Джон Конъли
Игра на духове (5)

5.

Паркър стана рано. Предстоеше му пътуване до Бърлингтън. Знаеше, че ще прекара часове в колата, затова си наля кафе в термочашата и излезе да се разходи по края на блатата между смолистите борове и червените кленове, напръстниците и зелениките, останал насаме с мислите си.

Завладя го мимолетно чувство на меланхолия. Не му се заминаваше, но не можеше да каже защо. Върна се в къщата и се замисли колко му липсва едно куче. Кучетата и меланхолията бяха несъвместими.

Преди да тръгне, прозвъни всички, които бяха оставили съобщения на Еклънд, и се увери, че той не им е върнал обажданията. Последна беше Милена Бъдни, която живееше във Флорида с втория си съпруг. Представи се и я информира, че работи за клиент, който се е разтревожил за бившия й съпруг, след като не е успял да се свърже с него в уговорения ден и час.

— Да не му се е случило нещо?

Звучеше искрено притеснена. Паркър не спомена, че вече е прослушал съобщението, което е оставила на телефона на Еклънд.

— Не знам. Наеха ме да го търся съвсем наскоро.

— Не съм го чувала повече от месец.

— Това необичайно ли е?

— И да, и не. Гледаме да се чуваме веднъж на две седмици, но и друг път се е случвало да мине месец.

Не бяха много разведените двойки, които поддържаха такава връзка, поне според впечатленията на Паркър, и той изрази учудването си.

— Разводът ни беше, общо взето, приятелски.

Паркър долови нещо в тона й. „Общо взето, приятелски“ не беше „приятелски“, не и от дистанцията на времето.

— Може ли да попитам защо се разделихте?

— Бяхме се отдалечили един от друг.

— Добре.

— И аз срещнах друг, с когото исках да бъда повече, отколкото с Джейкъб.

— Значи вие сте поискали развод?

— Да.

— Неприятно ми е да любопитствам, госпожо Бъдни, и всичко, което ми кажете, ще си остане между нас, но…

— Можете да ме питате каквото поискате. Ако сметна, че нещо е прекалено лично, ще ви кажа.

— Добре. Има различни степени на „приятелски“ развод. Чудя се дали съпругът ви се е ядосал или разстроил, когато сте му съобщили, че искате да сложите край на брака си.

— Беше отдавна.

— Пет години. Не е толкова отдавна.

— Вие май знаете доста неща за нас.

— Възложено ми е да издиря съпруга ви. Работата ми е да науча колкото мога повече.

— Естествено, разбирам. Джейкъб се натъжи. Не се ядоса, просто му стана мъчно.

— Опита ли се да ви разубеди?

Кратко мълчание.

— Да.

— Вие обаче не размислихте.

Паркър имаше чувството, че вижда усмивката й.

— Не.

— Още ли му е мъчно?

— Да, така мисля. Ще ми се да си беше намерил друга, но не е.

— При такива обстоятелства някои жени просто прекратяват контактите.

— Може да не съм влюбена в Джейкъб, но не съм спряла да го харесвам. Когато си говорим и виждам, че всичко е наред, и аз се чувствам по-добре.

— По-малко виновна.

— Да.

Паркър си спести намека, че това може да допринася за факта, че Еклънд не е продължил напред след развода си. Не искаше да я отблъсне.

— Джейкъб говори ли за работата си?

— Не. Но и никога не го е правил. Може би това беше един от проблемите ни.

— Някакви приятели, с които е бил близък?

— Не. Джейкъб винаги е бил единак. Поддържаше връзка с някои от бившите си колеги от полицията, но се виждаха един-два пъти само годишно да пийнат, нищо повече. Джейкъб няма истински приятели.

— А хобита? Нещо, което да прави в свободното си време?

— Духове.

— Моля?

— Джейкъб се интересува от паранормалното. Чете книги за това, ходи по конференции.

— Отдавна ли е този интерес?

— Струва ми се, че се е засилил след развода, но винаги го е имало.

— Общ интерес или към нещо специфично?

— Не мога да кажа. Знам само, че влага много време и пари да ходи насам-натам и да разговаря с хора. Не споделя подробности с мен. Не че и аз вече го питам.

— Защо?

— Побиват ме тръпки, а и той не посрещаше добре интереса ми.

— Казвал ли ви е защо предпочита да не ви разказва повече за това, което прави?

Този път отговорът малко се забави.

— Едва през последните месеци.

— И какво беше обяснението?

— Каза, че за мен ще бъде по-безопасно да не знам.

— Това ли бяха точните му думи?

— Да.

Паркър си помисли, че това може би обяснява тревогата в гласа й, която се долавяше в съобщението й на телефона на Еклънд, но трябваше да се увери.

— Госпожо Бънди, притеснявате ли се за бившия си съпруг?

