В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (3)

I

Огъст изобщо не си представяше такъв обрат.

Училищната раница зееше отворена на леглото, избълвала съдържанието си, а униформата му беше прекалено тясна. Модата била такава, твърдеше Емили, но на Огъст му се струваше, че дрехите се опитват да го удушат. Армейските униформи на Флин бяха удобни, предназначени за битки, а униформите на академия „Колтън“ — корави и задушаващи. Ръкавите на ризата му стигаха едва до кокалчето на китката и при всяко сгъване на лакътя най-долните черни чертички на ръката му — сега четиристотин и осемнайсет — се показваха всеки път. Огъст изръмжа и пак дръпна маншета надолу. Прокара гребен през косата си и всъщност ни най-малко не попречи на черните къдри да се люлеят пред светлите му очи, но поне положи усилие.

Изправи се и срещна погледа си в огледалото: изражението му отвърна с празнота, от която го полазиха тръпки. При Лио безизразно отпуснатото лице излъчваше увереност. При Илса се четеше кротост. А Огъст просто изглеждаше глупаво. От години наблюдаваше внимателно Хенри и Емили, и всички други, с които се срещаше — от кадетите в отряда до грешниците; опитваше се да запомни как лицата им се озаряват от възбуда и кривят от гняв или вина. Прекарваше часове наред пред огледалото в опит да овладее нюансите и да пресъздаде израженията, а Лио го наблюдаваше с безизразни черни очи.

— Губиш си времето — повтаряше брат му.

Лио определено грешеше; тези часове щяха да се отплатят. Огъст примигна — поредното човешко свойство, в неговите очи неестествено и престорено — и намести между веждите си малка бръчка, плод на размисъл, като изрече старателно упражняваната реплика:

— Казвам се… Фреди Галахър.

Преди ф-то долови лека пискливост, сякаш думите драскаха гърлото му. Не беше лъжа, не съвсем — беше име, взето назаем, също като Огъст. Той нямаше собствено име. Хенри му бе избрал името Огъст, а сега той си хареса Фреди; и двете му принадлежаха и същевременно бяха просто прякори. Така си повтаря, до безкрай, докато не повярва в това, понеже истината не е същото като фактите. Тя е лична. Преглътна и изпробва втората реплика, онази, засягаща го лично:

— Не съм…

Гърлото го стегна. Думите заседнаха.

Не съм чудовище, това се канеше да каже, ала не успя. Не беше открил начин да го превърне в истина.

— Ама че си хубавец! — разнесе се глас откъм вратата.

Огъст вдигна леко поглед и в огледалото видя сестра си Илса, облегната на касата и със съвсем лека отсянка от усмивка по устните. Беше по-голяма от момчето, но приличаше на кукла; дългата й, сламеноруса коса бе вдигната в обичайната рошава прическа, а големите й сини очи блестяха трескаво, сякаш не бе спала (което правеше рядко).

— Хубавец — повтори и бутна вратата. — Само дето не ми се виждаш щастлив… — Илса прекоси стаята, без усилие пристъпваше боса между книгите, а дори изобщо не поглеждаше надолу. — Трябва да си доволен, братленце. Нали тъкмо това искаше?

Нима? Огъст винаги си беше представял, че в униформата на АФ пази Шева и защитава Южния град. Като Лио. От време на време чуваше войниците да говорят за брат му, все едно е бог, способен да сдържа напора на мрака само с отекващата в главата му музика. Страхуваха се от него. Боготворяха го. Огъст си вдигна яката и ръкавите пак се плъзнаха нагоре. Дръпна ги, докато Илса плъзгаше ръце около раменете му. Той застина. Лио отказваше такъв контакт, а и Огъст не беше сигурен как да го приеме — твърде често докосването представляваше част от жътвата — но Илса поначало си беше такава, гушлива, и той посегна и я помилва по ръката.

Там, където той имаше къси черни чертички, тя имаше безброй звезди. Цяло небе или поне така му се струваше. Не бе съзирал повече от шепа истински звезди — и то през нощите, когато оставаха без ток. Носеха се слухове за краища, без никакви градски светлини за сметка на толкова много звезди, че светлината им стигала да се ориентираш дори в безлунна нощ.

