В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (9)

IIII II

Огъст трябваше да е в гимнастическия салон.

Или поне по програма третокурсниците имаха физическо и вероятно наистина бяха в салона, но поради влошено здраве — астма, както пишеше в картона му — на него му се полагаше занималня.

Огъст не боледуваше от астма. Страдаше обаче от четиристотин и осемнайсет еднакви чертички, които опасваха едната му ръка и бяха тръгнали да се разпростират по гърба и гърдите, а Хенри се притесняваше, че те биха привлекли внимание.

И така, вместо в гимнастическия салон, Огъст се намираше в занималнята. Или поне първоначално отиде там. По-нататък тя навярно щеше да се окаже полезен заместител, но през първия учебен ден нямаше никакви домашни, с които да се занимава, затова помоли възпитателя да го пусне до тоалетната и изобщо не се върна.

Сега стоеше пред стаята за карти.

На път за тук се бе постарал да измисли извинение защо не иска да се снима — беше чел за племе, което вярва, че снимките крадат душите им — но накрая се оказа ненужно.

Завари кабинета празен. Лампите светеха, когато Огъст изпробва бравата, вратата се отвори без проблем. Нервно се озърна и влезе. Затвори зад себе си. Бланката за идентификационната карта все още грееше на компютърния екран и той въведе данните си: Фредерик Галахър, трети курс, 16 г., 177 см., черна коса, сиви очи.

Вдясно от данните стоеше, отворен в очакване, празен правоъгълник. Огъст знаеше за какво служи. Преглътна и натисна копчето за отложено снимане, после застана пред светлия фон, точно както беше видял да правят другите ученици. Погледна право в обектива и светкавицата блесна. Момчето запримигва да прогони отблясъците от очите си и затаи дъх, докато заобикаляше бюрото, ала сърцето му падна в петите, когато видя снимката на екрана. Изражението му беше малко по-празно от очакваното, но лицето му се състоеше от почти всички правилни съставки — челюст, уста, нос, скули, коса. Обикновено момче… като изключим очите. На тяхното място се виждаше само черно петно. Все едно лицето му е било нарисувано с въглен и там е било размазано.

Сънаи, сънаи, с воал пред очите… — запя гласче в главата му. Стомахът му се обърна.

„Повторен опит?“ — подкани го компютърът.

Той цъкна „Да“. Този път не гледаше право в обектива, а малко над него. Не извади късмет. Все същото тъмно петно закриваше очите му. Огъст опита отново, после пак и пак, всеки път отместваше поглед малко наляво или надясно, нагоре или надолу, а черното петно се местеше и понякога се разреждаше, но винаги се виждаше. Светли искрици изпълниха полезрението му, дузина светкавици блясваха при всяко примигване. Последният кадър се взираше в него от екрана с очи, закрити от същата черна ивица, ала на челото се виждаше малка бръчка от разочарование. Защо ли си даваше труда, нали беше наясно, че няма да стане, само се надяваше на… какво?

На възможност да си поиграеш на човек ли? — порица го гласът на брат му.

Песни сладки пеят и гълтат ти душата.

Огъст поклати глава.

Взрив.

Твърде много гласове.

„Повторен опит?“ — попита компютърът.

Момчето посегна към „Не“, но след миг натисна „Да“. Още един опит. Застана пред фона, пое си дълбоко дъх и се приготви за неизбежната светкавица и разочарованието от последния провален опит. Светкавица обаче не последва. Чу дигиталното щракване на фотоапарата, ала явно лампичката заби. Когато се върна към екрана с разтупкано сърце и погледна…

… дъхът му секна.

Момчето на екрана стоеше небрежно, с ръце в джобовете. Не гледаше в обектива. Очите му бяха полупритворени, главата — извърната встрани, образът — съвсем леко замазан: снимка, направена в движение. Но беше той. Без черна ивица. Без празен поглед.

Огъст издиша треперливо и щракна „печат“, а миг по-късно машината изплю картата му. Той позяпа образа си още няколко дълги секунди, омаян, после прибра картата в джоба си и се измъкна от кабинета точно когато удари звънецът за обяд. На крачка преди да стигне до шкафчето си, някой го извика по име. Така де, извика Фреди по име.

Извърна се и видя Колин, застанал между момче и момиче.

— Алекс и Сам, това е Фреди — претупа представянето той. — Фреди, това са Алекс и Сам.

