Джон Конъли
Игра на духове (81)

81.

Ейнджъл обясни на Тоби Тейър причината за присъствието си. Тейър не се бе срещал на живо с Мишел Сулиер, но двамата бяха разговаряли по телефона и той дори си бе помислил, че ще му бъде приятно да се видят, ако ще и само да й обясни колко греши за този и за другия свят. Сега това не можеше да се случи.

Двамата с жена му седяха в дневната с Ейнджъл и Луис. Лори беше направила кафе. Ситуацията изглеждаше почти нормална.

— Аз виждам неща — каза Тейър. — Това може би е най-точният начин да се изразя, въпреки че не е достатъчно описателен. Получавам кратки видения, образи. Понякога виждам цветове или чувам звуци и трябва сам да разгадая смисъла им.

— А числа от лотарията? — полюбопитства Ейнджъл.

— Не.

— Кофти.

— Да. Предсказах обаче резултата от Суперкупата през 1993 година. Далас срещу Бъфало, 52:17.

— И аз можех да го предскажа, въпреки че не съм медиум — отбеляза Ейнджъл.

— Сигурно — съгласи се Тейър. — Жалко, че не залагам.

— Откога знаете за Братята? — попита Луис.

— Имам чувството, че винаги съм знаел. Когато бях момче, ги виждах насън, но едва по-късно забелязах някаква закономерност. Виждах отраженията им в прозорците или във вода. Случваше се да пиша нещо на лист хартия, а като погледна, да видя, че съм нарисувал лице или къща. Започнах да си записвам датите и часовете и постепенно да свързвам виденията — или пристъпите, както ги нарича жена ми — с различни инциденти. Не е лесно обаче. Никога не е било. В тази страна всеки ден стават около четирийсет убийства. Трудно е да получа видение, без да съвпадне с някакво убийство. А ако включим и изчезванията, става съвсем невъзможно. Няма как да отида с това в полицията, нито да говоря с някого за дарбата си. Ако можех да се отърва от нея, щях да го направя. Тя ми носи единствено болка.

— Междувременно ви е намерил Еклънд.

— Всъщност аз го намерих. Прочетох едно негово съобщение, което беше публикувал преди година, и го потърсих. Отначало бях доста предпазлив, той също. Звучи като среща, нали?

Луис повдигна вежди.

— Само че не беше — побърза да добави Тейър, за да не би някой да остане с погрешно впечатление. Двамата заедно отбелязахме известен напредък. Установихме почти категорични съответствия и аз…

Той замълча, а по начина, по който погледна жена си, стана ясно, че не е споделял това с нея.

— Продължавайте — насърчи го Луис.

Тейър отпи глътка кафе.

— Откак се помня, се опитвах да задуша дарбата си или поне да не й обръщам внимание. Когато получех пристъп, просто лягах или си пусках телевизора, за да се разсея, докато отмине. Дарбата е като мускул. Ако я използваш, се развива и става по-силна. Аз не исках това. Еклънд обаче ме убеди да не правя повече така. Той искаше да навляза по-дълбоко, да открия знаци за хората, които вършеха тези неща. И аз го послушах.

— О, не — промълви жена му.

Тейър не й обърна внимание. Може би за първи път сваляше бремето на тайната от плещите си. Вече не гледаше към хората край себе си. Каквото и да виждаше, то беше някъде дълбоко и далеч.

— Започнах да ги търся. Изчаквах Лори да излезе, сядах на някое тъмно и тихо място, затварях очи и се опитвах да се отпусна. Сякаш се опитвах да предизвикам сън. И понякога, ако направех всичко както трябва, се озовавах в някакъв град на сенките и ходех по сумрачните му улици. Там трябва да бъдеш внимателен, защото гласовете им те зоват. Те са много, а не бива да те хванат, защото ще полудееш. Трябва да се движиш, без да им обръщаш внимание, но е трудно, защото те изпитват неистови болки. Повечето са просто изгубени, но някои…

Тейър целият трепереше. Жена му сложи ръце върху неговите и го успокои.

— Някои от тях се крият. Това правят Братята: крият се.

— От какво? — попита Ейнджъл.

— От съд и възмездие.

 

 

Луис знаеше, че е време да изкарат двамата Тейър от дома им. Тук те бяха в опасност; по-сигурно щеше да бъде да ги настанят в мотел. В същото време съзнаваше, че това, което Тейър говори, е важно. Паркър щеше да иска да го чуе, а ако го прекъснеха сега, можеше да се успокои и никога вече да не проговори толкова открито.

— Това място те разболява — продължи Тейър. — То не е за живите. Не е дори за мъртвите. Напомня повече на чистилище, на пролука между световете. Пълно е с пукнатини и пропасти, и мрачни ъгли — всякакви места, в които можеш да се скриеш и да бъдеш скрит. Там са се приютили Братята. Направили са си бърлога далеч от онези, които просто са се заблудили. Това е крепост и е тяхна. Излизат само ако се налага, когато някой трябва да бъде убит. Тогава ги зървам и аз от тази страна. Те нямаха никаква представа, че ги виждам, поне в началото. В нашия свят те са почти слепи, но не и в техния. Това беше моята грешка. Не биваше да ги търся. И Еклънд не биваше да ме моли за това. Защото те ме усетиха и вече знаят.

