Джон Конъли
Игра на духове (76)

76.

Самнър винаги се бе имал за рационален, организиран човек; в противен случай мъчно би преуспял в строителния бизнес. От друга страна, понякога му бе трудно да балансира физическия свят на дървото и цимента, метрите, сантиметрите и ъглите с особеното състояние на съществуване, изпълнено с духове. Никога досега не беше отнемал живота на човек, но по силата на кръвното наследство бе участвал в смъртта на повече хора, отколкото смееше да си помисли, а скоро щеше да бъде съвсем пряко въвлечен в най-малко още едно убийство. „Странно — помисли си той, — с какви неща може да свикне човешкото съзнание, когато се наложи.“

Сега той седеше зад волана на блейзъра, а Ричард си тананикаше и подскачаше от вълнение на пътническото място. „Много ярост беше събрал този човек“, помисли си Самнър. Колкото и хубаво да бе, че е намерил отдушник, очевидният ентусиазъм, с който го изпълваше перспективата за второ убийство, означаваше, че просто е заменил старите проблеми с нови.

Тейър живееше далеч от града в голям изолиран комплекс от къщи встрани от пътя, заобиколен от дървета и храсти за още по-голямо уединение. Двойните порти от изящно ковано желязо се отвориха пред тях и пред погледа им се откри къса алея, водеща към самата къща. Самнър, чиято къща едва побираше четиричленното му семейство, си помисли, че точно такова имение е очаквал от човек, който прави евтини реклами на преоценени мебели: най-малко шест спални и достатъчно бани с тоалетни, за да може човек всеки ден от седмицата да сере в различна. Отпред бяха паркирани два автомобила, а отдясно имаше гараж за две коли със затворени врати.

От вестниците знаеха, че Тейър и жена му живеят сами. Търговецът бе споделил в интервю, че децата му са напуснали семейния дом и двамата със съпругата му обмислят преместване в по-малък имот. Споменаваха се мъгляви планове за екскурзия в Европа и може би дори Азия, които никога нямаше да се случат — не и ако зависеше от Ричард и Самнър. Никъде обаче нямаше и намек за способностите му, които сега водеха смъртта на прага му. По всичко личеше, че той е най-обикновен бизнесмен с жена, принудена да избира между спасението на лицето и тялото от белезите на старостта, и съдейки по снимките към статията, беше избрала второто. Изглеждаше добре от шията надолу — малко кльощава за вкуса на Самнър, и с изпъкнали вени на ръцете, от които го побиваха тръпки — но изпитото й лице имаше ненаситното изражение на човек, който от дълги години копнее да хапва повече.

Тейър беше върнал обаждането на Самнър само преди петнайсет минути. По звученето на гласа му изглеждаше, че има настинка, макар самият той да я описа като грип. Самнър, макар и да не беше лекар, веднага можеше да му каже, че греши. Самият той се бе разболял от истински грип преди няколко години и изкара цяла седмица в леглото, докато събере сили да стане, какво остава да звъни на непознат, само и само да продаде няколко очукани мебели. Поне бяха установили със сигурност, че Тейър си е вкъщи. В един идеален свят жена му в този момент щеше да бъде някъде другаде, но колите навън — един „Лексус“ и едно дамско „БМВ Z4 Роудстър“ — подсказваха, че и тя е у дома със съпруга си.

Ричард не се смути от присъствието й. Заяви, че няма нищо против да убие и двамата, макар това да не успокои притесненията на Самнър относно психиката му. Самнър предложи да изчакат да се стъмни, но Ричард изтъкна, че сега са ги намерили в дома им, а дърветата и храстите достатъчно ги скриват от пътя. Допълни, че колкото по-дълго се въртят наоколо, толкова по-голяма е вероятността някой да ги забележи и по-късно да си ги спомни, което звучеше разумно. Ричард може би не беше толкова смахнат все пак.

И така, беше решено: щяха да убият семейство Тейър и да приключат рано-рано.

Тоби Тейър затвори телефона, след като изказа съчувствие на мъжа отсреща за пожара и го увери, че до ден-два ще бъде тип-топ и готов да задоволи всичките му потребности от преоценени мебели. Беше облечен и седеше в дневната, където гледаше филм и пълнеше кошчето в краката си с подгизнали кърпички за нос.

Усещаше как започва да го боли главата, и то не само заради запушените синуси. Пръстите на ръцете и краката му бяха изтръпнали, усещаше метален вкус в устата си. Стаята се въртеше. Телефонът иззвъня отново, но не с познатия електронен звук, а по начина, който си спомняше от детството си: с двойния звън на стария черен апарат с шайба в дома на родителите си, онзи с ръчката отстрани за свързване с централата.

Вдигна слушалката. Чу морски прибой, а някъде в далечината — женски глас, който пееше песен. Мигом се пренесе в Рибния квартал на Филаделфия, където семейството на баща му бе живяло поколения наред. Най-старите му предци бяха сред германоамериканците, откупили правата за риболов на река Делауеър в края на осемнайсети век. Майка му обаче имаше английско потекло, което я отличаваше в квартала, населен предимно с ирландски католици. Тя продължаваше да му пее приспивни песнички дълго след като стана твърде голям за това, и нейния глас чуваше сега отвъд пространството и смъртта:

Не бой се от шума на вятъра, дете,

що мята листи пред вратата.

Не се плаши от страшното море

и плисъка самотен на вълната.

Господи, той помнеше тази песен: казваше се „Спи, мой малък“. Майка му често го приспиваше с нея като дете, изпълвайки го с тъжно чувство на загуба и копнеж. Улови се, че вика майка си по име, но му отвърна само морето. Гласът глъхнеше в далечината и той вече не знаеше дали още чува него или собствените си спомени:

Спи, малък мой, та няма нищо тук,

в скута ми очички затвори.

Усмихнати, без глас и звук,

теб пазят ангели добри.

Майка му избледня и си отиде. Шумът на вълните се превърна в стържещ електронен звук. Самотата бе изместена от ужас, защото смисълът на песента се криеше не в утешителните думи, а в начина, по който гласът бе подчертал думите „бой се“ и „страшното“.

Нещо щеше да се случи и нямаше да има ангели, които да го пазят.

На вратата се позвъни.