Джон Конъли
Игра на духове (75)

75.

Върнаха му телефона и пистолета. Кънектикът нямаше взаимно споразумение с Мейн за признаване на разрешителните за оръжие, но Паркър имаше разрешително за повечето щати. Оръжието не беше проблем, но Конър го предупреди, че са го проверили. Това не го накара да се чувства по-обичан в Уотърбъри.

Освен това никой не му предложи да го закара обратно до колата му, която беше останала пред къщата на Мишел Сулиер. Не че беше кой знае колко далеч: участъкът се намираше на „Ийст Мейн“ и оттам се виждаше църквата „Света Анна“ на „Саут Мейн“, от другата страна на „Янки Експресуей“. Можеше да отиде пеша, но нищо нямаше да им стане, ако му бяха спестили разходката.

Държеше телефона си в ръка, готов да се обади на Ейнджъл и Луис, когато видя колата. Беше черен „Крайслер Империал“ от 1966 година в безупречно състояние. За миг си помисли, че някой го е ударил по главата и халюцинира. После затъмненото стъкло на пътническото място се смъкна надолу и той осъзна — чак сега?! — че това ще бъде един от онези дни, в които няма да има шанс да поседне и да си поеме дъх.

Отзад седеше Майка.

Паркър гледаше телефона си. Много искаше да поговори с Ейнджъл и Луис, но му се струваше неблагоразумно да кара Майка да чака, въпреки че тя дори не беше погледнала към него, а ако студеният вятър, който нахлуваше през отворения прозорец, я притесняваше, с нищо не го показваше. Въпреки това намекът беше ясен: трябваше да влезе вътре. Е, помисли си той, сега поне имаше кой да го закара.

Шофьорът слезе от автомобила. Паркър не го познаваше, защото не беше от кортежа на Филип в Провидънс. Беше петдесетинагодишен и набит. Изглеждаше здравеняк от старата школа, който беше раздал толкова заплахи и бой в живота си, че вече не можеше и да коленичи пред свещеник, без да всява страх. Протегна ръка като лопата и зачака. Паркър бавно извади пистолета си, свали пълнителя, прибра мунициите в джоба си и върна оръжието в кобура.

— Повече няма да получиш — каза той. „Бездруго е повече, отколкото исках да ти дам“, добави той наум.

Шофьорът погледна към Майка за потвърждение и го получи под формата на едва доловимо кимване. Той отвори вратата на Паркър, после я затвори и седна на мястото си. Прозорецът се вдигна и автомобилът потегли. Вътре се усещаше лекият мирис на стара кожа и характерната миризма на Майка.

— Сметнах, че ще ви бъде приятно да ви закараме до вашия автомобил — каза Майка.

— Стига триста и седемдесет километра да не са голямо отклонение.

Шофьорът погледна Паркър в огледалото, като че ли искаше да го предупреди за неуместните прояви на хумор в присъствието на Майка.

— Чух за Сулиер — продължи Майка. — Успяхте ли да говорите с нея, преди да умре?

— Не.

— Няма значение. Не съм сигурна, че щяхте да научите нещо повече от Еклънд.

Това потвърждаваше, че Майка или някой от приближените й беше прегледал материалите в дома на Еклънд преди или скоро след него самия. По-скоро „преди“, защото Майка не даваше вид на човек, който обича да догонва другите. Съмняваше се, че е поверила тази задача на Филип. Той би оставил хаос подире си.

Паркър гледаше града, който преминаваше край тях. Имаше нужда от душ. Престоят в стаята за разпити, независимо от коя страна на масата, винаги го караше да се чувства мръсен: може би заради нещо, което се излъчваше от порите на хората при стрес, или заради събирането на трима души в тясно пространство, където са се потили мнозина преди тях.

— Само между другото, все още не знам как да ви наричам — подхвърли той.

— Моля?

— Както вече споменах, не мога да ви наричам „Майко“.

Благодарение на Рос знаеше името й, но не искаше да се издава, че я е проучвал, въпреки че тя сигурно се досещаше.

— Няма нужда да ме наричате по какъвто и да било начин — каза тя. — Няма да се сближаваме.

Паркър се постара да изглежда обиден. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше, а той очакваше да бъде много лесно.

— Е, докъде стигнахте в разследванията си? — попита Майка.

— Те продължават.

— Не се шегувайте, господин Паркър. Нямам търпение за такива неща.