— Господин Паркър, аз винаги съм се притеснявала за него.

Преди да затвори, той я увери, че ще й се обади, ако открие нещо; тя на свой ред се съгласи да се свърже с него, ако Еклънд я потърси.

След това Паркър позвъни на номера, който Рос му беше дал, и изясни една-две подробности от файловете за Еклънд. Приключиха за по-малко от минута.

Помисли си, че последното обаждане трябваше да предшества разговора с Милена Бънди, но отсрещната страна надали щеше да се зарадва на ранното събуждане. Казваше се Арт Къриър и живееше близо до Себумук Лейк, на входа на парк Великите северни гори. Беше пенсиониран, обичаше да си пийва и спеше до късно. Освен това беше полезен източник на информация за района за хора като Паркър и беше готов да обикаля по задачи за двайсет кинта на час, стига да не пречи на съня му.

Вдигна на петото позвъняване с прозявка.

— Чарли Паркър е.

— Аха.

— Защо ли имам чувството, че не се радваш да ме чуеш?

— Напротив. Не си ли личи?

— Нищо чудно, че живееш сам. Имам работа за теб.

— Казвай тогава.

Според файла на Рос Еклънд притежаваше бунгало близо до Бейкър Лейк, на десетина мили от Себумук. Рос не го бе проверил, защото беше далеч и нямаше телефон, но явно смяташе, че Паркър ще го направи вместо него. Това беше адски дълго шофиране през зимата, само и само заради нищожния шанс Еклънд да се окаже там, което беше много малко вероятно предвид атмосферните условия, но Арт Къриър имаше моторна шейна и познаваше целия район. Къриър се съгласи да провери „лагера“ на Еклънд, както го нарече типично по мейнски, и да предаде информацията на Паркър по-късно същия ден.

След като приключи с телефонните разговори, Паркър потегли към Върмонт. Времето беше лошо, въпреки че с наближаването на брега бурята отслабна. Слушаше музика, докато шофираше, и оставяше албумите да се извъртят докрай, без да се поддава на примамливите функции на айпода си. Помисли си, че това може донякъде да е причината за възкръсването на грамофонните плочи: ако имаш само по двайсет минути от всяка страна, не си струва да излизаш от стаята, за да свършиш нещо друго. Можеш просто да поседиш и послушаш, а ако вече си чул първата страна, защо да пропускаш втората?

Паркър оставяше музиката да го обгръща и си мислеше за Сам. Не я беше виждал от две седмици, въпреки че бяха говорили по телефона и по „Скайп“. Все по-често общуваха по този начин. Когато Рейчъл се изнесе и взе Сам със себе си, двамата с Паркър бяха постигнали неформално споразумение за срещите, което, в общи линии, работеше добре. През последната година обаче Сам два пъти се беше озовала в опасност заради действията на баща си. Той, разбира се, не бе имал никакво намерение да я излага на риск и въобще не беше очаквал подобен развой, но и не го бе предотвратил, така че вината падаше изцяло на неговите плещи. Тези събития бяха разбалансирали отношенията му с Рейчъл. Паркър знаеше, че тя още мисли за него и разбира дълбоките му чувства към Сам, но вече не беше толкова готова да остави дъщеря им на неговите грижи. Преговорите по темата продължаваха и той правеше всичко по силите си да не внася напрежение, което сякаш изненадваше Рейчъл — може би беше очаквала да се бори по-ожесточено.

Ала не ставаше въпрос за борба. Сам беше специална. Трябваше да бъде закриляна.

И тя беше, макар и неясно как.

 

 

Наближаваше три следобед, когато Паркър най-после спря пред кабинета на Емили Фъргюсън на „Спеър Стрийт“, която се помещаваше в една къща на равно разстояние от Университета на Върмонт и Бърлингтънския кънтри клуб. Сам вече беше влязла вътре. Рейчъл седеше в чакалнята и прелистваше последния брой на „Венити Феър“. Поздрави го с механична целувка по бузата и двамата седнаха един срещу друг, с масичката помежду им — в случай че се наложеше някой да я използва като щит.

— Извинявай за закъснението — каза той.

— Не се притеснявай. Времето е отвратително, а и Емили каза, че, така или иначе, би искала да говори с нас след сеанса на Сам.

— Как е тя?

— Още е добре.

— Звучиш разочарована.

— Не започвай пак.

— Съжалявам.

И наистина беше така.

Рейчъл се заигра с връзките на суичъра си.

— Не е нормално — каза тя далеч не за първи път.

— Вероятно не е.

Тя пусна връзката.

— Предложиха ми договор от университета.

— Страхотно.

— Три години с възможност за удължаване, ако всичко върви добре. Ще работя с лаборатория „Фолс“ по подпрограма „Биобихейвиоризъм“.

