Джон Конъли
Игра на духове (51)

51.

Филип наблюдаваше майка си, която си наливаше още една чаша чай. Сигурен бе, че когато умре и плътта й изгние, костите й ще се окажат целите в кафяви петна.

Той обичаше майка си.

Той мразеше майка си.

Макар и не толкова, колкото мразеше баща си.

— Имам работа за теб — каза Майка.

Филип не се наежи, въпреки че му говореше като на момче за всичко. Беше положил много усилия да си изгради външност, която не показва емоции. Случеше ли се тя да се пропука, както когато Паркър му се подигра за бащиното наследство, той изпиташе дълбоко разочарование от себе си. Предната нощ не беше спал добре, а съзнанието му го измъчваше с разнообразни вариации на сблъсък с детектива и неговите приятели, всички от които завършваха с просването им върху земята или направо под нея. Всяка проява на слабост утежняваше положението му. Ако искаше да бъде лидер, трябваше да се научи да се държи като такъв.

— Разбира се, Майко — каза той. — Какво искаш да направя?

— Да напуснеш.

Тя преглеждаше купчина документи: отбелязваше някои, на други залепяше малки цветни листчета, трети отделяше за унищожаване. Той сдържа импулса си да изтръгне книжата от ръцете й. Тя разделяше и изхвърляше бъдещето му пред очите му и даже не си правеше труда от благоприличие да го попита за мнението му. Като че ли дори изпитваше удоволствие от начина, по който демонстративно го изключваше от тези решения, като едновременно работеше и разговаряше с него, вместо да се погрижи за бизнес делата в собствения си кабинет.

Думите й обаче го объркаха.

— Как така да напусна?

— Безпокоя се, че последното разпореждане на…

Паузата беше съвсем кратка, но Филип бе прекарал твърде много време в компанията на майка си, за да не я забележи.

„Хайде — помисли си той, — кажи го поне веднъж: на баща ми.“

Ала Майка, както винаги, отказваше да признае произхода на сина си. Странна игра беше това. Още от малък Филип подозираше, че Каспар Уеб е негов баща, въпреки че той не показваше никаква привързаност към него и не проявяваше интерес към настоящите или бъдещите му занимания. През голяма част от живота му двамата с Майка обитаваха едно крило на къщата на остров Блок, но едва в тийнейджърските си години Филип започна да разбира, че Каспар Уеб, за когото Майка работеше като секретарка, е нещо повече от богат самотник.

Филип подозираше, че зачеването му е било плод на кратка афера, на моментна слабост и сладострастие от страна на Майка и Уеб. Не смяташе, че е продукт на изнасилване, защото предаността на майка му към Уеб в такъв случай би била необяснима, но не си спомняше да е виждал и един топъл жест помежду им.

Докато размишляваше, Филип се улови, че върти деформираните си пръсти, сякаш се опитва да ги скрие. За него те бяха свидетелство за порочното му родословие, физически символ на провала му. Понякога забелязваше отвращението, с което ги гледаше Уеб, а може би това беше само хитър номер на ума му, за да оправдае последвалите му действия.

Уеб остана далечна, недостижима фигура в живота на Филип чак до края, когато болестта ограничи движенията му и той реши да се премести от остров Блок в апартаментите в Бижутерския квартал, където скоро се оказа прикован към леглото и вцепенен от медикаменти. Въпреки почти денонощното бдение на цяла свита от медицински сестри и посещенията на лекари, по-голямата част от грижите остана в ръцете на майката на Филип, а от време на време и в неговите собствени, и тогава той заемаше мястото си до леглото на стареца. Към края Уеб дишаше с кислородна маска и оставаше в съзнание само за няколко минути на ден. Смъртта щеше да бъде една последна малка крачка, елементарен преход от битието към нищото.

Затова Филип му помогна да я направи. Просто стисване на тръбичката с кислород. Сподавен опит за глътка въздух. Спазъм.

Край.

Когато алармата се задейства, Филип вече сам викаше за помощ. Сестрата, която си почиваше в съседната стая, се опита да реанимира Уеб, но сърцето му най-после се беше предало. Не че беше неочаквано, но усилията на сестрата се сториха на Филип доста повърхностни. Майка не беше там. Почиваше си в малкото си жилище в съседната сграда. Когато дойде, тя хвана ръката на мъртвеца. Не заплака. Но и не погледна и не продума на сина си.

През следващите месеци тя с нищо не намекна, че подозира връзка между Филип и смъртта на Уеб. И защо да го прави? Уеб беше стар и болен. Дори лекарите се учудваха, че е издържал толкова дълго.

Филип обаче си мислеше, че Майка знае.

Защото Майка знаеше всичко.

И всичко това се криеше в една кратка пауза.

