Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (68)

68.

— Всичко свърши — каза Пам Уилоуби, като буквално се хвърли в прегръдките на Сет Макгуин.

Бяха на вратата на блока й в Бруклин Хайтс. Сет се олюля назад, засмя се. Последва дълга целувка. Небето най-сетне се беше изчистило и ослепителната слънчева светлина, червеникава в този следобеден час, огряваше фасадата на сградата. Температурата обаче бе по-ниска дори от предишните няколко дни, когато от сивото небе се сипеше мокър сняг.

Двамата влязоха във фоайето и отидоха до вратата на апартамента й на първия етаж, отдясно. Дори близостта на стълбите към мазето, в което Сет за малко не беше убит, не помрачи радостта й.

Беше в приповдигнато настроение. Вече нямаше напрежение в раменете, стомахът вече не я присвиваше, сякаш в него има натегната пружина. Изпитанието бе преминало. Най-сетне можеше да се върне вкъщи, без да се страхува, че ужасният мъж, който беше нападнал Сет, ще се върне. Линкълн Райм й бе изпратил съобщение, че убиецът е мъртъв, а съучастниците му са заловени.

На Пам веднага й направи впечатление, че добрата новина не е изпратена от Амелия.

Все едно. Тя все още беше ядосана на Амелия и не беше сигурна, че някога ще й прости напълно, задето се опита да я раздели с мъжа на живота й.

Когато влязоха в дневната, Сет свали якето си и двамата се настаниха на дивана. Той я прегърна и притисна главата й към себе си.

— Искаш ли нещо? — попита тя. — Кафе? Имам и едно шампанско. Стои тук от не знам колко години. Сигурно още става за пиене.

— Да, може. Чай, кафе. Нещо топло.

Но преди Пам да стане, той я задържа за ръката и внимателно се вгледа в лицето й с изражение едновременно на облекчение и загриженост.

— Добре ли си?

— Аз съм добре. Ами ти как си? Ти си този, когото онзи луд едва не татуира.

Сет сви рамене.

Личеше си, че е разтревожен. Тя не можеше да си представи какво е да лежиш завързан и да знаеш, че всеки момент ще бъдеш убит. И то толкова мъчително. По новините бяха съобщили, че убиецът избира специални отрови, причиняващи най-болезнените симптоми. Поне вече не изглеждаше Сет да я обвинява за нападението. Пам се бе почувствала силно наранена, когато той се отдръпна от нея веднага след атаката. Когато я остави и си тръгна, без да поглежда назад… тя почти не можа да го понесе.

Сега обаче й беше простил. Всичко бе в миналото.

Пам влезе в кухнята и сложи вода за кафе.

— Какво точно се случи? — извика Сет от дневната. — Говори ли с Линкълн?

— О… — Тя се показа на вратата. Лицето й бе сериозно. Дръпна един кичур коса от лицето си, нави го и го отметна назад. — Било е ужасно. Онзи тип, който те нападна, изобщо не бил психопат. Дошъл тук, за да отрови водата на Ню Йорк.

— По дяволите! Това ли било? Чух нещо за водата.

— Бил от една от онези милиции, в които беше и майка ми. — Тя се усмихна мрачно. — Отначало Линкълн мислеше, че убиецът иска да подражава на Колекционера на кости. Но се оказва, че изобщо не е било така; интересувал се от атаката, която майка бе планирала преди години. Опитвал се е да разбере как Линкълн и Амелия ще проведат разследването. О, и той изобщо не беше доволен, че е пропуснал това… Линкълн имам предвид. Той много се ядосва, когато допусне грешка.

Чайникът засвири и Пам се върна в кухнята, за да налее врялата вода върху филтъра с кафето. Насеченият звук й действаше успокоително. Направи го, както той го обичаше — с две бучки захар и съвсем малко сметана. Тя го пиеше чисто.

Донесе чашите в дневната и седна до него. Коленете им се допряха.

— Откъде всъщност бяха тия типове? — попита Сет.

