Джон Конъли
Игра на духове (50)

50.

Мокси Кастин работеше в малка кантора от офиси на „Марджинал Уей“ в Портланд. Три пъти се беше женил и развеждал, но по някакво чудо продължаваше да поддържа добри отношения и с трите си бивши съпруги, макар да не проявяваше склонност да се пробва четвърти път за късмет. Дамска компания никога не му липсваше въпреки неугледната външност. Беше възпълен — или възнисък; както обичаше да казва на Паркър: „Теглото ми си е наред, проблемът е в ръста“. Носеше скъпи костюми, които никога не му стояха добре, и черни или кафяви спортни обувки, които никога не бяха съобразени с цвета на дрехите. Пушеше достатъчно, за да си заслужи коледна картичка от „Филип Морис“ всяка година, а прякорът му идваше от газираната безалкохолна напитка, която консумираше в същите количества като кислорода. Макар рожденото му име да беше Олег, никой в Портланд не го наричаше така. Дори вестниците бяха спрели да слагат прякора му в кавички. Той си беше Мокси Кастин и това име щеше да стои някой ден на надгробния му камък.

Паркър се обади предварително, за да е сигурен, че Мокси ще бъде там. Намери го да прави сметки със секретарката си по едно дело за трудова злополука, при която клиентът му изгубил дясната си ръка. Доколкото схвана Паркър, когато Мокси му махна да влиза, застрахователната компания искаше да плати само една трета от исканото обезщетение, защото човекът бил левичар.

— Вампири — възмути се от дън душа Мокси. — Кръвопийци. Усойници.

Секретарката му кимна за поздрав на Паркър. Не беше от разговорливите или просто се беше предала след дългогодишни опити да вметне някоя и друга дума в присъствието на Мокси и мълчанието се беше пренесло във всичките й взаимоотношения със света.

— Какво ще правиш? — поинтересува се Паркър.

— Ще им кажа, че е бил амбидекстър^[1]. Да видим как ще докажат обратното.

Той надраска още няколко бележки, връчи ги на секретарката си и я помоли да ги напечата. Мокси ръководеше малък бутиков бизнес. Имаше няколко души, към които можеше да се обърне за съдействие при нужда, но се гордееше, че се грижи добре за клиентите си. Паркър също вършеше някои неща за него, основно процесуални и предсъдебни разследвания. Мокси плащаше добре и навреме. Когато умреше, хората в Мейн трябваше да се съберат и да му вдигнат статуя, ако и само за да напомнят на себе си и на другите представители на тази професия, че не е задължително адвокатите да са кретени. От друга страна, мислеше си Паркър, впечатленията зависеха от това, от коя страна си застанал. Някъде някой застрахователен агент скоро щеше да проклина Мокси и да се чуди и мае как да докаже, че еднорък човек доскоро не е бил амбидекстър.

Мокси го покани да седне, отвори си кутийка безалкохолно и го попита какво може да направи за него. В отговор Паркър му връчи документите от адвоката на Рейчъл. Мокси бавно ги прочете. Паркър не го безпокоеше. Щом свърши, Мокси ги остави на бюрото си и се навъси.

— Доста стандартно на този етап. Как се разбирате с Рейчъл?

— Можеше да е по-добре. Иначе нямаше да съм тук.

— Да, това се подразбира. Имам предвид — нали не се замеряте с вази и обстрелвате с оръжия?

— Не.

— Това последният й шанс ли е?

— Предполагам.

— Предчувстваше ли го?

— Донякъде. След случилото се със Сам нямаше как да не се влошат нещата.

— Да. Все пак изглежда, че играе честно. Когато си прецакан, си прецакан. Но ако някой те прецаква и ти се усмихва, тогава си наистина прецакан.

— Това ще ми стане девиз.

— Радвам се за което. Ще се обадя и ще задействаме нещата с адвоката й. Не я познавам, но ако живее във Върмонт, вероятно носи мъниста и ходи да й чистят аурата. В такива случаи най-добре е да разберем какво иска тя и с какво ще се задоволи, после ти ще ми кажеш какво искаш и с какво ще се задоволиш, и когато всички станат еднакво нещастни, ще представим споразумението пред съда.

— Искам само най-доброто за Сам.

