Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (71)

71.

Явно Били не смяташе да я убива.

Поне засега.

Бе заредил машинката с мастило, а не с отрова.

— Стига си мърдала!

Стоеше на колене до дивана, на който я бе проснал.

— Ръцете ме болят — оплака се Пам. — Моля ти се, махни това тиксо. Моля те.

— Не.

— Можеш да ги вържеш отпред.

— Не. Стой неподвижно — изръмжа той. Погледна я и тя спря да мърда.

— Какво, по дяволите…

Последва силна плесница.

— Трябва да съблюдаваме добро поведение, не разбираш ли? Да не си посмяла повече да ругаеш и да ми държиш такъв тон! — Били я сграбчи за косата и я разтърси като лисица плячката си. — Отсега нататък ролята ти е да бъдеш моя жена. Хората ще те гледат до мен. Като вярна съпруга.

Продължи да татуира.

Пам си помисли да запищи, но беше сигурна, че той ще я пребие от бой, ако се опита. Освен това в сградата нямаше никого. Единият апартамент беше празен, а наемателите от другия бяха на екскурзия с кораб.

Били заговори разсеяно:

— За известно време ще трябва да се скрием добре. Чичо и леля няма да ме издадат. Но братовчедът Джошуа… въпрос на време е да изпее всичко. За мен включително. Не можем да се върнем в Южен Илинойс. Приятелят ти Линкълн ще изпрати ФБР да арестува всички старши членове на СВАС. И отново ще заподозре хората от Ларчууд, затова и Мисури отпада. Ще отидем някъде другаде. Може би в „Патриотична асамблея“ във вътрешността на щата Ню Йорк. Те са извън вниманието на полицията. — Обърна се към нея: — Или в Тексас. Там има хора, които си спомнят родителите ми като мъченици, загинали за свободата.

— Сет…

— Ще се покрием за няколко години. И ако още веднъж ме наречеш „Сет“, ще те фрасна. Мога да изкарвам пари с татуировки. Ти можеш да преподаваш в неделното училище. Малко по малко ще се върнем към нормалния живот. Нова самоличност. Със СВАС е свършено, но може би така е по-добре — ще продължим напред. Ще основем ново движение. И ще го организираме много по-добре. Ще го направим както трябва. Ще обучаваме жените си в училища — и нямам предвид църковни училища. Имам предвид обществени и частни. Ще възпитаваме децата от малки. Ще ги посветим в каузата. Ние, мъжете, ще се кандидатираме за управленски постове, отначало на ниско ниво, в градовете и окръзите. Ще овладеем първо местната власт, после ще тръгнем по-нагоре. О, ще бъде съвсем друг свят. Сега сигурно не мислиш така. Но после ще се гордееш, че си част от това дело.

Вдигна машинката от крака й, погледна свършеното до момента и продължи:

— Чичо ми беше изостанал в много отношения. Но имаше едно голямо прозрение. Измисли Закона на кожата. Проповядваше за него из цялата страна — пред други милиции, на възродителни сбирки, в църкви, пред ловни дружинки. — Очите на Били грейнаха. — Законът на кожата… Гениално. Помисли само: кожата дава информация за здравословното ни състояние, нали? Може да е зачервена или бледа. Лъскава или матова. Сбръчкана или подута. Напукана или гладка… Тя изразява също духовното ни развитие. И интелектуалното. И емоционалното състояние. Бялото е добро, умно и благородно. Черното, кафявото и жълтото са подли и опасни.

— Не говориш сериозно!

Той вдигна юмрук и Пам се сви и замълча.

— Искаш доказателство. Онзи ден бях в Бронкс и един тип ме спря. Млад, не знам. Горе-долу на твоите години. Черен. Имаше келоиди на лицето — белези като татуировки. Бяха красиви. Изработени от истински художник. — Той отмести поглед. — И знаеш ли защо ме спря? За да ми продаде наркотици. Това е истината за тези хора. Законът на кожата. Не можеш да го излъжеш.

Тя се изсмя мрачно:

— Някакъв чернокож младеж се е опитал да ти продаде наркотици в Бронкс? Ето какво ще ти кажа. Иди в Западна Вирджиния и там бял младеж ще ти продаде наркотици.

