В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (8)

IIII I

Хората говорят за първия ден в ново училище, използвайки формулировки от рода на „свеж старт“ и „ново начало“, и винаги подчертават, че това е удобен случай да откриеш — или преоткриеш — себе си.

Според Кейт първият ден даваше възможност, от която тя се възползваше при всяко от предишните си училища, и тези първи дни й се струваха образователни сами по себе си. Нейното пристигане в „Колтън“ беше шанс да зададе тон. Да направи впечатление. Имаше допълнителното предимство да е на родна почва; децата тук може да не я познаваха, но всички бяха чували за нея, и това беше хубаво. В края на седмицата академията щеше да е нейна. В крайна сметка, ако не съумее да царства над едно училище, не заслужава да управлява цял град.

Кейти всъщност не се интересуваше особено от перспективата да върти на пръста си училище или да управлява град. Просто не искаше Харкър да я гледа и да я вижда слаба и безпомощна, да вижда момиче, с което няма нищо общо, освен чертите на лицето и русата коса. Искаше да я приема за човек, заслужил да бъде тук. И дяволите да я вземат, ако му позволи да я отпрати. Не и този път.

Бори се да стигне дотук и щеше да се бори и да остане.

„Аз съм дъщеря на баща си“, каза си, докато крачеше по коридора с отпуснати покрай хълбоците ръце и вирната глава, а медальонът и металният лак на ноктите й хвърляха отблясъци под лампите (сети се за чудовищните зъби, блеснали на записа, и това й вдъхна сила). Всички по коридорите се обръщаха да я гледат. Шепнеха си зад присвити шепи. Ученици се скупчваха навсякъде, трупаха се на групички, втурваха се напред и се отдръпваха като вълна, ято трескави птичета. Всички заедно. Всички отделно.

— Трябва да ги пречупиш рано — беше казал веднъж баща й.

Разбира се, говореше за чудовищата, не за тийнейджърите, но те имаха много общи черти. И двата вида притежаваха кошерно съзнание, мислеха — и действаха — на групи. Градове и училища — и двете представляваха микрокосмос на живота, и малките училища притежаваха собствени деликатни екосистеми.

„Света Агнес“ бе най-малкото от всички, само със сто ученички, а „Фишър“, първото частно училище на Кейт, се отличаваше със сериозните шестстотин и петдесет. Академията „Колтън“ имаше четиристотин — достатъчно малка за интимен уют и достатъчно голяма да гарантира поне известна съпротива.

Беше естествено — винаги се намираха хора, стремящи се да предизвикат властимащите, да поискат на свой ред авторитета или популярността, или друга своя мечта, и Кейт обикновено успяваше да ги ликвидира още през първите дни. Те разваляха целостта на кошерното съзнание, тези бунтовници, и тя знаеше, че се налага да се разправи с тях възможно по-рано.

Нужен й беше само случай да се наложи.

И, за нейна изненада, такъв й се представи почти незабавно.

Очакваше да има клюки за нея. Слухове. Не бяха непременно нещо лошо. Докато през междучасията се движеше по коридорите, си държеше главата наклонена и улавяше доста от тях.

— Изгорила последното си училище.

— Била е в затвора.

— Пиела кръв като малчаите.

— Била убила ученик с брадва!

— Психопат!

— Убийца!

И тогава, на влизане в следващия си час, тя го чу.

— Чух, че майка й полудяла.

Кейт забави ход.

— Аха — продължи момичето, достатъчно високо, за да го чуе тя. — Полудяла и се опитала да се хвърли с колата и с нея от моста.

Кейт остави чантата си на едно бюро и разсеяно порови в нея, извърнала здравото си ухо към момичето.

— Харкър я бил отпратил, понеже не понасял да я гледа. Напомняла му за мъртвата му съпруга.

— Шарлът — прошепна другото момиче. — Млъкни.

Да, Шарлът — помисли си Кейт. — Млъкни.

Ала Шарлът не спря.

— Може да я е отпратил, понеже и тя е луда.

Не луда, искаше да я поправи Кейт. Не, той я мислеше за малка, смяташе я за слаба като майка й. Грешеше обаче.