— Отнесе се — отбеляза Илса напевно. Отпусна брадичка на рамото му и примижа. — Какво е това в очите ти?

— Кое?

— Тази искрица. Ето там. Да не е страх?

Огъст потърси погледа й в огледалото.

— Може би — призна. Не беше стъпвал в училище, не и от деня на катализирането си, и нервите зад ребрата му звънтяха като камбани. Имаше и нещо друго — странна възбуда от идеята да се преструва на нормален; при опит да разплете възела на усещанията си просто се омотаваше още повече.

— Пускат те на свобода — продължи Илса. Обърна го и се притисна към него, лицето й остана на косъм от неговото. Мента. Тя ухаеше на мента. — Бъди щастлив, братленце! — След тези думи радостта се оттече от гласа й и сините й очи помрачняха, преминаха от обедно синьо до здрачно индиго без дори едно примигване. — И внимавай!

Огъст съумя да изобрази за нея лека усмивка.

— Винаги внимавам, Илса!

Тя обаче май не го чу. Сега клатеше глава — бавно, плавно движение насам-натам; не спираше, както е редно. Илса се отплесваше толкова лесно, понякога за няколко секунди, понякога за цели дни.

— Всичко ще бъде наред — додаде момчето нежно в опит да я върне при себе си.

— Градът е голям — заяви Илса с глас, по-напрегнат от опънати струни. — Пълен е с цепнатини. Не пропадай в тях.

Тя не беше излизала от казармата на Флин вече шест години. От деня на примирието. Огъст не знаеше подробностите — поне не всичките — но беше наясно, че сестра му ще стои на закрито, каквото и да става.

— Ще следя къде стъпвам — обеща той.

Илса вкопчи пръсти в раменете му, очите й просветляха и тя се върна отново в реалността. Грейнала като слънце, продължи:

— Разбира се, така ще правиш!

Целуна го по темето, а момчето се изплъзна от обятията й и отиде до леглото. Калъфът на цигулката стоеше отворен, прелестният инструмент го чакаше. Огъст искаше да свири — копнееше за кухата тежест в гърдите си, подобна на глад — но си позволи единствено да прокара пръст по дървото, преди да хлопне капака.

 

 

Погледна си часовника, докато пресичаше пустия апартамент. 6:15 сутринта. Дори тук, на двайсетия етаж, на върха на казармата на Флин, първите утринни лъчи все още бяха погребани под ширналото се от изток море от сгради.

В кухнята завари черно пликче с обяд. На лепнатата отпред бележка пишеше:

„Пожелавам ти прекрасен първи ден. Дано не възразяваш, че ги нахапах. Ем“.

Огъст отвори плика: всичко вътре — от сандвича до десертното блокче — беше наполовина изядено. Много мил жест, наистина. Емили не просто му беше опаковала обяд. Беше му сложила оправдание. Ако някой си даде труда да пита, момчето имаше възможност да отговори, че вече е хапнало.

На дъното на плика, единствено непокътната, се намираше една зелена ябълка.

Кухненските лампи светнаха точно когато Огъст прибираше плика с обяда. Влезе Хенри, понесъл чаша с кафе. Все още изглеждаше уморен. Винаги изглеждаше така.

— Огъст — поздрави той с прозявка.

— Татко. Рано си станал.

Хенри беше практически нощна птица. Имаше си поговорка — „чудовищата ловуват нощем, значи и ние трябва да правим така“ — ала напоследък нощите му се бяха удължили още повече. Огъст се опитваше да си представи какво ли е било едно време, преди Явлението — преди насилието да отвори пътя на корсаите, малчаите и сънаите, преди анархията, затворените граници, ужаса и хаоса. Преди Хенри да изгуби родителите си, братята си и първата си съпруга. Преди да се превърне във Флин, от когото градът вземаше пример; единственият Флин, който си имаше. Създателят на АФ и единственият човек, склонен да се опълчи на прославените бандити и да се сражава.

Огъст беше виждал негови снимки от онова време, ала човекът на тях притежаваше пламенен поглед и широка усмивка. Все едно принадлежеше на различен свят. С различен живот.

