Джон Конъли
Игра на духове (82)

82.

Самнър притаи дъх в мига, в който видя мъжа, и минаха няколко секунди, докато отново задиша, след като онзи се скри в стаята. Гърдите му изпуснаха задържания въздух със свистене, напомнящо на разбиваща се в скалите вълна, и Ричард го погледна предупредително. Самнър вдигна ръка в знак на извинение, но нещо определено не беше наред. Звънецът работеше. Бяха го чули. Но никой не им беше отворил.

Трябваше да си тръгнат.

Веднага.

Ричард обаче продължи напред.

В кухнята.

Покрай масата.

През вратата.

В коридора.

Тейър и Луис наблюдаваха двамата мъже иззад завесите в спалнята на втория етаж. Непознатите се отдалечиха от предната врата и заобиколиха къщата. Междувременно Ейнджъл се опитваше да успокои Лори, за да не изпадне в паника. Тейър ясно виждаше оръжията в ръцете на мъжете отвън, но реши да не го споменава пред жена си, също както намери за неуместно да й каже, че току-що го е връхлетяло ново главоболие, все едно някой бе стоварил тухла отгоре му. Тя бездруго беше ядосана от факта, че той отвори сейфа и извади пистолета, особено след като усети миризмата на грес и се досети, че той през цялото време го е поддържал — за всеки случай.

— Познавате ли ги? — попита Луис.

— Не, но са от Братята. Можете да ми вярвате за това.

Луис не виждаше причина да не му повярва. Може би дори бяха същите хора, които бяха убили Мишел Сулиер. В такъв случай явно бяха подели сериозна чистка. Наруга се, че не е извел Тейър и жена му по-рано от къщата. Макар и неохотно, беше позволил на Лори да извика полиция. Полицията задаваше въпроси, а Луис не обичаше да отговаря на въпроси, особено зададени от полицията. Вече беше взел оръжието на Ейнджъл. Изслушването в Ню Йорк беше след седмица и не биваше да усложняват нещата. Той от своя страна не беше осъждан, макар да бе извършил достатъчно престъпления за десет доживотни присъди. Оръжието в ръката му беше регистрирано и с изрядни документи. Това обаче не правеше перспективата за въвличане на полицията по-привлекателна.

— Не ме разбирайте погрешно — каза Тейър, — но вие на коя страна на закона сте?

— Зависи, но обикновено на другата.

— Така си и помислих, като поискахте пистолета на приятеля си.

— Не се притеснявайте — успокои го Луис. — Това ни е работата.

— Не и в дома ми.

— Не мисля, че онези двамата ще ни дадат голям избор.

— Грешите. Аз имам избор. Вие стойте тук при жена ми. Пазете я.

— Господин Тейър…

— Сър, тук няма място за спорове.

Луис погледна пистолета в дясната ръка на Тейър. Треперенето беше изчезнало.

— Ще направим компромис — предложи Луис. — Аз ще ви пазя гърба, но вие ще водите.

Тейър прие, но Луис знаеше, че тази работа може да свърши само по два начина: със залавянето или смъртта на двамата мъже отвън. Важното бе Тейър да излезе невредим.

Защото Паркър щеше да иска да говори с него.

— Ей — каза Самнър.

— Какво?

— Стори ми се, че онзи беше черен.

Ричард спря. Той не беше успял да види добре мъжа, който премина през коридора; само регистрира присъствието му в последния момент. Беше забелязал, че е висок, но това важеше и за Тейър.

— Сигурен ли си?

Самнър започна да се съмнява.

— Не съвсем, но…

Някъде над главите им се разнесе женски глас.

— Напуснете веднага. Повикали сме полиция.

— Мамка му — изруга Самнър, но Ричард само се забърза.

Ако полицията беше вече на път, имаха още повече основание да убият семейство Тейър. Оставени живи, двамата съпрузи щяха да разпознаят нападателите си и да дадат информация за автомобила им, ако вече не го бяха сторили.

Ричард беше стигнал до средата на коридора, когато се чу мъжки глас:

— Майната му.

Отекна изстрел и Ричард политна към стената отляво. Ушите на Самнър още звънтяха, когато Ричард вдигна пистолета си и натисна спусъка, а в следващия миг цялата къща се разтресе от изстрели и счупени стъкла. Всичко свърши, когато едно парче от черепа на Ричард се откъсна и падна до кошчето за боклук в кухнята.

Ала Самнър вече си беше плюл на петите.

Луис гледаше изумено Тейър, който стоеше на вратата на трапезарията с димящия „Таурус“ в ръка. Планът, доколкото имаше такъв и най-вече по настояване на Лори, беше първо да се опитат да пропъдят натрапниците с предупреждение. Ако не успееха, Луис се беше показал точно толкова, колкото да ги примами към дневната, така че да попаднат под неговия прицел и този на Тейър. Тейър обаче бе решил да вземе нещата в свои ръце, а резултатът беше един труп в коридора и един избягал.

— Стой тук! — заповяда му Луис, въпреки че Тейър бездруго не помръдваше, напълно вцепенен от гледката.

Лицето му беше пепелявосиво и Луис беше сигурен, че много скоро ще се свлече на пода. Той повика Ейнджъл да слезе и се насочи към вратата, за да пресрещне беглеца. Тя се оказа двойно заключена и минаха ценни секунди, докато я отвори. Когато излезе навън, блейзърът вече ускоряваше по алеята и реши да не стреля. В далечината се чуваха сирени. Той се върна в коридора, където Тейър, точно според очакванията, седеше на пода, а Ейнджъл стоеше до него. За да избегнат неудобни въпроси, Луис прибра оръжията в тайното отделение на лексуса. Сирените се чуваха все по-силно. Полицията щеше да бъде тук всеки момент. Луис се върна в къщата точно когато телефонът на Ейнджъл иззвъня, а Лори Тейър започна да пищи.