— Доколкото си спомням, не работя за вас.

— При последната ни среща отказахте предложението ми за работа, а аз ви предупредих, че ще продължа да се интересувам от дейността ви. Все още имам дълг към господин Уеб, а това засяга и вас.

Паркър се предаде.

— Вярвам, че някъде има индивиди, свързани с Мъчениците от Капстед, или Братята. По някаква причина те не искат хората да се ровят в историята им, затова Сулиер е била убита. Ако Еклънд е мъртъв, то е по същата причина. Ако ли не, възможно е той да е убил Сулиер. Докато не го намерим, той ще остане заподозрян, ако не за мен, то за полицията.

— Вие не мислите, че той я е убил?

— Не виждам причина да го прави.

— А братът на господин Уеб и неговото семейство? Какво ги свързва с Братята?

— Ако приемем, че Майкъл Маккинън е мъртъв, неговата смърт може да е била предизвикана само от лош късмет, но тази на жена му и сина му е била за наказание. Тя е продължавала да търси съпруга си и те са искали да я спрат. Все още не разбирам обаче, защо са се насочили срещу човек, който не представлява заплаха за тях. Ако са убили Маккинън, смъртта му е предизвикала повече проблеми, отколкото си е заслужавало. Освен това има много изчезнали хора. Маккинън, Еклънд, дори Клаудия Сансъм, преди да се намерят останките й. Освен това Еклънд е отбелязал много други случаи. Дори една четвърт от тях да се окажат свързани с Братята, това са страшно много хора и явно става дума за целенасочени действия. Трудно е да се прави разследване без тялото, въпреки че са оставили и немалко трупове след себе си.

Нарочно спомена и Клаудия Сансъм, за да чуе какво ще каже Майка.

— Смятате, че има връзка между Клаудия Сансъм и другите?

Значи Майка знаеше за Сансъм, което потвърждаваше, че е ровила в книжата на Еклънд.

— Връзката е Еклънд.

— Само че в нейния случай няма видения. Не са замесени никакви духове и призраци.

Паркър се изкушаваше да я поправи. Опитът му показваше, че винаги и при всеки са намесени духове, макар и рядко от свръхестествен характер. Вместо това се задоволи да каже:

— Била е важна за Еклънд, следователно е важна и за мен.

Отдавна бяха подминали къщата на Сулиер и сега се движеха на юг покрай река Наугатук. Паркър се надяваше, че шофьорът ще свие отново на север, преди да излязат от щата; в противен случай недоволството му пред полицейския участък от предстоящата разходка щеше да изглежда смехотворно в сравнение с дългия поход, който щеше да го чака сега.

Въпреки мрачното време навън той се опита да отвори прозореца си, но без успех. Вече му се гадеше от миризмата на Майка. В тясното затворено пространство тя се усещаше все по-силно, а заедно с нея и смрадта, която се опитваше да прикрие. Майка вонеше на пот и болести, но не беше сигурно дали е от нея самата или от дрехите й. Паркър имаше ужасното подозрение, че може да е второто. Отблизо по роклята й се виждаха петна — следи от храна, мазнина и други течности, които не можеха да бъдат идентифицирани с просто око без микроскоп или лабораторни изследвания, но почти със сигурност имаха телесен произход. Ако не бяха нейни собствени, значи идваха от Каспар Уеб. Откога ли носеше тази рокля? От смъртта му? А може би я пазеше само за специални случаи? Паркър с мъка овладя импулса си да се отдръпне от нея или да счупи прозореца. Опита се да диша през устата и да не мисли за произхода на миризмите.

— Все още не сте ми казали кой ви е наел да търсите Еклънд.

— Не мога да разкрия имена.

— Джулиан може да ви накара.

Тя посочи към шофьора, който изгледа строго Паркър в огледалото.

— Джулиан? Сериозно? Нищо чудно, че изглежда толкова разстроен.

Джулиан се усмихна. Не беше мила усмивка. Ако Майка го пуснеше от каишката, сигурно щеше да свърши големи поразии, но тя се отказа. Джулиан — или Джули, както реши да го нарича Паркър, макар и само наум, вътрешно кипеше, но нищо не можеше да стори.

— Имам обаче един въпрос, на който настоявам за честен отговор — каза тя.

— Ще се постарая.

— Какво разказахте на полицията относно господин Уеб, мен или сина ми?

