В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (20)

IIII

Огъст мразеше кръв — мразеше да я гледа, мразеше и миризмата й, ненавиждаше хлъзгавата й плътност — наистина злощастно наслагване, защото в момента беше покрит с нея.

Не беше негова, разбира се.

Беше на Филип. На войника с топлата усмивка и късата подстрижка, същият, който се отнасяше с момчето като с приятел и пареше с поглед Харис всеки път, когато използваше думата „чудовище“.

— Дръж го да не мърда! — наредил бе Хенри. — Трябва да направя турникет!

Рамото на Филип беше изтръгнато от ставата. И изложено на показ. Военната му униформа беше на парчета и Огъст спокойно можеше да бръкне и да проследи с пръсти следите от нокти — а защо не на зъби — на корсаи. Не беше лесно да ги различиш, дори ако Филип не се въртеше толкова много на стоманената операционна маса.

Когато получиха обаждането, Огъст си седеше на плота и се занимаваше с домашните си, а Алегро си играеше с връзките му. Поредното нападение. Това обаче не беше при Шева. И не беше случайно. А засада. Чудовищата на Харкър знаеха точно къде ще патрулират войниците — и кога. Някой им беше казал. В резултат на което четирима от патрула бяха мъртви, а Филип, бълващ ругатни и кръв, изглеждаше твърдо решен да се раздели с живота.

— За бога, дръж го здраво!

Лио и Огъст натискаха Филип, а Хенри обследваше колкото внимателно, толкова и решително зловещата рана. Партньорът от патрулната двойка, Харис, стоеше отстрани с оплескано от кръв лице, смразен от шока, докато Емили шиеше разреза на бицепса му. Без да притежава хирургическата елегантност на Хенри, ръцете й бяха също толкова сигурни.

Флин напълни спринцовка с морфин и заби иглата в здравата ръка на Филип. Ругатните затихнаха и войникът отпусна глава настрани, болката и напрежението най-сетне го напуснаха.

— Така не може да продължава, Хенри — заяви Лио с оцапана от кръвта на Филип брадичка. — Достатъчно обиди понесохме. Време е да…

— Не сега — отряза Хенри, докато си слагаше чифт хирургически ръкавици и се захващаше за работа.

Огъст се вгледа в разкъсаната тъкан около рамото на Филип. Лепкавата червена локва се разрастваше върху металната маса и от нея му призля. Под ярката светлина на лампите войникът внезапно му се стори млад и нежен. Хората бяха твърде крехки за тази война, а сънаите не стигаха да се справят сами и дори ако тримата можеха да воюват успешно с хиляди, малчаите и корсаите не бяха толкова глупави, че да се доближат. Вместо това предпочитаха плячка, която са способни да уловят и убият. Ето защо сънаите се съсредоточаваха в лова на грешници — за да прекъснат насилието от корен. Убиването на чудовища оставяха за хората, а те, неизменно, падаха тяхна жертва. Това беше цикъл на стенания и удари, кървави начала и още по-кървави завършеци.

Огъст проследи с поглед драскотините от нокти. Мръсно. Брутално. Дело на истинско чудовище. Витаещият мирис на корсаи — на застоял въздух и дим, на смърт, винаги на смърт — все още се долавяше по разкъсаната плът и му обръщаше червата. Лио беше прав. Момчето нямаше нищо общо с онази твар, сторила това. Нищичко!

— Огъст — обади се Хенри след малко. — Вече можеш да го пуснеш.

Той сведе очи и осъзна, че все още притиска отпуснатото тяло на Филип върху масата. Отмести длани и отиде да се измие на близката мивка, докато баща му работеше.

В мивката потече кръв и Огъст отклони очи, опита се да намери нещо — каквото и да е — върху което да се съсредоточи, но навсякъде имаше кръв; по стената и върху плота, на пода и на пътеката към стоманените врати на асансьорите, обозначени с числото 19.

