Джон Конъли
Игра на духове (15)

15.

— Мамо.

Мей Маккинън чу шепота в ухото си. Отвори сепнато очи и усети една малка ръчица върху устата си. Синът й стоеше до леглото по пижама, а лицето му беше осветено от часовника на нощното шкафче. Беше единайсет и половина. Отдавна трябваше да спи.

— Мамо — повтори той, — мисля, че долу има някой.

Той вдигна ръката си от устата й. Мей се ослуша, но всичко бе тихо.

— Сигурен ли си? — попита шепнешком тя.

— Чух шум.

Тя слезе от леглото. Носеше стар суичър и анцуг, прокъсан на коленете. Краката й бяха боси. Къщата не беше много стара и нямаше пеещия под на дома от детството й с онзи репертоар от звуци, които превърнаха годините й между петнайсет и двайсет и пет в същински ад, защото нямаше никакъв начин ни да се измъкне навън, ни да се промъкне вътре, без да вдигне шум, който да събуди и мъртвите.

Алекс се опита да я хване за ръката, но тя нежно я отбутна настрани.

— Чакай ме тук — каза тя. — Ако чуеш нещо, което звучи все едно…

„Все едно какво? Че ме изнасилват? Че ме убиват?“

— Ако чуеш нещо лошо — рече тя накрая, каквото и да значеше това, — обади се в полицията.

До леглото й имаше стационарен телефон, който Алекс можеше да използва. Тя взе мобилния от шкафчето и го пъхна в джоба на анцуга си. После се наведе и извади един чук изпод леглото. Не обичаше огнестрелните оръжия и в никой случай не би държала такива в дом, в който момчешкото любопитство би могло да доведе до злополука. С чук не можеше да пострада кой знае колко.

— Мамо!

Алекс я дърпаше за ръкава, за да я спре, но тя се отскубна от него. Щеше да отиде само до коридора и да се ослуша. Чуеше ли звук, който да подсказва присъствието на натрапник, чуеше ли въобще нещо, щеше да заключи вратата на стаята и лично да се обади на ченгетата. Полицията в Милууд се славеше с бързата си реакция при спешни случаи, особено ако са заплашени жена и дете, но Мей нямаше да избърза с вдигането на тревога. Алекс беше изнервен, тя също. Когато той я събуди, тя сънуваше. В съня й двамата стояха до прозореца в стаята му и наблюдаваха движещите се в гората фигури. После тя излезе с фенерче навън — беше чела за циганите в търговския център и си помисли, че може да са те — но не намери следи в снега. После се върна вътре и…

Тогава чу гласа на Алекс.

„Чакай малко — помисли си тя. — Какъв беше сънят?“

Тя тръгна към вратата, все още мъчейки се да раздели реалността от въображението. Двете се сливаха в едно. Не можеше да си спомни какво се е случило между връщането й в къщата и лягането в леглото. Беше объркана, главата й пулсираше.

Мей излезе в коридора. Малката нощна лампа между стаята и банята работеше, но долу беше тъмно. Винаги държеше лампата до стълбите на първия етаж запалена. Ползваше от онези екологични крушки, които трябваше да издържат с години и можеха да помогнат за спасяването на света, в случай че никой друг не даваше и пукната пара за това. Защо беше угаснала?

Алекс стоеше на вратата и плачеше. Защо плачеше? Искаше й се да го прегърне, но нямаше време. Хвана се за рамката на вратата и се ослуша. Беше студена и влажна. Мей разтри конденза между пръстите си. В цялата къща беше мразовито. Не го беше забелязала, защото в нейната стая винаги си беше хладно. Радиаторът не работеше от седмица и тя беше метнала тежко одеяло върху завивката си, а преди да се мушне отдолу, слагаше термофор, за да стопли малко чаршафите. Мислеше да повика някого да го погледне, но се страхуваше, че може да се окаже признак на по-съществен проблем с цялата отоплителна система, а този месец парите не стигаха. Изглежда, подозренията й се потвърждаваха; цялата къща беше ледена. По дяволите, ремонтът нямаше да е никак евтин.

— Мамо — повика я за последно Алекс, но тя не му обърна внимание.

Затвори вратата след себе си, като завъртя внимателно дръжката, за да не вдигне шум, и лицето на сина й се скри. Отоплението й бе дало практически проблем, върху който да се фокусира. Никакви сънища, никакви полузрими фигури в гората. Ако имаше крадци, по-добре за тях бе да си тръгнат, преди да са измръзнали до смърт в напразни опити да намерят нещо ценно в къщата, въпреки че можеха да вземат телевизора на излизане. Застраховката вероятно щеше да стигне за някой от онези нови модели с висока разделителна способност.

Тя слезе бавно по стълбите, стиснала чука в ръка. По стените също имаше конденз. Не разбираше. Преди да си легне, отоплението си беше наред. Възможно ли бе температурата да е паднала толкова бързо? Освен това не й беше студено. Това беше другото странно нещо. Къщата можеше да съперничи на полярно иглу, а на нея й беше топло. Как беше възможно това?

Лунната светлина струеше, течна и тежка, през прозорчето над входната врата. Мей инстинктивно вдигна ръка, сякаш искаше да я улови в шепа, да я поднесе към устните си и да я вкуси, а сладките лъчи да покапят като мед по брадичката й.

Ръката й замръзна. Дъхът й спря.

Чу нещо да се движи в дневната.