Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (15)

15.

— Слушай — започна Сакс, — не мисля, че има за какво да се притесняваме.

— О, чудесно — изчурулика Пам с чаровния си безгрижен глас. — Това се казва начин за започване на разговор.

Тръсна косата си, която носеше като Амелия — дълга под раменете, без бретон.

Полицайката се усмихна:

— Да, не е много подходящ.

Вгледа се внимателно в момичето, което сякаш сияеше. Може би беше благодарение на работата й — „костюмирането“, както я наричаше Пам — в една театрална продуцентска фирма. Обожаваше работата зад кулисите на „Бродуей“. Обичаше и колежа.

Но не! „Какви ги мисля?“ — смъмри се Сакс. Разбира се, че причината беше Сет.

Том се показа на вратата с табличка в ръце. Горещ шоколад. Уханието бе едновременно горчиво и сладко.

— Не обожавате ли зимата? — попита той. — Когато температурата е под нулата, горещият шоколад не носи никакви излишни калории. Линкълн може да ти напише химическа формула за това.

Двете му благодариха.

— Кога е премиерата? — попита той.

Пам учеше в Университета на Ню Йорк, но този семестър нямаше много лекции и като талантлива шивачка работеше като помощничка на заместник главния шивач за бродуейското възкресяване на „Суийни Тод“ — музикална адаптация от Стивън Сондхайм и Хю Уийлър на пиесата за един лондонски бръснар, убиващ клиентите си. Тод прерязваше гърлата на жертвите си, а съучастничката му печеше от тях пайове и ги продаваше. Райм сподели със Сакс и Пам, че този убиец му напомнял на друг престъпник, когото навремето е преследвал, макар че — не пропусна да уточни — Тод бе изцяло измислен персонаж. Пам се престори на леко разочарована от този факт.

„Рязане на гърла, канибализъм!“ — помисли си Сакс. А тя беше тръгнала да говори за татуировки.

— Започваме след седмица — каза Пам. — И ще осигуря билети за всички. Дори за Линкълн.

— Всъщност той много иска да дойде — каза Том.

— Не може да бъде! — възкликна Сакс.

— Стават и чудеса.

— Амин.

— Запазила съм инвалидно място — обясни Пам. — И в театъра има бар.

Амелия се засмя:

— Това със сигурност ще го спечели.

Том излезе и затвори вратата. Тя продължи:

— И така, ето какво се случва. Помниш ли оня тип, който отвлече теб и майка ти преди години?

— О, да. Колекционера на кости?

Сакс кимна:

— Изглежда, че има някой, който го имитира. В известен смисъл. Неговата мания обаче не са костите. А кожата.

— Боже. Той какво… Да не би да дере хората?

— Не, убил е една жертва, като я е татуирал с отрова.

Момичето затвори очи и потрепери.

— Извратеняк! О, чакай! Онзи тип, за когото казаха в новините. Убил е едно момиче в Сохо, нали?

— Точно така. Сега нямаме доказателства, че има някакъв интерес към оцелелите жертви от предишния случай. Той използва татуировките, за да изпрати послание, затова ще отвлича още жертви от забутани места, така мислим — ако не го спрем. Проверихме, но в района няма други оцелели от нападенията на Колекционера на кости. Ти си единствената. Кажи, някой питал ли те е нещо за отвличането, за това, което се случи?

— Не, никой.

— Добре. Деветдесет и девет процента сме сигурни, че убиецът няма интерес към теб. И няма откъде да знае — името ти не излезе в медиите, защото беше твърде малка. А пък майка ти използваше фалшиво име. Въпреки това искам да знаеш. Да си нащрек. Ще поставим патрулна кола пред апартамента ти нощем.

— Добре.

Пам не изглеждаше впечатлена от новината. Възможната връзка между Колекционера на кости и Извършител 5–11, когото медиите бяха нарекли Убиеца от подземията, явно толкова малко я безпокоеше, че Сакс осъзна, че съвсем други мисли занимават ума на момичето.