Войник с по-черно чувство за хумор беше нарекъл деветнайсетия етаж на укреплението на Флин Моргата. Беше предпоследният етаж в сградата, непосредствено под апартамента на командирите, но не се отличаваше с гледка. Всички прозорци бяха зазидани, мебелите — извадени, за да се осигури стерилно пространство. Деветнайсетият етаж приютяваше два важни сектора: самостоятелна зала за разпити (другите бяха разположени на подземните етажи при килиите) и отделение за спешна медицинска помощ.

— Къде е той? — Хенри вдигна слава от съсипаното рамо на Филип. Интересуваше се от предателя. Мъжът, продал информацията на Харкър. Оказа се братовчед на някой от войниците. Първо ги продал, после избягал през Шева и потърсил убежище в Северния град. Харкър обаче не държеше плъхове и го изхвърлил обратно. Един отряд го проследил и го прибрал, след като вкарал два куршума в капитана им. Две минути пред Лио и си призна всичко.

Лио стоеше пред едно огледало и бършеше кървавите петна от лицето си. Стрелна с черните си очи белега над веждата си и отмести поглед, точно както Огъст реагираше на кръв, сякаш се отвращава от гледката.

— В Килия А — отвърна Харис глухо; момчешкият му хумор бе изчезнал без следа. Отнет.

— Той е виновен — допълни Лио равно и всички знаеха какво има предвид. Червена душа. Жътва.

— Добре — кимна на съпругата си Хенри. — Доведи Илса.

 

 

Мъжът в Килия А не изглеждаше добре.

Носът му беше счупен, ръцете — вързани зад гърба. Проснат на хълбок, дишаше едва-едва през смазаните си ребра. Огъст стоеше втренчен в него и се опитваше да разбере каква е причината хората да се чупят чак толкова. Не във физическия смисъл — човешките тела са крехки — а в сърцето и душата; кое ги кара да скачат и да падат дори когато знаят, че няма върху какво да се приземят.

Усети въздушен порив и после меката топлина на дланта на Илса в своята, докато тя надзърташе през плексигласовото прозорче на вратата на килията.

— Усещаш ли го? — попита тя тъжно. — Душата му е толкова тежка. Кой знае дали ще го издържи подът…

Пусна ръката му и влезе боса в килията. Огъст затвори вратата зад нея, но не си тръгна. Рядко му се удаваше възможност да гледа как друг сънаи жъне живот. А чрез своя подход Илса даряваше всичко с красота. Дори смъртта.

Зад него отекнаха тежки и равномерни стъпки. Лио.

— Хенри е глупак да не я пусне навън.

Огъст се намръщи.

— Кого, Илса ли?

Брат му вдигна ръка и се подпря на вратата.

— Сестра ни, ангела на смъртта. Знаеш ли какво е тя? Какво умее да прави?

— Имам представа — отвърна Огъст сухо.

— Не, нямаш, братленце…

В килията Илса се отпусна на колене до предателя.

— Хенри предпочита да те държи в неведение, но според мен заслужаваш да знаеш какво е тя и какъв можеш да станеш ти навярно, ако си го позволиш.

— За какво говориш, Лио?

— Сестра ни има две страни. Те не правят едно цяло.

Прозвуча като гатанка, Лио обаче не беше от хората, които говорят заобиколно.

— Какво…

— Знаеш ли колко звезди е събрала?

Огъст поклати глава.

Брат му разпери пръсти.

— Две хиляди сто шейсет и две.

Момчето се захвана да смята, ала спря. Шест години. Шест години, откакто Илса бе падала в мрака за последно. Шест години, откакто нещо сложи край на териториалните войни.

Лио несъмнено забеляза осенилото го разбиране. Очерта кръг с показалеца си.

— Кой според теб създаде Безплодното?

Зад вратата предателят се изповядваше с пресеклив шепот. Илса обгърна лицето му с длани и го отпусна на бетонния под. Легна на хълбок, милваше го по главата.

