Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (29)

29.

Светлините се отразяваха от падащия мокър сняг, от покритите със заледена кора купчини, от мокрия асфалт.

Сини, бели, червени. Пулсиращи. Тревожни.

Амелия Сакс слезе от кафявия си форд „Торино“, спрян до няколко линейки, въпреки че не бяха необходими толкова много. Не беше необходима нито една. Единствената кола, от която имаше нужда, беше микробусът на моргата. Първите полицаи на местопрестъплението бяха докладвали, че Саманта Ливайн, втората жертва на този убиец, е починала — мъртва при откриването.

Отново отрова, разбира се. Това бяха първоначалните сведения, но нямаше съмнение, че убийството е дело на Извършител 5–11.

След като не се върнала на масата в ресторант „Прованс“, приятелите й се разтревожили. Претърсили тоалетната и видели една помощна вратичка открехната. Един келнер я отворил, надникнал през отвора, извикал ужасено и повърнал.

Сакс стоеше на улицата и гледаше ресторанта и събралите се автомобили. Лон Селито се приближи.

— Амелия.

Тя поклати глава:

— Спряхме го в болницата тази сутрин, а той си намери нова жертва. Веднага. Все едно ни казва: „Начукайте си го“.

Клиентите плащаха сметките и си тръгваха, а хората от персонала, както можеше да се очаква, бяха силно разтревожени от новината, че някой е бил отвлечен от тоалетната, замъкнат в тунела под заведението и убит.

Беше въпрос на време, мислеше си Сакс, „Прованс“ да бъде закрит. Сякаш ресторантът бе втора жертва на убийството. Тя предполагаше, че и бутикът на Елизабет стрийт скоро ще фалира.

— Ще започна да разпитвам за очевидци — измърмори детективът и се отдалечи, като измъкна бележника си от джоба.

Микробусът на лабораторията по криминалистика пристигна и спря до тротоара. Сакс махна на техниците, които започнаха да слизат. Първа се появи Джейн Ийгълстън, която й помагаше при огледа на убийството на Клоуи Мур в Сохо — едва вчера, макар че изглеждаше, сякаш е било преди цял месец. Имаше нов партньор — строен латиноамериканец със спокойни, но изпитателни очи (показващи, че е идеален за криминалистична работа). Сакс се приближи до тях и каза:

— Същата процедура. Аз влизам първа, оглеждам тялото и мястото на убийството. Вие можете да направите оглед на тоалетната, откъдето я е отвлякъл, и евентуалните пътища за бягство.

— Дадено, Амелия — отговори Ийгълстън.

Кимна и Сакс отиде при задната част на микробуса, за да сложи изолиращ костюм, калцуни, боне и ръкавици. Също и газова маска. Напомни си, че каквото и да става, не трябва да я сваля.

Ръжда…

Този път носеше и предпазни очила.

Докато обуваше гащеризона, случайно погледна по улицата. На ъгъла, от страната на ресторанта, стоеше мъж с тъмно яке, подобно на онова, което убиецът носеше в болницата при опита за нападение на Хариет Стантън — макар че сега нямаше плетена шапка, а бейзболна. Говореше по телефона и не даваше вид да обръща внимание на случващото се. Въпреки това в позата му имаше нещо неестествено.

Възможно ли беше да е извършителят, върнал се на местопрестъплението, както бе направил в Сохо?

Тя бързо отмести очи и продължи да се облича, като се стараеше да изглежда непринудено.

Не е обичайно извършителят да се връща на местопрестъплението — това е клише, което върши работа само в лошите криминални романи и телевизионни сериали — но понякога все пак се случва. Особено при извършители, които не са професионални престъпници, а психопати, чиито мотиви се коренят в умствено или емоционално разстройство — какъвто бе случаят с Извършител 5–11.

Като се престори, че отива да вземе нов чифт ръкавици от другата страна на микробуса, Сакс се приближи до една детективка, която познаваше — бдителна, свикнала с работата на улицата полицайка, наскоро назначена в Централния северен участък. Нанси Симпсън се грижеше за отцепването на района и отклоняваше клиентите от същинското местопрестъпление, докато излизаха от ресторанта.

— Ей, Нанси.

— Пак ли този тип? — измърмори тя.

Носеше яке с полицейска емблема, с вдигната заради студа яка. Сакс хареса стилната й тъмнозелена барета.

— Така изглежда.

— Целият град е в паника заради него — продължи Нанси. — Сигналите за незаконни прониквания в подземни помещения скочиха със сто процента. Няма ни един реален, но въпреки това пращаме патрули. Опитваме всичко. — Намигна и добави: — И никой не си пере дрехите. Всички ги е страх от пералните помещения.

— Може би имаме ситуация, Нанси.

— Казвай.

— Не поглеждай назад.

— Няма. Защо?

— Има една рибка, която живо ме интересува. Един тип на ъгъла. На тази пресечка. Носи яке и бейзболна шапка. Искам да се приближиш до него, но без да те види. Разбираш ли?

— Да. Видях някого. С периферното зрение. Шляе се.

— Приближи се. И го задръж. Бъди готова да използваш оръжие. Има някаква вероятност да е извършителят.

— Извършителят на това?

— Да, на това. Вероятността не е голяма, както казах. Но може би.

— Как да го доближа?

— Оглеждаш се за коли, говориш по телефона — тоест преструваш се, че говориш по телефона.

— Да го арестувам ли?

— За момента само му поискай документи. Аз ще дойда отзад. Ще съм готова да стрелям.

— Аха, рибка. И аз съм стръвта.

Сакс погледна странично.

— По дяволите! Няма го.

Извършителят или който друг беше, бе изчезнал зад ъгъла на десететажната сграда със стъклена фасада до ресторанта, където бе вечеряла Саманта Ливайн преди фаталното посещение в тоалетната.

— Остави на мен — каза Симпсън и хукна в посоката, в която беше изчезнал мъжът.

Сакс изтича до командния пункт и каза на Бо Хауман, че има вероятен заподозрян. Той незабавно изпрати шестима спецполицаи. Сакс погледна Симпсън. От начина, по който тя спря и се заоглежда, пролича, че заподозреният го няма.

Детективката се върна тичешком при Сакс и Хауман.

— Съжалявам, Амелия, няма го. Може да се е скрил в сградата, онова модерно чудо на ъгъла. Или се е качил в кола.

— Ще проверим — каза Хауман. — Имаме рисунка на заподозрения от вчера, от фоторобота.

Сакс си спомни намусеното лице със славянски черти и смущаващо светли очи.

Командирът на спецотряда нареди на хората, които бе извикал:

— Действайте. Намерете го. И някой да се обади в участъка. Искам екип на Петдесет и втора улица, незабавно. Ще го обградим, ако можем.

— Слушам!

Полицаите се отдалечиха тичешком.

Колкото и да искаше да тръгне с тях, колкото и да се изкушаваше да повери местопрестъплението на друг, Сакс се дооблече за оглед.

После, увита с предпазно облекло, калцуни и боне, взе комплекта за събиране на улики и като хвърли последен поглед към мястото, откъдето бе отплувала рибката, тръгна към вратата на ресторанта.