Огъст не разбра кой е Алекс и кой — Сам.

— Здрасти — каза момчето.

— Ехо — обади се и момичето.

— Здравейте! — поздрави Огъст.

Колин преметна ръка през рамото му — същински подвиг, като се има предвид разликата от поне петнайсет сантиметра. Огъст се скова при внезапния контакт, но не се отдръпна.

— Струва ми се, че си се загубил.

Момчето понечи да поклати глава, ала Колин го прекъсна:

— Гладен ли си? — попита весело. — Аз умирам от глад, да вървим да грабнем по нещо за гризкане.

 

 

— … тръпки ме побиват.

— … парти през уикенда…

— … такъв задник.

— … Джак и Шарлът са гаджета?

Огъст се втренчи в полуизядената си храна.

В столовата беше шумно — много по-шумно, отколкото очакваше — и в ушите му гърмяха постоянното дрънчене на подноси и смях, и викове като кашлица на откоси, но той се опита да не мисли за това и се съсредоточи върху зелената ябълка, която въртеше в ръце. Ябълките му бяха любима храна, не заради вкуса, а заради допира до тях. Студена, гладка кора, плътна тежест. Усещаше, че Сам го гледа — както се оказа, тя беше момичето — затова той поднесе плода към устата си и го захапа, като се постара да не направи гримаса.

Огъст можеше да яде, само дето не му беше приятно. Не действието бе отвратително. Просто… хората говореха за разкоша на шоколадовата торта, за сладостта на прасковите, за насладата от хубавата пържола. За тях всяка храна беше изживяване.

На него му се струваха еднакви на вкус. И вкусът беше направо никакъв.

— Така е, понеже храната е човешка — обясняваше Лио.

— Аз съм човек — отвръщаше сковано Огъст.

— Не. — Брат му клатеше глава. — Не си.

Момчето знаеше какво има предвид: „Ти си повече от това.“ Ала хич не се чувстваше „повече“. Чувстваше се нагъл преструванко.

От друга страна, той се отнасяше към музиката така, както хората — към храната. Можеше да вкусва всяка нота, да опитва мелодията. От самата мисъл чертичките започнаха да го пощипват, а пръстите — да го болят за цигулката. В това време Колин разказваше някаква история. Огъст не го слушаше, само го гледаше. По време на разказа лицето на момчето мина през акробатична поредица от изражения — едно се сгъваше в следващото.

Огъст отхапа още една хапка, сдъвка я, преглътна и остави ябълката.

Сам се наведе напред:

— Не си ли гладен?

Преди Огъст да й покаже наполовина изядения си обяд в плика, Колин се намеси с пълна уста:

— Аз пък винаги съм гладен… Ама винаги!

Сам завъртя очи.

— Забелязала съм.

Момчето, Алекс, набоде парче плод с вилица.

— Така значи, Фредерик — наблегна на всяка сричка от името той, — в „Колтън“ не идва много нова кръв. Да не са те изхвърлили от всички други гимназии?

— Чух, че нея са я изритали — прошепна Колин. Нямаше нужда да обяснява кого има предвид.

— Това не е единствената причина хората да си сменят училищата — възрази Сам и се обърна към Алекс. — Само защото теб са те изхвърлили…

— Беше доброволно прехвърляне! — Алекс отново съсредоточи вниманието си върху Огъст. — Е? Изключване? Местене? Изчукал си учителка?

— Не — отвърна Огъст автоматично, после, по-колебливо: — Бях на домашно обучение.

— Аха! Обяснява защо си толкова свит.

— Алекс. — Сам прицели ритника си под масата. — Беше грубо!

— Какво? Не съм казал „шантав“.

Още един ритник.

— Няма нищо. — Огъст успя да се усмихне. — Просто не съм свикнал с толкова много нови хора.

— Къде живееш? — попита Колин с пълна с макарони уста.

Сънаито отхапа още веднъж от ябълката и с нейна помощ изтегли думите, надигащи се в гърлото му. В тези откраднати секунди прерови репликите си в опит да намери правилната истина.

— Близо до Шева — отговори.

— Дявол го взел! — подсвирна Алекс. — В червената зона ли?

— Да — отвърна Огъст предпазливо, — но е в Северния град, така че…

— … е страшно само ако си нямаш медальон — довърши вместо него Колин и чукна по гравирания медальон на шията си.