— Голям ден е — прозя се отново Хенри. — Исках да те изпратя.

Казваше истина, но не цялата.

— Тревожиш се — отбеляза Огъст.

— Разбира се. — Флин стисна чашата с кафе. — Налага ли се да повтаряме още веднъж правилата?

— Не — отвърна момчето, въпреки това обаче баща му продължи:

— Отиваш право в „Колтън“. Връщаш се право у дома. Ако маршрутът ти бъде разкрит, обаждаш се. Ако е прекалено добре охраняван, обаждаш се. Ако възникнат неприятности — каквито и да са — дори предчувствие за неприятности, Огъст…

— Ще се обадя.

Хенри смръщи вежди и момчето изпъна гръб.

— Всичко ще мине гладко!

През последната седмица бяха посветили на плана стотици прегледи, за да се уверят, че всичко е наред. Огъст си погледна часовника. Чертичките отново се показаха. Той пак ги покри. Нямаше представа защо се старае толкова.

— По-добре да тръгвам.

Хенри кимна.

— Знам, че не точно това искаше, и се надявам да се окаже ненужно, ала…

Огъст се намръщи.

— Наистина ли смяташ, че примирието ще падне?

Помъчи се да си представи град И., какъвто навярно е бил — две воюващи половини по протежение на кървава среда. В Северния град — Харкър. В Южния град — Флин. Хората, готови да плащат за безопасността си срещу готовите да се бият за нея. Да умират за нея.

Хенри разтри очи и отвърна:

— Надявам се да удържи. Заради благото на всички ни.

Увърташе, разбира се, но Огъст не го притисна по темата.

— Почини си малко, татко!

Хенри се усмихна мрачно и поклати глава.

— Порокът няма почивен ден.

Огъст знаеше, че баща му не говори за себе си.

Тръгна към асансьорите. Там вече стоеше човек, очертан на светлината на отворените врати.

— Братленце!

Гласът беше басов и сладък, почти хипнотизиращ, а секунда по-късно силуетът се раздвижи, пристъпи напред и се превърна в широкоплещест мъж с жилесто тяло, изтъкан от мускули и елегантност. Армейската униформа му прилягаше чудесно и под навитите ръкави малки черни кръстове покриваха и двете му ръце. Имаше изпито лице и гъстата коса, черна като катран, падаше пред очите му. Единственото несъвършенство представляваше малкият белег през лявата вежда — спомен от първите му години. Независимо от белега, Лио Флин приличаше повече на бог, отколкото на чудовище.

Огъст се усети, че неволно изпъва гръб и се опитва да имитира стойката на брат си, преди да съобрази, че тя е твърде скована за ученик. Отново се прегърби, този път обаче прекалено, сякаш не си спомняше как изглеждат нормалните хора. През цялото време Лио не откъсваше от него немигащите си черни очи. Дори когато беше от плът и кръв, той не успяваше особено добре да мине за човек.

— Младият сънаи отива на училище… — В гласа му нямаше въпросителна нотка, просто констатация.

— Я да пробвам да отгатна. — Огъст успя да изобрази крива усмивка. — И ти си искал да ме изпратиш, нали? Да ми пожелаеш да си прекарам добре?

Лио наклони глава. Поначало не го биваше да долавя иронията — в това направление куцаха уменията и на трима им, ала Огъст бе успял да понаучи едно друго от момчетата от отряда.

— Добруването ти едва ли е моя грижа — заяви Лио. — За разлика от концентрацията ти. Още не си тръгнал на мисия, Огъст, и вече забрави нещо.

Той подхвърли предмета във въздуха и момчето го хвана, все едно очакваше да се опари. Беше медальон от Северния град — гравиран с И. от едната страна и поредица числа от другата. Направен от желязо, щипеше неприятно дланта му. Чистите метали отблъскваха чудовищата: корсаи и малчаи не можеха да ги докосват въобще; сънаите просто не ги обичаха (всички армейски униформи бяха пришити с метални нишки, но тези на братята съдържаха сплав).

— Наистина ли трябва да го нося? — попита Огъст. От продължителния контакт вече му се повдигаше.