— Бяха от… как се казваше? — Тя се опита да си спомни. — „Съвета за върховенство на американското семейство“, нещо такова. Не звучи като име на милиция. — Засмя се. — Може би някой от членовете им е специалист по връзки с обществеността.

Той се усмихна:

— Чувала ли си за тях, когато с майка ти се криехте в Ларчууд?

— Не мисля. Линкълн каза, че са от Южен Илинойс. Не е далеч от мястото, където бяхме с майка ми. И си спомням, че тя и пастрокът ми се срещаха понякога с хора от други групировки, но не съм обърнала внимание. Мразех ги всичките. Как само ги мразя!

— Но онзи с татуировките, убиецът — той е мъртъв, нали? А другите са арестувани.

— Да. Мъж, жена и синът им. Все още не се знае кой е бил онзи тип в тунела, онзи, който загина. Татуировчикът.

— Все още ли не си говорите с Амелия?

— Не, не си говорим.

— Засега.

— За дълго време — твърдо заяви Пам.

— Тя май не ме харесва.

— Не! Не е затова. Просто се държи покровителствено. Мисли ме за кукла, която може да се счупи. Ох, не знам! По дяволите!

Сет остави чашата с кафе.

— Може ли да поговорим за нещо сериозно? — попита.

— Ами, да… сигурно.

„Хъм — помисли си момичето. — Това пък какво е?“

Той се засмя:

— Успокой се. Просто реших да заминем по-скоро. Веднага.

— Наистина ли? Но аз още нямам паспорт.

— Мисля си първо да пообиколим Щатите за известно време.

— О… аз си мислех, че ще отидем първо в Индия, после в Париж и Прага, Хонконг.

— Ще отидем. Само че по-късно.

Тя се замисли за миг, но после погледна дълбоките му кафяви очи и каза:

— Е, добре. Както кажеш, скъпи. Готова съм да дойда навсякъде с теб.

— Обичам те — прошепна Сет.

Целуна я и тя се притисна до него.

Пам седна и отпи глътка кафе.

— Нещо за хапване? Аз съм малко гладна. Пица?

— Може.

Тя стана и пак влезе в кухнята. Отвори хладилника, извади една полуготова пица и я постави на плота.

Облегна се на стената. Стомахът й се свиваше, пулсът й се ускори.

Помисли си: „Откъде, по дяволите, знае за Ларчууд?“. Трескаво се опита да си спомни кога са говорили за това. „Не, никога не съм му споменавала. Сигурна съм.“

— Трябва да разкажеш на Сет всичко за живота ти в нелегалност.

— Не, не трябва.

„Мисли, мисли…“

— Имаш ли нужда от помощ? — извика той.

— Не.

Тя зашумя, отвори кутията с пицата, изтрака с вратата на микровълновата.

„Това не е възможно! Абсурд да е свързан с онези хора. Невъзможно.“

Но интуицията й, изострена от годините на принудително оцеляване, взе връх. Тя безшумно се приближи до стационарния телефон, взе слушалката. Вдигна я до ухото си.

Натисна девет. Едно.

— Обаждаш ли се на някого?

Сет бе застанал на вратата на кухнята.

Без да престава да се усмихва, Пам бавно се обърна.

— Ами, като заговорихме за Амелия… реших… все пак да й се извиня. Не мислиш ли, че е добра идея? Искам да кажа, не би ли го направил, ако беше на мое място?

— Нима? — попита той. Лицето му бе напълно сериозно. — На Амелия щеше да се обадиш, а?

— Да, точно така.

— Остави телефона, Пам.

— Ама…

Гласът й заглъхна. Сет впи тъмните си очи в нейните. Пръстът й бе на милиметри от бутона за набиране на единица. Но преди да го натисне, той се приближи и издърпа телефона от ръката й. Затвори.

— Какво правиш? — прошепна тя.

Сет не каза нищо. Стисна силно ръката й и я завлече обратно на дивана.