— Глупаво ли ще прозвучи, ако призная, че не знам какво означава биобихейвиоризъм?

— Изучаване на взаимодействието между поведението и биологичните процеси. Най-просто казано.

— Благодаря, че не го усложни.

— Ще специализирам в неврологични системи, свързани със страха. — Тя го погледна. — След толкова практика да го опозная по-добре и на теория.

— И да ти плащат за това.

Тя се усмихна.

— Ти си задник.

— Знам.

Усмивката й угасна.

— Баща ми смята, че трябва да подам молба в съда. Да уредим формално попечителството над Сам.

— Баща ти си мечтае да падна от края на света и да изчезна.

Рейчъл не се опита да отрече. Отношенията между Паркър и баща й бяха твърде напреднали по някои теми.

— Той много обича Сам. Случаят с похищението едва не го съсипа. И не само него.

— Няма нужда да ходиш в съда.

— Така ли?

— Кажи ми кое е най-добре за двете ви със Сам и аз ще го приема. Ако тя е притеснена, ще поговоря с нея. Тя ще разбере.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Държиш се разумно. Не… господи, не знам. Държиш се неутрално.

Ето пак. Понякога му се струваше, че би предпочела той да се разбушува и разкрещи, да се опита да защити правата си. Това със сигурност би я улеснило. Щеше да докаже, че баща й е бил прав, и в следващия момент щяха да газят до колене в документи и формалности.

— Защото и аз, като теб, искам тя да бъде в безопасност. Защото я обичам.

Нямаше време за повече разговори. Вратата отдясно на Паркър се отвори и Сам излезе. Фъргюсън стоеше зад нея. Беше закръглена дама с пищни извивки, която винаги му напомняше на скулптура от зрели плодове. Като се изключи очевидната й неспособност да отгледа деца, които няма да бъдат заплаха за международната стабилност, той я намираше за покровителствена и странно твърда въпреки пухкавата фигура. Когато се сетеше за нея, в съзнанието му най-често изскачаше думата „самодоволна“, въпреки че като цяло се стараеше да не се сеща много-много за нея. Правеше всичко по силите си да скрие това от Сам, защото не искаше да настройва дъщеря си срещу жената, която въпреки всичките си недостатъци се опитваше да помогне.

Паркър се надигна от мястото си. Сам го прегърна, а той разроши косата й.

— Как си, Мечо?

— Добре, Мечо — отвърна тя.

Напоследът се случваше да употребява това обръщение. Паркър не знаеше защо.

— Сядай някъде, Сам, няма да се бавим — каза Фъргюсън.

Сам седна на стола, който баща й освободи, и извади книга от чантата си. Беше подкарала романите от поредицата „Браун Енциклопедията“^[1] и вече й оставаха само два-три. Винаги когато бяха заедно в колата и някой ги засечеше или шофираше като идиот, тя казваше на баща си: „Свирни му здраво!“. Нямаше значение дали става дума за мъж или жена; реакцията неизменно беше: „Свирни му здраво!“.

Фъргюсън поздрави Паркър и покани двамата с Рейчъл в кабинета си. Стаята беше светла и приветлива, с боядисани лавици, на които медицинските учебници се редуваха с детски книжки. Картините на стената бяха предимно пейзажи и тук-там илюстрации от младежки романи, но нищо смущаващо или застрашително.

Отначало разговорът вървеше точно както Паркър беше очаквал. Сам, за голямо объркване на две трети от присъстващите, продължаваше да не показва признаци на травма от събитията около отвличането. Твърдеше, че няма много ясни спомени от случилото се, освен че са я грабнали и завлекли в мотелска стая. Преди да я нарани, похитителят започнал да кърви от множество места, а Сам се възползвала от ситуацията и избягала. Общо взето, същото беше казала на Паркър, а след това и на полицията. Когато той се опита да я притисне малко — лично и по „Скайп“, макар и само в отсъствието на Рейчъл, — тя реагираше на въпросите с един-единствен жест: слагаше пръст на устните си, сякаш му даваше знак да мълчи. Паркър знаеше какво значи това. Спомняше си думите й, които му прошепна, когато за първи път разбра, че дъщеря му е различна: „Те винаги слушат. Трябва да бъдем внимателни, татко, защото ще чуят. Ще чуят и ще дойдат…“

Фъргюсън му говореше нещо, но той не я беше чул, потънал в собствените си мисли.

— Прощавайте, какво казахте?

Рейчъл го погледна с едва прикрито раздразнение. Фъргюсън се държеше още по-покровителствено от обикновено, като че ли Паркър беше бавноразвиващ се ученик, който трябва да бъде внимателно побутван по пътя на знанието.

— Отбелязах силните си подозрения, че Рейчъл се тревожи за вас.

— Така ли? Старая се да не обсъждам работата си с нея.

