Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (30)

30.

Сакс беше доволна, че както при предишното местопрестъпление, не се налагаше да мъкне тежки халогенни прожектори под земята; такива вече бяха поставени и светеха ярко благодарение на полицаите, отзовали се първи на сигнала.

Тя погледна схемата от архива на Райм за подземията на Ню Йорк, за да се ориентира.

Имаше някои сходства с предишното местопрестъпление: водопроводната тръба, кабелите, жълтите кутии с надпис IFON. Имаше обаче и една голяма разлика. Това помещение беше много по-голямо. Тя можеше да влезе направо през вратата в тоалетната, не през тесен, подобен на ковчег тунел. Слава богу…

От старите дървени ограждения върху голата пръст на пода Сакс се досети, че помещението е било част от тунелите, през които са прекарвали животни от и до кланиците, намирали се навремето в района, в Хелс Кичън. Спомни си, че извършителят, изглежда, е повлиян от Колекционера на кости, който също бе използвал бивша кланица, за да затвори там една от жертвите си — като я бе вързал и намазал с кръв, за да бъде изядена жива от плъховете.

Извършител 5–11 следваше учителя си по стъпките.

Обслужващата вратичка на тоалетната водеше към голямо осмоъгълно помещение, от което тръгваха три тунела, чийто край се губеше в мрака.

Сакс включи видео- и аудиовръзката.

— Райм, там ли си?

— А, Сакс. Чудех се къде се губиш.

— Имам чувството, че пак се беше върнал. Както на Елизабет стрийт.

— Върнал се е на местопрестъплението?

— Или не го е напускал. Видях на улицата един тип, който приличаше на него. Бо Хауман изпрати хората си да проверят.

— Резултат?

— Още няма.

— Защо се връща? — измърмори на себе си Райм. Не очакваше отговор.

Камерата бе обърната в посоката, накъдето гледаше Сакс — към тъмен тунел. Преди да се заеме с тялото, тя надяна ластици на калцуните си и проследи отпечатъците от обувките на убиеца (който също бе използвал калцуни), водещи към един от тунелите.

— От там ли е проникнал? Не виждам добре.

— Така изглежда, Райм. Виждам някаква светлина напред.

Този път извършителят не беше влязъл през улична шахта. Този тунел, един от трите, излизаше на железопътна линия — водеща на север към гара „Пен“. Отворът бе полузатрупан от боклуци, но имаше достатъчно място, за да се промъкне човек. Убиецът беше излязъл на линията от място близо до Уестсайдската магистрала и бе прескочил купчината отломки, за да проникне в осмоъгълното помещение, станало лобно място на Саманта. Сакс се свърза с Джейн Ийгълстън по радиостанцията и й каза за вторичното местопрестъпление — пътя за достъп и оттегляне.

После се върна по средата на осмоъгълника, където беше жертвата. Погледна нагоре и закри с ръка очите си под заслепяващите халогенни прожектори, поставени от медиците.

— И тук има фенерче, Райм. Убиецът определено се грижи деянието му да бъде забелязано.

Съобщение от нашия спонсор…

Както Клоуи, Саманта беше с белезници на ръцете и омотани с тиксо крака. Тя също бе частично разголена — но само коремът, където убиецът беше направил татуировка. На пръв поглед нямаше следи от сексуален контакт. Това, разсъждаваше Сакс, изглеждаше по-зловещо, отколкото ако беше чисто сексуално престъпление — защото подсказваше загадка: Защо правеше така? Ако имаше изнасилване, всичко щеше да бъде ясно. Но сега?

Тя погледна татуировката.

Гласът на Райм се чу в слушалката:

— „четирийсет“. Пак с малка буква. Част от някакво изречение. Този път бройно числително, не редното „четирийсети“. Защо? — Добави раздразнено: — Е, няма смисъл да гадаем. Хайде да действаме.

Сакс обработи тялото, остърга частици изпод ноктите (този път нямаше нищо видимо, както при Клоуи), взе проби от кръв, телесни течности и някакво вещество, вероятно отрова, изтичащо от раните. После провери за пръстови отпечатъци, но извършителят, разбира се, отново бе носил ръкавици.

Продължи с огледа на помещението, събра частици в близост до тялото, после — от няколко отдалечени места, за контрола. Огледа земята.

— Пак калцуни. Няма следи от грайфери.

— Сигурно е сменил обувките — отбеляза Райм. — Другите ги е изхвърлил. Знаменитият чифт „Бас“, номер 44, вече са някъде из канализацията на Бронкс.

Докато правеше огледа, Сакс забеляза някакъв предмет до стената. Отначало помисли, че е умрял плъх. Животното не се движеше, затова предположи, че е отхапал от плътта на Саманта, отровил се е и е умрял.

Когато се приближи обаче, видя, че е чантичка.

— Намерих чантата й.

— Чудесно. Може би върху нея има следи.

Сакс взе кожената чантичка и я прибра в плик.

После заедно с другите найлонови или хартиени торбички с улики я прибра в един кашон.

Провери тялото, земята в осмоъгълното помещение и тунелите с алтернативен източник на светлина. Извършител 5–11 отново бе опипвал кожата на жертвата. По отпечатъците от обувки личеше, че няколко пъти е обходил тунела — от затрупания с боклук вход до помещението. Стори й се странно и каза на Райм. Може би защото е чул някого — предположи той. А може би е оставил част от екипировката си при входа. Сакс направи снимки и след като приключи всичко, се върна при вратата към тоалетната, като мислено се благодари, че при този оглед нямаше нищо, което да отключи клаустрофобията й.