 

 

Приличало на град от дим: така Тейър описа мястото, на което се криеха Братята. Имало къщи, улици и високи сгради, но всички те напомняли на отражения в мъгла. Трептели и нямали ясни очертания и измерения. Небето било червено, а далечните хълмове приличали просто на тъмни кръпки в небосвода. Някои от сградите му били познати, особено на хоризонта, който съчетавал елементи от множество големи градове в Америка. Тейър интуитивно разбрал, че пейзажът е резултат от колективните спомени на всички, които преминавали през него. Затова големите небостъргачи не били толкова детайлни, колкото по-малките къщи: вторите били важни и интимни, а първите само фон на всекидневието.

Градът бил пълен с привидения — смътни фигури като всичко останало, през което се движели. Някои скитали безцелно и зовели имената на близките си, други седели по прозорците и вратите на домовете, съградени от спомени, с погледи, зареяни във вечността. Най-зле били децата: Тейър долавял отчаянието им и не могъл да се сдържи да не откликне. Тогава те се обърнали към него, протягайки ръце да го докоснат, а той усещал как собствената му жизнена сила се оттича и осъзнавал, че може да умре на това място, а в този свят да намерят търговеца на мебели безжизнен в собствената му дневна и да припишат смъртта му на инфаркт или инсулт, въпреки че истината била съвсем друга. Опитал се да се отскубне от малките ръчички и да принуди другото си аз — онзи във фотьойла — да се събуди. Това се случвало винаги внезапно, като че някой го е напръскал със студена вода, за да го свести. Били минали само минута или две, но му били нужни часове, за да превъзмогне страха си.

Това било първия път.

— Но се върнахте отново? — попита Ейнджъл.

— Еклънд ми каза, че трябва да научим повече. Сигурно е бил прав, но той не знаеше или не искаше да знае какво е там, от другата страна. Неговата цел беше да проследи Братята. Успя да ме придума по телефона. Но вината не беше само негова; аз също бях любопитен. Втория път стигнах по-далеч и се приближих до мястото, на което усещах, че се намират те, а когато се опитах да се върна, не можах. Бях влязъл твърде дълбоко или бях останал прекалено дълго. Така или иначе, не можех да се събудя. Тогава децата се върнаха, но този път с тях имаше и други — възрастни, които искаха същото като тях. Може би съм им се сторил като маяк, който трябва да следват, за да се измъкнат оттам. Макар да не можех да им помогна да избягат, аз носех светлина и топлина. Аз бях живот. Обзе ме паника и това ме спаси. Когато се опомних, помислих, че съм получил гърч. Гърдите ме боляха, лицето ми беше мораво. Едва намерих сили да се замъкна до леглото си. Когато Лори се прибра, казах й, че не ми е добре. Помниш ли, мила? Това беше през декември.

— Помня.

Лори изглеждаше така, сякаш й се искаше да зашлеви мъжа си по врата заради тази глупост и само присъствието на двамата непознати я спираше.

— Съжалявам — каза Тейър.

— Има за какво — отвърна тя, но Ейнджъл забеляза, че не отдръпна ръцете си, а само още по-здраво стисна тези на мъжа си. Тоби може да беше глупак, но си беше нейният глупак.

— Разказахте ли това на Еклънд? — попита Ейнджъл.

— Да. Постигнахме споразумение: щях да търся Братята само когато и той е с мен, и щяхме да поставим ограничение на времето, прекарано от другата страна. Той дойде малко след Нова година, когато Лори замина на гости на дъщеря ни в Бостън, и направихме проба. Седнах на същия този стол, с Еклънд до себе си, и преминах отвъд. Еклънд каза, че веднага си проличало: очите ми се отворили. Било отвратително преживяване: да те гледа човек, който не те вижда. Преброил до десет и ме върнал обратно.

— Как?

— Както се буди сомнамбул. Разтърсил ме здраво, аз съм затворил очи, а когато ги отворих, отново бях тук. Чувствах се като Дороти във „Вълшебникът от Оз“, само че без вълшебните пантофки. Както и да е, с Еклънд всичко изглеждаше по-безопасно. Имаше кой да се грижи за мен. Разбрахме се за двайсет минути, което беше два пъти повече, отколкото бях прекарвал отвъд досега, но знаех къде трябва да отида. Вече усещах това място и познавах пътя, който щеше да ме отведе при тях.

— Имахте ли доверие на Еклънд?

— Нямах причина да се съмнявам в него и той не ме подведе. Удържа на думата си.

Луис и Ейнджъл забелязаха, че Тейър отново трепери: съвсем слаб тремор в дланите, ръцете и челюстта, като при човек в начален стадий на Паркинсон, но достатъчен, за да накара жена му да вдигне ръце към лицето му, за да го успокои. Очите на Тейър се разшириха и изпълниха с отчаяние, като че ли гледаше яма, пълна с останки от невинни хора.

— Еклънд не беше виновен за това, което се случи. Той не можеше да знае. Никой от нас не можеше.

— Какво? — прошепна Ейнджъл.

— Колко са зли.

Точно тогава на вратата се позвъни за втори път този следобед.