Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (53)

53.

„Ще се справиш.“

Рон Пуласки вървеше предпазливо по тротоара в района между Западна петдесета и Шейсета улица, покрит със сив сняг и още по-сив лед. Дъхът му излизаше под формата на рехави облачета в безмилостно мразовития въздух и той забеляза, че почти не усеща пръстите си.

Спусък с натиск от четири цяло и пет килограма? Мислеше за пистолета „Смит и Уесън — Бодигард“ в кобура на глезена му. Служебното му оръжие („Глок 17“), стреляше при три пъти по-лек натиск. Разбира се, проблемът не беше усилието, необходимо, за да дръпнеш спусъка. Дори шестгодишно дете можеше да упражни натиск от четири килограма и половина. Проблемът беше в точността. Колкото по-трудно дърпаш спусъка, толкова по-неточно стреляш.

Е, нали нямаше да се стигне до престрелка, опита се да се успокои Пуласки. И дори да се стигнеше, в хотела щеше да има подкрепление, готово да го… да го подкрепи.

Той беше… Олеле! Земята се разлюля под краката му. Пуласки едва не се пльосна по задник на един заледен участък, който не беше забелязал. От изненада си пое рязко въздух, толкова студен, че изгаряше белия му дроб.

„Мразя зимата!“

После си спомни, че зимата дори още не е дошла; беше все още тази отвратителна есен.

Вгледа се през мокрия сняг. След три дълги пресечки различи хотела. Червен неонов диск, част от емблемата.

Ускори крачка. Преди два дни с Джени и децата бяха прекарали нощта пред камината, защото имаше някакъв проблем с газовото захранване. Студът се просмукваше в къщата и той запали огън с истински дърва, не с брикети. Хлапетата, с пижами, легнаха в спални чували, а двамата с Джени — на надуваем матрак. Пуласки разказваше смешки, докато малките заспаха.

С Джени се притиснаха силно един в друг, докато прегръдката на студа пусна слетите им тела. (Не, не става дума за онова нещо, разбира се; бяха с пижами, невинни и смешни като тези на децата.)

Как само искаше да бъде със семейството си в този момент. Но прогони тези мисли.

Под прикритие. Това бе задачата му сега. Единствената му задача. Джени бе омъжена за Рон Пуласки, не за Стан Валенса. Децата не съществуваха.

Също Линкълн Райм и Амелия Сакс.

Единственото, което имаше значение, бе да открие съучастниците на покойния Часовникар. Кои бяха те? Какво замисляха? И най-важното — дали убиецът имаше наследник?

Рон Пуласки имаше теория в тази връзка, но бе решил да не споделя нищо с Линкълн и Амелия от страх да не излезе глупак, ако се окаже, че не е прав. (Пак тази травма на главата. Измъчваше го всеки ден, всеки божи ден.)

Теорията беше следната: Самият адвокат бе главният съучастник на Часовникаря. Лъжеше, че никога не е виждал убиеца. Изглеждаше, че наистина е адвокат — бяха го проверили. Имаше кантора в Лос Анджелис. (Секретарката, която вдигна телефона, каза, че господин Уелър отсъства по работа.) Но уебсайтът им беше доста постен — голи кокали — и съдържаше само номер на пощенска кутия, без адрес. Все пак изглеждаше като истински сайт на адвокат по дела за нанесени по невнимание телесни повреди.

Какво целеше Уелър?

Вероятно същото като Пуласки. В крайна сметка защо да идва лично до Ню Йорк за праха на Часовникаря, като много по-лесно можеше да уреди изпращането му с куриерска фирма на семейството?

Не, Пуласки беше сигурен, че Уелър е дошъл за разучаване — да намери други партньори на Часовникаря, който умееше майсторски да планира по няколко престъпни начинания в едно и също време, без да издава на съучастниците си, че съществуват и други като тях. Пуласки предполагаше, че…

Телефонът му завибрира. Той вдигна. Обаждаше се един полицай от екипа в хотела. С партньора му бяха заели позиция във фоайето и бара. Пуласки беше дал описание на Уелър, но колегата му съобщи, че все още не се е появил такъв човек. Все пак още беше рано.

— Ще съм там след пет-шест минути.

— Добре — каза колегата му със спокоен глас, който вдъхна увереност на Пуласки, и затвори.

Един полъх на вятъра го преряза. Той се загърна по-плътно с якето. Не му помогна много. С Джени бяха говорили да отидат някъде на плаж, където и да е. Децата вземаха уроци по плуване и той много искаше да ги заведе на океана. Бяха ходили до няколко езера във вътрешността на щата, но пясъчен плаж с разбиващи се вълни беше съвсем друга работа. Леле, как щеше да им хареса…

— Здравейте, господин Валенса!

Пуласки спря рязко и се обърна. Опита се да прикрие изненадата си.

На два-три метра зад себе си видя Дейв Уелър. Какво ставаше тук? До хотела имаше още две пресечки. Адвокатът бе застанал под навеса на един магазин за животни, който все още не беше отворил.

„Дръж се спокойно“ — напомни си Пуласки.

— Здравейте. Очаквах да ви видя в хотела.

Уелър не каза нищо. Изгледа го от глава до пети.

— Скапано време, а? — добави полицаят. — Отвратително. Този мокър сняг не спира почти седмица.