Там, навън в града, имаше едно място, където не растеше нищо.

— Не е възможно — прошепна Огъст. Когато за последно падна в мрака, пожъна стая с хора. А Илса да е способна да изравни със земята цял квартал? Да остави белег по повърхността на света? Ако беше вярно, нищо чудно защо Хенри не иска примирието да свършва. АФ смяташе, че Флин разполага с бомба.

И бяха прави.

Огъст си представи ивицата изпържена земя в центъра на града. Дали Илса… е възнамерявала да я направи? Не, разбира се — и той не възнамеряваше да нарани никого — но в тъмнината нещата се губят. Когато сънаите пропаднат в мрака, слагат край на много живот. Няма правила, няма граници — виновни и невинни, чудовища и хора, гинат всички.

Отстрел, така Лио наричаше явлението.

Колцина загинаха онзи ден на площада? Колко невинни животи, изгубени сред виновните? Няма да се стигне отново дотам. Не би могло. Трябва да има друг начин.

— Нейното заточение е част от примирието — продължи Лио. — Ала паметта е къса и явно на Северната ни половина трябва да й се припомни.

От думите му Огъст настръхна целият.

— Тя не е инструмент, Лио.

Брат му го премери с ужасяващите си черни и прекомерно празни очи.

— Всички сме инструменти, Огъст.

В килията Илса си затананика. Звукът почти не се чуваше, но и приглушена до крайност, песента изпрати тръпка в костите му. Огъст разчиташе на цигулката си, Лио твореше музика с почти всичко, а единственият инструмент на Илса беше гласът й.

Огъст, разтърсван от притъпен глад, наблюдаваше как червената светлина се надига към повърхността на кожата на мъжа и плъзва по сестра му като изчервяване. Току-що се беше нахранил и въпреки това го човъркаше онази постоянна нужда — празнота, която, както се боеше, щеше да се запълни само когато изчезне и той самият.

Две пипалца дим се издигнаха от хлътналите очни ямки на мъжа заедно с последните капки от живота му. Трупът угасна.

— Един ден ще прозреш — заяви Лио спокойно. — Гласът на сестра ни е прекрасен и ужасен.

Зад плексиглас и стомана Илса прокара пръсти през косата на мъжа като майка, която приспива детето си.

На Огъст му призля. Отстъпи назад, обърна се и се насочи обратно към медицинското крило, където Харис не беше помръднал, а Хенри още оперираше рамото на Филип, който пък изглеждаше жив труп. Внезапно момчето се почувства неимоверно уморено.

Замалко да попита дали наученото за Илса е вярно, но и бездруго вече знаеше отговора.

Вместо това каза:

— Трябва да направим нещо.

Изтощен, Хенри вдигна поглед от масата.

— Не започвай и ти!

— Нещо, с което да спрем пропадането на примирието — обясни Огъст. — С което да предотвратим нова война!

Хенри изтри очи с опакото на ръката си, ала не каза нищо. Харис не каза нищо. Лио, вече застанал на прага, не каза нищо.

— Татко…

— Огъст! — Емили вдигна ръка към рамото му и той осъзна, че трепери. Тя заговори с нисък и спокоен глас. — Късно е! — напомни майка му и избърса капка кръв от бузата му. — По-добре се качи горе. Все пак утре си на училище.

Задавено хриптене издра с нокти гърлото на момчето.

Искаше да се изсмее на абсурдността на този живот, на целия му фарс. Искаше да си вземе цигулката и да свири, свири, свири, докато гладът не изчезне напълно, докато не спре да се чувства като чудовище. Искаше да пищи, ала се сети как гласът на сестра му е превърнал града в пепел и прехапа език, докато болката не изпълни устата му с метален вкус.

— Давай — подкани го Емили и го побутна към асансьора.

И той тръгна, последва кървавата следа като пътека от трохи.