Отново навън, предаде щафетата на другите криминалисти, които бяха свършили огледа на вторичните местопрестъпления. Детектив Джейн Ийгълстън докладва, както можеше да се очаква, че всички следи от извършителя покрай релсите и около входа на тунела са заличени от дъжда и кишата.

Освен следите от кратка борба с жената в тоалетната нямаше признаци да е пипал нещо там. Върху винтовете, които беше свалил, за да си осигури достъп до тоалетната, нямаше следи от инструменти. И сред десетките следи от хората, използвали тоалетната, нямаше някакви особени отпечатъци от обувки.

Подразнена от тропането на капките върху предпазната й качулка, Сакс каза на Райм, че спира камерата, защото влагата можеше да развали скъпата апаратура.

Върна се при колата и попълни картончетата за съхранение на уликите, като се сви под капака на багажника, за да не се намокрят нито те, нито пликчетата със събраните доказателства. Свали костюма за огледи, пъхна го в един найлонов плик и след като го остави в микробуса на лабораторията, облече коженото си яке и се върна на улицата.

Детектив Нанси Симпсън говореше с Бо Хауман. Другите полицаи, които бяха тръгнали да гонят престъпника, се връщаха един след друг.

Хауман потърка прошарената си къса коса и се обърна към Сакс, когато тя се приближи към него:

— Нищо. Никой не го е видял. Но… — Погледна намръщеното небе. — Малко хора са излезли да се разхождат тази вечер.

Сакс кимна и отиде при Лон Селито, който говореше с няколко души на възрастта на Саманта. Каза му за преследването — на извършителя или на невинен зяпач — за неуспешното преследване. Той изръмжа разочаровано, после двамата се обърнаха към другите хора, които детективът представи като приятелите на Саманта. Амелия се беше досетила вече за това по израженията им.

— Съжалявам за приятелката ви — каза им.

Една жена — колежка на жертвата — плачеше. Другата — блондинка — изглеждаше нервна и смутена. Сакс подозираше, че носи кокаин в чантичката си, но не й беше до това сега.

Двамата мъже бяха гневни и мрачни. Никой от тях не беше гадже на Саманта, но единият бе съквартирантът й — от четиримата в неговите очи личеше най-силна скръб.

Сакс и Селито се редуваха да задават въпроси. Научиха (както и очакваха), че Саманта Ливайн не е имала врагове, поне доколкото знаеха приятелите й. Беше делова жена и никога не била имала проблеми със закона. Не се беше карала и с бившите си гаджета.

Още една фатална случайност. Това бе най-трагичното престъпление — грешното време и грешното място.

В много отношения то беше и най-трудно за разкриване.

Ненадейно към тях се приближи мъж със скъп костюм — не носеше връхна дреха и не обръщаше внимание на кишата и студа. Беше около петдесетте, с хубав тен и добре подстриган. Не беше висок, но доста красив и с хубави пропорции.

— Господин Кливънджър! — възкликна колежката на Саманта и го прегърна. Той я притисна до себе си и поздрави останалите от компанията на жертвата с мрачно кимване.

— Луиз! Вярно ли е? Току-що чух. Обадиха ми се. Саманта ли е пострадала? Мъртва ли е?

Отдръпна се назад и жената, която го бе прегърнала, отговори:

— Да, още не мога да повярвам. Тя… убиха я.

Новопоявилият се се обърна към Сакс, която попита:

— Познат ли сте на госпожица Ливайн?

— Да, аз съм й шеф. Тя беше… Само преди няколко часа говорихме. Имахме среща… само преди няколко часа. — Кимна към лъскавата сграда до ресторанта. — Там. Казвам се Тод Кливънджър.

Подаде й визитка. „Интернешънъл Файбър Оптик Нетуъркс“. Той беше президент и главен директор на фирмата.

Селито попита:

— Има ли причина някой да иска да й навреди? Нещо деликатно, свързано с работата? Нещо, което може да я е изложило на опасност?

— Не мога да си го представя. Дейността ни е да поставяме оптични кабели за широколентов Интернет… само комуникации. Саманта никога не е споменавала такова нещо, че е в опасност или нещо подобно. Не мога да си го представя. Тя беше най-симпатичният човек на света. Умна. Много умна.

Луиз добави:

— Сетих се нещо. Онзи ден нали убиха някаква жена. В Сохо. Дали не е същият психопат?

— Не мога да коментирам. Разследването е в ход.

— Обаче и онази жена беше убита под земята, нали? В тунел. Съобщиха по новините.

Хилавият младеж с артистичен вид, който се представи като Раул, съквартирантът на Саманта, се обади:

— Точно така. Същият стил. Същият метод на действие.

Сакс отново се въздържа от коментар. Със Селито зададоха още няколко въпроса, но скоро стана ясно, че тези хора не могат да им помогнат с нищо.

Случайната жертва.

Грешното време и грешното място…

В крайна сметка, когато жертвата е била сама с убиеца, без свидетели, разследващите трябва да разкрият истината с помощта на веществените доказателства.

Точно това Сакс и другите криминалисти сега натовариха в багажника на нейното торино.

Пет минути по-късно тя караше с пълна скорост по Уестсайдската магистрала, с лудешки пулсираща синя лампа на таблото, криволичейки между коли и камиони — но повече благодарение на маневреността на колата, отколкото заради хлъзгавата настилка.