И наистина, темата съвсем скоро бе поставена — не, стоварена — на масата.

Пам отпи от шоколада, очите й зашариха из стаята, като отбягваха само полицайката.

— Виж, Амелия. Исках да обсъдим нещо.

Пам се усмихна. Твърде много се усмихваше. Сакс започна да се притеснява. Тя също отпи глътка. Не усети аромата на напитката. Веднага си помисли: „Бременна ли е?“.

Разбира се. Това трябваше да е.

Едва потисна гнева си. Защо не внимават тези деца? Защо?…

— Не съм бременна. Спокойно.

Амелия си отдъхна. Изкиска се леко. Толкова ли й личеше?

— Обаче със Сет ще живеем заедно.

Толкова скоро? Въпреки това Сакс продължи да се усмихва. Дали и нейната усмивка изглеждаше толкова престорена, колкото на момичето?

— О, така ли? Виж ти. Колко вълнуващо.

Пам се засмя на контраста между думите на Сакс и изражението й, което изобщо не подсказваше приятно вълнение.

— Слушай, Амелия. Няма да се женим. Просто дойде време да го направим. Чувствам го. Той го чувства. Просто това е подходящият момент. Двамата сме един за друг. Той ме познава, истински ме познава. Има моменти, когато дори не се налага да казвам нищо и той се досеща какво си мисля. И е толкова мил.

— Не е ли малко прибързано, миличка?

Ентусиазмът на Пам, искрицата, угасна. Сакс си спомни, че майката на момичето, която я биеше и затваряше с часове в килера, я наричаше „миличка“ и Пам мразеше това обръщение. Амелия съжали, че използва думата, но от притеснение бе забравила, че трябва да я отбягва.

Опита пак:

— Пам, той е прекрасно момче. И аз, и Линкълн го харесваме. — Това беше истината. Но Сакс не се сдържа: — Просто… не мислиш ли, че е по-добре да изчакате? Защо толкова бързате? Излизайте, виждайте се. Прекарвайте вечерите заедно… Отидете на екскурзия.

„Страхливка“ — помисли си още докато даваше последните две предложения, защото целта й беше да създаде дистанция между Пам и Сет. А така предлагаше точно обратното.

— Хъм, интересно, че го казваш.

„Интересно ли? — помисли си Сакс. — Щом не е бременна… О, не.“

Следващите думи на Пам потвърдиха страховете й.

— Мислим да си вземем една година почивка. Мислим да попътуваме.

— О, добре. Една година.

Сакс само печелеше време на този етап. Със същия успех можеше да каже: „Какво става с «Янките?»“ или „Чух, че до един-два дни снегът ще спре“.

— На Сет му писна тази работа като рекламен агент на свободна практика. Той е адски талантлив. Но в Ню Йорк никой не го оценява. Не се оплаква, но виждам, че е потиснат. Рекламните агенции, за които работи, имат финансови проблеми. Затова не могат да го наемат на постоянен договор. Иска да пътува. Амбициозен е. Тук е толкова трудно.

— Е, да. Ню Йорк е трудно място за израстване.

Гласът на Пам стана по-строг:

— Той се опитва. Опитва се!

— Не исках да кажа…

— Ще пише туристически статии. Аз ще му помагам. Винаги съм искала да пътувам; говорили сме за това с теб.

Да, бяха говорили. Само че Сакс си мислеше, че двете ще обиколят Европа и Азия заедно. Като сестри. Фантазираше си как ще посетят онези краища на Германия, откъдето бяха дошли предците й.

— Ами учението… Статистиката показва, че е много трудно пак да започнеш, след като веднъж си отпаднал.

— Защо? Каква е тази статистика? Не звучи логично.

Добре, Сакс не разполагаше с данни. Измисляше си.

