Джон Конъли
Игра на духове (43)

43.

През по-голямата част от пътя до Мейн Паркър караше зад Луис и Ейнджъл и се отдели от тях едва когато стигна до отбивката за Скарбъро. Присветна с фарове за довиждане, след което не срещна друг автомобил чак до дома си. В стаята на долния етаж, която ползваше като кабинет, светеше лампа. Държеше я включена заради Дженифър, изгубената си дъщеря, така че тя да я вижда от мрака и да знае, че той мисли за нея, а ако пожелае, да я ползва като маяк, за да се върне при него.

Преди да свие по алеята към къщата, той спря, за да провери алармата с телефона си. Това беше една от модификациите на системата, които беше направил след онова нападение, в което едва не загина. Сега тя записваше всички движения в имота на обекти, по-големи от средно голям бозайник, а камерите веднага правеха запис, който можеше да бъде прегледан от мобилния телефон. Този път единственият посетител беше куриер на „Ю Пи Ес“, който беше донесъл някаква пратка малко преди обяд и я беше оставил на входната врата, вместо в пощенската кутия край пътя. Беше малък плик, от който Паркър почувства необяснимо безпокойство.

Той паркира, разтовари багажника на колата си и занесе всичко в кабинета си, след което отвори плика. Вътре имаше набор от документи, които го информираха, че Рейчъл е завела дело за формалното уточняване на посещенията и попечителството над Сам. Паркър ги прочете, осъзнавайки, че при последната им среща процедурата вече е била задействана. Седна до прозореца в кабинета си и се загледа навън в луната и мочурищата. Седеше неподвижно и след време заспа с лице към тъмнината. Дрямката му беше неспокойна, но въпреки това не видя как Дженифър приближава между дърветата, нито как стои пред прозореца и го гледа с очи, твърде стари за детското й лице. После седна на верандата с гръб към стената на къщата и остана там да бди над баща си, додето се съмна.