— Може би усеща повече, отколкото предполагате.

„Ако знаехте само“, помисли си той.

Явно изражението му го беше издало, защото безгрижното лице на Фъргюсън за първи път трепна и за миг разкри една може би по-интересна мрачна страна на характера й. Или беше това, или се чудеше как е възможно някой да е толкова тъп, но да ходи в права линия без помощ.

— Видяла е как умира човек във ваше присъствие — каза тя. — Човек, който се е канел да ви убие.

— Разбирам. — Той реши да се усмихне през зъби. — Не го бях планирал.

— Божичко… — въздъхна Рейчъл.

— Не съм сигурна, че осъзнавате тежестта на ситуацията по отношение на детето си — каза Фъргюсън.

— Какво искате от мен? Да спра да я виждам ли? Аз и сега не я виждам достатъчно.

— Аз… — подзе Фъргюсън, но Паркър я прекъсна.

— Сигурно мога да си намеря и друга професия. Например детска психология — само че съм свикнал да се опитвам да решавам проблеми, а не да ги създавам насила.

Беше ред на Фъргюсън да оголи зъби. „Добре“, помисли си Паркър. За първи път отговаряше нарочно неконструктивно, дори заядливо, но вече му беше писнало. Достатъчно виновен се чувстваше и без помощта на Фъргюсън. Знаеше, че дъщеря му струва повече от всичките, а той дори не я познаваше истински.

— Не съм сигурна, че има полза от такова отношение — каза Фъргюсън.

Паркър се опита да се успокои. Загледа се през прозореца зад гърба на Фъргюсън и снежинките, които вятърът отвяваше от един гол клон навън. Сред повея на него кацна една червеношийка с разрошени перца. Повечето бяха отлетели на юг за зимата, но някои бяха останали. Тази беше зряла, възрастна птица. Беше или късметлийка, или много корава, защото червеношийките често ставаха жертва на катерици, змии, котки, гарвани, врани и въобще почти всички хищни животни. Малко от тях живееха повече от две години.

— Пак ще попитам: какво искате да направя? — заинтересува се той.

Фъргюсън и Рейчъл се спогледаха.

Един от възможните отговори несъмнено гласеше: „Да се разкараш“, но и двете бяха достатъчно интелигентни да разберат, че Сам няма да остане доволна от това. И дори нямаше да й донесе по-голяма сигурност. Баща й беше там, за да я закриля, докато не стане достатъчно голяма да се пази сама, макар да не беше толкова уязвима, колкото си мислеха другите. Въпреки всичко той не възнамеряваше в близко бъдеще — нито пък в далечно — да абдикира от тази отговорност.

— Мисля, че това е въпрос, който трябва да обсъдите двамата с Рейчъл — каза Фъргюсън.

Двете отново се спогледаха и Паркър разбра, че каквото и да последва, то вече е било предмет на предишен разговор между тях.

— Ще го направим — обеща той. — И благодаря за всичко, което се опитахте да направите за Сам.

Мислеше го. Може и да не харесваше особено Фъргюсън, но тя вярваше, че прави нещо хубаво. Кой знае, за Сам може би беше добре да има и друг възрастен, освен родителите си и баба си, и дядо си, който проявява интерес към нея.

Искреността му обаче остана скрита за Емили Фъргюсън. Тя вече го беше вписала в категорията „лош родител“, а може би дори и „опасен родител“. Това само увеличаваше решимостта на Паркър да избягва адвокатите и съдилищата, що се отнася до Сам. Ако поискаха специализирано мнение от Фъргюсън, то нямаше да бъде в негова полза.

— Смятам, че засега трябва да продължим сеансите — каза тя.

— Убедена съм, че няма да има проблем — потвърди Рейчъл.

Паркър не възрази. Не виждаше защо да го прави.

И тримата се изправиха. Фъргюсън стисна ръката на Рейчъл и я задържа с интимен жест. Паркър получи умряла риба между пръстите си. Не беше специалист, но му се струваше, че това представлява някаква форма на предубеденост. Сигурно в професионалното образование на Фъргюсън фигурираше правило срещу това, но може да е била болна в деня на въпросната лекция.

В чакалнята Сам четеше, потънала в премеждията на Браун Енциклопедията, който спасяваше Айдавил от престъпниците.

— Може ли да отидем при Ал? — попита тя.

Заведението беше наблизо, на „Уилистън Роуд“. Там правеха адски добри пържени картофки още от 40-те години и беше станало традиция да минават оттам след сеанса при психолога.

Паркър погледна Рейчъл, но тя беше твърдо решена да не издава гнева си пред Сам.

— Разбира се — каза тя, — хайде да тръгваме.

Сам обърна поглед към Паркър, после отново към Рейчъл и сбърчи нос.

— Вие да не сте се скарали?