— Мила… Пам, радвам се за вас. Но разбери. Това е голяма изненада. Става много бързо, както казах. Не се познавате толкова отдавна.

— От година.

Вярно беше. Горе-долу. Бяха се запознали миналия декември и излизаха за кратко. После Сет отиде в Англия на обучение в една рекламна агенция, планираща да отвори представителство в Ню Йорк, и двамата с Пам станаха една от многото двойки, поддържащи връзката си чрез текстови съобщения, „Туитър“ и имейли. Фирмата обаче реши да не рискува на американския пазар и Сет си дойде преди месец, за да се върне към предишната си работа като автор на къси статии на свободна практика. С Пам отново започнаха да излизат нормално.

— И какво като е бързо?

В гласа на Пам отново прозвуча агресивна нотка. Тя имаше този темперамент — нямаше как да е израснала в такава среда и гневът да не тлее някъде близо под повърхността. Но се овладя.

— Чуй ме, Амелия. Сега е най-подходящият момент да го направим. Когато сме на тази възраст. За кога да чакаме? Когато се оженим и имаме деца?

„Моля те, не бъркай в раната“ — помисли си Сакс.

— Тогава не можеш да обиколиш Европа с раница.

— Ами пари? Там не можете да работите.

— Не е проблем. Сет ще продава статии. Освен това има спестявания, пък и техните са доста богати. Могат да ни помагат.

Майка му беше адвокат, а бащата — инвестиционен банкер, спомни си Сакс.

— И нали имаме онзи блог. Ще го поддържам, докато пътуваме.

Преди няколко години Сет бе създал уебсайт, чрез който хората можеха да подпомагат различни социални и политически каузи, предимно леви. За избирателните права на жените, в подкрепа на изкуството, за контрол на огнестрелните оръжия. Сега Пам бе по-ангажирана с поддръжката на сайта от Сет. Да, беше популярен, но според преценката на Сакс даренията, които получаваха, не надвишаваха хиляди долара на година.

— Но… къде? В кои държави? Безопасно ли е?

— Още не сме решили. Това е част от приключението.

Отчаяно опитвайки се да печели време, Амелия попита:

— А какво мислят семейство Оливети?

След като я спасиха, Пам отиде в приемно семейство (което Сакс провери обстойно, сякаш им поверяваха охраната на президента). Приемните родители бяха прекрасни хора, но когато навърши осемнайсет, тоест миналата година, Пам поиска да бъде самостоятелна и (с помощта на Райм и Сакс) постъпи в колеж и си намери работа на половин работен ден. Въпреки това момичето поддържаше връзка с приемните си родители.

— Те нямат нищо против.

Разбира се, семейство Оливети бяха професионални родители; нямаха емоционална връзка с Пам, преди да бъде поставена под тяхна опека. Не бяха разбивали врата, за да я спасят от Колекционера на кости и озверяло куче, искащо да я разкъса. Не бяха влизали в престрелка с доведения й баща, който се опитваше да я задуши.

Дори ако оставим настрани тези травми, Сакс бе жертвала много повече време от приемните й родители, за да кара Пам до и от извънучилищни занимания, лекарски прегледи и сеанси при психолог. И детективката бе тази, която използва малкото си връзки от по-ранната си кариера като манекенка, за да уреди Пам на сегашната й работа да шие театрални костюми на „Бродуей“.

На Сакс не й убягна също фактът, че момичето е казало за плановете си най-напред на Оливети.

„Хайде, заслужавам да ме изслушаш“ — помисли си.

Пам обаче явно не беше на това мнение. Тя заяви рязко:

— Няма значение, вече е решено. — Изведнъж си придаде безгрижен вид, макар че очевидно преиграваше. — Заминаваме за година. Максимум две.

Сега пък две!

— Пам… — започна Сакс, — не знам какво да кажа.

„Не, знаеш — помисли си. — Кажи го.“

Като полицай тя нищо не премълчаваше. Като сестра — също. И като сурогатна майка — или каквато друга роля играеше в живота на момичето.