За малко да добави: „В Ел Ей няма такива валежи“, но не се очакваше да знае, че кантората — истинска или мнима — на адвоката е в Калифорния. Разбира се, може би ще е по-малко подозрително и по-загадъчно, ако даде на Уелър да разбере, че го е проучил предварително. Нямаше как да знае.

„По дяволите. Това е задача под прикритие, трябваше да помислиш предварително.“

Пуласки отиде при Уелър под навеса. На витрината зад тях имаше аквариум с мътна вода.

Някой плаж, където и да е…

Адвокатът каза:

— Реших, че така ще е по-безопасно.

Пак лекият южняшки акцент.

Разбира се, Стан Валенса би се запитал защо безопасността може да е проблем.

— Защо по-безопасно?

Уелър не отговори. Не носеше шапка и голото му теме бе осеяно с капчици.

Пуласки сви рамене:

— Казахте, че имате клиент, който иска да ме види.

— Може би.

— Занимавам се с внос и износ. От това ли се интересува клиентът ви?

— Възможно е.

— Какво конкретно имате предвид?

„Точно“ би било по-добре от „конкретно“. Никой бандит не би използвал „конкретно“.

Уелър понижи глас — толкова, че едва се чуваше от вятъра:

— Знаете ли за удара, който Ричард планираше в Мексико?

Сърцето на Пуласки затуптя по-силно. Ставаше още по-добре. Адвокатът имаше предвид опита за убийството на един мексикански полицай от службата за борба с наркотиците преди няколко години. Логан бе съставил сложен план за атентат срещу агента. Това беше супер. Ако Уелър знаеше за това, значи не беше точно такъв, за какъвто се представяше.

— Моята теория…

— Да. Знам. Каза ми, че онзи кретен го е прецакал. Райм.

Значи адвокатът все пак знаеше за криминалиста.

— Но планът беше брилянтен — добави Пуласки.

— Да, така беше. — Уелър изглеждаше по-спокоен сега, след като Пуласки му сподели подробности, които не бяха известни на широката публика. Примъкна се малко по-близо и добави: — Клиентът ми може би има интерес към този случай.

„Клиентът или ти?“ — почуди се Пуласки. Положи усилие да гледа Уелър в очите, което бе трудно, но той издържа.

— Какво за този план? — попита.

— Може би има интерес към алтернативен подход към ситуацията — многозначително каза Уелър. — В Мексико. Господин Логан работеше по този въпрос, преди да умре.

— Не разбрах много добре.

— Нов подход.

— Аха.

— Ако има изгода за всички.

— Каква изгода? — попита Пуласки. Стори му се много находчив въпрос.

— Значителна.

Това прозвуча като доста добър отговор. Но той знаеше, че в такива ситуации често се блъфира — е, засега само предполагаше, защото повечето от познанията си за работата под прикритие дължеше на сериала „Синя кръв“ и детективските филми.

— Клиентът ми търси хора, на които може да има доверие. Вие може би сте такъв човек. Но ще трябва да ви проучим повече.

— Аз също трябва да проуча с кого имам работа.

— Очаквахме го. Освен това — бавно изрече Уелър — клиентът ми би искал да получи нещо от вас. Като гаранция, че сте сериозен. Можете ли да оставите нещо на масата?

— Какво „нещо“?

— За да спечелите пари, трябва да вложите пари.

Охо, караха го да инвестира. Мангизи. Чудесно. Много по-добре, отколкото да го накарат да им занесе главата на някой конкурентен наркотърговец, за да докаже лоялността си.

— Няма проблем — отговори Пуласки небрежно, сякаш сега можеше да се качи на частния си самолет, да отиде до Швейцария и да напълни торби със стотарки от частната си банка.

— Колко сте готов да заложите?

Сложен въпрос. Много трудно бе да намериш пари за мнима инвестиция. Шефовете в полицията знаеха, че винаги има риск да ги изгубиш. Но той нямаше представа какви са лимитите. Какво биха направили героите от „Синя кръв“? Пуласки сви рамене:

— Сто хилки?

Уелър кимна:

— Добра сума.

В този момент Пуласки си помисли: „Откъде знаеше, че ще дойда от тази страна?“. До хотела можеше да се стигне по три-четири различни пътя. „И, по дяволите, откъде знаеше, че ще дойда пеша, а не с такси или собствена кола?“ По-рано Уелър бе споменал паркинга на „Хънтингтън Армс“.

Отговорът бе, че Уелър или някой друг го е проследил.

И причината за това можеше да бъде само една: да му заложат клопка. Може би Уелър го бе видял да излиза от къщата на Райм и бе проверил кой е собственикът.

„А аз съм тук без подслушвателно устройство и на цели две преки от подкреплението, само с този пистолет на глезена ми.“

— Добре, радвам се, че работата потръгна. Нека да осигуря парите и…

Уелър обаче не го слушаше. Взираше се в нещо зад Пуласки и той се обърна.

Двама мрачни мъже с кожени якета се приближаваха: единият — с рошава коса, другият — с бръсната глава.

Когато забелязаха погледа на Пуласки, извадиха пистолети и се втурнаха към него.

Младият полицай се завъртя и хукна да бяга. Едва мина два метра, когато трети нападател изскочи зад един спрян наблизо камион, стисна го през гърлото с огромната си ръка и го блъсна във витрината на зоомагазина.

Уелър се дръпна. Мъжагата допря дулото на пистолета си в слепоочието на Пуласки. В магазина един пъстър тукан в ярко боядисана полинезийска клетка пощеше перата си и без особен интерес наблюдаваше случващото се отвън.