Сам поклати глава.

— Не знам. Чувала съм, че в червеното стават ужасни работи. Дори с хора под защитата на Харкър.

Алекс хвърли поглед през столовата.

— Не й позволявай да те чуе да недоволстваш. Ще сподели с баща си.

Колин сви рамене и смени темата, заговори за концерта — умът на това момче явно прескачаше насам-натам дори повече от неговия — а Огъст проследи погледа на Алекс. Кейтрин седеше сама на маса, но не изглеждаше самотна. Всъщност на устните й танцуваше лека, триумфална усмивка. Все едно искаше да е сама. Все едно фактът, че другите я избягват, бе почетна звезда. Огъст не я разбираше.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Фреди?

Той проследи как младата Харкър рови в храната си бавно и с досада, прокарва метален нокът по ръба на медальона си и се изправя.

— Фреди?

При нейното надигане движението в столовата се промени — всички се вторачиха в Кейтрин. Явно тя нямаше нищо против. Изхвърли съдържанието на подноса си и излезе с високо вдигната глава.

— Той дори не те слуша.

Огъст съсредоточи вниманието си към групата на масата.

— Извинявай, какво?

— Концертът в събота. Искаш ли да дойдеш?

— Ние няма да ходим — включи се Сам и спести на новия ученик необходимостта да отговори, — понеже има вечерен час, Колин. И събитието е практически в Пустошта!

— А на нас не ни се умира — допълни Алекс с театрално преувеличена имитация на тона на Сам. Докато го казваше, размаха ръце.

— Мама ще ме одере жива — продължи Сам, без да му обръща внимание.

— Не и ако някой корсаи я изпревари — закачи я Алекс. Съученичката му го изгледа ужасено и го удари по рамото.

— Оу!

— Просто си мисля. — Колин се наведе над масата. — Че животът е кратък, нали? — каза го с тих, съзаклятнически тон. Благодарение на подхода му Огъст не се чувстваше нов, а сякаш открай време беше тук. — Не можеш да го прекараш в страх.

Огъст се хвана да кима, макар че прекарваше повечето от времето в страх. Боеше се от онова, което е, а също и което не е, от разсейване, от това да се превърне в нещо друго или пък в нищо…

— Аха — намеси се Алекс, — кратък е и ще стане адски по-кратък, ако тръгнеш да скиториш по нощите…

Колин се ухили.

— Фреди не се бои от чудовища, нали?

Огъст не знаеше какво да отговори на това предизвикателство. Не му се наложи.

— Да знаете, че веднъж видях едно със собствените си очи — довери им Колин.

— Направо се счупи да лъ…

— И какво направи?

— Очевидно съм бягал, все едно ми пари под опашката!

Огъст се разсмя. Стана му приятно.

И тогава, между две хапки от ябълката, го емна гладът.

Започна невинно.

Или почти невинно, както в мига преди началото на настинка, онази частица от секундата замайване, която те предупреждава, че приближава треска. Замисляш се — какъв е този гъдел? Нима ми стърже гърлото? Откога подсмърчам? — и с това само влошаваш нещата по-бързо. Сега той се опита да замаже надигащата се паника още докато се плисваше в кръвта му.

Не обръщай внимание, посъветва се сам. Умът владее тялото… Тази мантра щеше да проработи, но само до мига, когато гладът премине от тялото му в ума и тогава щеше да загази. Съсредоточи се върху дишането си, върху прокарването на въздух през гърлото и в дробовете си.

— Хей, Фреди, добре ли си? — попита Колин и Огъст осъзна, че се е вкопчил в масата. — Май нещо ти призля.

— Аха. — Той се изправи и почти падна, понеже краката му се преплетоха. — Просто… Имам нужда от чист въздух!

Метна раницата си на рамо, изхвърли останките от обяда си и се измъкна през вратата на столовата, въобще не го беше грижа накъде е тръгнал, стига да се озове навън…

Оказа се зад училището, дърветата зеленееха в редица в далечината. Въздухът беше студен и той го нагълта, като мърмореше: „Добре си, добре си, добре си“ под нос, миг по-късно осъзна, че не е сам.

Някой се изкашля и Огъст се обърна. Видя Кейтрин Харкър, облегната на стената с цигара между пръстите.

— Лош ден, а?