

— Току-що. Мислиш ли, че е извършителят?

— Възможно е. Обади се на диспечерите! Да изпратят някого на Елизабет стрийт веднага!

— Звъня.

Сакс опря ръка в капака и натисна. Веднъж. Два пъти. С всички сили.

Желязната плоча се помести няколко милиметра. Но само толкова.

— Обадих се на Лон — каза Райм. — Изпрати униформени. Също линейка. Вече идват към теб.

— Мисля, че си тръгна. Опитах се да отворя капака, Райм. Не успях. Мамка му! Не успях. Гледах го в очите. Сигурно е бил убиецът. Кой друг ще коленичи по средата на улицата в ден като този, за да наднича през капаците на шахтите?

Тя опита още веднъж, като си мислеше, че може мъжът да е стоял върху капака и затова да не е успяла да го повдигне. Но не — невъзможно бе да го помести със свободната си ръка.

По дяволите.

— Сакс?

— Казвай.

— Един полицай видял някого при капака на шахтата. Носел тъмносиво палто и плетена шапка. Побягнал и се смесил с тълпата по „Бродуей“. Бял мъж. Слаб или със средно телосложение.

— Проклятие! — измърмори тя. — Той е бил! Иначе защо ще бяга? Накарай някого да вдигне капака, Райм!

— Виж какво, има достатъчно хора след него. Ти продължавай с огледа. Това е нашият приоритет.

С разтуптяно сърце Сакс още веднъж блъсна капака с длан, убедена (въпреки всяка логика), че ако успее да излезе, ще хване престъпника, дори другите да не можеха.

Представи си окото. Как се бе присвило.

Имаше чувството, че извършителят й се присмиваше, дразнеше я, защото не успя да отвори капака.

„Какъв цвят беше ирисът? — замисли се. — Зелен, сив, кафяв?“ Не се беше сетила да обърне внимание. Този пропуск я вбеси.

Райм я върна в действителността:

— Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Знаем как е влязъл в тунела — през шахтата. Това означава, че трябва да е симулирал ремонтни работи на улицата. С пластмасови конуси, найлонова лента или някаква барикада. Това може да е записано от камерите.

— Или някой свидетел да е видял.

— Е… да, може би. Това поне.

Сакс слезе от стълбата и се върна при жертвата. Беше направила бърз преглед за сексуално престъпление на тялото, но сега облъчи Клоуи с алтернативния източник на светлина, за да потърси следи от трите течности, които се откриват в случай на изнасилване: сперма, пот и слюнка.

Такива нямаше, но извършителят явно бе опипвал кожата с ръкавици: по корема, ръцете, врата и лицето. Другите части на тялото не бяха докосвани.

Сакс провери с лампата останала част от местопрестъплението — от шахтата до тесния проход към магазина — и не откри нищо.

Сега оставаше само да вземе фенерчето, което извършителят бе оставил за сигнализация.

— Сакс — обади се Райм от слушалките.

— Да?

— Какво ще кажеш да извикаме работници от общината да отворят шахтата, за да излезеш от там? Така или иначе трябва да направиш оглед на тази част от улицата. Знаем откъде е влязъл и че е бил там преди пет минути. Може да има някакви следи.

Тя обаче разбра, че предложението му е, за да й спести повторното пълзене в по-тесния тунел.

Кръглия ковчег…

Отново погледна черната дупка. Сега й се струваше още по-тясна.

— Идеята е добра, Райм. Но предпочитам да се върна по пътя, по който влязох.

Беше се справила със страха веднъж; нямаше да го остави да я победи сега.

Сакс се надигна, като се подпря на един перваз на тухлената стена, докато достигна фенера на убиеца. Извади от джоба си хирургическа ножица и преряза тиксото.

Когато го сваляше, събори шепа от някакъв сивкав прах. Изведнъж осъзна, че убиецът е заложил капан за криминалистите. Затова бе оставил фенерчето! Веществото се изсипа право в очите й и докато отчаяно се опитваше да го изтръска, тя размести газовата маска и вдиша порядъчно количество от отровата.

— Не!

Закашля се, започна да се дави от лютия прах. Изведнъж лицето й пламна. Тя се изпусна и падна по гръб, като за малко не се просна върху тялото на Клоуи.

В ухото й прозвуча гласът на Райм:

— Сакс! Какво става? Не виждам.

Тя се помъчи да вдиша, да изчисти отровата от белия си дроб. Сякаш бодлива тел стържеше трахеята, очите и носа й.

Дръпна маската от лицето си и започна да плюе, съзнавайки, че замърсява местопрестъплението, но не можеше да спре.

Райм крещеше. Трудно й бе да чуе, но й се стори, че вика по телефона:

— Медици! Долу!… Не ме интересува… Полицай с отравяне. Бързо!

Гласът му обаче бързо заглъхна и единственото, което Сакс чуваше вече, бе собственото й кашляне.