Тя заби гневно нокти в дланите си и седна, втренчила поглед в дъската. Целия час седя така, с високо вдигната глава, и нито слушаше, нито си водеше бележки. Не чу дума от урока на учителя, не й пукаше. Седеше неподвижна и чакаше да избие звънецът. Изби и тя тръгна зад Шарлът по коридора. Следващият й учебен час не беше толкова важен, колкото замислите й.

Момичето се отби в най-близката тоалетна, Кейт я последва и заключи отвътре.

Шарлът, красива по извънредно отегчителен начин, стоеше леко встрани от мивката и си поправяше грима. Кейт застана до нея и се зае да мие кървавите полумесеци от ръцете си. После подпъхна косата зад ухото си и показа белега, който минаваше по лицето й от слепоочието до брадичката. Другото момиче вдигна глава, срещна в огледалото погледа на новата ученичка и имаше наглостта да се подсмихне.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Как се казваш? — попита Кейт.

Момичето вдигна изрусена вежда и избърса ръце.

— Шарлът — заяви, вече на обръщане да си тръгне.

— Не — възрази Кейт спокойно, — цялото име.

Шарлът спря внезапно, нащрек.

— Шарлът Чапъл^[1].

Кейт се засмя кратко и беззвучно.

— Какво му е забавното? — сопна се момичето.

— Наскоро изгорих един параклис — сви рамене малката Харкър.

Отвращение изкриви лицето на Шарлът.

— Изродка — промърмори тя и си тръгна.

Не стигна особено далеч.

Кейт рязко я блъсна в стената и я стисна за гърлото с пет увенчани с метал нокътя. Със свободната си ръка извади запалката от джоба си. Натисна щифтчето отстрани и отвътре с приглушено изсъскване се подаде сребърно ножче.

Шарлът се ококори и изхриптя:

— Ти си дори по-луда, отколкото мислех!

За секунда Кейт се зачуди дали да не я нарани. И то сериозно. Не защото щеше да послужи за постигането на целта й, а понеже щеше да й стане наистина, ама наистина хубаво. Ала изключване от академията щеше да обезсмисли всичко сторено, за да се добере дотук.

Той ще те изсели от Искреност. Еднопосочно. Завинаги.

— Когато директорът научи за това…

— Няма. — Кейт долепи острието върху бузата на Шарлът. — Понеже няма да му кажеш…

Изрече го със същия тон, с който говореше по принцип — кротко и спокойно.

Беше гледала веднъж документален филм за водачите на секти и какви характеристики ги правят толкова омайващи. Една от най-важните беше заповедно присъствие. Твърде много хора смятат, че за целта трябва да си шумен, а всъщност означава да си човек, който няма нужда да вдига шум. Способен да владее публиката, без изобщо да повишава тон. Бащата на Кейт беше такъв. Тя го изучаваше в кратките промеждутъци, когато прекарваха заедно: Калъм Харкър никога не крещеше.

Така че и Кейт не го правеше.

Тя отпусна хватката си върху гърлото на Шарлът — съвсем малко — и поднесе ножа към медальона, полюшващ се над униформената риза на момичето. Чукна спокойно гравираното И с острието. Наведе се към ухото й:

— Искам да запомниш едно, Шарлът Чапъл. Този медальон те защитава от чудовища, но няма да те защити от мен!

Звънецът удари и Кейт се отдръпна. Усмихна се широко. Ножът изчезна в запалката и тя дръпна ръка от гърлото на момичето.

— А сега припкай — нареди ледено. — Не искаш да закъснееш за час!

Шарлът се хвана за насиненото гърло и избяга от тоалетната.

Кейт не я последва. Отиде до мивката, изми си отново ръцете и си оправи косата. За момент срещна погледа на отражението си и видя друга своя версия да надзърта иззад тъмносините очи, които принадлежаха на друг живот в един по-мек свят. Подобна Кейт нямаше място тук.

Пое си дълбоко дъх. Размърда рамене и влезе в час, уверена, че е направила сериозно първо впечатление.