Били продължи, без да я слуша:

— Има спорове за Хитлер: дали наистина е мразел евреите, циганите и педерастите и е искал да изчисти света от тях. Или всъщност не му е пукало за тях, но е знаел, че германският народ ги мрази и затова е използвал омразата и страха, за да вземе властта.

— Да не би да използваш Хитлер като модел за подражание?

— Има и по-лоши варианти.

— И какво? Ти как мислиш, Били? Истински ли вярваш в Закона на кожата, или го използваш за власт, за себе си, за егото си?

— Не е ли очевидно? — Той се изсмя. — Достатъчно си умна, за да се досетиш, Пам.

Тя не каза нищо и Били избърса сълзите от бузите й. Пам не знаеше отговора. Изведнъж й хрумна нещо, което я удари като неговите шамари. Беше свързано с блога, който двамата със Сет бяха направили. Тя прошепна:

— Нашият блог? Той е точно обратното на това, което казваш. За какво… за какво го създаде?

— А ти за какво мислиш? Всеки, който публикува позитивен коментар. За абортите, за помощите за бедни, за имиграционна реформа. Денят на страшния съд наближава за тях.

Имаше сигурно петнайсет хиляди души, които бяха написали нещо в сайта им. Какво щеше да се случи с тях? Дали последователите на Били щяха да ги издирят и убият? Да взривят къщите им?

Били остави татуировъчната машинка, намаза бедрата й с вазелин и попи мастилото.

Усмихна се:

— Погледни. Какво мислиш?

Тя прочете двете думи, които виждаше изписани обърнати на бедрата й:

Какво, по дяволите, правеше той? Какво имаше наум? Били смъкна и своите дънки. На неговите бедра имаше подобни татуировки със същия шрифт.

Когато се съберяха, образуваха цели думи:

— Наричаме ги сплитъри. Влюбените си татуират части от имената си. Могат да се прочетат само ако се съберат заедно. Това сме ние, виждаш ли? Поотделно все ни липсва нещо. Когато сме заедно, сме едно цяло.

През бледото му лице премина подобие на усмивка.

— Влюбени? — прошепна тя.

Погледна неговата татуировка — беше правена преди години.

Били гледаше обърканото й лице. Вдигна дънките си, после — нейните и ги закопча.

— Знаех си, че някой ден ще си те върна — обясни, като посочи татуировките. — „Памела“, „Уилиам“. Добре измислено, какво ще кажеш? Имената ни ще бъдат цели, когато лягаме заедно, за да правим децата си. — Забеляза ужасеното й изражение. — Защо ме гледаш така?

Сякаш говореше на дъщеря си, разстроена заради лош ден в училище.

— Аз те обичах! — проплака тя.

— Не, ти обичаше някого, който беше част от тумора, разяждащ тази страна. — Изражението му се смекчи и той прошепна: — А какво мислиш за мен, Пам? Жената, която обичам цял живот, се оказва враг? Те отнеха сърцето и разума ти от мен.

— Никой не ме е променял. Никога не съм вярвала в това, което правеше майка ми. Това, в което вярваш ти.

Той погали косата й, усмихна се:

— Промили са ти мозъка. Разбирам. Аз ще те променя, мила моя. Ще те върна в правия път. Хайде сега да събираме багажа.

— Добре, добре.

Били я вдигна на крака.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Знаеш ли какво, Били? — каза тихо.

— Какво? — Той, изглежда, се зарадва да види усмивката й.

— Трябваше да претърсиш джобовете ми.

Пам замахна с всичка сила към лицето му с дясната си ръка, стискаща макетното ножче, с което бе прерязала тиксото — същото макетно ножче, което носеше в джоба на панталона си от онези ужасни дни в Ларчууд.

Острието поряза бузата и устата на Били. Без свистенето, което се чува по филмите в такива сцени. Разряза безшумно плътта му.

Той изрева и хвана с две ръце лицето си. Пам прескочи масичката и хукна към входната врата, като изкрещя:

— На ти една модификация, мръсник такъв!