Джон Конъли
Игра на духове (92)

92.

Сали и Кърк гледаха мъртвото тяло пред себе си. Непознатият лежеше на една страна, с полуотворени очи в смъртта и леко разтворени устни от изненада. Още стискаше дръжката на ножа, като че ли не Сали, а той самият го бе забил в гърдите си. Върху откритата кожа на лицето и ръцете му започнаха да се появяват белези: малки прободни рани като от игли.

Или остри зъби.

Около мъртвеца се виеше сивкава мъгла и на Сали й се стори, че различава образите на лица, които ту се появяваха, ту отново изчезваха.

Кърк беше сляп за всичко това. Той виждаше само един труп, който сякаш бе решил да се разложи много бързо. Там, където лицето му се допираше до пода, вече имаше петна. Със сигурност не приличаше на ченге, което беше добре.

— Какво става с кожата му? — попита Кърк, но Сали почти не го чу.

Беше се появила Елинър. Стоеше до стария хамбар и трепереше толкова силно, че приличаше на размазано петно във въздуха. Излъчваше страх, който започна да обзема и Сали.

Изведнъж Елинър изчезна.

— Трябва да се махаме оттук — каза Сали. — Имам предвид, веднага.

За първи път Кърк беше този, който запази спокойствие. Той изнесе парите и документите от мазето и взе ключа за камрито от кукичката в коридора. Сали вече го чакаше при хамбара, мъчейки се да стои колкото може по-далеч от мъжа, когото беше убила. Кърк отиде при нея. Повдигна една дъска от пода и отдолу се показа оръжейният сейф на Братовчеда. Кърк го отключи, взе два пистолета и малко муниции, след което върна дъската на мястото й. Накрая отвори широко вратите, изкара камрито и паркира форда на негово място. Помогна на Сали да се качи. За момента всички идеи да я зареже бяха забравени.

— Елинър си отиде — каза Сали и захлипа. — Отиде си и повече няма да се върне.

„Това е чудесно“, помисли си Кърк, но запази мнението си за себе си.

— Къде ще отидем? — попита той.

— Няма значение. Всичко свършва.

— За мен има.

Той нямаше намерение да се предава. Разполагаха с пари и нови самоличности. Трябваше им само малко време и убежище. За хотел и дума не можеше да става, докато още бяха заедно, а не можеха да потърсят помощ при близки, защото сега всички бяха в опасност.

Кърк го осъзна чак по средата на пътя към магистралата.

Сви при първа възможност и продължи на североизток.

Минаха часове. Паркър спря зад къщата на Дон Раут и фаровете му осветиха тялото, проснато на земята. Той слезе от колата с фенерче в едната ръка и пистолет в другата. Приближи се до останките и ги огледа. После провери къщата, видя, че няма никого, и се върна при трупа.

Струваше му се невъзможно Колекционера да умре. Учуди се от тъгата, която го изпълни. Смъртта бе смалила чудовището и му бе придала човешки облик. Каквото и да беше Колекционера, за каквото и да се беше мислил, той беше умрял сам и в страдание.

Двойните врати на хамбара в другия край на двора стояха открехнати. Паркър бавно се приближи и като се скри зад дясното крило, ги отвори по-широко. Представи се като частен детектив, но никой не му отговори. Рискува да погледне вътре и видя червен „Форд Фокус“. Сниши се и допря ръка до капака. Беше топъл, но в хамбара нямаше никого. Намери документите на автомобила в жабката. Собственикът се казваше Кърк Бъкнър и живееше в Търнинг Лийф, Западна Вирджиния.

Паркър позвъни в полицията и зачака до тялото на Колекционера.