— Юмручно време, Пам.

Момичето знаеше този израз от бащата на Сакс. Присви очи и погледна полицайката едновременно предпазливо и сурово.

— Цяла година на път с човек, когото не познаваш истински — изтъкна Сакс, като се стремеше да не звучи много строго.

Девойката обаче реагира, сякаш тя бе отворила прозореца и бе пуснала в стаята да нахлуе леденият вятър отвън.

— Ние се познаваме! Това искам да ти кажа. Не ме ли чу?

— Имам предвид истински да се познавате. За това са нужни години.

— Ние сме създадени един за друг. Толкова е просто.

— Срещала ли си се с техните?

— Говорила съм с майка му. Много е мила.

— Говорила си?

— Да — сопна се момичето. — Говорила съм. И баща му знае всичко за мен.

— Но не си се срещала с него, така ли?

— Става дума за нас със Сет — хладно отговори Пам. — Не за родителите му. И този кръстосан разпит ме вбесява.

— Пам. — Сакс се приведе напред и посегна към ръката на момичето, което, разбира се, се отдръпна. — Пам, разказала ли си му за това, което ти се случи?

— Да, разказах му. И то изобщо не го притеснява.

— Всичко ли? Абсолютно всичко ли му разказа?

Пам не каза нищо и сведе очи. След малко отговори уклончиво:

— Не е необходимо… Не, не съм му разказала всичко. Казах му, че майка ми беше луда и направи някои лоши неща. Той знае, че е в затвора и ще остане там до живот. И не смята, че е проблем.

„Значи сигурно е някой от «Живите мъртви»“ — помисли си Сакс.

— Каза ли му къде си израснала? Как си израснала? Каза ли му повече за това?

— Не. Но това е минало. Свършено.

— Не можеш да пренебрегваш тези неща, Пам. Той трябва да знае. Майка ти навреди много…

— И аз ли съм луда? Като майка си? Така ли мислиш за мен?

Сакс се почувства уязвена от този коментар и се опита да се пошегува:

— Стига. Ти си по-нормална от всеки политик във Вашингтон.

Усмихна се, но момичето запази сериозно изражение.

— Нищо ми няма! — заяви то, като повиши глас.

— Разбира се, че нищо ти няма! Просто съм загрижена за теб.

— Не. Искаш да кажеш, че и аз съм побъркана, че съм твърде незряла, за да вземам самостоятелни решения.

Сакс се ядоса на себе си. Отбранителната позиция не й подхождаше.

— Ами тогава вземай разумни решения. Ако наистина обичаш Сет и нещата между вас потръгнат, с нищо няма да навреди, ако продължите да се виждате както досега още година — година и нещо.

— Заминаваме, Амелия. И когато се върнем, ще живеем заедно. Приеми го.

— Не ми дръж такъв тон! — тросна се Сакс. Знаеше, че изпуска нервите си, но не можа да се сдържи.

Девойката се изправи рязко, като събори чашата си и какаото се разля в сребърния поднос.

— Мамка му.

Наведе се и ядосано избърса течността. Амелия понечи да й помогне, но Пам дръпна табличката и продължи да бърше, после хвърли кафявата мокра салфетка настрани. Погледна Сакс със стъписващо гневни очи.

— Много добре знам какво целиш. Искаш да ни разделиш. Търсиш си повод. — Усмихна се хладно. — Всичко е заради теб, нали, Амелия? Искаш да ни разделиш, за да имаш дъщерята, която си пропуснала да си направиш, защото си била твърде заета да се правиш на ченге.

Сакс едва не се задави при това смайващо обвинение — може би, призна мислено пред себе си, защото в него имаше все пак частица истина.

Пам рязко тръгна към вратата, спря и каза:

— Ти не си ми майка, Амелия. Не забравяй това. Ти си жената, която вкара майка ми в затвора.

И излезе.