— Естествено, но няма нужда да те водят за носа. Може би си мислиш, че Рейчъл не би го направила, но ако се стигне дотам, ще го направи и още как. Нямате брак, живеете в различни щати, а по един от двама ви, и по-точно по теб, редовно се стреля. С риск да прозвучи пораженчески, не започваш добре. Приемам, че участваш в издръжката на детето?

— Да.

— Има ли официално споразумение?

— Не. Двамата с Рейчъл се разбрахме помежду си.

— Водиш ли отчет?

— Не.

— По дяволите.

— Тя няма да излъже.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Имаш ли някакви разписки, копия от касови бележки… все нещо?

— Казах ти, Рейчъл няма да излъже.

— Чух те, но просто намери, каквото можеш, и ми го дай, става ли?

— Става.

— Междувременно дай си няколко дни. Помисли какво искаш наистина, освен щастието на дъщеря си.

Паркър понечи да каже нещо, но Мокси вдигна ръка.

— Знам, знам: искаш най-доброто за нея, но ако държиш да бъдеш разпнат, намери си друг адвокат да забие пироните. Нямам обичай да улеснявам мъченици. Затова ти казвам да си дадеш няколко дни да помислиш какво би приел и какво — не. Опитай се да не стреляш по никого, а ако някой иска да стреля по теб, помоли го да изчака, докато минем през съда. В града ли ще бъдеш?

— Може да се наложи да замина за няколко дни.

Паркър му разказа за срещата си с Рос и изчезналия Еклънд. Благодарение на работата си по договора Мокси беше един от малкото хора, които знаеха за споразумението между Паркър и Рос, и никак не го одобряваше.

— Казах ли ти, че не ми харесва?

— Около милион пъти.

— Тогава ще ти го кажа пак. Тази работа няма да свърши добре. Ти си мислиш, че използваш Рос, той си мисли, че използва теб. Иска се крехко равновесие, за да останете доволни и двамата, а то не може да изтрае дълго. Нещо като брака.

— Сега разбирам защо имаш три развода.

— Много смешно. Все едно; адвокатът, който ти е позволил да подпишеш този договор, трябва да се засрами.

— Не съм сигурен, че е способен на това.

— Сериозно? Започва да ми става симпатичен.

Паркър стана да си върви. Двамата си стиснаха ръцете.

— Ще оправим тази работа със Сам — каза Мокси. — Обещавам ти.

— Вярвам ти.

— Знам колко е гадно. Никой не иска да стигне до съда в спор за дете. Ако намерим начин да го избегнем, и двамата ще сме свършили добра работа.

— Доскоро, Мокси.

Паркър излезе и затвори вратата след себе си. Вече беше стигнал почти до фоайето, когато Мокси я отвори отново:

— Ей, а казах ли ти, че не трябваше да сключваш тази сделка с Рос?

Паркър стигна до улица „Мидъл“ и паркира близо до „Бул Мус“. Магазинът се беше разширил и сега като че ли имаше повече място за дивидита и блу рей дискове. Щандовете с музика изглеждаха горе-долу както преди, но имаше повече плочи. Независимо от пропорциите, Паркър се радваше, че бизнесът се държи над водата въпреки повсеместната смърт на тези магазини, и при това се справя добре. Харесваше му даже миризмата на това място — на хартия и пластмаса. Остави достатъчно пари, за да се почувства, че подкрепя каузата, след което отиде в „Арабика“, взе си едно кафе и седна в дъното на кафенето. Беше сам.

Гледаше колите по улица „Спринг“ и мислеше за Сам. Спомни си вечерта, когато Рейчъл му каза, че е бременна, и как я държа в прегръдките си, докато тя заспа, изпълнен с почти непоносими благодарност и страх. Беше изгубил една дъщеря и не си беше мечтал дори да стане баща на друга. Животът му сега се въртеше около Сам, колкото и трудно да бе да го обясни на другите.

Радваше се, че заминава. Работата щеше да го разсее от личните му проблеми. Все още не беше ядосан. Това поне му носеше известно удовлетворение. Гневът нямаше да помогне.

Той допи кафето си и стана да си върви. Подът му се струваше тънък и кух под нозете, сякаш щеше да се разпадне, ако натежи отгоре му. А отдолу — отдолу, под всичко — имаше само мрак.

Мрак и същества, които се движеха из килийките на пчелната пита, наречена свят.