— … на мистър Уеб ти причинява ненужен стрес — довърши тя.

— Казах ти какво мисля, но вече съм се примирил с неизбежното.

— Наистина ли си?

Тъмните й очи го гледаха безстрастно. Майка я биваше за това. Способна бе да включва и изключва емоциите си за миг, дори със сина си. Това й позволяваше да анализира хладнокръвие всеки възникнал проблем.

— Да, Майко. Наистина. Така че няма защо да ме отпращаш.

— Когато всичко това приключи, ще живееш спокойно до края на живота си.

Спокойно: каква противно невзрачна дума. Спокойствието беше за старите, за умиращите.

— Знам. Вече сме водили този разговор.

— Продължаваме да го водим, защото не мисля, че наистина слушаш.

— Трудно ми е. Трудно е да знаеш, че ти нямат доверие.

— За тези неща?

— За всичко. Дори моят дял от наследството е обвързан с условия и издръжки. Ще ми дават на час по лъжичка и ще трябва да се моля за още.

— Все пак това са много пари.

— Не става дума само за парите.

— Разбирам.

— Ако разбираше, щеше да промениш нещо.

— Ръцете ми са вързани. Колко пъти да ти го повтарям? Има си закон. Господин Уеб беше пределно ясен в последната си воля.

— Това не е съвсем вярно, Майко, и ти го знаеш. В някои бизнес интереси, за които говорим, няма нищо законно.

Това се повтаряше отново и отново. Междувременно цялата империя отиваше на вятъра, а заедно с нея и мечтите на Филип да стане император.

— Филип, обичам те, но ти не си Каспар Уеб.

— Нося неговата кръв.

Майка потръпна.

— Носиш амбиции.

— Виждала си на какво съм способен.

Да, виждала беше. Още помнеше как я повикаха в склада и намери Филип да стои пред полюшващото се тяло на Тери Нейкъм, дясната ръка на Винсънт Гарон. Майка беше разпоредила смъртта на Гарон, защото той кроеше планове срещу нея. Нейкъм трябваше да избяга и тя нямаше да го преследва. Той обаче остана, което означаваше, че може би има намерение да й създаде неприятности. Майка инструктира Филип да го открие, не да го одира. Гледката на сина й, гол до кръста и оплескан с кръв, с нож за филетиране в дясната ръка, до червеното пулсиращо тяло на Нейкъм, едва не я накара да изгуби разсъдъка си.

Това, което се запечата завинаги в съзнанието й и я връхлиташе в тъмните доби на нощта, беше изражението на сина й в този момент. Той изглеждаше като дете, което очаква да го похвалят за някоя беля.

„Виж, мамо! Виж какво направих!“

Въпреки това тя остана, докато Филип не довърши започнатото.

— Да — каза Майка, — виждала съм на какво си способен.

— По-корав съм, отколкото мислиш. Мога да бъда безпощаден.

— Безпощаден и жесток са различни неща.

— Мога да науча много. Мога…

— Стига, Филип. Вече е решено. Имаш избор: да останеш и да си мълчиш, или да напуснеш, докато приключим тук. Можеш да отидеш, където желаеш по света. Ще пътуваш добре — аз ще се погрижа за това. Вземи Ерик със себе си.

От хората, които бяха останали, Ерик Ластрейд беше най-лоялен към Филип. Двамата бяха на сходна възраст и темперамент. В разстроения ум на Филип, бъкащ от имперски видения, Ерик беше това, което е бил Хефестион за Александър Македонски.

— Ако за теб е без значение, бих бил по-щастлив да остана, Майко.

— Добре, но нека това да е за последно.

Тя се върна към документите. Филип изчака няколко минути, за да овладее емоциите си. Очите му пареха и знаеше, че ако се опита да каже нещо в този момент, гласът му ще звучи пресипнало. Само Майка можеше да стори това с него: да го накара да се чувства като малко дете. Накрая възвърна самообладание и попита:

— Ами Паркър?

— Какво за Паркър? Направих му предложение, той отказа. Ще направи, каквото трябва. Ако послужи на нашите цели, толкова по-добре.

— Не ми харесва. Нито пък приятелите му.

Майка не вдигна очи, но Филип можеше да отгатне изражението й и без да го вижда. Подигравателната нотка в гласа й говореше достатъчно.

— На твое място бих запазила мнението си за себе си. Прагът на търпимост на тези хора към онези, които не са съгласни с тях, е по-нисък и от моя. А сега, ако обичаш, ме остави да работя.

Филип стана, приближи се до бюрото и я целуна по главата.

Тя вдигна свободната си ръка и го погали по бузата.

— Така е най-добре — рече тя.

— Казах ти, Майко. Примирих се с неизбежното.

— Добре.

Той не лъжеше. Майка трябваше да си отиде.