— Нищо. Въобще не стана дума за вас. Дано не сте убили вие Мишел Сулиер, защото тогава ще се окаже грешка.

— Радвам се да го чуя.

Паркър не й каза, че вече е обсъдил всичко за нея с Рос, защото тя не питаше за това. Обърна внимание обаче, че не отговори на втората част от репликата му.

— Ами Мишел Сулиер? — настоя той.

— Мисля, знаете, че нямам нищо общо с това.

— А синът ви?

Сякаш видя как айсберг се разтриса от невидим сблъсък в дълбините на океана.

— Тези неща не интересуват толкова сина ми, че да се замеси.

— А какво го интересува?

— Репутацията му.

Майка говореше с леко извърнато лице, но отражението му се виждаше в прозореца. На него беше изписано изражение, което бе срещал и преди: любов, отровена от разочарование.

— Не знаех, че има репутация.

— Това всъщност е част от проблема.

— А вие интересувате ли го?

— Той ме обича.

— Което сигурно е друга част от проблема.

— Любовта покрива множество грехове.

Джулиан сви в един паркинг, гледащ към реката, и спря. Това не се понрави на Паркър. Достатъчно бе Джулиан да се обърне назад с пистолет в ръка и всичките му тревоги щяха да свършат. Крайслерът щеше да заглуши по-голямата част от звука. Ако куршумите бяха с ниска скорост или кух връх, дори нямаше да остави следи по тапицерията. Ръцете на Джулиан обаче останаха на волана, а очите му — вперени в реката.

— Тревожа се за Филип — каза Майка.

— Дано да не ме разберете погрешно, тоест да не си помислите, че не се отнасям сериозно към проблема, но ако беше мой син, и аз щях да се тревожа.

— Имаме проблеми, които трябва да решим. Важно е да разполагаме с нужното време и пространство за това.

— Имате предвид, без полицията да ви притеснява с неудобни въпроси.

— Без никой да ни притеснява с неудобни въпроси.

— Каспар Уеб беше престъпник, а вие се занимавате с разпиляването на престъпна империя. Нито една ваша крачка няма да остане незабелязана. Много хора искат да видят какво ще се случи.

— Включително вашият работодател?

Тя се обърна към него и той я погледна в очите. Стигаше му толкова. Леко се помести. Така, ако Джулиан направеше движение, което не му се понравеше, можеше да стовари едно кроше в слепоочието му, което да го зашемети достатъчно, за да даде време за още по-сериозна рана впоследствие.

— Моят работодател се интересува единствено от Джейкъб Еклънд. Може да се каже, че вижда цялостната картина на нещата и Еклънд е част от нея. Вие и синът ви не сте. Каспар Уеб — също. И вие като него ще умрете, и синът ви ще умре, и всички ще бъдете забравени. Изворът ви пресъхва, но синът ви не е достатъчно умен да го разбере. Ще го схване едва когато започне да бълбука в калта, но аз няма да съм там, за да го видя. Ако имате късмет, и вие няма да бъдете. В крайна сметка обаче всичко това няма значение.

Той млъкна, но остана напрегнат, въпреки че ръцете на Джулиан дори не бяха помръднали от волана.

Отговорът на Майка, когато най-сетне дойде, въобще не беше такъв, какъвто очакваше.

— Добре — каза тя.

После потупа гърба на шофьорската седалка. Джулиан обърна крайслера и потегли обратно към Саут Енд. Спря в края на улицата на Сулиер. Колата на Паркър беше останала непосредствено извън полицейския кордон, заобиколена от телевизионни екипи и зяпачи. Детективът беше сигурен, че никой от местните медии не знае кой е, но въпреки това щеше да ходи с наведена глава. За всеки случай.

Джулиан слезе и отвори вратата му.

— Когато разберете какво е станало с брата на господин Уеб и семейството му — каза Майка, — ще ви бъда признателна да ми се обадите и да ме информирате.

— Ако разбера.

— Аз вярвам във вас, господин Паркър. Вие се стремите към пълнота.

Вратата се затвори. Джулиан го удостои с последно смръщване за сбогом, качи се в колата и потегли. Паркър върна пълнителя в пистолета си, прибра го в кобура и най-после се обади на Ейнджъл и Луис.

Вдигна Ейнджъл.

— Аз съм. Какво става?

В слушалката се чуваха сирени и женски писъци.

— Хм — отговори Ейнджъл, — имам една добра и една лоша новина…