— Ако искаш да минеш за един от тях — отвърна Лио простичко. — Ако държиш да те хванат и заколят, тогава, ако обичаш, остави го у дома…

Огъст преглътна и нахлузи амулета през глава.

— Отлична фалшификация е — продължи брат му. — Ще издържи стандартна проверка от човешко око, но гледай да не те хванат северно от Шева след здрачаване. Не бих го тествал срещу разните твари, които слушкат Харкър и му папкат от ръката.

Разбира се, не самият метал предпазваше от чудовищата, а знакът на Харкър. Неговият закон.

Огъст пусна медальона върху ризата си и дръпна ципа на военното яке отгоре. Едва пристъпи към асансьора и Лио му прегради пътя.

— Ял ли си скоро?

Момчето преглътна, но отговорът вече се надигаше в гърлото му. Имаше разлика между неспособността да лъже и нуждата да изказва истината, ала да я премълчи беше лукс, с какъвто не разполагаше, когато стои пред брат си. Ако сънаи ти зададе въпрос, нарежда ти и да отговориш.

— Не съм гладен.

— Огъст — скара му се Лио, — ти винаги си гладен.

Момчето трепна.

— Ще хапна по-късно.

Брат му не отговори; само го гледаше, присвил очи, и преди да отрони и дума повече, момчето го бутна и го подмина. Или поне се опита. Беше преполовил пътя до асансьора, когато Лио посегна рязко и го хвана за ръката. Онази, в която държеше калъфа на цигулката си.

— Това не ти трябва.

Огъст се вцепени. За четири години нито веднъж не беше излизал от казармата без инструмента. От самата мисъл му призля.

— Ами ако стане нещо? — разтресе се от паника.

— Тогава просто ще трябва да си оцапаш ръцете…

С тези думи Лио взе калъфа и бутна брат си в асансьора. Огъст се препъна и побърза да се обърне. Поради отсъствието на цигулката по ръцете му се катереше мравучкане.

— Чао, братко! — Лио натисна копчето за фоайето. Преди вратата да се затвори, добави: — Да си изкараш добре в училище!

Огъст пъхна ръце в джобовете си, а асансьорът се стрелна двайсет етажа надолу. Казармата, отчасти небостъргач, отчасти главен щаб, като цяло представляваше крепост. Колос от бетон, стомана, бодлива тел и плексиглас, по-голямата част — заделена за жилища на членовете на армията. Повечето от шейсетте хиляди войници на АФ бяха настанени в различни казарми из целия град, но хилядата, обитаващи тази сграда, освен всичко друго, служеха и за камуфлаж. Колкото по-малко хора влизат и излизат отнякъде, толкова повече изпъква всеки отделен човек. И ако си Харкър, който се опитва да докопа тримата сънаи на Флин, тайните му оръжия, то ще следиш всяко едно лице. Това не беше проблем за Лио, тъй като той и бездруго беше лицето на АФ, или за Илса, защото тя пък не излизаше от сградата, независимо от случая. Ала Хенри беше твърдо решен да опази самоличността на Огъст в тайна.

На приземния етаж при входа и изхода се бяха образували цели насрещни потоци (предвид наложения вечерен час, денят започваше рано) и Огъст тръгна с тълпата, сякаш е част от групите, прекоси бетонното фоайе, премина през охраната на вратата и излезе на улицата. Утринта го заля, топла и ярка, развалена само от металния диск, който драскаше кожата му — и от липсата на цигулката.

Между сградите се лееше слънчева светлина. Огъст си пое дълбоко дъх и вдигна глава да проследи надвисналия над него небостъргач. Четири години бе излизал от него твърде рядко и почти винаги — нощем. Ето го сега тук. Отвън. Сам. Според последното преброяване двайсет и четири милиона души обитаваха този супер град и той беше просто един от обитателите, поредният участник в сутрешното движение. В течение на главозамайваща, безкрайна секунда, Огъст имаше чувството, че стои на ръба на бездна, на края на един свят и в началото на друг — хленч и взрив.

После часовникът му избибипка и го върна от ръба на света, за да поеме по пътя си.